Айзък Азимов
Голото слънце (3)

Назована е жертвата

Бейли беше отново защитен от затвореното пространство. Пред очите му изплува лицето на Данийл, осеяно с тъмни петна, които станаха червени, когато премигна.

Бейли каза:

— Какво се случи?

— Съжалявам — рече Данийл, — че пострадахте въпреки моето присъствие. Преките лъчи на слънцето увреждат човешките очи, но аз се надявам, че пораженията от краткото ви облъчване няма да бъдат трайни. Когато погледнахте нагоре, бях принуден да ви дръпна и тогава загубихте съзнание.

Бейли направи гримаса. Въпросът дали бе изпаднал в безсъзнание поради прекалена възбуда (или уплаха?), или от удара оставаше открит. Опипа челюстта и главата си, но не усети болка. Въздържа се да зададе въпроса направо. Пък и много не му се искаше да знае.

Той каза:

— Не беше чак толкова лошо.

— От реакциите ви, колега Елайджа, мога да съдя, че ви е било неприятно.

— Ни най-малко — рече твърдоглаво Бейли. Петната пред очите му се разсейваха и не бяха вече толкова ярки. — Съжалявам само, че видях толкова малко. Движехме се прекалено бързо. Покрай робот ли минахме?

— Минахме край много роботи. Пътуваме през имението Кинболд, в което се отглеждат овощни дървета.

— Трябва да опитам отново — каза Бейли.

— Не бива да го правите в мое присъствие — отвърна Данийл. — Междувременно сторих това, за което ме помолихте.

— За кое те помолих?

— Сигурно си спомняте, колега Елайджа, че преди да заповядате на шофьора да свали покрива на колата, вие ми наредихте да го попитам колко мили остават до края на пътуването. Остават още десет мили и ще пристигнем след около шест минути.

На Бейли му се прииска да го попита дали не се сърди, че го е надхитрил, дори само за да види как безупречното му лице се разкривява, но потисна порива си. Разбира се, Данийл просто щеше да отговори „не“ без злост или раздразнение. Щеше да си остане сдържан и сериозен, както винаги, спокоен и невъзмутим.

Бейли каза тихо:

— Все едно, Данийл, ще трябва да свикна с това.

Роботът погледна човека до себе си.

— За какво говорите, колега Елайджа?

— Йосафате! За… за откритото пространство. Цялата тази планета е направена от него.

— Няма да е необходимо да излизате на открито — рече Данийл. — После, сякаш с това въпросът се изчерпваше, добави: — Колата забавя ход, колега Елайджа. Струва ми се, че пристигнахме. Ще трябва да почакаме, докато поставят друг въздушен тунел, за да ни отведе към жилището, което ще ни служи за оперативна база.

— Няма нужда от въздушен тунел, Данийл. Щом ще трябва да работя на повърхността, налага се да свиквам.

— Няма да има причина да работите навън, колега Елайджа.

Роботът понечи да каже още нещо, но с властно махване на ръката Бейли го накара да млъкне.

Сега не му беше до съчувствията на Данийл, до утехите му и уверенията, че всичко ще бъде наред, че за него ще се грижат.

Това, което всъщност желаеше, бе увереността, че ще може сам да се грижи за себе си и ще изпълни задачата си. Въздействието на откритото пространство се оказа непоносимо. Възможно беше, когато настъпи моментът отново да се изправи пред него, да не му достигне смелост, дори ако трябва да пожертвува достойнството си, а навярно и сигурността на Земята. И всичко заради някакво си празно пространство.

Тази мисъл, макар и мимолетна, накара лицето му да помръкне. Тепърва му предстоеше да срещне открития въздух, слънцето и пространството!

Елайджа Бейли се чувствуваше като жител на някой от по-малките градове, например Хелзинки, който е на посещение в Ню Йорк и със страхопочитание брои етажите. Беше си представял „жилището“ като някакво апартаментче, но то се оказа нещо съвсем различно. Стаите като че нямаха край. Панорамните прозорци бяха плътно покрити и не пропускаха нито лъч от смущаващата дневна светлина. Светлините оживяваха безшумно от невидими източници, щом пристъпеше в някоя стая, и угасваха все така безшумно, щом я напуснеше.

