Айзък Азимов
Голото слънце (2)

Среща с приятел

Бейли губеше битката. Само разум не бе достатъчен.

Казваше си отново и отново: Хората живеят на открито през целия си живот. Космолитите живеят така и сега. Някога и нашите предци на Земята са живели по този начин. Всъщност отсъствието на стени не крие никаква опасност. Само разумът ми казва друго, но той се лъже.

И това не помагаше. Нещо по-силно от разума жадуваше за стени, не искаше никакво пространство.

С времето започна да му се струва, че няма да издържи. Накрая щеше да се свива от страх, треперещ и жалък. Космолитът, когото щяха да изпратят (с филтри в носа да задържат бацилите и с ръкавици, за да се избегне контактът), дори нямаше истински да го презира. Щеше само да изпитва отвращение.

Бейли продължаваше да упорствува.

Когато корабът кацна и предпазните колани автоматично се освободиха, а хидравличната система се прибра в стената, той остана на мястото си. Беше уплашен, но решен да не го показва.

При първия тих звук на отваряща се врата отмести поглед. С крайчеца на окото си зърна високата фигура и златистите коси на влизащия; беше космолит, един от онези горди потомци на Земята, които се бяха отказали от своето наследство.

Космолитът промълви:

— Колега Елайджа!

Бейли рязко извърна глава към говорещия. Очите му се разшириха и той се изправи почти неохотно.

Взря се в лицето му; в широките изпъкнали скули, в съвършеното спокойствие на чертите му, в симетрията на тялото и най-вече в спокойните, безизразни сини очи.

— Д-данийл.

Космолитът отвърна:

— Радвам се, че ме помните, колега Елайджа.

„Помня те!“ Бейли усети вълна на облекчение. Това същество беше частица от Земята, приятел, утеха, спасител. Обзе го почти непреодолимо желание да се спусне към космолита и да го прегърне, да го притиска силно, да се смее, да го потупва по гърба и да прави всички онези щуротии, които стари приятели вършат, когато се срещнат след дълга раздяла.

Но не го направи. Не можеше. Само пристъпи към него, протегна ръка и каза:

— Няма как да те забравя, Данийл.

— Много сте любезен — отвърна Данийл, като кимна сериозно. — Както ви е добре известно, докато съм в изправност, на мен ми е съвсем невъзможно да ви забравя. Хубаво е, че ви виждам пак.

Той взе ръката на Бейли и я стисна решително и сдържано; пръстите му се сключиха и оказаха осезаем, но безболезнен натиск, после я пуснаха.

Бейли искрено се надяваше, че непроницаемите очи на това създание няма да проникнат в мислите му и да видят онзи безумен миг, все още неотминал напълно, в който цялото му същество бе обладано от чувство на дълбоко приятелство, почти обич.

В края на краищата човек не можеше да храни приятелски чувства към Данийл Оливо, който съвсем не беше човек, а само робот.

Роботът, който толкова приличаше на човек, каза:

— Разпоредих се да свържат кораба със земеходна роботоуправляема кола чрез въздушен тунел…

Бейли се намръщи:

— Въздушен тунел ли?

— Да. Обикновено съоръжение, често го използуват в космоса, за да може екипажът и материалната част да бъдат прехвърляни от един транспортен кораб в друг, без да е необходима специална противовакуумна екипировка. Както изглежда, това съоръжение не ви е познато.

— Не — рече Бейли, — но разбирам за какво става дума.

— Разбира се, доста сложно е да се монтира такова приспособление между космически кораб и земеходна машина, но аз настоях да го направят. За щастие мисията, с която ние двамата сме натоварени, е от първостепенна важност. Трудностите се отстраняват бързо.

— И ти ли ще се занимаваш с убийството?

— Не ви ли уведомиха за това? Съжалявам, че не ви го съобщих веднага. — Естествено нямаше и следа от съжаление върху безупречното лице на робота. — Доктор Хан Фастълф, когото познавате от нашето сътрудничество на Земята и когото, надявам се, помните, ви препоръча като подходящ следовател. Той постави условие в разследването да участвувам и аз, за да работим заедно.

