Метаданни
Данни
- Серия
- Позитронни роботи (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Naked Sun, 1957 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Юлия Кенова, 1984 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,5 (× 72 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Допълнителна корекция
- moosehead (2020)
Източник: http://bezmonitor.com (през http://sfbg.us)
Издание:
ГОЛОТО СЛЪНЦЕ. 1984. Изд. Хр. Г. Данов, Пловдив. Превод: От англ. Юлия КЕНОВА [The Naked Sun / Isaak ASIMOV]. Художник: Димо КЕНОВ. Формат: 84×108/32. Печатни коли: 14. Страници: 224. Цена: 1,42 лв.
История
- — Корекция
- — Добавяне
- — Корекция на правописни грешки
Статия
По-долу е показана статията за Голото слънце от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
Голото слънце | |
The Naked Sun | |
Автор | Айзък Азимов |
---|---|
Създаване | 1956 г. САЩ |
Първо издание | 1957 г. САЩ |
Оригинален език | английски |
Жанр | научна фантастика |
Вид | роман |
Поредица | Цикъл „Роботите“ |
Предходна | Стоманените пещери |
Следваща | Роботите на Зората |
Преводач | Юлия Кенова |
Голото слънце (на английски: The Naked Sun) е вторият роман от цикъла „Роботите“ на американския писател фантаст Айзък Азимов. За първи път сюжетът на творбата е публикуван между октомври и декември 1956 г. като серия от публикации в американското списание Astounding Science Fiction, а година по-късно е издаден и като цяла книга. Подобно на своя предшественик, Стоманените пещери, романът съчетава елементи на научнофантастичния и криминалния литературен жанр.
Главни действащи лица
- Илайджа Бейли: Полицейски детектив от Ню Йорк, натоварен с разследване убийството на Рикейн Делмар.
- Р. Даниил Оливо: Хуманоиден робот и партньор на Бейли в разследването на убийството.
- Албърт Миним: Заместник министър в земното Министерство на правосъдието.
- Гладиа Делмар: Съпруга на Рикейн Делмар и главна заподозряна за убийството му.
- Ханис Груър: Началник на Соларийската служба за сигурност.
- Алтим Тул: Солариански лекар.
- Коруин Атълбиш: Главният адютант на инспектор Груър.
- Анселмо Куемът: Солариански социолог.
- Клориса Канторо: Асистентка на доктор Рикейн Делмар.
- Джотан Лийбиг: Солариански робоспециалист, работил заедно с Рикейн Делмар.
Сюжет
Хронологически сюжетът на Голото слънце се развива около една година след разрешаването на случая с мистериозното убийство на доктор Родж Немену Сартън (в Стоманените пещери) от нюйоркския полицейски детектив Илайджа Бейли. Добил слава дори във враждебно настроените към Земята Външни светове, Бейли е призован от правителството на планетата Солария да разследва убийството на соларианския фетолог Рикейн Делмар. Под натиска и на земните власти, които се нуждаят от информация за враждебните космолитски светове, детективът приема задачата. Пристигайки на чуждата планета Бейли отново среща хуманоидния робот Даниил Оливо, който се включва в разследването на престъплението като партньор на землянина и представител на главния космолитски свят Аврора.
Фокус на романа са необикновената култура и тадиция на Солария, които често са пълна противоположност на обществото, в което е роден и израснал Бейли. Планета е обитавана от около 20 000 човешки същества, всеки от които притежава свое собствено имение, живее сам или със съпруга си в него. От дете всеки соларианец е учен да избягва срещите лице в лице и да използва холограмна технология при общуването със съгражданите си. Освен неизменно поддържания на едно ниво брой човешки същества Солария се обитава и от 200 милиона робота, които обслужват и се грижат за местното население.
Успешно разрешавайки случая и завръщайки се на Земята като герой, Бейли достига до извода, че тези крайности на соларианското общество водят до редица негови слабости, които обаче имат свой огледален образ в затвореното и изолирано под гигантските куполи на своите градове земно общество.