— Толкова много стаи — промълви Бейли удивен. — Толкова много. Прилича на мъничък град, Данийл.

— Наистина изглежда така, колега Елайджа — потвърди равнодушно Данийл.

На земния човек му се виждаше странно. Защо бе необходимо да наблъскат толкова космолити в непосредствено съжителство с него?

Той попита:

— Колко души ще живеят тук с мен?

Данийл каза:

— Аз, разбира се, има и няколко роботи.

Бейли си помисли: „Би трябвало да каже и няколко други роботи.“

Отново му стана ясно, че Данийл има намерение да се прави на човек докрай, та дори единствената му публика да е Бейли, комуто истината бе добре известна.

Но после тази мисъл бързо отстъпи място на друга, по-настойчива. Той извика:

— Роботи! А хората колко ще бъдат?

— Нито един, колега Елайджа.

Тъкмо бяха влезли в стая, натъпкана от пода до тавана с филмокниги. В трите ъгъла на стаята бяха поставени три големи, шейсетсантиметрови вертикални екрана. В четвъртия имаше стереоскопичен екран.

Бейли се огледа с раздразнение и каза:

— Нима са изхвърлили всички оттук, за да ме оставят да препускам сам из този мавзолей?

— То е предназначено само за вас. Такива жилища за един човек са обичайни на Солария.

— И всички живеят по този начин?

— Всички.

— За какво са им толкова стаи?

— Прието е всяка стая да има само едно предназначение. Това е библиотеката. Има и стая за музика, гимнастическа зала, кухня, пекарна, трапезария, работилница, разни помещения за ремонт и изпитания на роботи, две спални…

— Чакай! Откъде знаеш всички тези неща?

— Това е част от информацията — отвърна Данийл с равен глас, — която ми бе предоставена, преди да напусна Аврора.

— Йосафате! Кой се грижи за всичко тук? — Той описа широк кръг с ръка.

— Ще разполагате с много роботи. Те ще обслужват къщата и ще се грижат за вашето удобство.

— Но на мен не ми трябва всичко това — каза Бейли. Изпита внезапно желание да седне и да не помръдне повече. Не искаше да вижда никакви стаи.

— Можем да се настаним в една стая, ако желаете, колега Елайджа. Такава възможност се предвиждаше от самото начало. Все пак, като се имат предвид соларийските нрави, счетоха за по-разумно да построят това жилище…

— Да построят! — Бейли гледаше изумен. — Искаш да кажеш, че е било построено за мен? Всичко това? Специално за мен?

— Една изцяло роботизирана икономика…

— Да. Знам какво ще кажеш. А какво ще направят с къщата, когато всичко свърши?

— Мисля, че ще я унищожат.

Бейли стисна устни. Разбира се! Ще я унищожат! Построяват огромна сграда специално за нуждите на един землянин и после унищожават всичко, до което се е докосвал. Ще стерилизират почвата, върху която се е намирала къщата! Ще дезинфекцират въздуха, който е дишал! Космолитите изглеждаха силни, но и те си имаха своите глупави страхове.

Данийл сякаш четеше мислите му или поне ги отгатваше по израза на лицето му. Той каза:

— Навярно предполагате, колега Елайджа, че ще унищожат къщата, за да се избегне заразата. Ако е така, съветвам ви да не позволявате подобни мисли да ви смущават. Страхът на космолитите от болести в никакъв случай не е толкова голям. Работата е в това, че усилията, положени за построяването на къщата, са съвсем незначителни. Загубите от унищожаването й са също така нищожни. А и според закона, колега Елайджа, тази сграда не може да остане. Тя се намира в имението на Ханис Груър, а в едно имение може да има само едно законно жилище — на собственика. Тази къща е построена със специално разрешение, за определена цел. Предназначена е да ни приюти за определен период от време, докато мисията ни приключи.

— А кой е този Ханис Груър? — попита Бейли.