Бейли се усмихна пресилено. Доктор Фастълф беше жител на Аврора, най-могъщия от външните светове. Очевидно препоръката на един аврорианин имаше тежест.

Бейли подхвърли:

— Добрият екип не бива да се разваля, а? — Първоначалното оживление, причинено от появата на Данийл, взе да преминава, нещо отново го стегна в гърдите.

— Не знам дали точно това е имал предвид, колега Елайджа. От характера на разпорежданията му мога да съдя, че е искал да ви изпрати за сътрудник някой, който има опит с живота на Земята и познава вашите странности.

— Странности! — Бейли се намръщи и се почувствува засегнат. Не му харесваше, че употребяват тази дума за него.

— За да мога например да осигуря въздушен тунел. Добре ми е известна вашата неприязън към откритите пространства, породена от живота в земните градове.

Навярно защото го нарекоха „странен“, той усети, че трябва да отвърне с атака или да загуби авторитета си пред тази машина; това накара Бейли да промени рязко темата. А може би просто дългогодишната практика не му позволяваше да оставя незабелязано нито едно логическо противоречие.

Той каза:

— На този кораб за моето благополучие се грижеше един робот; робот — в гласа му прозвуча злобна нотка, — който прилича на робот. Познаваш ли го?

— Говорих с него, преди да се кача на кораба.

— Какъв е номерът му? Как мога да установя връзка с него?

— РХ-2475. За Солария е обичайно към роботите да се обръщат само със серийните им номера. — Спокойният поглед на Данийл се плъзна по командното табло до вратата. — С този бутон можете да му сигнализирате.

Бейли също погледна командното табло и тъй като бутонът, към който сочеше Данийл, носеше надпис РХ, неговото откриване съвсем не бе загадка.

Бейли го натисна с пръст и след по-малко от минута роботът — онзи, който приличаше на робот — влезе.

Бейли каза:

— Ти си РХ-2475.

— Да, сър.

— Преди малко ми каза, че ще дойде някой да ме отведе от кораба. Него ли имаше предвид? — Бейли посочи Данийл.

Погледите на двата робота се срещнаха. РХ-2475 каза:

— От документите му за самоличност е ясно, че той е лицето, което трябва да ви посрещне.

— Казаха ли ти нещо повече за него? Например как изглежда?

— Не, сър. Но знаех името му.

— Кой ти го съобщи?

— Капитанът на кораба, сър.

— Той е соларианин, нали?

— Да, сър.

Бейли облиза устни. Следващият въпрос щеше да бъде решаващ. Той рече:

— Как е името на този, когото ти съобщиха да очакваш?

РХ-2475 отвърна:

— Данийл Оливо, сър.

— Добре, момчето ми! Сега можеш да си вървиш.

Последва обичайният поклон и рязко обръщане кръгом. РХ-2475 напусна стаята.

Бейли се обърна към сътрудника си и рече замислено:

— Не ми казваш цялата истина, Данийл.

— Какво имате предвид, колега Елайджа? — запита Данийл.

— Докато разговарях с теб преди малко, сетих се за един странен факт. РХ-2475 ми съобщи, че ще дойде да ме вземе човек. Помня това много добре.

Данийл слушаше спокойно, без да пророни дума. Бейли продължи.

— Помислих си, че роботът може да е сгрешил. Помислих си също, че наистина е трябвало да ме посрещне човек, но после са изпратили теб, без да уведомят РХ-2475 за промяната. Но ти чу, че проверих това. Той е имал данни за твоята самоличност и е знаел името ти. Но не цялото ти име, нали, Данийл?

— Наистина, не беше уведомен за цялото ми име — съгласи се Данийл.

— Името ти не е Данийл Оливо, а Р. Данийл Оливо, което означава Робот Данийл Оливо.

— Вие сте напълно прав, колега Елайджа.

— От което следва, че РХ-2475 не е бил уведомен, че си робот. Позволили са му да смята, че си човек. С твоята хуманоидна външност подобен маскарад е възможен.

— Не оспорвам вашите разсъждения.

