Чарлс Мун Бенет
Бунтовният остров (9)

ЗАВЗЕМАНЕТО НА КОРАБА „ЗЛАТЕН ПОЛУМЕСЕЦ“

Гневът на Стъмпи мигновено изчезна. Пусна ме и аз скочих на крака. Загледах към морето и хвърлих шапката си във въздуха при вида на кораба, който под множество бели платна плаваше към острова.

— Ура! — завиках, но джуджето ме спря.

— Бързо, бързо, момчета! — замоли ни то. — Свирката свири! Не забравяйте, че трябва да сме там веднага!

Извърнах поглед от морето, но не преди да се развее флагът от върха на дълъг прът, забит нарочно в една издатина на брега като сигнал за бедствие.

— Той ще се отбие на острова заради нас — извиках аз, когато се завтекохме да си вървим. — Ние ще видим родината си след няколко седмици.

Стъмпи ме погледна доста странно, но в отговор само изпръхтя. Сега не се оплакваше, че много бързаме, дори ни пришпорваше, тъй като късите му крака го носеха с необикновена бързина към укреплението.

Там всичко бе бързане и суетня. Були Савидж даваше заповеди на хората със своя дебел глас, по всеки бе вече зает с една или друга работа и не обръщаше внимание на непрекъснатия поток от нови заповеди. Очите на Були бяха устремени главно към двама души, които изравяха сандъка със съкровището. Когато най-после бе изваден, той коленичи до него и го погали с груба нежност. Изкушаваше се да наслади още веднъж очите си с вида на богатствата, но здравият смисъл надделя и той заповяда на хората си да тръгнат с него към брега заедно със съкровището.

Забелязах, че бунтовниците бяха въоръжени до зъби, но не взеха със себе си нищо друго, а изглеждаше, че не мислят да се връщат за нов товар. Доколкото разбирах, намерението на Були бе да накара кораба, на който сигнализирахме, да вземе групата на борда си веднага.

Тъкмо тръгнахме, дотърча Слинки Дан и безобразното му лице светеше от хитра радост.

— Отговарят на нашия сигнал за бедствие — каза той и се изкикоти. — Скоро ще спуснат котва и ще пратят лодка да вземе клетите безпомощни хора, изхвърлени на този остров.

Той започна да се смее още по-силно на някаква шега, неразбираема за мен, но ясна за другарите му, които също се разкикотиха, докато една ругатня на главатаря им не ги респектира.

Доближих се до Були Савидж.

— Моля за извинение, сър — казах, — но забравихте ли, че капитан Хътълстоун и още няколко души са на другия край на острова?

Той ме изгледа с такъв гняв, че се свих в очакване на удар.

— Какво ме е грижа мене? — започна той, но скоро гневът му изчезна и добави по-меко, макар да бе ясно, че лъже. — Най-напред ще разберем дали корабът ще ни прибере, и после ще пратим известие до капитан Хътълстоун и групата му.

— Това на всяка цена трябва да стане, помни! — извика Мад Пат. — Никакви мръсни шеги и измами с капитан Хътълстоун или викам веднага!

Були Савидж изруга, че няма намерение да върши измами, но ако Пат иска, може веднага да тръгне да търси капитана. Мад Пат се поколеба за момент, погледът му падна върху сандъка със съкровището и лицето му доби суров израз.

— Няма да губя дела си — измърмори той — било за капитан Хътълстоун, било за някой друг — и се нареди отново с останалите, като поглеждаше малко засрамено и избягваше грижливо погледа ми.

Сега бях сигурен, че Савидж възнамерява да остави другарите ми на острова. Не знаех какво да правя. С голямата си ръка Були държеше яката на ризата ми, иначе щях да хукна сам да ги търся, като се надявах да ги доведа навреме, за да се качим на приближаващия се кораб. Понеже се оказах нещо като пленник, помъчих се да измисля някакъв друг план за задържането на кораба, докато се върне капитан Хътълстоун.

Бунтовниците, по-точно главната група, не се отправиха направо към издатината на сушата, където сигналът за бедствие трептеше в прегръдките на засилващия се вятър. Насочиха се наляво и скоро разбрах, че отиват към двете скрити лодки.