— Шефът на Соларийската служба за сигурност. Ще се срещнем с него, щом пристигнем.

— Така ли? Йосафате, кога най-после ще започна да разбирам каквото и да е тук? Аз съм като във вакуум и това не ми харесва. По-добре да се върна обратно на Земята. По-добре да…

Той почувствува, че в него се надига негодувание и млъкна. Данийл дори не трепна. Той просто изчакваше своя ред да заговори. Каза:

— Съжалявам, че се разсърдихте. Общите ми познания за Солария като че ли наистина са по-големи от вашите. Но за самото убийство знам толкова малко, колкото и вие. Инспектор Груър ще ни съобщи това, което трябва да знаем. Соларийското правителство е дало такива нареждания.

— Добре, тогава да се срещнем с този Груър. Колко ще пътуваме? — Бейли потръпна при мисълта за още едно пътуване, а познатото стягане в гърдите се обади отново.

Данийл каза:

— Няма да се наложи да пътуваме, колега Елайджа. Инспектор Груър ще ни очаква в залата за разговори.

— А, и зала за разговори! — измърмори кисело Бейли. После, по-високо: — Чака ли вече?

— Предполагам.

— Тогава да вървим, Данийл!

Ханис Груър беше плешив, и то напълно. Нямаше и следа от косъм по главата си. Тя бе съвършено гола.

Бейли преглътна и от учтивост се опита да откъсне очи от този череп, но не успя. За космолитите на Земята се бе затвърдила представата, създадена от самите тях. Те бяха всепризнатите господари на Галактиката; високи, с бронзови коси и кожа, красиви, едри, сдържани, аристократични.

Накратко, те бяха съвсем като Р. Данийл Оливо, като прибавим и човешката им природа.

А и повечето космолити, които изпращаха на Земята, наистина изглеждаха така; навярно нарочно са ги избирали за тази цел.

Но ето един, който би могъл да бъде и землянин. Той беше плешив. А и носът му бе деформиран. Съвсем леко наистина, но у космолитите и най-малката несиметричност биеше на очи.

Бейли каза:

— Добър ден, сър. Съжалявам, ако сме ви накарали да чакате.

Малко любезност нямаше да му навреди. Предстоеше му да работи с тези хора.

Усети мигновено желание да прекоси цялата стая (колко абсурдно голяма бе тя) и да протегне ръка за поздрав. Той лесно потисна този порив. На космолита положително не би се понравил такъв поздрав: ръка, покрита със земни микроби.

Груър седеше със сериозно лице в най-отдалечения край, с ръце, скрити в дълги ръкави, а в ноздрите му вероятно имаше филтри, макар Бейли да не ги виждаше.

Стори му се дори, че Груър хвърли неодобрителен поглед към Данийл, сякаш искаше да каже: „Странен космолит сте вие, да стоите толкова близо до един землянин.“

Което щеше да означава, че Груър просто не знае истината. Тогава Бейли внезапно забеляза, че Данийл всъщност стои на известно разстояние от него; по-далеч от обикновено.

Разбира се! Прекалената близост можеше да се стори на Груър подозрителна. Данийл полагаше всички усилия да мине за човек.

Груър заговори с приятен, добронамерен тон, но все поглеждаше крадешком към Данийл; отместваше очи, после отново го поглеждаше. Каза:

— Не съм чакал дълго. Добре дошли на Солария, господа. Добре ли се чувствувате?

— Да, сър. Напълно — отвърна Бейли. Запита се дали етикетът не изискваше Данийл като космолит да говори от името на двамата, но с възмущение отхвърли тази възможност. Йосафате! Именно него помолиха да се заеме с разследването, а Данийл беше включен след това. При тези обстоятелства Бейли дори на истински космолит не би отстъпил водачеството; това бе напълно изключено, щом ставаше дума за робот, макар и такъв като Данийл.

Но Данийл не направи опит да играе водеща роля, нито пък Груър изглеждаше изненадан или недоволен от това. Той веднага насочи вниманието си към Бейли, като не изпускаше от очи и Данийл.

