Айзък Азимов
Голото слънце (10)

Проследява се една култура

Бейли не можа да се сдържи да не извика:

— Какво!

Куемът погледна през рамо, изчака известно време в мълчание и накрая каза:

— Не сегашната Земна култура. Не.

— О? — възкликна Бейли.

— А тази в миналото, да. Древната история на Земята. Като землянин вие я знаете естествено.

— Гледал съм книги — отвърна предпазливо Бейли.

— Тогава разбирате.

Бейли, който съвсем не разбираше, каза:

— Нека да ви обясня какво точно ми е нужно, доктор Куемът. Искам да ми кажете, доколкото можете, защо Солария е така различна от останалите външни светове, защо имате толкова много роботи и такива порядки. Съжалявам, ако ви се струва, че искам да сменя темата.

Бейли съвсем определено искаше да смени темата. Всяко разискване за сходството или различието между Соларианската и Земната култура щеше да се окаже прекалено обемно. Би могъл да прекара деня тук и да си излезе, без да е получил някаква полезна информация.

Куемът се усмихна.

— Искате да сравнявате Солария с другите външни светове, а не със Земята.

— Аз познавам Земята, сър.

— Както желаете. — Соларианинът се прокашля. — Имате ли нещо против да седна с гръб към вас? Би било по… по-удобно.

— Както искате, доктор Куемът — отвърна сковано Бейли.

— Добре. — След тихата заповед един робот обърна стола и когато социологът седна там, скрит от погледа на Бейли зад солидната облегалка, гласът му се оживи и дори стана по-дълбок и по-силен. Каза:

— Заселването на Солария е започнало преди около триста години. Първите заселници са били нексонианци. Знаете ли нещо за Нексон?

— Боя се, че не.

— Тя е близо до Солария, само на около два парсека^[1] оттук. Всъщност Солария и Нексон представляват двата най-близкостоящи населени свята в Галактиката. Солария, дори когато е била необитавана, е била извор на живот и необикновено удобна за заселване. Тя без съмнение е била твърде примамлива за заможните нексонианци, които все по-трудно поддържали приличен жизнен стандарт, след като собствената им планета се пренаселила.

— Пренаселила ли се? — прекъсна го Бейли. — Мислех, че космолитите контролират раждаемостта.

— Солария го прави, но външните светове не упражняват особено строг контрол. По времето, за което говоря, населението на Нексон е приближавало два милиона. Планетата била достатъчно пренаселена, за да се видят принудени да регулират броя на роботите, които всяко семейство е можело да притежава. Така че някои нексонианци са имали възможност да си направят летни резиденции на Солария, която била плодородна, с умерен климат и безопасна фауна. Преселниците на Солария са можели да се връщат на Нексон без особени затруднения, а на Солария живеели, както им харесва. Използували са толкова роботи, колкото можели да си позволят или от колкото имали нужда. Големината на именията се определяла според желанието, тъй като на една празна планета мястото не било проблем, а при неограничения брой роботи обработването й също не представлявало проблем. Роботите станали толкова много, че били снабдени с радиовръзка и това сложило началото на нашата прочута индустрия. Започнали сме да произвеждаме нови видове роботи, с нови приспособления, с нови способности. Изобретателността се определя от нивото на културата — един израз, който, надявам се, съм изобретил аз. — Куемът се засмя тихо.

По даден знак, който Бейли не можа да забележи поради прикритието на стола, един робот донесе на Куемът напитка, подобна на тази, която Бейли бе пил преди това. На Бейли не му донесоха нищо и той реши да не иска още.

Куемът продължи:

— Предимствата на живота тук са били очевидни за всички, които са го наблюдавали. Солария била на мода. Все повече нексонианци си строели домове тука, а Солария се превърнала във „вилна планета“, както обичам да й казвам. Все повече и повече заселници започнали да остават на планетата през цялата година и да водят деловите си работи на Нексон чрез пълномощници. На Солария били построени фабрики за роботи. Започнали да експлоатират фермите и мините до такава степен, че било възможно да се изнася продукцията. Накратко, господин Бейли, станало ясно, че след век или по-малко Солария щяла да бъде така натъпкана, както и Нексон. Изглеждало нелепо и истинско прахосничество да откриеш такъв нов свят и после да го загубиш поради липса на предвидливост. За да ви спестя приказките за цял куп сложни политически маневри, ще ви кажа само, че Солария успяла да си извоюва независимост и да я запази без война. Като източник на специализирани роботи, ние сме полезни за другите външни светове и това ни е спечелило приятели и ни е помагало, разбира се. Щом сме станали независими, първата ни грижа е била да си осигурим подходящ прираст на населението. Контролираме имиграцията и раждаемостта и задоволяваме всичките си нужди, като увеличаваме броя и разнообразието на нашите роботи.