Литература
- Голото слънце
- The Naked Sun by Isaac Asimov
- Tuck, Donald H. The Encyclopedia of Science Fiction and Fantasy. Chicago, Advent, 1974. ISBN 0-911682-20-1. с. 22.
Открит е мотив
Устата на Лийбиг бавно се отвори. Отначало Бейли помисли, че му се зъби, но после с огромна изненада реши, че това е най-неуспешният опит за усмивка, който бе виждал.
Лийбиг рече:
— Не казвайте това. Никога не го казвайте.
— Защо?
— Защото всяко нещо, колкото и незначително да е то, щом насърчава недоверието към роботите, е вредно. Недоверието към роботите е човешка болест!
Сякаш поучаваше малко дете. Сякаш спокойно казваше нещо, което му се искаше да изкрещи. Сякаш се опитваше да убеждава, когато му се искаше да наложи смъртно наказание.
Лийбиг попита:
— Запознат ли сте с историята на Роботиката?
— Малко.
— На Земята би трябвало да я знаете. Да. Какво стана с роботите, когато се разви Франкенщайновият комплекс? Бяха обявени за неблагонадеждни. Хората се отнасяха с недоверие и страх към тях. В резултат на това Роботиката стана едва ли не секретна наука. Трите закона бяха първоначално заложени у роботите, за да се превъзмогне недоверието към тях, но дори и така Земята не допусна там да се създаде общество от роботи. Една от причините първите пионери да напуснат Земята и да колонизират останалата част от Галактиката бе да могат да създадат общества, в които роботите биха освободили хората от бедността и непосилния труд. Дори тогава остана подозрение, скрито немного дълбоко, готово да изскочи на повърхността при най-малкия повод.
— Вие самият сблъсквали ли сте се с недоверието към роботите? — попита Бейли.
— Много пъти — отвърна мрачно Лийбиг.
— Затова ли вие и някои други робоспециалисти искате да изопачите фактите съвсем малко, за да избегнете доколкото е възможно подозрението?
— Не изопачаваме нищо!
— Трите закона например не са ли формулирани погрешно?
— Не!
— Мога да го докажа, и ако вие не ме убедите в противното, ще го докажа на цялата Галактика, стига да имам тази възможност.
— Вие сте луд. Какъвто и довод да си мислите, че имате, вие грешите, уверявам ви.
— Ще обсъдим ли този въпрос?
— Ако не отнеме много време.
— Лична среща? Ще се видим, нали?
Слабото лице на Лийбиг се изкриви.
— Не!
— Сбогом, доктор Лийбиг. Други ще ме изслушат.
— Почакайте. Велики Космосе! Човече, почакай!
— Ще се видим ли?
Ръцете на робоспециалиста се плъзнаха нагоре, после покрай брадичката му. Палецът бавно пропълзя в устата му и остана там. Погледна с празен поглед Бейли.
Бейли си помисли: „Дали отново не се връща в детските си години, за да намери оправдание за срещата си с мен?“
— Ще се видим ли? — каза той.
Но Лийбиг бавно поклати глава.
— Не мога. Не мога — простена той, а думите му излизаха сподавено, защото палецът им преграждаше пътя. — Правете каквото искате.
Бейли се втренчи в другия, видя го да се извръща с лице към стената. Видя го как навежда изправения си гръб и скрива лице в треперещите си ръце.
Бейли каза:
— Добре, тогава ще разговаряме по видеофона.
Все още гърбом, Лийбиг рече:
— Извинете ме за момент. Ще се върна.
Бейли посвети интервала на собствените си нужди; той огледа току-що измитото си лице в огледалото на банята. Беше ли започнал да разбира Солария и соларианите? Не знаеше със сигурност.
Въздъхна, натисна един бутон и се появи робот. Не се обърна да го погледне. Каза:
— Във фермата има ли друг видеофон освен този, който използувам?
— Има още три канала за видеовръзка, господарю.
— Тогава кажи на Клориса Канторо… кажи на господарката си, че ще използувам този, докато не ви дам други указания, и че не трябва да ме безпокоят.
