Чарлс Мун Бенет
Бунтовният остров (11)

МОРСКИ БОЙ

Късно следобед съзряхме „Пламтящ кръст“. Денят бе горещ и намръщен. Благодарение на сутрешния освежителен вятър, продължил близо час, „Златен полумесец“ се бе отдалечил бързо от Бунтовния остров. Но вятърът престана изведнъж и стояхме неподвижно почти целия ден. На хоризонта все още се виждаше неясната черна линия на крайбрежието.

Мъчех се да забравя болките в гърба — Були Савидж ме бе ударил свирепо. Представях си, че спасителната група на капитан Хътълстоун е вече на път. Очите ме заболяха от взиране. Всеки път, когато поглеждах, виждах все същото пусто море.

Новоизпечените пирати се дразнеха от наложеното им бездействие. Те мечтаеха за нападения и залавяне на богати кораби. Във въображението си виждаха как избиват екипажа на горди търговци и плячкосват ценните им товари. Като не можаха да пристъпят веднага към изпълнение на мечтите си, станаха сърдити, подобно на наказани ученици, и започнаха да се карат помежду си.

Не след дълго един от по-смелите предложи да се подели съкровището. Но всички твърде много се страхуваха от своя главатар и не се решаваха да подемат работата. Вместо това избухваха разни дребни караници, една от които завърши с вадене на ножове. Були дойде при биещите се тъкмо когато единият бе повалил другия на палубата и коленичил над него с вдигнат нож, готов да нанесе фаталния удар.

Грамадният бунтовник не загуби нито миг за думи. С мощен скок, разтърсил палубата, той прескочи главите на наклякалите наоколо зяпачи и тупна до биещите се. Хвана вдигнатата ръка с ножа и хвърли човека на десетина крачки към носа на кораба. Със същата свирепост запрати другия в противоположната посока.

— Глупаци! — ревна той. — Не ви ли чака достатъчно борба занапред, та сте седнали да се избивате един друг? Малко сме и не можем да се справим с такъв голям кораб, а вие искате да останем още по-малко!

Захвърлените не казаха нищо, седнаха и започнаха да търкат натъртените си места. Ако Були се бе задоволил с това, работата щеше да свърши добре, но той продължи да ги съди грубо.

— Нямате ли цяло съкровище, за което си заслужава да се живее? То е долу, в кабината ми, и още много повече ще спечелим, ако…

Споменаването на съкровището даде на хората повода, който те търсеха. Тяхното лошо настроение и чувството, че с тях са се отнесли несправедливо, им даде кураж да оспорят желанията на своя главатар.

— Да, съкровището е долу — измърмори боцманът, като изгледа другарите си, — и време е, мислим ние, това съкровище да се раздели помежду ни, както е обещано.

Неговите смели думи бяха посрещнати одобрително от другите. Веждите на Були се свиха гневно, светкавица блесна в очите му и в гласа му се усетиха гръмотевични ноти.

— Ти смееш да оспорваш? — започна той, като направи заплашително крачка към боцмана.

— Не само аз, капитане — забърза да се оправдае той, като се метна встрани. — Говоря само от името на екипажа.

Були Савидж спря рязко и се огледа неспокойно. Съгледа, че не един човек от екипажа държи пищов в ръка. За миг застина в нерешителност.

— Ще отида да го донеса — каза най-сетне, като се мъчеше да изглежда любезен.

Преди той да тръгне за кабината си, откъдето навярно би се върнал добре въоръжен, за да сплаши хората си още веднъж, боцманът се намеси. Съзнанието, че останалите от екипажа са на негова страна, му даваше още повече кураж. Той заговори почти предизвикателно:

— Не мърдай, Були! Защо ще ходиш да го донасяш, когато тук има толкова хора, готови да направят това? Хайде, Фидлър, слез долу в капитанската кабина и донеси сандъка със съкровището.

Ръцете на Савидж посегнаха към пояса, когато щракането на пищов внезапно го накара да трепне от тревога. Той скръцна със зъби, след което се ухили.

