Айзък Азимов
Голото слънце (5)

Обсъжда се едно престъпление

— Та това е само видеоконтакт, нали разбирате — с разкаяние рече Гладиа.

Беше загърната в нещо, което оставяше ръцете и раменете й открити. Кракът й бе оголен до средата на бедрото, но Бейли, който се бе съвзел напълно и се чувствуваше истински глупак, стоически пренебрегна това.

Той каза:

— Беше толкова неочаквано, госпожо Делмар…

— Моля ви. Може да ме наричате Гладиа, освен ако… ако не е в навиците ви.

— Тогава, Гладиа. Не се тревожете. Повярвайте ми, в това нямаше нищо отблъскващо. Беше неочаквано. — Достатъчно глупаво се бе държал, дори да не беше накарал бедното момиче да смята, че я намира за неприятна. Всъщност беше доста… доста…

Е, не можа да намери думата, но знаеше със сигурност, че никога няма да може да разкаже на Джеси за това.

— Знам, че ви обидих — каза Гладиа, — но не исках. Просто не се сетих. Разбира се, знам, че човек трябва да се съобразява с порядките на другите планети, но тези порядки са толкова ненормални понякога; не точно ненормални — побърза да добави тя. — Нямах предвид това. Искам да кажа странни, разбирате ли, и човек лесно може да забрави. Както забравих да се погрижа за прозорците.

— Всичко е наред — промърмори Бейли.

Сега тя се намираше в друга стая и всички прозорци бяха затъмнени, а светлината имаше онзи малко по-различен и по-приятен оттенък на изкуственото осветление.

— Колкото до другото — продължи тя със сериозен тон, — то е само визуално, нали разбирате. В края на краищата вие нямахте нищо против да разговаряте с мен, когато бях под сешоара, а тогава също не бях облечена.

— Все пак — отвърна Бейли, желаейки тя да спре да говори за това — да ви слушам е едно, а да ви виждам е съвсем друго.

— Тъкмо това искам да ви кажа. Вие не ме виждате. — Тя леко поруменя и сведе поглед. — Сигурно не мислите, че мога да направя подобно нещо, искам да кажа, да изляза гола, ако знам, че някой ме вижда. Това беше просто видеоконтакт.

— Не е ли все същото? — каза Бейли.

— Съвсем не. В момента вие наблюдавате моя образ. Не можете да ме докоснете, нали, нито да ме помиришете, или нещо подобно. Това можете да направите, ако ме виждате. В този момент аз съм най-малко на двеста мили от вас. Как може тогава да е същото?

Това възбуди интереса на Бейли.

— Но аз ви виждам с очите си.

— Не, не ме виждате. Виждате изображението ми. Това е видеоконтакт.

— Нима има разлика?

— Огромна разлика.

— Разбирам.

В известен смисъл разбираше. Не можеше да каже точно каква бе разликата, но в това имаше някаква логика.

Тя каза, накланяйки леко глава:

— Наистина ли разбирате?

— Да.

— Означава ли това, че няма да имате нищо против, ако си сваля халата? — Тя се усмихваше.

Той си помисли: „Шегува се, трябва да го приема само като шега.“ Но на глас каза:

— Недейте, това ще ми отвлича вниманието. Ще поговорим друг път.

— Да остана ли по халат или да сложа нещо по-официално? Питам ви сериозно.

— Няма значение.

— Мога ли да ви наричам с малкото ви име?

— При подходящ случай.

— Как е малкото ви име?

— Елайджа.

— Добре. — Тя се сгуши в един стол, който изглеждаше от твърд материал, едва ли не от керамика, но той плавно поддаде и я обгърна нежно.

Бейли каза:

— А сега на въпроса.

— На въпроса — рече тя.

На Бейли му беше изключително трудно. Не знаеше дори как да започне. На Земята би попитал за името, длъжността, града и сектора на местоживеене, имаше безброй други въпроси, които се задават в такива случаи. В началото навярно щеше да знае и отговорите, но това би улеснило преминаването към по-сериозната част. Би му помогнало да се представи на другия, да обмисли тактиката, с която да постигне нещо повече от догадки.

Но сега? Можеше ли да бъде сигурен в каквото и да е? Самият глагол „виждам“ означаваше различни неща за него и за жената. Колко ли още други думи щяха да бъдат различни? Колко ли пъти щяха да изпадат в недоразумения?

Бейли попита:

— Колко време бяхте женени, Гладиа?

— Десет години, Елайджа.

— На колко години сте?

— Трийсет и три.

Бейли почувствува смътно задоволство. Тя спокойно можеше да бъде на сто трийсет и три.

— Щастлив ли беше бракът ви?

Гладиа изглеждаше смутена.