Бейли попита:

— Защо соларианите не обичат да се срещат? — Беше раздразнен от начина, по който Куемът му разясняваше социологията.

Куемът надзърна иззад ръба на стола си и почти веднага се отдръпна.

— Това е неизбежна последица. Ние имаме огромни имения. Имение от десет хиляди квадратни мили не е рядкост, макар че най-големите включват и огромни непроизводителни области. Моето имение е деветстотин и петдесет квадратни мили, но всяка педя от него е плодородна земя. Във всеки случай големината на имението най-вече определя положението на човека в обществото. А едно от предимствата на голямото имение е, че можеш да скиташ из него едва ли не безцелно, като опасността да навлезеш в територията на съседа си и да го срещнеш е малка или никаква. Разбирате ли?

Бейли сви рамене.

— Предполагам, че да.

— Накратко, соларианинът се гордее с това, че не се среща със съседа си. В същото време имението му се обслужва така добре от роботи и е толкова самостоятелно, че той няма никаква нужда да се среща със съседа си. Това нежелание е водело до разработването на все по-съвършени видеосъоръжения, а с усъвършенствуването на видеосъоръженията потребността изобщо да се вижда със съседа си ставала все по-малка. Получил се затворен кръг, нещо като обратна връзка. Разбирате ли?

Бейли каза:

— Вижте какво, доктор Куемът. Няма защо да опростявате нещата. Не съм социолог, но съм минал редовния елементарен курс в колежа. Е, в земен колеж естествено — добави Бейли с принудена скромност, за да предотврати същата забележка, но изказана с по-оскърбителен тон, — но мога да се справя с малко математика.

— Математика ли? — Гласът на Куемът изскърца на последната сричка.

— Е, не тази, която използувате в роботиката, с нея не бих могъл да се справя, но със социологическите зависимости мога. Запознат съм например със Зависимостта на Терамин.

— С какво, сър?

— Сигурно я наричате по друг начин. Диференциалът на понасяните неудобства и дадените привилегии: йот върху де по и, взето на н-та…

— За какво говорите? — Бейли чу острия, нетърпящ възражения тон на космолита и млъкна объркано.

Без съмнение зависимостта между понасяните неудобства и дадените привилегии беше едно от основните положения в науката за управление на хората без сътресения. Самостоятелна кабинка в обществената баня, предоставена на някого поради някаква причина, би накарал x броя души да чакат търпеливо да ги споходи същото щастие, при което стойността на x варира по определени начини според известни промени в средата и в човешкия темперамент, което е изразено количествено в Зависимостта на Терамин.

Но, от друга страна, в свят, където всичко е привилегия и не съществуват неудобства, Зависимостта на Терамин би загубила значението си. Навярно беше избрал неподходящ пример.

Опита отново:

— Ето какво, сър, сведенията за качественото нарастване на предубеждението към непосредствения контакт са едната страна на въпроса, но не ми вършат работа. Искам точен анализ на това предубеждение, за да мога да му противодействувам успешно. Искам да убедя хората да се виждат с мен, както вие правите в момента.

— Господин Бейли — каза Куемът, — не може да се манипулира с човешките чувства така, сякаш са заложени в позитронен мозък.

— Не казвам, че може. Роботиката е дедуктивна наука, социологията — индуктивна. Но математиката може да се приложи и в двата случая.

За момент настъпи мълчание. После Куемът се обади с треперещ глас:

— Вие заявихте, че не сте социолог.

— Зная. Но ми казаха, че вие сте такъв. Най-добрият на планетата.

— Аз съм единственият. Почти може да се каже, че аз съм създал тази наука.

— О? — Бейли се поколеба, преди да зададе следващия въпрос. Звучеше нахално дори за самия него. — Гледали ли сте книги по въпроса?

— Гледал съм някои аврориански книги.

— Гледали ли сте книги от Земята?

— От Земята ли? — Куемът се засмя неловко. — Никога не би ми хрумнало да прочета нещо от научната продукция на Земята. Не искам да ви обиждам.

— Е, жалко. Смятах, че ще мога да получа по-специална информация, която да ми позволи да разговарям с другите лице в лице, без да се налага да…

Куемът издаде някакъв странен, стържещ, нечленоразделен звук, а огромният стол, в който седеше, полетя със скърцане назад и се катурна с трясък.

Едно сподавено „Моите извинения“ достигна до Бейли.