Успехът винаги усилва куража на човека. Боцманът закрачи гордо по палубата, сякаш само той бе накарал Були да се подчини. Когато Фидлър пристъпи тежко със съкровището, той прояви желание да се нагърби сам с разпределянето му. Последва спокойна заповед на главатаря:

— Донеси го тук, Фидлър!

Сандъкът бе сложен пред Були Савидж.

Бунтовникът коленичи до него и се приготви да откачи куката. Треперещи от вълнение и с широко отворени очи, хората забравиха оръжията си в очакване да видят отново вълшебното богатство. Но вместо пред съкровище те се озоваха пред малките черни гърла на два пищова, зад които се хилеше лицето на Були. В усмивката му имаше нещо страшно.

На палубата настана гробно мълчание.

— Е — извика Були най-после, — има ли някой да каже нещо?

Никой не отговори. Те бяха достатъчно на брой да надвият главатаря си за един миг, ако действаха заедно, но никой не бе достатъчно смел да ги поведе. Пищовите на Були се въртяха насам-натам заплашително. Всеки виждаше, че най-малкият знак за непокорство от негова страна ще му докара моментална смърт. Були продължаваше да се наслаждава на поражението на хората.

— Няма ли да кажеш нещо, боцман? — попита той. — Та ти току-що приказваше като някакъв адвокат. Нещо за дела ти от съкровището, а?

— Исках онова, което ни обеща — каза боцманът намусено. При тези думи шеговитият тон на Були изчезна и той избухна в гняв.

— Искаш, а? — ревна той. — А мислиш ли, че аз съм човек, когото можеш да питаш с пръст на спусъка?

Макар и корав главорез, боцманът се сви пред гнева на главатаря. Куражът го напусна и при явната му уплаха останалите се отдръпнаха крадешком, оставяйки го сам да понася последиците от своето предизвикателство. Були си възвърна господството над своя буен екипаж.

— Не можеш да отговориш на това, нали?

Боцманът все още мълчеше, пребледнял като пред лицето на смъртта.

— Извади пищова от пояса си и го хвърли на пода!

Боцманът покорно изпълни заповедта. Помислих си, че ще се опита да стреля по мъчителя си, когато се наведе да остави оръжието, но духът му съвсем го бе напуснал. Изправи се и зачака с уплаха в очите да научи съдбата си.

— Има само едно наказание за бунт! — заяви Були. — И то е… смърт!

Бунтовниците трепнаха при тази присъда, но никой не посмя да я оспори. Дори боцманът остана на мястото си глупаво отпуснат, смазан, без да направи поне отчаян жест за спасението си, като се хвърли върху този звяр с лице на човек.

— Обърни се! — заповяда Були и заповедта му веднага бе изпълнена. — Вдигни ръце над главата! Така! Сега върви, докато не се изправиш с лице пред мачтата.

Без да произнесе нито звук, боцманът направи всичко, което му бе наредено. Дланите му се залепиха за мачтата, сякаш се крепеше на нея. Главата му се отпусна отчаяно встрани.

Були бавно вдигна един от пищовите си. Цевта постепенно се движеше нагоре, спря, задържа се цяла минута насочена към целта. През всичкото време очите на Савидж светеха от удоволствие при вида на мъката, която причиняваше.

— Броя до три и стрелям! — каза той.

Фигурата до мачтата не направи ни най-малко движение, с изключение на това, че главата още малко се отпусна и коленете се огънаха. Сред екипажа се чу недоволно мърморене, прекратено в мига, в който главатарят се обърна и го погледна косо.

— Едно!

Чакащата жертва потрепера.

— Две!

Всички стояха като вкаменени.

— Три!

При последната дума пищовът изгърмя. Нещастникът се строполи, но не бе мъртъв. В последния момент Були бе отклонил цевта и куршумът му раздроби един от пръстите на лявата ръка на боцмана. И все пак страшното изпитание бе накарало човека да припадне при гърмежа.