— Какво точно имате предвид?

— Ами… — За момент Бейли се обърка. Какво ли определение можеше да се даде за щастлив брак? По-точно как ли един соларианин си представяше щастливия брак? Той продължи: — Виждахте ли се често?

— Какво? Надявам се, не. Не сме животни, нали?

Бейли се намръщи.

— Все пак сте живели в едно жилище? Мислех, че…

— Разбира се. Бяхме женени. Но аз си живеех в моята част от къщата, а той — в неговата. Той си имаше своята кариера и това му отнемаше голяма част от времето, а аз си имам моята работа. Осъществявахме видеовръзка, когато беше необходимо.

— Той ви виждаше, нали?

— За тези неща не се говори, но той наистина ме виждаше.

— Имате ли деца?

Гладиа скочи на крака, видимо възмутена.

— Това е прекалено. Всякакви, граници на приличието…

— Един момент. Почакайте! — Бейли удари с юмрук по облегалката на стола. — Не ми създавайте затруднения. Това е разследване на убийство. Давате ли си сметка? Убийство. И вашият съпруг е жертвата. Искате ли убиецът да бъде открит и наказан или не?

— Тогава питайте за убийството, а не за… за…

— Трябва да питам за всичко. Най-напред искам да знам дали скърбите за смъртта на съпруга си. — После добави с преднамерена жестокост: — Не изглеждате натъжена.

Тя го изгледа надменно.

— Винаги съжалявам, когато някой умре, особено ако той е млад и полезен.

— А фактът, че той е бил ваш съпруг, не ви ли кара да съжалявате малко повече?

— Той беше определен за мен и ние се виждахме така, както бе предвидено по програма, и… и — следващите думи тя изрече на един дъх — и щом искате да знаете, нямаме деца, защото все още не бяха запланувани. Не виждам какво общо имат тези неща с нечия скръб по нечия смърт.

Възможно е това да няма нищо общо със случая, помисли си Бейли. Зависеше от начина им на живот, а него той не познаваше. Смени темата:

— Казаха ми, че имате лични впечатления от обстоятелствата около убийството.

За момент тя сякаш се изопна като струна.

— Аз… намерих трупа. Правилно ли се изразих?

— Значи не сте видели самото убийство?

— О, не — едва чуто промълви тя.

— Хайде, разкажете ми какво се случи. Без да бързате и със свои думи. — Той се облегна и се приготви да слуша.

Тя започна:

— Беше третата втора от петия…

— А по Стандартното време? — бързо попита Бейли.

— Не знам точно. Наистина не знам. Предполагам, че можете да направите справка.

Гласът й зазвуча неуверено, а очите й се разшириха, Забеляза, че са повече сиви, отколкото сини. Тя каза:

— Той дойде при мен. По програма този ден трябваше да се видим и знаех, че ще дойде.

— Винаги ли идваше в определените дни?

— О, да. Беше много съвестен човек, добър соларианин. Никога не пропускаше деня за среща и идваше винаги по едно и също време. Разбира се, не оставаше дълго. Не беше запланувано да имаме д…

Тя не можа да произнесе думата, но Бейли кимна.

— Както и да е — продължи тя, — идваше винаги по едно и също време, за по-голямо удобство. Разговаряхме по малко; срещите са истинско изпитание, но той разговаряше с мен по най-обикновен начин. Това му беше присъщо. После отиваше да се занимава с проекта, над който работеше; не знам какъв бе точно. В моята част от къщата има специална лаборатория, където можеше да се оттегля в дните за среща. Естествено той си имаше много по-голяма лаборатория в своята част.

Бейли се питаше с какво ли се е занимавал той в тези лаборатории. С фетология навярно; каквото и да означаваше това.

Попита:

— Виждаше ли ви се променен? Неспокоен?

— Не. Не. Никога нищо не го тревожеше. — Тя едва не се засмя, но в последния момент успя да се сдържи. — Винаги се владееше отлично, като вашия приятел там. — Тя бързо протегна малката си ръка и посочи Данийл, който не помръдна.

— Разбирам. Е, продължавайте.

Гладиа не продължи. Вместо това тя прошепна:

— Няма ли да възразите, ако си поръчам нещо за пиене?

— Моля.

Ръката на Гладиа незабавно се плъзна покрай облегалката на стола. След по-малко от минута безшумно влезе някакъв робот и в ръката й се появи чаша топла напитка. (Бейли виждаше парата.) Тя бавно отпи, после остави чашата.

Каза:

— Така е по-добре. Мога ли да ви задам един личен въпрос?

Бейли отвърна:

— Питайте.

— Чела съм много за Земята. Знаете ли, винаги ми е било интересно. Такъв ненормален свят. — Тя млъкна и бързо добави: — Не исках да кажа това.