— Тогава да продължим. — В гърдите на Бейли се надигаше неудържимо задоволство. Беше на път да открие нещо. Едва ли бе нещо голямо, но за такива открития го биваше. Биваше го достатъчно, за да си струва труда да прелети половината космос. Каза: — Е, тогава защо ще искат да мамят някакъв си нещастен робот? За него е без значение дали му пращат човек или робот. Той се подчинява на заповеди и в двата случая. Оттук логично следва, че капитанът, който е осведомил робота, и соларийските власти, които са осведомили капитана, сами не са знаели, че си робот. Както казах, това е едно логично заключение и сигурно не е единственото. Вярно ли е то?

— Струва ми се, да.

— Така. Значи познах. Тогава защо? Като те е препоръчал за мой помощник, доктор Хан Фастълф е накарал соларианите да мислят, че си човек. Не е ли опасно това? Ако разберат, те може много да се ядосат. Защо го е направил?

Хуманоидният робот заговори:

— Ето какво ми обясниха, колега Елайджа. Връзката ви с човек от външните светове би издигнала престижа ви в очите на соларианите. Връзката ви с робот би го намалила. Тъй като познавам привичките ви и бих могъл да работя лесно с вас, счетоха за разумно да оставят соларианите да ме мислят за човек, без всъщност да ги заблуждават с категорични изявления в този дух.

Бейли не му вярваше. Подобна деликатна загриженост за чувствата на някакъв си землянин не бе присъща на един космолит, та бил той толкова образован като Фастълф.

Той помисли за друга възможност и каза:

— Нали сред външните светове соларианите са прочути с производството си на роботи?

— Радвам се — отвърна Данийл, — че сте запознат с икономиката на Солария.

— Ни най-малко — възкликна Бейли. — Мога да се досетя как се пише „Солария“ и с това познанията ми за нея се изчерпват.

— В такъв случай не разбирам, колега Елайджа, какво ви накара да зададете този въпрос, но той е напълно уместен. Улучихте целта. Според информацията, съхранена в мозъка ми, от петдесетте външни свята Солария безусловно е най-прочута с разнообразието и съвършенството на роботите си. Тя изнася специализирани модели във всички останали външни светове.

Бейли кимна с мрачно задоволство. Естествено Данийл не можеше да проследи онзи интуитивен мисловен скок, който имаше за отправна точка човешката слабост. Нито пък Бейли чувствуваше необходимост да му изложи разсъжденията си. Щом Солария беше водеща в световната роботика, то доктор Хан Фастълф и сътрудниците му са могли да имат чисто лични и много човешки подбуди да демонстрират своя превъзходен робот. Това не би имало нищо общо със сигурността или с чувствата на един землянин.

Те щяха да доказват собственото си превъзходство, позволявайки на експертите-солариани да се заблудят и да приемат един робот — аврорианска направа — за себеподобен.

Бейли се почувствува много по-добре. Странно, целият му разсъдък, всичките умствени способности, които можа да мобилизира, не успяха да го спасят от паниката; обаче няколкото трохи, подхвърлени на собственото му тщеславие, сториха това веднага.

Мисълта за тщеславието на космолитите също помогна.

Каза си: „Йосафате, всички сме хора, дори космолитите.“

На глас рече почти нехайно:

— Докога ще трябва да чакаме тази кола? Аз съм готов.

 

 

Въздушният тунел даде признаци, че е непригоден за целта. Човекът и хуманоидът излязоха от кораба изправени и тръгнаха по еластичната мрежа, която се огъваше и олюляваше под тежестта им. (В космоса, представяше си смътно Бейли, хората, които в безтегловно състояние се прехвърлят от един кораб на друг, лесно биха могли да вземат разстоянието наведнъж с помощта на начален отскок.)

В другия край тунелът се стесняваше грубо, а мрежата се бе нагърчила, сякаш някаква гигантска ръка я стискаше. Данийл, който носеше електрическия фенер, запълзя на четири крака, същото направи и Бейли. По този начин изминаха последните двайсетина фута и влязоха най-после в нещо, което очевидно бе земеходна машина.

Данийл внимателно затвори плъзгащата се врата, през която бяха влезли. Чу се силно щракване, навярно при отделянето на въздушния тунел.