— Да, господарю.
Бейли се върна на мястото си, където видеофонът държеше на фокус празната част от стаята, в която се бе намирал Лийбиг. Тя все още бе празна и Бейли се настани и зачака.
Не чака дълго. Лийбиг влезе и стаята отново се залюля, докато той вървеше. Очевидно фокусът незабавно се измести от стаята върху човека. Бейли си спомни за сложните манипулации при видеовръзка и изпита известно възхищение от всичко това.
Лийбиг явно се владееше напълно. Беше пригладил назад косата си и бе сменил костюма. Дрехите му падаха свободно и бяха от лъскава материя, по която играеха отблясъците на светлината. Седна на лек сгъваем стол, който извади от стената. Рече трезво:
— Сега да видим каква е тази ваша идея за Първия закон?
— Няма ли да ни чуе някой?
— Не. Взел съм мерки.
Бейли кимна. Той каза:
— Позволете да ви цитирам Първия закон.
— Едва ли е нужно.
— Зная, но все пак нека да го цитирам: „Роботът не може да причини вреда на човека или с бездействието си да допусне на човека да му бъде причинена вреда.“
— Е?
— Ами когато се приземих на Солария, бях отведен до предназначеното за мен имение със земеходна кола. Колата бе добре изолирана, за да ме предпази от откритото пространство. Като земен жител…
— Знам — прекъсна го нетърпеливо Лийбиг. — Какво общо има това с въпроса?
— Роботите, които караха колата, не знаеха. Наредих да отместят покрива на колата и заповедта бе незабавно изпълнена. Вторият закон. Трябваше да се подчинят. Почувствувах се зле, разбира се, и почти загубих съзнание, преди да затворят колата отново. Нима роботите не ми причиниха вреда?
— По ваша заповед — отсече Лийбиг.
— Ще цитирам Втория закон: „Роботът е длъжен да се подчинява на заповедите на човека, освен ако заповедите не са в противоречие с Първия закон.“ Виждате ли, заповедта ми трябваше да бъде пренебрегната.
— Това са глупости. Роботът не може да знае…
Бейли се наведе напред в стола си.
— А! Именно. Сега да повторим Първия закон така, както би трябвало да е формулиран: „Роботът не може да извърши нищо, което, доколкото му е известно, би навредило на човека; нито с бездействието си съзнателно да допусне на човека да му бъде причинена вреда.“
— Всичко това се подразбира.
— Но не и от обикновените хора. Иначе обикновените хора биха осъзнали, че роботите могат да убиват.
Лийбиг пребледня.
— Луд! Безумие!
Бейли втренчи поглед във върха на пръстите си.
— Предполагам, че един робот може да изпълни някое невинно поръчение, нещо, което не би навредило на човека?
— Ако му наредят — отвърна Лийбиг.
— Да, разбира се. Ако му наредят, втори робот също може да изпълни едно невинно поръчение, нали, което също няма да навреди на човека? Ако му наредят?
— Да.
— И ако двете, невинни поръчения, наистина невинни сами по себе си, заедно доведат до убийство?
— Какво? — Лицето на Лийбиг се сгърчи в кисела гримаса.
— Искам мнението ви на специалист — каза Бейли. — Ето един хипотетичен случай. Да предположим, че някой се обърне към робот с думите: „Сложи малко от тази течност в чаша с мляко, която се намира еди-къде си. Течността е безвредна. Искам само да разбера как ще реагира с млякото. Щом видя ефекта, сместа ще бъде изхвърлена. След като свършиш тази работа, забрави за нея.“
Лийбиг, все още смръщен, мълчеше. Бейли продължи:
— Ако наредя на робота да прибави в млякото някаква неизвестна течност и да го предложи на някой човек, Първият закон би го накарал да попита: „Каква е тази течност? Ще навреди ли на човека?“ След уверенията, че течността е безвредна, Първият закон би могъл да накара робота все още да се колебае и да откаже да предложи млякото. Вместо това обаче на него му се казва, че млякото ще бъде изхвърлено. Първият закон е изключен. Няма ли роботът да се подчини?