Бейли леко се намръщи.

— Всеки свят изглежда ненормален за хората, които не живеят там.

— Искам да кажа, че е различен. Разбирате ли? Както и да е, искам да ви задам един неприличен въпрос. Поне, надявам се, че за човек от Земята няма да изглежда неприличен. Разбира се, не бих го задала на соларианин. За нищо на света.

— Какъв въпрос, Гладиа?

— За вас и приятеля ви… господин Оливо, така ли беше?

— Да.

— Това не е видеовръзка, нали?

— Какво имате предвид?

— Искам да кажа, за вас двамата. Вие се виждате. Там сте заедно.

Бейли отвърна:

— Физически сме заедно. Да.

— И бихте могли да го докоснете, ако поискате.

— Точно така.

Тя погледна от единия към другия и възкликна:

— О?!

Това можеше да означава всичко. Възмущение? Погнуса?

Забавляваше го мисълта да стане, да отиде при Данийл и да сложи разперената си длан върху лицето му. Би било любопитно да наблюдава реакциите й.

Той каза:

— Бяхте започнали да разказвате какво се случи, когато съпругът ви дойде да ви види. — Нямаше съмнение, тъкмо това искаше да избегне тя, когато зададе този въпрос, колкото и да бе интересен той за нея. Тя отново отпи от чашата. После рече:

— Няма много за разказване. Разбрах, че е зает, знаех го, защото винаги се занимаваше с някаква изследователска работа, затова се върнах към моите занимания. Тогава, може би петнайсетина минути по-късно, чух вик.

Настъпи пауза и Бейли я подкани:

— Какъв вик?

— Вика на Рикейн. На моя съпруг. Само един вик. Никакви думи. Вик на ужас. Не! По-скоро на изненада, шок. Нещо такова. Никога не бях го чувала да вика.

Тя притисна ръце към ушите си, сякаш да прогони дори спомена за този вик, а халатът й бавно се свлече до кръста. Гладиа не обърна внимание на това, а Бейли съсредоточено загледа бележника си.

Той каза:

— И какво направихте?

— Втурнах се нататък. Тичах. Не знаех къде е…

— Казахте, струва ми се, че отишъл в лабораторията, във вашата част от жилището.

— Наистина, Елайджа, но не знаех къде се намира тя. Не бях съвсем сигурна. Никога не ходех там. Тя беше негова. Знаех само в коя посока е. Някъде в западната част, но бях толкова объркана, че дори не се сетих да повикам някой робот. Щеше да ме заведе веднага, но, разбира се, те не идват, без да ги повикаш. Когато стигнах там — успях да го открия някак си, — той беше мъртъв.

Гладиа неочаквано млъкна, наведе глава и заплака, а Бейли се почувствува ужасно неловко. Тя не направи опит да скрие лицето си. Просто затвори очи и по бузите й бавно потекоха сълзи. Не се чуваше никакъв звук. Раменете й едва потръпваха.

После вдигна клепачи и го погледна с плувнали в сълзи очи.

— Никога не бях виждала мъртъв човек. Беше облян в кръв, а главата му беше… просто… всичко… успях да повикам един робот, той доведе други и сигурно те са се погрижили за мен и за Рикейн. Не помня нищо. Не знам…

Бейли попита:

— Как са се погрижили за Рикейн?

— Отнесли са тялото и са почистили мястото. — В гласа на жената, господарка на къщата, загрижена за реда в нея, долови нотки на негодувание. — Беше истински хаос.

— И какво направиха с тялото?

Тя поклати глава.

— Не знам. Изгорили са го сигурно. Като всяко мъртво тяло.

— Не съобщихте ли в полицията?

Тя го погледна с недоумение и Бейли си помисли: „Никаква полиция!“ Той каза:

— Предполагам, че сте казали на някого. Другите са се научили за това.

— Роботите повикаха лекар — отвърна тя. — А аз трябваше да се обадя в неговата лаборатория. Роботите там трябваше да знаят, че няма да се върне.

— Предполагам, че лекарят е бил повикан за вас.

Тя кимна. Едва сега сякаш забеляза, че халатът се бе свлякъл до бедрата й. Тя го вдигна отново, като мълвеше отчаяно:

— Съжалявам, съжалявам.

Бейли се чувствуваше неловко, като я гледаше как седи там безпомощна, трепереща, с лице, разкривено от крайния ужас, който я бе връхлетял заедно със спомена.

Никога не бе виждала мъртъв човек. Никога не бе виждала кръв и разбит череп. И ако брачната връзка на Солария не означаваше непременно дълбока привързаност, то тя все пак бе видяла мъртво човешко същество.

