Айзък Азимов
Голото слънце (16)

Предложено е решение

Първо Бейли осъзна, че е вътре, усети отсъствието на откритото пространство, после видя едно лице да се навежда над него.

Той се взря за момент, без да го разпознае.

— Данийл!

На лицето на робота не се изписа облекчение или каквото и да било друго забележимо чувство. Той каза:

— Добре е, че дойдохте в съзнание, колега Елайджа. Надявам се, че нямате физически увреждания.

— Добре съм — отвърна Бейли раздразнено, като се изправяше с усилие на лакти. — Йосафате, на легло ли съм? Защо?

— Днес няколко пъти бяхте под открито небе. Въздействието е кумулативно и се нуждаете от почивка.

— Първо се нуждая от няколко отговора. — Бейли се огледа и се опита да не забелязва, че главата му се върти леко. Не позна стаята. Завесите бяха спуснати. Изкуственото осветление действуваше успокоително. Чувствуваше се много по-добре. — Например къде съм?

— В дома на госпожа Делмар.

— Второ, трябва да си изясним нещо. Какво правиш ти тук? Как се изплъзна от роботите, които оставих при теб?

Данийл каза:

— Предполагах, че ще бъдете недоволен от развитието на нещата, но все пак, в интерес на вашата безопасност и поради заповедите ви, сметнах, че нямам друг избор освен…

— Какво си направил? Йосафате!

— Изглежда, госпожа Делмар се е опитала да се свърже с вас по видеофона преди няколко часа.

— Да. — Бейли си спомни, че Гладиа бе споменала за това по-рано през деня. — Знам.

— Вашата заповед към роботите, които ме държаха в плен, беше следната: „Не му позволявайте (т.е. на мен) да установява контакт с други хора или с други роботи, като се вижда с тях или по видеофона.“ Но вие, колега Елайджа, не споменахте, че забранявате на други хора или роботи да установяват контакт с мен. Схващате ли разликата?

Бейли изстена. Данийл продължи:

— Не е нужно да се разстройвате, колега Елайджа. Този ваш пропуск помогна за спасяване на живота ви, тъй като ме доведе тук. Виждате ли, когато госпожа Делмар се свърза с мен по видеофона, с позволението на моите пазачи-роботи, тя попита за вас и аз й отговорих съвсем искрено, че не ми е известно вашето местонахождение, но че мога да се опитам да го открия. Тя като че ли гореше от желание да го направя. Казах, че е възможно да сте напуснали къщата за малко и че ще проверя това и дали тя междувременно не би наредила на роботите при мен в стаята да ви потърсят из къщата.

— Тя не се ли изненада, че ти сам не даде нареждания на роботите?

— Накарах я да си помисли, че като аврорианин не съм свикнал да командувам роботите, че тя би могла да даде заповедите с по-голям авторитет и да наложи по-бързото им изпълнение. Соларианите съвсем очевидно имат високо мнение за способностите си да се справят с роботите и се отнасят с презрение към неумението на другопланетните жители да вършат това. Не мислите ли и вие така, колега Елайджа?

— И тя им заповяда да те оставят?

— Беше трудно. Те протестираха, позовавайки се на предишни заповеди, но, разбира се, не можеха да разкрият техния характер, тъй като им бяхте заповядали да не съобщават на никого за истинската ми самоличност. Тя надделя, макар че трябваше да изкрещи последните заповеди в изблик на гняв.

— И тогава ти излезе?

— Да, колега Елайджа.

Жалко, помисли си Бейли, че Гладиа не бе сметнала този епизод за достатъчно важен, та да му го разкаже, когато се свързаха по видеофона. Той добави:

— Доста време ти трябваше да ме откриеш, Данийл.

— Роботите на Солария имат мрежа за информация чрез субетерна връзка. Един опитен соларианин може лесно да получи информация, но тъй като тя се предава посредством милиони апарати, на такъв като мен, без опит в тази област, му е нужно време, за да изрови един-единствен факт. Измина повече от час, преди информацията за вашето местонахождение да стигне до мен. Загубих допълнително време, защото посетих работното място на доктор Делмар, след като вие бяхте тръгнали.

— Какво прави там?

— Извършвах собствени разследвания. Съжалявам, че трябваше да стане във ваше отсъствие, но неотложните нужди на следствието го налагаха.