Лийбиг гледаше гневно. Бейли каза:
— Но друг робот налива от същото това мляко, без да подозира, че към него е било прибавено нещо. С цялата си невинност той го предлага на човека и човекът умира.
— Не! — изкрещя Лийбиг.
— Защо не? Двете действия са невинни сами по себе си. Само събрани заедно, те се превръщат в убийство. Отричате ли, че може да се случи нещо подобно?
— Убиецът ще бъде човекът, който е издал заповедта! — извика Лийбиг.
— Погледнато философски, да. Все пак непосредствените убийци са двата робота, те са оръдията на убийството.
— Никой човек не би дал подобни заповеди.
— Някой би го направил. Някой го е направил. Точно по този начин вероятно е бил извършен опитът за убийството на Груър. Предполагам, че сте чули за това.
— На Солария — измърмори Лийбиг — човек научава всичко.
— Тогава ви е известно, че Груър беше отровен по време на ядене, пред собствените ми очи и пред очите на моя партньор, господин Оливо от Аврора. Можете ли да предложите някакъв друг начин, по който отровата би могла да стигне до него? В имението не е имало друг човек. Като соларианин, това трябва да ви е добре известно.
— Не съм детектив. Не правя предположения.
— Аз ви изложих едно. Искам да зная дали е възможно. Искам да зная дали два робота не биха могли да извършат две отделни действия, всяко само по себе си да е невинно, но двете заедно да доведат до убийство. Вие сте експертът, доктор Лийбиг. Възможно ли е това?
И Лийбиг, поставен натясно, отвърна „Да“ с глас, толкова тих, че Бейли едва го чу. Бейли каза:
— Много добре тогава. Достатъчно за Първия закон.
Лийбиг се втренчи в Бейли, а увисналият му клепач току потръпваше конвулсивно. Ръцете му, които бяха сключени, се разделиха, макар пръстите му да останаха свити, сякаш всяка ръка все още се преплиташе с въображаема ръка от въздух. Обърна длани надолу и ги положи върху коленете си и едва тогава отпусна пръсти. Бейли наблюдаваше всичко това, потънал в мисли.
Лийбиг каза:
— Теоретически, да. Теоретически! Но не бива да изключвате така лесно Първия закон, землянино. За да се заобиколи първият закон, на роботите би трябвало да им се нарежда много изкусно.
— Съгласен съм — каза Бейли. — Аз съм човек от Земята. Не зная почти нищо за роботите, дадох ви само пример. Соларианинът би бил много по-изобретателен и би го направил много по-добре. Сигурен съм.
Лийбиг все едно че не чуваше. Той каза високо:
— Ако с робота може да се манипулира така, че да навреди на човека, това означава само, че трябва да разширим възможностите на позитронния мозък. Някой навярно ще каже, че би трябвало да направим човека по-съвършен. Невъзможно е, затова ще направим робота по-безопасен. Ние напредваме непрекъснато. Нашите роботи са по-разнообразни, по-специализирани, по-способни и по-безвредни от тези преди сто години. След сто години ще имаме още по-голям напредък. Защо е необходимо роботът да манипулира с управляващите механизми, когато в тях може да се вгради самият позитронен мозък? Това е специализиране, но можем да ги направим и по-универсални. Защо не и робот със сменяеми и взаимозаменяеми крайници? А? Защо не? Ако ние…
Бейли го прекъсна:
— Вие единственият робоспециалист ли сте на Солария?
— Не ставайте смешен.
— Просто се запитах. Доктор Делмар е бил единственият… м-м… инженер-фетолог, като се изключи асистентът му.
— Солария има над двайсет робоспециалисти.
— Вие най-добрият ли сте?
— Да — отвърна Лийбиг без стеснение.
— Делмар работеше с вас.
— Да.
Бейли каза:
— Разбрах, че напоследък е възнамерявал да прекрати сътрудничеството си с вас.
— Нямаше такива признаци. Откъде ви хрумна това?
— Разбрах, че не е одобрявал ергенското ви положение.