Груър каза:

— Инспектор Бейли, все още не знаете нищо за престъплението, заради което потърсихме услугите ви. Предполагам, че сте любопитен да научите подробности.

Той разтърси ръце, така че ръкавите му се смъкнаха назад и хлабаво сключи пръсти в скута си.

— Няма ли да седнете, господа?

Седнаха и Бейли каза:

— Любопитни сме. — Той забеляза, че ръцете на Груър не бяха защитени с ръкавици.

Груър продължи:

— Направихме го нарочно, инспекторе. Искахме да се заловите за работа със свежа глава. Искахме да се заемете със случая без предубеждения. Скоро ще ви предоставим подробен доклад за престъплението и за разследванията, които успяхме да направим. Боя се, инспекторе, че разследванията ни ще ви се сторят смешно малко от гледна точка на вашия личен опит. На Солария няма полиция.

— Никаква? — попита Бейли.

Груър се усмихна и вдигна рамене.

— Знаете ли, при нас няма престъпления. Населението ни е нищожно и е пръснато върху огромна площ. Няма условия за престъпления; следователно няма нужда и от полиция.

— Разбирам. И въпреки всичко тук е станало престъпление.

— Да, но това е първият случай на насилие в двестагодишната ни история.

— Жалко тогава, че трябва да започнете с убийство.

— Жалко наистина. Още по-жалко е, че жертвата бе човек, когото едва ли можехме да си позволим да загубим. Изключително неподходяща жертва. А и убийството е било извършено най-брутално.

— Предполагам — рече Бейли, — че убиецът е напълно неизвестен. — Струваше ли си иначе да докарат детектив чак от Земята?

Груър изглеждаше явно смутен. Той хвърляше коси погледи към Данийл, който седеше неподвижно — един абсорбиращ информация, безшумен механизъм. Бейли знаеше, че Данийл ще може по-късно по всяко време да възпроизведе който и да е разговор независимо от дължината му. Той бе регистрираща машина, която ходеше и говореше като човек.

Знаеше ли Груър това? Той хвърляше крадливи погледи към Данийл, в които се долавяше и боязън.

— Не бих казал — рече той, — че убиецът е съвсем неизвестен. Всъщност има само една личност, която е могла да извърши убийството.

— Сигурен ли сте, че не искате да кажете само една личност, която би могла да извърши убийството? — Бейли се отнасяше с недоверие към пресилените изявления и не му се нравеше този кабинетен философ, който в хода на разсъжденията предпочиташе да прави категорични заключения вместо предположения.

Но Груър поклати плешивата си глава.

— Не. Има само един възможен убиец. Всички други се изключват. Напълно.

— Напълно ли?

— Уверявам ви.

— В такъв случай нямате никакви проблеми.

— Напротив. Имаме един проблем. И тази единствена личност не би могла да го направи.

Бейли каза спокойно:

— Тогава никой не го е направил.

— Все пак убийството е налице. Рикейн Делмар е мъртъв.

Това вече е нещо, помисли си Бейли. Йосафате, най-после открих нещо. Името на жертвата.

Той извади бележник и си го записа с важен вид, донякъде подтикван от лукавото желание да покаже, че най-после се е добрал до нещо като факт, пък и да не стане прекалено очевидно, че до него се намира една регистрираща машина която не се нуждае от бележник.

Той попита:

— А професията му, сър?

— Фетолог.

Бейли си го написа, както го чуваше, и го остави така. Каза:

— Кой може да ми опише обстоятелствата около убийството? Искам сведения от първа ръка, ако е възможно.

Усмивката на Груър бе ледена; той отново обърна поглед към Данийл, после го отмести.

— Съпругата му, инспекторе.

— Съпругата му…?

— Да. Името й е Гладиа. — Груър го произнесе на три срички, поставяйки ударение върху втората.

— Деца? — Бейли съсредоточено гледаше бележника си. Когато не последва отговор, вдигна очи.

— Имат ли деца?

Но Груър бе стиснал уста, сякаш бе вкусил нещо кисело. Имаше вид на болен. Най-сетне каза:

— Едва ли бих могъл да знам.