Бейли попита:

— Не си ли се свързвал с Клориса Канторо? Или може би си я виждал?

— Свързах се с нея, но от дома й, не от нашето имение. Имаше някои документи във фермата, които трябваше да видя. При обикновени условия видеовръзката би била достатъчна, но можеше да се окаже неудобно да оставам в имението ни, тъй като три робота знаеха за истинската ми самоличност и лесно можеха да ме арестуват отново.

Бейли почти се чувствуваше добре. Той провеси крака от леглото и откри, че е облечен в нощница. Заразглежда я с отвращение.

— Дай ми моите дрехи.

Данийл се подчини.

Докато се обличаше, Бейли каза:

— Къде е госпожа Делмар?

— Под домашен арест, колега Елайджа.

— Какво? По чия заповед?

— По моя заповед. Затворена е в спалнята си, роботите я пазят, отнето й е правото да издава заповеди, освен такива за лични нужди.

— Ти ли й го отне?

— Роботите в това имение не знаят за моята самоличност.

Бейли привърши с обличането.

— Някои обстоятелства не са в нейна полза — каза той. — Имала е възможност да го убие — по-голяма, отколкото мислехме в началото. Тя не се е втурнала към мястото на престъплението при вика на съпруга си, както каза най-напред. Била е там през цялото време.

— Твърди ли, че е била свидетелка на убийството и че е видяла убиеца?

— Не. Не си спомня най-критичните моменти. Това се случва понякога. Оказа се, че има и мотив.

— Какъв е той, колега Елайджа?

— От самото начало подозирах тази възможност. Казах си, че ако това е Земята и доктор Делмар е бил такъв, какъвто го описаха, а Гладиа Делмар — такава, каквато изглежда, то щях да си помисля, че тя е била влюбена в него, а той е бил влюбен само в себе си. Трудното беше да разбера дали Соларианите се влюбват и реагират на любовта в земния смисъл на думата. Не можех да разчитам на собствените си преценки за техните чувства и реакции. Ето защо трябваше да се видя с някои хора. Не по видеофона, а да ги видя.

— Не ви разбирам, колега Елайджа.

— Не знам дали мога да ти го обясня. Генните възможности на тези хора са внимателно планирани преди раждането им, а действителното генно разпределение се проверява по-късно.

— Зная.

— Но гените не са всичко. Средата също влияе, а тя може да доведе до истинска психоза там, където гените само загатват за някакъв определен вид психоза. Забеляза ли интереса на Гладиа към Земята?

— Забелязах го, колега Елайджа, и сметнах, че този интерес е престорен, целящ да повлияе върху преценките ви.

— Да предположим, че е бил истински интерес, дори влечение. Да предположим, че нещо, свързано със земните тълпи, я е вълнувало. Да предположим, че против волята си е изпитвала влечение към нещо, което са я научили да счита за противно. Възможно е да има отклонения от нормалното. Трябваше да проверя това, като се срещна със солариани, за да видя как реагират те на срещите ни, и като се срещна с нея, за да видя как реагира тя. Наложи се да се избавя на всяка цена от теб, Данийл. Наложи се да изоставя видеоконтакта като средство за водене на разследването.

— Вие не ми обяснихте тези неща, колега Елайджа.

— Щеше ли да помогне обяснението срещу онова, което според Първия закон считаш за свой дълг.

Данийл мълчеше. Бейли каза:

— Експериментът успя. Видях или се опитах да видя няколко души. Един стар социолог рискува да се срещне с мен и трябваше да се откаже по средата. Един робоспециалист отказа да се види с мен, макар че го притиснах здравата. Самата възможност го накара да изпадне в почти инфантилно безумие. Той смучеше пръста си и плачеше. Асистентката на Делмар беше свикнала с личното присъствие благодарение на професията си, затова тя ме понасяше, но на двайсет стъпки разстояние. Гладиа, от друга страна…

— Да, колега Елайджа?

— Гладиа прие да се срещне с мен само след кратко колебание. Тя понасяше присъствието ми с лекота и всъщност показваше признаци, че притеснението й намалява. Всичко това говори за изразена психоза. Тя нямаше нищо против да се види с мен; Земята я интересуваше; възможно е да е проявявала ненормален интерес към съпруга си. Всички тези неща биха могли да се обяснят със силен, и за този свят, патологичен интерес към личното присъствие на представители на другия пол. Самият доктор Делмар не е бил човек, който да насърчи подобно влечение или да му отвърне. Това трябва да я е разстройвало много.