— Възможно е. Той беше истински соларианин. Но това не повлия на служебните ни взаимоотношения.
— Да сменим темата. Освен с разработка на нови модели роботи, занимавате ли се и с производство и ремонт на съществуващите видове?
— Производството и ремонтът се извършват предимно от роботи. В имението ми има огромна фабрика и ремонтен цех.
— Впрочем за възстановяване на роботите необходими ли са големи ремонти?
— Съвсем незначителни.
— Означава ли това, че ремонтирането на роботите не е развито като наука?
— Съвсем не — каза Лийбиг с категоричен тон.
— Какво ще кажете за робота, който е видял убийството на доктор Делмар?
Лийбиг отмести поглед и сбърчи вежди, сякаш някаква мъчителна мисъл не можеше да си пробие път в съзнанието му.
— От него вече нищо не става.
— Наистина ли? Можеше ли изобщо да отговаря на някакви въпроси?
— Не. Беше съвършено безполезен. Позитронният му мозък беше изцяло поразен от късо съединение. Нито една връзка не бе останала незасегната. Помислете си само! Станал е очевидец на убийство, което не е могъл да предотврати…
— Впрочем защо не е могъл да предотврати убийството?
— Кой може да каже? Доктор Делмар е правил опити с този робот. Не зная в какво състояние се е намирал мозъкът му. Може да му е заповядал например да прекрати изпълнението на всички операции, докато той преглежда един определен елемент от веригата. Ако някой, когото нито доктор Делмар, нито роботът са подозирали в злонамереност, внезапно го е нападнал, за да го убие, сигурно е минало доста време, преди роботът да успее да използува потенциалите на Първия закон, за да превъзмогне блокиращата заповед на доктор Делмар. Продължителността на бездействието му е зависела от характера на нападението и от характера на блокиращата заповед. Бих могъл да измисля още дузина други обяснения на въпроса защо роботът не е могъл да попречи на убийството. Във всеки случай неспособността му да го стори представлява нарушение на Първия закон и това е било достатъчно да нанесе поражение върху всяка позитронна връзка в мозъка на робота.
— Но ако роботът няма физическата възможност да попречи на убийството, носи ли отговорност? Първият закон предвижда ли такава възможност?
Лийбиг сви рамене.
— Първият закон, въпреки опитите ви да го омаловажите, закриля човешкия род със силата на всеки възможен атом. Той не допуска никакви изключения. Ако Първият закон е нарушен, с робота е свършено.
— Това универсално правило ли е, сър?
— Толкова универсално, колкото и самите роботи.
— Ето че научих нещо — каза Бейли.
— Тогава научете още нещо. Вашата теория за убийство чрез поредица от действия на различни роботи, всяко невинно само по себе си, няма да ви помогне в случая със смъртта на доктор Делмар.
— Защо?
— Смъртта не е от отравяне, а от удар с тежък предмет. Нещо е трябвало да държи предмета, а то е било човешка ръка. Никой робот не би могъл да замахне с нещо тежко и да разбие нечий череп.
— Да допуснем — каза Бейли, — че роботът е трябвало да натисне един невинен бутон, който да стовари върху главата на Делмар някаква скрита тежест.
Лийбиг се усмихна кисело.
— Землянино, аз разгледах мястото на престъплението. Научих всички подробности. Убийството беше голямо събитие тук, на Солария, нали разбирате. Затова зная, че на местопрестъплението не е имало следи от използуване на техника, нито от стоварена тежест.
— Нито пък от някакъв тъп предмет — добави Бейли.
Лийбиг каза презрително:
— Вие сте детектив. Открийте го.
— Ако приемем, че за смъртта на доктор Делмар не е виновен робот, тогава кой?
— Всеки знае кой — изкрещя Лийбиг. — Неговата съпруга! Гладиа!
Бейли си помисли: „Поне за това са единодушни.“ На глас каза:
— А каква сила е стояла зад роботите, които отровиха Груър?
— Предполагам… — Гласът на Лийбиг заглъхна.