Бейли се огледа с любопитство. Нямаше нищо екзотично. Видя две разположени една зад друга седалки, всяка от които можеше да побере трима. От двете страни на седалките имаше врати. Лъскавите участъци, които при обикновени обстоятелства биха могли да бъдат прозорци, бяха черни и непроницаеми, без съмнение в резултат на съответна поляризация. Бейли беше запознат с тези неща.

Вътрешността на колата се осветяваше от две кръгли жълти лампи на тавана; накратко, единственото странно нещо беше предавателната уредба в преградната стена срещу предната седалка и, разбира се, фактът, че никъде не се виждаха контролни уреди.

Бейли каза:

— Предполагам, че шофьорът е от другата страна на преградата.

Данийл отвърна:

— Съвършено вярно, колега Елайджа. А ние можем да му даваме нарежданията си ето така. — Той се наведе леко напред и натисна един бутон. Затрептя червена светлинка. Каза спокойно:

— Вече можеш да тръгваш. Ние сме готови. — Последва приглушено бучене, което заглъхна почти веднага, едва доловим, мимолетен тласък назад, после нищо. Бейли възкликна изненадано:

— Движим ли се?

— Да. Автомобилът не се движи на колела, а се плъзга по диамагнитно силово поле. Ако не са ускорението и забавянето, няма да усетите нищо.

— А на завоите?

— Машината се наклонява автоматично и ги компенсира. Равновесието й се запазва и при изкачване, и при спускане.

— Управлението сигурно е доста сложно — подхвърли сухо Бейли.

— Напълно автоматично е. Шофьорът е робот.

— Хм-м. — Това бе горе-долу всичко, което искаше да знае за колата. Каза: — Колко ще продължи пътуването?

— Около час. Въздушният транспорт е по-бърз, но исках да ви осигуря изолация, а в соларийските самолети няма пълна изолация като в този бързоходен автомобил.

Бейли се подразни от тази „загриженост“ на другия. Чувствуваше се като бебе, оставено на грижите на бавачката си. Странно, но почти толкова го дразнеха и думите на Данийл. Според него с този ненужно официален стил той лесно можеше да се издаде, че е робот.

За момент Бейли се взря с любопитство в Р. Данийл Оливо. Роботът, загледан право пред себе си, стоеше неподвижен и невъзмутим под изучаващия поглед на човека.

Тъканта на кожата му бе съвършена, всеки косъм по главата и тялото беше изработен и поставен там с любов и педантичност. Движението на мускулите под кожата изглеждаше съвсем истинско. Никакви усилия, колкото и разточителни да са били те, не бяха спестени. И все пак Бейли знаеше от личен опит, че крайниците и гръдният кош могат да се разтварят по невидими шевове, когато е необходим ремонт. Знаеше, че под тази истинска кожа има метал и силикон. Знаеше, че в черепната кухина е поставен позитронен мозък, съвършен, но все пак позитронен. Знаеше, че „мислите“ на Данийл са само временни позитронни токове, преминаващи по пътища, строго програмирани и предварително определени от производителя.

Но кои бяха признаците, които щяха да разкрият това на опитното око на специалиста? Едва забележимата неестественост в начина на изразяване? Хладната безстрастност, която се излъчваше от цялото му същество? Самото съвършенство на неговата човекоподобна външност?

Но нямаше време за губене. Бейли каза:

— Да се върнем към разговора, Данийл. Преди да дойдеш тук, сигурно си получил някои сведения за Солария.

— Да, колега Елайджа.

— Това е добре, защото аз нямам никакви. Колко е голяма тази планета?

— Диаметърът й е 9500 мили. От трите планети тук тя е най-отдалечената и единствено е населена. Климатът и атмосферата й са като тези на Земята; процентът на плодородната почва е по-висок; запасите от полезни изкопаеми са по-малко, но, разбира се, са по-слабо експлоатирани. Този свят има независима икономика и благодарение на износа на роботи е в състояние да поддържа висок жизнен стандарт.

Бейли попита:

— Колко е населението?

— Двайсет хиляди души, колега Елайджа.

Бейли прие този факт за момент, после каза кротко:

— Имаш предвид двайсет милиона, нали? — Оскъдните му познания за външните светове бяха достатъчни, за да го накарат да мисли, че макар тези светове да са слабонаселени от земна гледна точка, населението на всеки един от тях, въпреки всичко, се изчислява в милиони.