Данийл кимна.

— Достатъчно, за да извърши убийство в пристъп на ярост.

— Въпреки всичко не мисля така, Данийл.

— Да не би да сте под въздействието на някои лично ваши, странични подбуди, колега Елайджа? Госпожа Делмар е привлекателна жена, а вие сте землянин, у когото предпочитанието към личното присъствие на една привлекателна жена не е признак на психопатия.

— Имам по-сериозни причини — отговори Бейли смутено. (Хладният поглед на Данийл бе твърде проницателен и проникваше в душата му. Йосафате! Това нещо беше само една машина.) Той каза: — Ако тя е убила мъжа си, би трябвало да е направила и неуспешния опит да убие Груър. — Почти изпита желание да обясни как едно убийство би могло да се осъществи чрез роботи, но се въздържа. Не знаеше как ще реагира Данийл на теория, според която роботите можеха да станат убийци.

Данийл каза:

— Да не говорим за неуспелия й опит да убие вас.

Бейли се намръщи. Не бе имал намерение да казва на Данийл за отровната стрела, която не бе улучила целта; нито да подсилва и без това прекалено силния покровителствен комплекс у другия. Той попита разгневено:

— Какво ти каза Клориса? — Трябваше да я предупреди да си мълчи, но пък откъде можеше да знае, че ще се появи Данийл, за да задава въпроси?

Данийл отвърна спокойно:

— Госпожа Канторо няма нищо общо с тази работа. Аз лично бях свидетел на опита за убийство.

Бейли беше напълно объркан.

— Не те видях там.

Данийл каза:

— Аз лично ви хванах и ви пренесох тук преди час.

— За какво говориш?

— Не си ли спомняте, колега Елайджа? Това бе почти съвършено убийство. Не предложи ли госпожа Делмар да излезете на открито? Не съм бил свидетел на това, но съм сигурен, че го е направила.

— Наистина предложи. Да.

— Навярно дори ви е примамила навън от къщата?

Бейли си спомни за своя „портрет“, за заобикалящите го сиви стени. Тънка психология ли беше това? Възможно ли бе един соларианин да притежава такъв интуитивен усет за психологията на земния човек?

— Не — отвърна той.

Данийл каза:

— Тя ли предложи да слезете до декоративното езеро и да седнете на пейката?

— Да.

— Не мислите ли, че може би ви е наблюдавала, забелязвайки как все повече ви се вие свят.

— Тя попита един или два пъти дали не искам да се прибера.

— Възможно е да го е казала само така. Възможно е да е наблюдавала как ви става все по-зле там, на пейката. Възможно е дори да ви е блъснала, или не е имало нужда от това. В момента, в който стигнах до вас и ви взех в ръце, вие тъкмо падахте назад от каменната пейка във вода, дълбока три фута, където със сигурност щяхте да се удавите.

За пръв път Бейли си припомни онези последни мимолетни усещания.

— Йосафате!

— Освен това — продължи Данийл спокойно и неумолимо — госпожа Делмар седеше до вас, наблюдавайки как падате, без да помръдне, за да ви задържи. Нямаше да се опита да ви измъкне от водата. Щеше да ви остави да се удавите. Можеше да повика някой робот, но той сигурно щеше да пристигне твърде късно. А след това тя щеше просто да обясни, че, разбира се, на нея й е било невъзможно да ви докосне дори за да спаси живота ви.

„Съвсем вярно“, помисли си Бейли. Никой не би се усъмнил в неспособността й да се докосне до човешко същество. Ако някой се изненадаше, щеше да е от това, че е била толкова близо до него.

Данийл каза:

— Както виждате, колега Елайджа, едва ли може да има съмнение относно нейната вина. Вие заявихте, че тя би трябвало да е извършила и опита за убийството на инспектор Груър, като че това е аргумент в нейна полза. Сега виждате, че трябва да е била тя. Тя има един и същ мотив и за двата опита — необходимостта да се отърве от неудобния и настойчив следовател на първото убийство.

Бейли каза:

— Всички тези действия може да са били без зла умисъл. Възможно е тя изобщо да не си е давала сметка как ще ми се отрази престоят навън.

— Изучавала е Земята. Знаела е за странностите на земните хора.