Щом стигнахме брега и се качихме в едната лодка, Савидж заповяда пълно мълчание. Една група заедно с Мад Пат се отдели от нас и тръгна към другата лодка, на двайсетина метра от нашата, на която Були щеше да е началник. Трета група от пет-шест души вече се бе насочила към сигнала за бедствие. Надникнах от нашето прикритие, но не можах да видя никого от тях на издатината. Преди да огледам добре, Савидж ме дръпна на дъното на лодката.

Лодките бяха вкарани в заливчета, прикрити от зелените завеси на спуснати към водата клони. Хората стояха до веслата си, готови да оттласнат лодките всеки миг. Приближаването на кораба вече можеше да се наблюдава и през листата на естествената завеса.

— Ще пусне котва за по-малко от половин час — измърмори някой. — Аха, ето Фидлър там, на издатината — същински Робинзон Крузо!

При тези думи всички обърнахме глави към брега. Любопитен като останалите, успях да съзра обекта на техните забележки и смях. Един от бунтовниците сега ясно се виждаше близо до сигнала за бедствие. Беше облечен в кожи, с голи крака и ръце, а над главата си развяваше бясно стара риза. Лесно можех да си представя как всеки наблюдател от приближаващия се кораб, като види с бинокъла си тази жалка фигура, ще я помисли за клет страдалец, изхвърлен на острова, където е прекарал години наред самотно и сега е луд от радост при възможността за избавление и връщане в обществото.

Усетих леко дръпване за глезена. Обърнах се. Видях, че Фред иска по този начин да привлече вниманието ми. Оказа се, че Савидж вече не ме държи. Целият екипаж на лодката следеше с интерес своята примамка на брега. Един внезапен скок можеше да ми донесе свобода. Бунтовниците няма да посмеят да стрелят в мен, проблясна ми в главата, от страх да не разтревожат кораба, който смятаха да завземат.

Фред и аз се спогледахме. Той знаеше какво исках да направя, и бе готов да стори същото. По даден от мен знак скочихме и се хвърлихме във водата. Разлюляхме силно лодката, но тя не се обърна. Един от разбойниците с по-бърз рефлекс замахна да ни удари с греблото. Краят му удари водата близо до мене. От уплаха се преобърнах и главата ми съвсем потъна. Някакво тежко тяло се стовари отгоре ми и ме притисна към дъното на заливчето. Започнах бясно да се движа, за да се освободя. Намерих опора за краката си и скоро открих, че причината е в човека, който бе замахнал да ме удари. Загубил равновесие, той бе паднал от лодката право върху гърба ми. Сега кашляше, плюеше и се опитваше да ме задържи. Обезумял от страх, наведох глава и я забих в корема му. Той се строполи и болезнено изохка. За миг прецапах плитчината и се озовах зад Фред, който бе успял да изгази благополучно до брега.

Първо помислих, че бунтовниците не смятат да ни преследват, обаче тази надежда бързо се изпари при звука на тежки стъпки зад нас. При потъването си преди малко бях глътнал доста вода и сега дишах трудно. Като добавка към бедите, дългата ми мокра, сплъстена коса закриваше очите ми. Преследвачите ни трополяха съвсем близо. В желанието си да разбера кой ни гони обърнах глава и гледката даде сила на краката ми. Сам Були Савидж тичаше подире ни с пищов в ръка. Очите му святкаха гневно. Размаха оръжието си, като видя, че го гледам. Нададох уплашен вик и напрегнах всички сили за още по-бързо бягане.

Гонитбата скоро свърши. Не обърнах внимание на пищова на Савидж, защото бях уверен, че няма да посмее да стреля. Въпреки това точно тоя пищов ме довърши. Внезапно усетих силен удар по главата, препънах се и паднах. Като се проснах в цял ръст на земята, Савидж се хвърли към мен, тържествуващ и задъхан. С едната си ръка взе пищова, който бе използвал така добре вместо камък, другата омота в яката на дрехата ми и ме изправи на крака, едва не ме удуши.

— Мислиш, че ще избягаш, а, петленцето ми? Не знаеш, че мога да се меря толкова добре, нали?

Докато говореше, силно ме тресеше насам-натам, без да изпуска яката. Той бе луд от ярост и можеше да ме убие в гнева си, ако не бяха ми дошли на помощ. Вече усещах главата си замаяна и погледа — мътен, мъчейки се отчаяно да разхлабя хватката около шията си.