— Двайсет хиляди души, колега Елайджа — повтори роботът.

— Искаш да кажеш, че планетата е отскоро заселена?

— Съвсем не. Тя е независима от близо два века, а е била заселена един век или повече преди това. Броят на населението се поддържа изкуствено, тъй като такова население се счита за оптимално от самите солариани.

— Каква площ от планетата населяват те?

— Всички плодородни райони.

— А в квадратни мили?

— Трийсет милиона квадратни мили, заедно с граничните области.

— За двайсет хиляди души?

— Освен това има и около двеста милиона работещи позитронни робота, колега Елайджа.

— Йосафате! Та това… това прави по десет хиляди робота на човек.

— За външните светове това без съмнение е най-високото съотношение, колега Елайджа, На второ място е Аврора само с петдесет на човек.

— За какво са им толкова много роботи? Какво я правят всичката тази храна?

— Храната е фактор от второстепенно значение. По-важни са мините, а още по-важно от тях е производството на енергия.

Бейли си помисли за всичките тези роботи и усети леко замайване. Двеста милиона робота! Толкова много сред толкова малко човеци. Тук сигурно гъмжеше от роботи. За външния наблюдател Солария би била свят на роботи и той би пропуснал да забележи тънкия пласт човешка закваска.

Изпита внезапна нужда да погледне навън. Припомни си разговора с Миним и социологическите предвиждания за надвисналата над Земята заплаха. Това сякаш бе много отдавна, струваше му се нереално, но го помнеше. Откакто бе напуснал Земята, собствените му премеждия и грижи бяха замъглили спомена за гласа на Миним, който с хладна педантичност излагаше чудовищни факти, но не можаха да го заглушат напълно.

Бейли бе съжителствувал с дълга твърде много време, за да позволи дори на такова съкрушително обстоятелство като откритото пространство да му попречи да го изпълнява. Земните социолози вече разполагаха с данни, получени от разказа на някой космолит или, ако трябва да бъдем точни, на техен робот. Необходими бяха непосредствени наблюдения и той трябваше да ги направи, колкото и неприятно да бе това.

Огледа горната част на колата.

— Покривът подвижен ли е, Данийл?

— Извинете ме, колега Елайджа, не ви разбирам.

— Може ли да се отмести? Да се отвори към… към небето? — По навик едва не каза „купола“.

— Може.

— Тогава нареди да го отворят, Данийл. Искам да погледна.

Роботът отвърна сериозно:

— Съжалявам, но не мога да позволя това.

— Слушай, Р. Данийл — той наблегна на Р-то. — Ще ти го кажа по друг начин. Заповядвам ти да свалиш покрива.

Това създание бе робот, хуманоиден или не. То трябваше да се подчинява на заповедите.

Но Данийл не помръдна. Той каза:

— Длъжен съм да ви обясня, че моя най-голяма грижа е да ви предпазя от беда. Съдейки от инструкциите и от личния си опит, на мен ми е ясно, че ще пострадате, ако се озовете в голямо празно пространство. Следователно не мога да допусна да се изложите на такава опасност.

Бейли почувствува, че лицето му се налива с кръв и в същото време осъзна пълната безполезност на гнева си. Това същество беше робот, а Бейли добре знаеше Първия закон на Роботиката.

Той гласеше: „Роботът не може да причини вреда на човека или с бездействието си да допусне на човека да му бъде причинена вреда.“

Всичко останало в позитронния мозък на робота — на който и да е робот, в който и да е свят на Галактиката — трябваше да се подчинява на това главно изискване. Разбира се, роботът трябваше да се подчинява на заповеди, но при едно много важно условие. Изпълняването на заповеди — това беше едва Вторият закон на Роботиката.

Той гласеше: „Роботът е длъжен да се подчинява на всички заповеди на човека, освен ако заповедите не са в противоречие с Първия закон.“

Бейли направи усилие да говори спокойно и убедително:

— Мисля, че за кратко време мога да го понеса, Данийл.

— Не съм убеден в това, колега Елайджа.