Бейли не знаеше какво да каже или да направи. Изпита желание да се извини, но все пак той бе полицай и просто изпълняваше дълга си.

Но в този свят не съществуваше полиция. Щеше ли да разбере тя, че това е негов дълг?

Бавно и с възможно най-внимателния тон той попита:

— Гладиа, не чухте ли нещо? Нещо друго освен вика на съпруга ви?

Тя вдигна поглед, лицето й бе все така хубаво въпреки очевидното страдание — може би тъкмо поради него. Каза:

— Нищо.

— Нечии стъпки? Някакъв глас?

Тя поклати глава.

— Не чух нищо.

— Когато намерихте съпруга си, той беше съвсем сам, така ли? Само двамата ли бяхте?

— Да.

— И никакви следи от присъствието на друг човек?

— Не забелязах нищо. Пък и не виждам как някой е могъл да влезе там.

— Какво значи това?

За момент тя изглеждаше смаяна. После добави обезсърчено:

— Вие сте от Земята. Все забравям. Знаете ли, просто никой не би могъл да бъде там. Съпругът ми не се срещаше с никого освен с мен; не беше виждал никого от детските си години. Той положително не беше от тези, които се срещат с други хора. Не и Рикейн. Беше много стриктен; строго съблюдаваше порядките.

— Може да не е станало по негово желание. Представете си, че някой просто е влязъл без покана, без вашият съпруг да знае изобщо за това. Той не би могъл да избегне натрапника, колкото и строго да е съблюдавал порядките.

Тя каза:

— Възможно е, но той веднага би повикал роботите, за да отведат човека. Точно това би направил! Пък и никой не би се опитал да влезе при съпруга ми, без да е бил поканен. Немислимо е. И бъдете сигурен, че Рикейн никога не би поканил когото и да е. Смешно е да се помисли.

Бейли каза меко:

— Съпругът ви е бил убит с удар по главата. Нали така?

— Предполагам. Беше… целият…

— Сега не ви питам за подробностите. В стаята нямаше ли следи от някое механично приспособление, което би позволило на някого да разбие черепа му с дистанционно управление?

— Разбира се, не. Поне аз не забелязах нищо такова.

— Ако там е имало нещо подобно, сигурно сте щели да го видите. Оттук следва, че нечия ръка е държала предмет, с който може да се разбие човешки череп, и тази ръка е замахнала. Някой е трябвало да бъде на не повече от четири крачки от съпруга ви, за да го направи. Значи някой все пак се е виждал с него.

— Изключено — чистосърдечно възкликна тя. — Един соларианин просто не би могъл да се види с когото и да е.

— Този, който се е решил на убийство, не би се смутил от това, нали?

(На него самия това твърдение му се стори неубедително. На Земята му беше известен случай, когато съвършено безскрупулен убиец бе заловен само защото не бе могъл да наруши обичая да се пази пълна тишина в обществената баня.)

Гладиа поклати глава.

— Това с виждането не го разбирате. На Земята хората се виждат с когото си искат по всяко време, затова не можете да разберете…

У нея сякаш се пробуди любопитство. Погледът й се пооживи.

— Да се виждате за вас е напълно в реда на нещата, нали?

— Винаги съм го приемал като нещо естествено — отвърна Бейли.

— И това не ви смущава?

— Защо да ме смущава?

— Знаете ли, във филмите не се казва нищо, а пък на мен винаги ми се е искало да знам… Мога ли да ви попитам нещо?

— Питайте — каза Бейли вяло.

— Определена ли ви е съпруга?

— Аз съм женен. Колкото до определянето, не знам нищо.

— Значи виждате жена си винаги когато искате, тя също ви вижда, и никой не мисли нищо лошо за това.

Бейли кимна.

— И когато я виждате, да речем, че искате да… — Тя повдигна ръце и замълча, като че търсеше подходящите думи. Опита отново: — Можете ли ей така… по всяко време… — Тя не довърши.

Бейли не се опита да й помогне. Тя каза:

— Е, няма значение. Защо ли трябва да ви безпокоя с тези въпроси в края на краищата? Свършихте ли с мен? — Изглеждаше готова да се разплаче отново.

Бейли каза:

— Да опитаме още веднъж, Гладиа. Забравете за това, че не е възможно някой да се е виждал със съпруга ви. Да допуснем, че някой го е направил. Кой би могъл да е той?

— Просто е безполезно да правим догадки. Никой.

— Все трябва да е някой. Инспектор Груър твърди, че има основания да подозира една определена личност. Така че, както виждате, трябва да е някой.

Слаба, безрадостна усмивка трепна върху лицето на момичето.

— Зная кого подозира той.

— Е, добре. Кого?

Тя сложи малката си ръка върху гърдите си.

— Мен.