— Сигурно не смятате, че има двама убийци, нали? Ако Гладиа е виновна за едното престъпление, то тя трябва да е виновна и за второто.
— Да. Сигурно сте прав. — Гласът му доби увереност. — Няма съмнение.
— Няма съмнение ли?
— Никой друг не би могъл да се приближи достатъчно до доктор Делмар, за да го убие. Към личното присъствие той проявяваше същата нетърпимост, както и аз, само че направи едно изключение за съпругата си, докато аз не правя никакви изключения. По-умен съм. — Робоспециалистът се изсмя грубо.
— Струва ми се, че я познавате — рязко каза Бейли.
— Кого?
— Нея. Говорим само за една „нея“. Гладиа!
— Кой ви каза, че я познавам по-добре от когото и да било друг? — попита Лийбиг. Той сложи ръка на гърлото си. Пръстите му се раздвижиха леко и разтвориха дрехата на един инч около врата, улеснявайки дишането.
— Самата Гладиа. Двамата сте се разхождали.
— Така ли? Бяхме съседи. Това е нещо обикновено. Тя изглеждаше приятен човек.
— Значи сте я одобрявали?
Лийбиг вдигна рамене.
— Разговорите с нея ми действуваха успокоително.
— За какво разговаряхте?
— За Роботика. — В гласа му прозвуча нотка на изненада, сякаш имаше нещо чудно в това, че може да се зададе такъв въпрос.
— И тя ли говореше за Роботика?
— Нямаше и понятие от Роботика. Пълно невежество! Но ме слушаше. Занимава се с някакви си пространствени безсмислици; цветни пространствени форми, така ги нарича. Действуваха ми на нервите, но я слушах.
— И не се ли срещахте лично?
Лийбиг изглеждаше изпълнен с погнуса и не отговори. Бейли опита отново:
— Тя привличаше ли ви?
— Какво?
— Намирахте ли я привлекателна? Физически!
Дори увисналият клепач на Лийбиг се повдигна и устните му потръпнаха.
— Противно животно — измърмори той.
— Тогава ще го кажа по друг начин. Кога престанахте да я намирате приятна? Вие сам използувахте тази дума, ако си спомняте.
— Какво искате да кажете?
— Казахте, че я намирате приятна. Сега сте убеден, че е убила съпруга си. Приятните хора не вършат такива работи.
— Сбъркал съм в преценката си.
— Но вие сте решили, че сте сбъркали, преди тя да убие съпруга си, ако го е направила тя. Престанали сте да се разхождате с нея известно време преди убийството. Защо?
Лийбиг каза:
— Това има ли значение?
— Всичко има значение, докато се докаже обратното.
— Ето какво, ако искате информация от мен като робоспециалист, питайте. На лични въпроси няма да отговарям.
— Били сте в близки отношения както с убития, така и с главното заподозряно лице. Не разбирате ли, че личните въпроси са неизбежни? Защо спряхте да се разхождате с Гладиа?
Лийбиг рязко каза:
— Дойде време, когато нямаше за какво повече да й говоря; когато бях прекалено зает; когато не намирах причина да продължаваме разходките.
— С други думи, когато вече не я намирахте приятна.
— Е, може и така да се каже.
— Защо не ви беше вече приятна?
Лийбиг изкрещя:
— Няма причина.
Бейли не обърна внимание на възбудата на другия.
— Все пак сте познавали Гладиа добре. Какъв би могъл да бъде мотивът й?
— Мотивът й?
— Никой не е предложил мотив за убийството. Разбира се, Гладиа не би извършила убийство, без да има мотив.
— Велики Космосе! — Лийбиг отметна глава назад, готов да се изсмее, но не го направи. — Никой ли не ви е казал? Е, може и никой да не е знаел. Но аз знаех. Тя ми е казвала. Често ми го казваше.
— Какво ви казваше, доктор Лийбиг?
— Това, че се кара със съпруга си. Че се карат ожесточено и често. Тя го ненавиждаше, землянино. Никой ли не ви го каза? Тя не ви ли каза?