Спаси ме храбрият Фред. Той се хвърли с всичка сила и блъсна малкото си тяло в гиганта. Вкопчи се в него и започна да го дращи и хапе като дива котка. Савидж бе принуден да ме пусне. Паднах безпомощен на земята.

Наблюдавах борбата, но не можех да направя нищо да помогна на приятеля си, защото бях напълно изтощен. Борбата, ако можеше да се нарече въобще борба, не трая дълго. И естествено, щом едно момче стоеше срещу гигант. Були улови храбрия младеж, впил се отчаяно в него, и го откъсна от себе си. Издигна го високо във въздуха, все още ритащ, и го захвърли настрана с всички сили. Фред падна тежко пет-шест метра надалеч и остана неподвижен.

Тържествено, сякаш бе направил нещо чудесно, Савидж заудря ръце една в друга, както готвачът изтупва брашно от своите, и остана загледан в неподвижното момче жестоко ухилен. После се обърна към мен и ме вдигна, както бе вдигнал Фред:

— Да те хвърля ли и тебе?

Затворих очи в очакване да излетя и тежко да падна на земята. Не че ме беше много страх — бързата смърт е по-добра от дългата агония, но първият яростен гняв на Були Савидж бе очевидно утихнал и той само ме мъчеше. Скоро ме свали и ме метна под мишница. С глава и крака, люлеещи се от двете страни на превитата ръка на Були, бях занесен позорно в скритата лодка.

— Стана ли нещо? — попита той, като ме сложи на дъното. — А, спускат лодка. Бъдете готови, момчета, щом Фидлър ги нападне на брега.

Хората заеха местата си и греблата бяха приготвени за мигновено действие. За да не преча на движенията им, бях изтикан на носа. По едно време се осмелих да вдигна глава и да наблюдавам лодката на чужденците, плаваща към издадения нос. Бяха пет души — трима при греблата, натискани дружно, един на кърмата и един при носа.

Лъжливият пустинник прекрати бесните си ръкомахания, щом спасителната лодка наближи брега. Той продължи да тича насам-нататък по пясъка и застана до тясната ивица суша между височината и брега. Към тази точка се насочи и лодката. Когато пясъкът задраска дъното й, дрипавият нещастник нагази до колене във водата и запрегръща членовете на екипажа. Тъкмо бе прегърнал моряка на носа, когато петимата бунтовници, свили се под прикритието на най-близките дървета, докато другарят им играеше ролята на примамка, се хвърлиха внезапно в нападение. Лъжливият пустинник смени прегръдката от радостна в смъртоносна и хвърли първата си жертва в морето. Разнесоха се изстрели, размахана сабя блесна ослепително, когато слънцето се отрази в острието й, и преди екипажът на лодката да разбере какво става, всичко свърши. Шестимата бунтовници скочиха в лодката и загребаха към кораба, оставяйки пет сгърчени тела на крайбрежния пясък. И тъй като по-нататъшното криене беше безполезно, Савидж даде заповед да тръгнем. Загребахме бясно, за да излезем бързо от заливчето.

— Гребете здравата, ей! — викаше Були със страшни ругатни. — Да стигнем първи при кораба. А, ето лодката на боцмана. Тя се движи по-бързо от нашата. Гребете здравата ви казвам! Ще падне бой, момчета, и колкото по-скоро го почнем, толкова по-добре. Ще спечелим цял кораб, а с него ще натрупаме богатства, както всички пирати са натрупали преди нас. Гребете мъжки! Гребете… — продължаваше той и трите лодки вече се събираха към кораба толкова бързо, колкото силните удари на веслата и мощните мускули можеха да ги карат.

Наблюдавах с неспокоен поглед кораба, който наближавахме. Дали неговият екипаж щеше да бъде достатъчно силен да отбие нашето нападение? И в такъв случай щях ли да се отърва здрав и да разкажа на неговия капитан всичко? Дали щеше да повярва той, че на острова има хора, несвързани с мръсния капан, устроен за неговата лодка? Тия въпроси и десетина други се тълпяха в главата ми, докато летяхме по водата под ругатните на Були.