— Остави ме сам да преценя, Данийл.

— Ако това е заповед, колега Елайджа, аз не мога да й се подчиня.

Бейли се отпусна върху меката тапицирана седалка, С робота, разбира се, не можеше да се справи със сила. Цялата мощ на Данийл превишаваше стократно тази на човека. Той беше напълно способен да възпре Бейли, без ни най-малко да му навреди.

Бейли беше въоръжен. Можеше да насочи бластера към Данийл, но като изключим моментното чувство на надмощие, това действие щеше само да осуети плановете му. Безполезно беше да заплашваш с унищожение един робот. Самосъхранението — това беше едва Третият закон.

Той гласеше: „Роботът е длъжен да защищава своята сигурност, доколкото това не е в противоречие с Първия и Втория закон.“

Данийл не би имал нищо против да бъде унищожен, ако алтернативата е да наруши Първия закон. А Бейли не желаеше да унищожава Данийл, Категорично не.

Все пак искаше му се да погледне навън. Тази мисъл не му даваше мира. Не можеше да позволи това опекунство над него да продължава.

За момент си помисли да насочи бластера към собственото си слепоочие. Отвори покрива на колата или ще се самоубия. На едно действие на Първия закон да противопостави друго — по-силно, по-неотложно.

Бейли знаеше, че не може да го направи. Беше твърде недостойно. Картината, изникнала в съзнанието му, го отвращаваше.

Той каза вяло:

— Би ли попитал шофьора колко мили ни остават до края?

— Разбира се, колега Елайджа.

Данийл се наведе напред и натисна бутона. Докато го правеше, Бейли също се наведе и извика:

— Водач! Свали покрива на колата!

Този път човешката ръка се протегна бързо към бутона и го натисна отново. Тя остана твърдо в това положение.

Леко задъхан, Бейли гледаше Данийл.

За секунда Данийл остана неподвижен, сякаш позитронните му връзки за момент бяха нарушени, докато се приспособят към новата обстановка. Но това премина бързо и в следващия миг ръката на робота се задвижи.

Бейли очакваше това. Данийл щеше да отстрани човешката ръка от бутона (внимателно, без да я нарани), да включи отново предавателя и да отмени заповедта.

Бейли каза:

— Не можеш да отместиш ръката ми, без да ме нараниш. Предупреждавам те. Сигурно ще трябва да ми счупиш пръстите.

Не беше истина. Бейли го знаеше. Но Данийл спря ръката си. На една опасност бе противопоставена друга. Позитронният мозък трябваше да прецени вероятностите и да ги превърне в противоположни потенциали. Което просто означаваше още малко колебание.

Бейли каза:

— Вече е късно.

Той спечели. Покривът се отдръпваше плавно и в откритата кола нахлу острата, бяла светлина на соларийското слънце.

Ужасен в първия миг, Бейли поиска да затвори очи, но надви този порив. Пред погледа му се разля вълна от сини и зелени багри — в невероятно изобилие. Усещаше върху лицето си немирната насрещна струя, но не можеше да различи отделни подробности. Нещо профуча край тях: робот или животно, или някакъв предмет, издигнат от въздушен вихър. Не можеше да каже точно. Колата мина край него прекалено бързо.

Синьо, зелено, въздух, шум, движение — и над всичко яростно, безпощадно, ужасяващо се лееше бялата светлина, която идваше от едно кълбо в небето.

За кратък миг той отметна глава и погледна право в слънцето на Солария. Гледаше го, незащитен от дифузиращото стъкло на противослънчевите козирки, монтирани към най-горните етажи на градовете. Гледаше голото слънце.

И в същия момент усети как ръцете на Данийл притискат надолу раменете му. В този нереален, хаотичен миг в главата му се тълпяха множество мисли. Трябваше да гледа! Трябваше да види всичко, каквото можеше. А Данийл трябваше да бъде там, при него, за да му попречи да гледа.

Но, разбира се, един робот не би посмял да упражни насилие върху човек. Тази мисъл надделя. Данийл не можеше да му попречи със сила и въпреки това той усещаше как ръцете на робота го натискат надолу.

Бейли се опита да отблъсне тези нетленни ръце и загуби съзнание.