— Какво? — подскочи Бейли.

Груър добави забързано:

— Както и да е, мисля, че е по-добре да започнете утре. Зная, че сте имали тежко пътуване, господин Бейли, сигурно сте уморен и гладен.

Бейли се канеше да възрази, но внезапно откри, че мисълта за ядене е необикновено привлекателна в този момент. Той попита:

— Ще ни правите ли компания? — Не мислеше, че Груър като космолит би се съгласил. (И все пак беше го принудил да каже „господин Бейли“ вместо „инспектор Бейли“, и това бе нещо.)

Както се предполагаше, Груър отвърна:

— Чакат ме служебни задължения. Налага се да ви оставя. Съжалявам.

Бейли стана. Учтивостта изискваше да придружи Груър до вратата. Но, първо, никак не гореше от желание да се приближава до вратата и откритото пространство. От друга страна, не знаеше къде точно се намира тя.

Остана прав, без да знае какво да прави.

Груър се усмихна и кимна. Той каза:

— Ще се видим пак. Вашите роботи знаят кода, в случай че искате да разговаряте с мен.

И изчезна.

Бейли възкликна силно.

Груър и стола, на който седеше, просто ги нямаше там. Стената зад Груър, подът под краката му се смениха с шеметна бързина.

Данийл каза спокойно:

— Той изобщо не е присъствувал тук. Това бе тримерно изображение. Мислех, че знаете. Имате подобни неща на Земята.

— Не съвсем същите — измърмори Бейли.

На Земята тримерният образ се намираше в кубично силово поле, което искреше на околния фон. Самият образ излъчваше слабо сияние. Там човек не можеше да обърка изображението с истинския обект. Тук…

Нищо чудно, че Груър не носеше ръкавици. Нямаше нужда и от филтри в носа. Данийл попита:

— Желаете ли да се храните вече, колега Елайджа?

Обядът се оказа неочаквано изпитание. Появиха се роботи. Един сложи масата. Друг донесе храната.

— Колко такива ги има в къщата, Данийл? — заинтересува се Бейли.

— Около петдесет, колега Елайджа.

— Тук ли ще стоят, докато се храним? — Един от тях беше застанал в ъгъла, обърнал към Бейли лъскавото си лице с проблясващи очи.

— Обикновено роботът стои наблизо, в случай че се нуждаят от услугите му. Ако не желаете това, трябва просто да му наредите да напусне.

Бейли сви рамене.

— Нека остане!

При нормални обстоятелства храната навярно би му се сторила прекрасна. Сега ядеше машинално. Разсеяно забеляза, че Данийл също яде с някакво равнодушно старание. Разбира се, по-късно той щеше да изпразни флуоровъглеродната си торбичка, където сега се събираше „изядената“ храна. Междувременно Данийл продължаваше маскарада.

 

 

— Нощ ли е навън? — попита Бейли.

— Да — отвърна Данийл.

Бейли гледаше мрачно към леглото. Беше прекалено голямо. Цялата спалня бе прекалено голяма. Нямаше одеяла, в които да се сгуши, само чаршафи. Те бяха лошо прикритие.

Всичко го затрудняваше! Беше минал вече през едно неприятно преживяване, вземайки душ в кабинка, която всъщност бе свързана със спалнята. Това беше върхът на лукса в известен смисъл, но, от друга страна, такова разпределение изглеждаше нехигиенично.

— Как се гаси светлината? — попита рязко той. Таблото над главата му бе обляно в мека светлина, навярно това улесняваше гледането на книги преди сън, но Бейли нямаше настроение за такова нещо.

— За осветлението ще се погрижат, щом си легнете и започнете да заспивате.

— Роботите следят за това, нали?

— Това им е работата.

— Йосафате! Има ли нещо, което соларианите вършат сами? — измърмори Бейли. — Интересно, защо някой робот не дойде да ми изтрие гърба в банята.