Във всеки случай странникът нямаше вид, че ще се предаде без бой. Шумът от засадата на брега бе вдигнал тревога и по палубата имаше признаци за напрегната и бърза дейност. Виждахме неколцина от екипажа, струпани около едно от оръдията. Пълнеха го и го насочваха. Това ме накара да осъзная страшната опасност, в която се намирах. Струва ми се, че не бих се побоял да бъда под обстрел, ако нападнехме пиратски кораб. Но да седя спокойно и да бъда обстрелван от хора, при които исках да отида като приятел — това бе изпитание, което ни най-малко не ми се нравеше.

Голямото оръдие изтрещя и гърмът отекна по целия остров. Почти веднага се понесе странно и заплашително свистене — летеше снарядът. Инстинктивно вдигнах ръка, сякаш можеше да ме запази от летящото желязо. Не ни улучи — цопна наблизо, като счупи едно от греблата и изпълни гребците с тревога. Були повдигаше духа им с ругатни и удари и устремът ни към кораба продължи. Наблюдавах как артилеристите пълнеха оръдието си с бясна бързина и го насочваха към нас. Отново запалката бе приближена и то изтрещя с предишната сила. Дали защото артилеристите не познаваха добре работата си или защото нашите лодки се движеха бързо и не представляваха добра цел, снарядът отново падна встрани, на няколко метра зад лодката на боцмана, предизвиквайки насмешливи викове сред бунтовниците.

Преди третия гърмеж ние бяхме до кораба. Савидж се изправи на носа с голямата брадва в ръце. Щом се допряхме до кораба, той стовари брадвата с всичката си сила върху дъното на лодката. Зейна страшна дупка, през която водата бликна така бързо, че почти веднага лодката започна да потъва.

— Ще трябва да превземем този кораб или да плуваме! — извика Були със светнали очи, опиянен от мисълта за предстоящата битка. — Качвайте се, момчета!

Той сам даде пример, като се закатери нагоре с удивителна бързина. Брадвата беше закачил с примка за китката си. След него като стадо маймуни се закатериха и хората му. Трябваше да ги последвам или да остана в потъващата лодка и да се удавя.

Когато се влачех по веригата, държаща кораба на котва, съзрях строгите лица на моряците, гледащи ни отгоре. Пищовите засвяткаха и куршумите засвириха край мене като оси. Изкачвах се предпазливо и най-после се озовах на палубата. Едва не бях убит веднага. Висок моряк се хвърли върху мен с нож в ръка. Не можах да направя нищо, за да отбия атаката му, и с всички сили извиках: „Приятел! Приятел!“, но гласът ми бе удавен в шума на битката. Стъмпи обаче скочи отпреде ми и стовари тоягата си върху черепа на моя нападател. С едно изохкване човекът се строполи по очи и остана неподвижен.

Незабелязан от никого за момента, побързах да се вмъкна в най-близкото скривалище, което можах да намеря, и гледах останалата част от боя иззад прикритието на едно сгънато корабно платно, намотано въже и други подобни неща. Бунтовниците връхлитаха срещу екипажа на кораба, но въпреки измамата не можеха лесно да го превземат. Моряците в по-голямата си част бяха едри, здрави хора и знаеха да въртят сабята добре. Видях двама от бунтовниците съсечени. После, водени от човек с голи татуирани ръце и жълтеникава заострена брада, защитниците се хвърлиха с „ура“ върху нападателите.

Боцманът се строполи, ударен от грамадния юмрук на брадатия моряк. Падна и Фидлър, все още в дрехите от козя кожа, с които бе играл ролята на корабокрушенец. Изпитах желание да скоча и да извикам „ура“, защото Савидж и хората му бяха принудени да отстъпят пред въодушевения устрем и мислех, че ще бъдат изтласкани зад борда. Но Були ги събра и ободри тъкмо навреме.

— Нима ще загубим шанса да спечелим богатствата? — извика той. — Ние трябва да завземем този кораб!

За да придаде по-голяма тежест на думите си, той се хвърли напред, като въртеше брадвата хоризонтално и описваше кръгове със святкащата стомана. Брадатият моряк замахна да му нанесе удар със сабята си, но острието попадна върху яката дървена дръжка на брадвата и почти я разцепи на две. Були хвърли оръжието върху най-близкия моряк, който го заплашваше, после сграбчи брадатия човек за гръкляна и го събори възнак на палубата.