Пред погледа му се мярна Куемът, който побягна с тромави стъпки, после изхвърча от стаята.

Бейли повдигна вежди. Какво, по дяволите, беше казал този път? Йосафате! Кой бутон беше натиснал по погрешка?

Колебливо, той се понадигна, но замръзна на място при появата на един робот.

— Господарю — каза роботът, — наредено ми е да ви предам, че господарят след малко ще се свърже с вас по видеофона.

— По видеофона ли, момче?

— Да, господарю. Междувременно може би ще пожелаете още нещо за пиене.

До лакътя на Бейли се появи чашка с розовата течност, но този път добавиха и блюдо със сладкиши, топли и ароматни.

Бейли отново седна, внимателно опита питието и го остави обратно. Сладкишите бяха твърди и топли, но коричката им се топеше в устата, а отвътре бяха още по-топли и меки. Вкусът им бе непознат и той се запита дали не бяха приготвени с местни аромати и подправки.

Тогава се сети за ограничените земни дажби от дрождени храни и се запита дали би се намерил пазар за такива видове дрожди, които да наподобяват вкуса на извънземните храни.

Но мислите му бяха прекъснати рязко, когато социологът Куемът се появи изневиделица и застана с лице към него. С лице към него този път! Беше седнал на по-малък стол, в стая, чиито стени и под ярко контрастираха с тези около Бейли. И сега се усмихваше, от което фините бръчици по лицето му ставаха по-дълбоки и колкото и парадоксално да бе, му придаваха по-младежки вид, подчертавайки живите му очи.

Той каза:

— Хиляди извинения, господин Бейли. Мислех си, колко добре понасям личното присъствие, но е било заблуда. Бях на ръба и вашите думи ме извадиха от равновесие, така да се каже.

— Кои по-точно, сър?

— Казахте нещо за интервюиране на хора лице в… — Той поклати глава и бързо облиза устни. — Бих предпочел да не го казвам. Мисля, че разбирате какво имам предвид. Изразът извика във въображението ми ужасяваща картина: как ние двамата вдишваме… вдишваме взаимно дъха си. — Соларианинът потръпна. — Не намирате ли, че е отблъскващо?

— Никога не съм мислил за това.

— Такъв противен навик. Когато го казахте, картината изникна пред мен и си дадох сметка, че в края на краищата ние сме в една стая и макар да не стоя с лице към вас, кълба от въздух, който е бил в дробовете ви, сигурно стигат до мен и ги вдишвам. С моята изострена чувствителност…

Бейли каза:

— Атмосферата на Солария е пълна с молекули, които са били в хиляди дробове. Йосафате! Били са в дробовете на животни и в хрилете на риби.

— Така е — отвърна Куемът, като потърка унило бузата си, — и предпочитам изобщо да не мисля за това. Но тази непосредствена близост, вашето действително присъствие там, ние двамата вдишваме и издишваме. Поразително е облекчението, което изпитвам при видеоконтакт.

— Аз все още се намирам в този дом, доктор Куемът.

— Тъкмо това е поразителното. Вие сте в същата сграда и все пак самото използуване на тримерното изображение променя всичко. Сега поне зная какво е да се видиш с някого. Не бих опитал отново.

— Значи сте си правили експеримент.

— Донякъде, да — каза космолитът. — Това беше второстепенна причина. Но резултатите бяха интересни, макар че ме разстроиха. Експериментът беше добър и мога да си го отбележа.

— Да си отбележите кое? — попита Бейли озадачен.

— Преживяванията си! — На озадачения му поглед Куемът на свой ред отвърна с озадачен поглед.

Бейли въздъхна. Пак разминаване. Винаги се разминаваха.

— Попитах, защото си помислих, че може да имате някакви уреди за измерване на емоционалните реакции. Електроенцефалограф може би. — Той се огледа наоколо, но без резултат. — Сигурно имате джобен апарат, който работи без пряко електрозахранване. На Земята нямаме нищо от този род.

— Надявам се — отвърна соларианинът студено, — че съм в състояние да определя характера на собствените си чувства без уреди. Бяха достатъчно силни.

— Разбира се, но за количествен анализ… — започна Бейли.

Куемът каза раздразнено:

— Не зная накъде биете. Освен това опитвам се да ви обясня друго, моята теория, нещо, което всъщност не съм виждал в никоя книга, нещо, с което доста се гордея…

— И какво е то, сър?

— Ами става въпрос за начина, по който е устроена Соларианската култура по подобие на друга, съществувала в историята на Земята.

Бейли въздъхна. Ако не оставеше другия да си излее душата, можеше да се надява на много малко съдействие по-нататък. Каза:

— И коя е тя?