Без ни най-малко да се шегува, Данийл отвърна:

— Ако бяхте поискали, някой щеше да го направи. Що се отнася до соларианите, те вършат това, което им харесва. Никой робот не прави нещо, ако не му е заповядано, освен, разбира се, ако се налага заради благополучието на човека.

— Е, хайде, лека нощ, Данийл.

— Аз ще бъда в другата спалня, колега Елайджа. Ако се нуждаете от нещо, по което и да е време на нощта…

— Знам. Роботите ще дойдат.

— На масичката до леглото, има сигнален бутон. Достатъчно е само да го докоснете. Аз също ще дойда.

Сънят не идваше. Бейли мислено си представяше къщата, кацнала несигурно върху външната обвивка на планетата, и пустотата наоколо, дебнеща като хищен звяр.

На Земята неговият апартамент — неговият уютен, удобен, претъпкан апартамент — се беше сгушил под множество други. От повърхността на Земята го деляха десетки етажи и хиляди хора.

Дори на Земята, повтаряше си той, хора живеят на най-горния етаж. Те са в непосредствена близост с пространството. Наистина! Но тъкмо затова наемите на тези апартаменти са толкова ниски.

После си помисли за Джеси, отдалечена на хиляди светлинни години.

Ужасно му се прииска още в същия миг да стане, да се облече и да отиде при нея. Мислите му се объркаха. Ако имаше тунел, хубав, надежден тунел, прокаран през сигурен, твърд камък и метал от Солария до Земята, би вървял, вървял, вървял…

Би се върнал обратно на Земята, при Джеси, при спокойствието и сигурността…

Сигурността.

Бейли отвори очи. Ръцете му отмаляха и той се повдигна на лакти, едва съзнавайки какво прави.

Сигурност! Този човек, Ханис Груър, беше шеф на Соларийската служба за сигурност. Така му беше казал Данийл. Какво означаваше „сигурност“? Ако означаваше това, което и на Земята — и навярно беше така, — този Груър носеше отговорност за защитата на Солария срещу нападение отвън и подривна дейност отвътре.

Защо го интересуваше това убийство? Дали защото на Солария нямаше полиция и Службата за сигурност, като орган с най-близко предназначение, трябваше да вземе съответните мерки?

Груър изглеждаше спокоен в присъствието на Бейли, но защо бяха тези недоверчиви погледи, които постоянно хвърляше към Данийл?

Подозираше ли Груър какви бяха намеренията на Данийл? Самият Бейли бе инструктиран да бъде нащрек, а вероятно и Данийл бе получил подобни нареждания.

Естествено би било Груър да се страхува от възможен шпионаж. Такива подозрения бяха част от работата му. И едва ли би се страхувал чак толкова от Бейли, землянина, представител на най-безопасния свят в Галактиката.

Но Данийл бе жител на Аврора, най-стария, най-големия и най-могъщия от външните светове. А това бе съвсем друго.

Бейли си спомни, че Груър не беше разменил нито дума с Данийл.

Защо все пак трябваше Данийл така усърдно да се преструва на човек? Предишното обяснение, което Бейли бе намерил за себе си — че това е игра на честолюбие от страна на създателите на Данийл — сега изглеждаше безсмислено. Очевидно този маскарад имаше по-сериозни мотиви.

Един човек можеше да очаква да получи дипломатически имунитет, известно внимание и любезни обноски. Това роботът не можеше да получи. Но тогава защо Аврора не бе изпратила истински човек? Защо рискуваха така безразсъдно с тази имитация? Отговорът дойде мигновено. Един истински аврорианин, един истински космолит не би се съгласил да прекара дълго време в компанията на землянин.

И ако всичко това беше вярно, защо някакво си убийство трябваше да има толкова голямо значение за Солария, че да допуснат на планетата си един землянин и един аврорианин?

Бейли се чувствуваше като в клопка.

Беше попаднал в клопката на обстоятелствата; клопката на служебните си задължения на Солария; клопката на опасността, застрашаваща Земята; клопката на обкръжението, което с мъка понасяше; клопката на отговорността, от която не можеше да избяга. И освен всичко друго, се бе забъркал в един космически конфликт, съвсем непонятен за него.