Екипажът на кораба бе толкова уплашен за съдбата на своя водач, колкото хората на Були бяха насърчени от успешния му пример. Бунтовниците се устремиха отново напред и последва звън на стомана о стомана. Храбрите моряци падаха един по един, борейки се до последно издихание, докато останаха само четирима здрави. Те се биеха в кръг, с гръб навътре към кръга, и дълго време отбиваха два пъти по-многобройните нападатели. Най-после един от тях, който бе ободрявал другарите си с думи и дела, бе тежко ранен от бунтовник, хвърлил се в краката му.

— Свършено е с мен, приятели! — прошепна водачът, като се отпусна на палубата. — Опитайте се да бягате, плувайте до острова! Може да… — гласът му замря, беше мъртъв.

Сякаш в отговор на предсмъртните думи на своя другар тримата оцелели моряци се хвърлиха внезапно напред. Единият замахна към Мад Пат, който се изпречи на пътя му, но Мад пъргаво отскочи встрани. Другият грабна през кръста един от бунтовниците и го тръшна на пода. В следващия миг тримата моряци скочиха зад борда и се гмурнаха във водата в отчаян опит да доплуват до сушата.

— Няма голяма надежда за тях — мислех си. — Акулите ще ги нападнат, преди да стигнат брега.

Нямах много време за жалене на нещастниците. Вниманието ми бе привлечено от борбата, която все още се водеше между Були Савидж и неговия противник. Същото зрелище привлече и задъханите, но тържествуващи бунтовници, като ги отклони от стрелба по тримата току-що хвърлили се в морето.

Були Савидж бе хванал противника си за гушата с едната ръка, а с другата сграбчил брадата му, но въпреки това човекът не се предаваше. От време на време забиваше колене в тялото на Були и дори насмалко да го отхвърли от себе си. Болката от дърпането на брадата му трябва да е била ужасна, по морякът се бореше мълчаливо и изглеждаше надарен с неизчерпаема енергия.

Бунтовниците се стълпиха наоколо и тъй като всъщност битката бе свършила, аз изпълзях от скривалището си и се присъединих към зрителите. Мад Пат успя да ги изтласка малко назад, за да осигури за борещите се повече място.

Скоро брадатият човек, когото мислех за удушен, докопа брадата на Були с шепата си и я натисна със страшна сила назад. Болката и изненадата накараха Савидж да се отпусне в ръцете на врага. Тогава брадатият замахна с другия си юмрук, улучи бунтовника право в корема и го накара да извика от болка.

— Дай ми нож, Фидлър! — изрева Були, но човекът, когото викаше, лежеше в безсъзнание.

Мад Пат, мърморейки нещо за „правилна и честна борба“, устреми строг поглед в Слинки Дан.

Неподозиращ опасността, Були напразно се мъчеше да счупи китката на човека. Той от своя страна вдигна хвърления от Дан нож и го стисна здраво в готовност за смъртоносния удар.

Намесата дойде тъкмо навреме. Дебело желязо (хвърлено, както научих отпосле, от Стъмпи) удари Були отстрани по главата, като го остави безчувствен и го свлече от жертвата му. В това време боцманът, оправил се от удара в боя, се хвърли върху борещата се двойка и хвана ръката на брадатия, за да забави удара с нож. Последва минута на страшна бъркотия. Всички се втурнаха напред. Някои хванаха тялото на Савидж да го измъкнат на по-безопасно място. Боцманът изтърва ръката на брадатия, който пък се сниши в множеството крака, събори неколцина, изпълзя из тълпата смаяни зрители и последва тримата си другари през борда.

Повечето се струпаха около безчувствения Були, но някои, водени от Мая Пат, хукнаха да видят какво става с плувците. Внезапен яростен вик ме накара да побързам да се присъединя към групата на Мад.

Тримата моряци бяха на четвърт път до брега. Възползвали се от захласа на бунтовниците по борбата между двамата противници, те се бяха качили в лодката на боцмана и сега усърдно гребяха.

— Нищо! — измърмори боцманът не особено доволен. — Не е кой знае каква загуба, след като завладяхме кораба им.

— Глупак! — каза Мад Пат с горчивина. — Дай веднага да пуснем друга лодка подире им! Не ме зяпай като умряла риба! Забрави ли, че сандъкът със съкровището е в твоята лодка?!…