— Спарта! — отвърна Куемът и вирна глава, а бялата му коса заблестя на светлината почти като ореол. — Сигурно сте чували за Спарта!

Бейли изпита облекчение. На младини бе проявявал силен интерес към древната история на Земята (тази наука привличаше много земни жители великата Земя, защото била единствена; господарите земляни, защото не е имало космолити), но миналото на Земята бе дълго. Куемът можеше да се позове и на период, който Бейли не познаваше, тогава щеше да изпадне в неловко положение.

Но сега той отвърна предпазливо:

— Да. Гледал съм филмокниги.

— Добре. Добре. Та ето какво, в дните на своя разцвет Спарта се е състояла от сравнително малък брой спартиати — единствените пълноправни граждани, плюс малко повече индивиди от по-низша категория — периеките, и голям брой безправни роби — илотите. Илотите са надминавали числено спартиатите, съотношението е приблизително двайсет към едно, а те били хора с човешки чувства и с човешки слабости.

За да бъдат сигурни, че нито едно въстание на илотите няма да има успех въпреки численото им надмощие, спартиатите станали военни специалисти. Всеки от тях станал част от военната машина и обществото постигнало целта си. Нито един бунт на илотите не е имал успех.

Сега ние, хората на Солария, в известен смисъл сме като спартиатите. И ние си имаме нашите илоти, но нашите илоти не са хора, а машини. Те не могат да се бунтуват и не представляват заплаха, макар че числено ни превъзхождат хиляди пъти повече, отколкото спартанските илоти-човеци са превъзхождали спартиатите. Така че ние имаме предимствата на спартиатската привилегированост, без да сме принудени да се жертвуваме в името на една деспотична власт. Вместо това можем да се развиваме по подобие на артистична и културна Атина, атиняните са били съвременници на спартанците, които…

Бейли каза:

— Гледал съм и филми за атиняните.

Говорейки, Куемът се разгорещяваше все повече.

— Цивилизациите винаги са били пирамидални по структура. Колкото повече се изкачва човек към върха на социалната стълбица, толкова по-спокоен става животът и по-голяма възможността да постигне щастие. Изкачвайки се нагоре, човек открива освен това, че все по-малко и по-малко хора се радват все повече и повече на тези блага. Числен превес имат безимотните. И запомнете това, че колкото и добре да живеят долните слоеве на пирамидата, те са винаги безимотни в сравнение с върха. Например дори най-бедните на Аврора живеят по-добре от земните аристократи, но са безимотни по отношение на аврорианските аристократи и се сравняват с господарите на своя собствен свят.

Така че в обикновените човешки общества винаги съществуват социални търкания. Социалната революция и контра-мерките за предпазване от такава революция или борбата с нея, след като вече е започнала, причиняват голяма част от човешките страдания, с които изобилствува историята.

И ето тук, на Солария, съществува само върхът на пирамидата. На мястото на безимотните стоят роботите. Ние имаме общество от нов тип, наистина ново общество, най-голямото социално откритие, откакто земеделците на Шумерия и Египет са създали градовете.

Сега той се облегна назад, усмихвайки се. Бейли кимна с насмешка.

— Публикували ли сте това?

— Може да го направя — каза Куемът с престорено безразличие — някой ден. Засега не съм. Това е третият ми научен труд.

— И другите два ли бяха така забележителни?

— Те не бяха в областта на социологията. Навремето бях скулптор. Работите, които виждате около вас — той посочи статуите, — са мое дело. Бил съм и композитор. Но вече остарявам, а и Рикейн Делмар винаги е бил по-запален привърженик на приложните изкуства, отколкото на изящните, така че реших да се заловя със социология.

Бейли каза:

— Звучи ми така, сякаш Делмар е бил ваш добър приятел.

— Познавахме се. На моите години човек познава всички възрастни солариани. Но няма причина да отричам, че с Рикейн Делмар се познавахме добре.

— Какъв човек беше Делмар? — Странно, но името на този човек извика в съзнанието на Бейли образа на Гладиа и този неочакван, внезапен спомен за нея, каквато я бе видял последния път — разгневена, с лице, разкривено от омраза към него — го жегна неприятно.

Куемът като че се позамисли.

— Беше почтен човек; предан на Солария и на нейния начин на живот.

— С други думи — идеалист.

— Да. Определено. Това личи и от факта, че доброволно избра професията си на… на инженер фетолог. Това е приложно изкуство, нали разбирате, а аз ви казах как гледаше той на тези неща.

— Необичаен ли е доброволният избор?