— Аз я уверих, че днес вече съм бил навън и че започвам да свиквам с това.

— Тя не е глупава.

Бейли удари дланта си с юмрук.

— Изкарваш я прекалено умна. Не става и не вярвам в това. Във всеки случай не можем да я обвиним в убийство, докато не намерим обяснение за липсата на оръжието, с което е било извършено убийството.

Данийл не откъсваше поглед от земния човек.

— И това мога да направя, колега Елайджа.

Бейли погледна смаяно своя колега-робот.

— Как?

— Както си спомняте, колега Елайджа, разсъжденията ви бяха следните. Ако госпожа Делмар е убийцата, тогава оръжието, каквото и да е било то, трябва да е останало на мястото на престъплението. Роботите, появили се почти веднага, не са видели и следа от такова оръжие, следователно то трябва да е било преместено оттам, следователно трябва да го е изнесъл убиецът, следователно госпожа Делмар не е убийца. Всичко това вярно ли е?

— Вярно е.

— Все пак — продължи роботът — има едно място, където роботите не са гледали за оръжието.

— Къде?

— Под госпожа Делмар. Убийца или не, тя е лежала в припадък, предизвикан от моментно вълнение и ярост, а оръжието, каквото и да е то, е лежало под нея, скрито от погледа.

Бейли каза:

— Тогава щяха да открият оръжието веднага след като я преместят.

— Именно — отвърна Данийл. — Но не е била пренесена от роботите. Самата тя ни каза вчера на вечеря, че доктор Тул заповядал на роботите да сложат възглавница под главата й и да я оставят. Била е преместена най-напред от самия доктор Алтим Тул, когато дошъл да я прегледа.

— И какво?

— Следователно, колега Елайджа, възниква нова възможност. Госпожа Делмар е убийцата, оръжието се е намирало на сцената на престъплението, но доктор Тул го е изнесъл и се е отървал от него, за да предпази госпожа Делмар.

Бейли изпита презрение. Беше почти готов да очаква нещо разумно. Той каза:

— Съвършено необосновано. Защо е трябвало доктор Тул да прави това?

— Имал е много сериозна причина. Спомнете си какво каза госпожа Делмар за него: „Лекува ме от дете и е бил винаги толкова дружелюбен и мил.“ Попитах се дали не би могъл да има някаква причина да бъде така загрижен за нея. Затова посетих бебешката ферма и проучих архива. Това, което смятах за възможно, се оказа истина.

— Какво?

— Доктор Алтим Тул е бащата на Гладиа Делмар и което е по-важно — той е знаел за родството.

Бейли и не помисли да се усъмни в думите на робота. Почувствува само дълбоко огорчение, че Робот Данийл Оливо, а не той, бе достигнал до тези логически заключения. Дори и така, те не бяха пълни.

Той каза:

— Разговаря ли с доктор Тул?

— Да. Поставих и него под домашен арест.

— Какво казва той?

— Признава, че е баща на госпожа Делмар. Показах му документите, удостоверяващи този факт, и данните за направените от него справки за здравето й, когато е била малка. Като лекар на него му е била позволена по-голяма свобода в това отношение, отколкото на всеки друг соларианин.

— Защо е трябвало да се интересува от здравето й?

— И за това съм мислил, колега Елайджа. Бил е възрастен, когато е получил специално разрешение да има още едно дете, и което е по-интересно — успял е да го създаде. Той гледа на това като на признание на неговите гени и физическата му годност. Гордее се с резултата — може би повече, отколкото е обичайно тук. Освен това положението му на лекар — професия, не особено уважавана на Солария, защото изисква лично присъствие — е било още една причина да подхранва чувството си на гордост. Ето защо той е поддържал дискретен контакт с детето си.

— Гладиа знае ли нещо за това?

— Доколкото е известно на доктор Тул, колега Елайджа, тя не знае.

Бейли каза:

— Тул признава ли, че е изнесъл оръжието?

— Не. Това не.

— Тогава не разполагаш с нищо, Данийл.

— С нищо ли?

— Докато не откриеш оръжието и не докажеш, че го е взел той, или най-малкото не го накараш да признае, нямаш никакви доказателства. Дедукцията е хубаво нещо, но не е доказателство.

— Той едва ли би признал без по-сериозен разпит, какъвто аз самият не бих могъл да проведа. Държи на дъщеря си.