— Вие не бихте ли казали… Но забравям, че сте землянин. Да, необичаен е. Това е една от онези работи, които трябва да се свършат, но за които няма кандидати. Обикновено се налага да изберат някого за период от еди-колко си години и не е приятно да си избраникът. Делмар пожела сам, и то за цял живот. Смяташе, че тази длъжност е твърде важна, за да я оставят в ръцете на хора, които изпълняват насила повинността си, и успя да убеди и мен в това. Въпреки всичко аз никога не бих пожелал доброволно такова нещо. Просто не бих могъл да се пожертвувам. А за него това беше повече от жертва, тъй като бе едва ли не фанатик по отношение на личната хигиена.

— Все пак не съм сигурен дали разбирам характера на работата му.

Старческите бузи на Куемът леко поруменяха.

— Не е ли по-добре да обсъдите това с асистента му?

Бейли отвърна:

— Досега да съм го направил, сър, стига някой да беше намерил за необходимо да ми съобщи, че е имал такъв.

— Съжалявам — рече Куемът, — но наличието на асистента още веднъж показва силно развитото му чувство за отговорност. Никой от неговите предшественици не се беше погрижил за такъв. Делмар обаче счете за нужно да намери подходящ млад човек и сам да се заеме с обучението му, така че когато дойде време да се оттегли или пък да умре, да остави след себе си наследник. — Възрастният соларианин въздъхна тежко. — Но аз го надживях, а беше толкова по-млад. Играехме шах с него. Много често.

— Как го правехте?

Куемът повдигна вежди.

— По обикновения начин.

— Виждахте ли се?

Куемът изглеждаше ужасен.

— Що за идея! Дори да можех да понеса това, Делмар не би се съгласил нито за миг. Професията му на инженер фетолог не бе притъпила неговата чувствителност. Беше придирчив човек.

— Тогава как…

— С две дъски, така както двама души играят шах. — Соларианинът сви рамене в знак на внезапно примирение. — Е, да, вие сте землянин. Моите ходове се маркират на неговата дъска, а неговите на моята. Всичко е много просто.

Бейли каза:

— Познавате ли госпожа Делмар?

— Виждали сме се по видеофона. Знаете ли, тя е пространствен колорист, наблюдавал съм някои от нейните сеанси. Изящни работи в известен смисъл, но представляват интерес по-скоро като любопитни опити, отколкото като творби. Все пак са забавни и показват чувствителен интелект.

— Способна ли е да убие съпруга си, как смятате?

— Не съм мислил за това. Жените са странни същества. Но тук едва ли има място за спор. Само госпожа Делмар би могла да бъде достатъчно близо до Рикейн, за да го убие. Рикейн никога, при никакви обстоятелства не би позволил на който и да е друг човек да се види с него по каквато и да било причина. Беше прекалено педантичен. Може би педантичен не е точната дума. Просто у него нямаше и следа от нещо ненормално; нещо извратено. Беше добър соларианин.

— Това, че ми позволихте да ви видя, според вас признак на извратеност ли е? — попита Бейли.

— Да, струва ми се, да. Бих казал, че в това има нещо гнусно.

— Може ли да са убили Делмар по политически причини?

— Какво?

— Чух да го наричат Традиционалист.

— О, всички сме такива.

— Искате да кажете, че няма солариани, които да не са традиционалисти?

— Бих казал, че има някои — рече бавно Куемът, — които смятат, че е опасно да си прекален Традиционалист. Силно ги безпокои малкият брой на населението ни, численото превъзходство на другите светове. Смятат, че сме беззащитни в случай на агресия от страна на останалите външни светове. Глупаво е да се мисли така, но тези хора не са многобройни. Не смятам, че представляват някаква сила.

— Защо казвате, че е глупаво? Притежава ли Солария нещо, което би изравнило силите, въпреки голямото числено неравенство? Някакъв нов вид оръжие?

— Оръжие, да. Но не е ново. Хората, за които говоря, са по-скоро слепи, отколкото глупави, щом не разбират, че това оръжие действува постоянно и на него не може да се устои.

Бейли присви очи:

— Сериозно ли говорите?

— Разбира се.

— Запознат ли сте с характера на оръжието?

— Всички би трябвало да сме запознати. Вие също, ако се позамислите над това. Може би за мен е по-лесно да разбера, защото съм социолог. Във всеки случай то не се използува, както обикновено се използува едно оръжие. То не убива и не наранява, но и така е непобедимо. Още по-непобедимо е, защото никой не го забелязва.

Бейли каза с раздразнение:

— И какво точно е това неубиващо оръжие?

Куемът отвърна:

— Позитронният робот.