— Съвсем не — каза Бейли. — Чувството към дъщеря му съвсем не е онова, с което ти и аз сме свикнали. Солария е друго нещо.

Той се разходи до единия край на стаята и обратно, опитвайки се да запази спокойствие. Каза:

— Данийл, ти си направил отлично упражнение по логика, но все едно, то е лишено от здрав смисъл. — Логични, но не разумни. Не беше ли това дефиницията за работите?

Той продължи:

— Доктор Тул е стар човек, прехвърлил най-добрата си възраст, независимо дали е бил способен да създаде поколение преди около трийсет години. Дори и космолитите грохват. Представи си го сега как преглежда припадналата си дъщеря и зет си, убит чрез насилие. Даваш ли си сметка колко необичайна е за него тази ситуация? Допускаш ли, че е могъл да запази самообладание? Да го запази дотолкова, че да извърши поредица от изумителни действия? Слушай! Първо, той е трябвало да забележи оръжието под тялото на дъщеря си, то сигурно е било скрито така добре, че роботите изобщо не са го видели. Второ, ако се е подавала и част от него, това е трябвало да го наведе на мисълта за оръжие, трябвало е да се сети веднага, че ако успее незабелязано да се измъкне с това оръжие, ще е трудно да обвинят дъщеря му в убийство. Твърде проницателно за един старец, изпаднал в паника. И трето, той е трябвало да осъществи плана докрай — също трудна задача за един старец, изпаднал в паника. И най-накрая, трябвало е да има смелостта да укрива престъплението и след това, като продължава да лъже. Всичко това може да е плод на логически разсъждения, но е лишено от здрав смисъл.

Данийл попита:

— Можете ли да предложите друго решение, колега Елайджа?

Бейли беше седял по време на последната си реч и сега се опита да стане, но умората и дълбокият стол надвиха. Той протегна ръка нетърпеливо.

— Дай ми ръка, Данийл, хайде.

Данийл се втренчи в ръката си.

— Не ви разбирам, колега Елайджа.

Бейли изруга наум липсата на въображение у другия и каза:

— Помогни ми да стана от стола.

Силната ръка на Данийл го вдигна без усилие. Бейли каза:

— Благодаря. Не, нямам друго решение. Или поне имам, но всичко зависи от това къде е скрито оръжието.

Той отиде с нервни крачки до тежките завеси, които покриваха по-голямата част от стената, и машинално повдигна единия им край. Взря се в черното петно на стъклото, докато осъзна, че гледа навън, в ранната нощ, после пусна завесата, тъкмо когато Данийл, приближавайки се безшумно, я издърпа от пръстите му.

В краткия миг, когато Бейли видя как ръката на робота издърпва завесата с любящата загриженост на майка, която пази детето си от огъня, у него настъпи рязък прелом. Отново сграбчи завесата, като я измъкна от Данийловите пръсти. Хвърляйки се с цялата си тежест върху нея, той я изтръгна от мястото й, след което останаха да висят само парцали.

— Колега Елайджа! — каза меко Данийл. — Знаете вече какво може да ви причини откритото пространство.

— Зная — отвърна Бейли — какво може да направи за мен.

Вгледа се навън през прозореца. Не се виждаше нищо, само тъмнина, но тази тъмнина бе простор. Тя бе неограничено, волно пространство, макар и без светлина, и той стоеше пред него.

Сега за пръв път го гледаше открито. Не защото се перчеше или от твърдоглаво любопитство, нито пък виждаше в него път към разкриването на едно убийство. Гледаше го, защото знаеше, че иска да го гледа и защото изпитваше нужда да го гледа. Там беше цялата разлика.

Стените бяха патерици! Тъмнината и тълпите бяха патерици! Сигурно несъзнателно ги е смятал за такива и ги е ненавиждал дори когато най-много е мислил, че ги обича и има нужда от тях. Защо иначе така го бе засегнало сивото обкръжение около портрета му?

Усети как го изпълва победно чувство и сякаш то бе заразително, та една нова мисъл се появи ненадейно и отекна в съзнанието му като вътрешен вик.

Замаян, Бейли се обърна към Данийл.

— Знам — прошепна той. — Йосафате! Знам!

— Какво знаете, колега Елайджа?

— Знам какво се е случило с оръжието, знам кой е виновен. Изведнъж всичко си идва на мястото.