— Щастлив е, че ми е служил добре в миналото и ще ми служи добре в бъдеще! — промърмори Савидж, обръщайки се към останалите. — Нека само някой оспори волята ми отново — няма да се отърве така леко като тоя глупак там. Но аз не съм свършил още с него! Ще му смъкна кожата от гърба за назидание, та никое куче да не лае по господаря си. Вържете го за мачтата!

Фидлър и още един пристъпиха и завързаха ръцете на другаря си за мачтата високо над главата му. Той стоеше почти на пръсти. Кръвта от раздробения му пръст течеше на тънка вадичка надолу по загорялата му татуирана ръка.

Веднага щом боцманът прояви признаци на свестяване, Були се приближи до него. В дясната си ръка стискаше дръжката на камшика, а с лявата си играеше с навъзления, отвратителен ремък. Мисълта, че ще причини още болки на безпомощното същество пред себе си, очевидно му доставяше удоволствие — устата му беше изкривена в скотска усмивка.

С едно дръпване разкъса ризата и откри широкия му гръб с гладка бяла кожа. Хвърли бърз поглед, като че ли избираше място за удара. Жестокият ремък изсвистя във въздуха и остави ужасна следа диагонално по чистата кожа. Нещастникът изкрещя, сякаш самата му душа бе изтръгната с удара.

Затворих очи, когато Були отново замахна с камшика, и запуших ушите си, когато се разнесе гласът на Стъмпи от върха на мачтата:

— Кораб! Кораб!

— Къде? — ревна Савидж, така развълнуван при мисълта за предстояща плячка, че за миг забрави побоя и изтърва камшика на пода. — Отвържете го, момчета — продължи той, когато получи отговор. — Ще опънем всички платна и ще видим дали не можем да настигнем оня кораб, който ще бъде първата ни плячка.

Вълнението от вероятната битка обзе всички и те се заприготвяха охотно и с добро настроение.

След като се разпореди за опъването на платната и приготвянето на муниции за оръдията, Савидж ме изпрати долу да донеса далекогледа. Дълго време се взира в далечния кораб. Учудих се, когато доволното изражение на лицето му се смени със страх. После във внезапен изблик на гняв или на ужас, не мога да определя точно, диво фрасна бинокъла в пода.

— Кълна се в костите на капитана на „Франси фри“, че оня кораб е „Пламтящ кръст“!

Пиратът!… Спазми от страх задушиха гърлата ни и аз заедно с всички бях обхванат от страшна тревога при мисълта за Бамбо. Ами ако „Пламтящ кръст“ ни настигне и хване? Ами ако изкълченият пират ме познае, че съм стрелял в него и след гонитбата съм избягал на Бунтовния остров? Несъмнено ще ме изтезава, преди да хвърли тялото ми в морето.

Едва ли бяха нужни заповедите на Були корабът да бъде обърнат и да заплава с пялата възможна бързина в обратна посока. Платната бяха опънати и натъкмени бързо като на военен кораб, сякаш бунтовниците бяха добре дисциплиниран екипаж, а не сбирщина негодници, прекарали дълги седмици в леност на острова. Работейки, хората хвърляха безпокойни погледи в далечината назад. Преследващият ни кораб ставаше по-голям или поне така ни се струваше.

Последваха тревожни часове. Никой от двата кораба не можеше да плава бързо — вятърът бе много слаб. Час преди залез-слънце малко се усили, но това не ни донесе утеха. Очевидно бе, че „Пламтящ кръст“ ни настига. И наистина, той имаше славата на най-бързия кораб по моретата.

Всички платна, които можеха да издържат скърцащите мачти на „Златен полумесец“, бяха вдигнати и опънати. Отначало не бе сигурно, че пиратът смята да ни настигне, но скоро това стана ясно и ние започнахме да гадаем дали ще можем да се задържим достатъчно далеч от него, преди да ни помогне тъмнината.

Плавахме към залязващото слънце и Бунтовният остров се издигаше все по-голям и по-голям. Оставихме го от лявата си страна и аз гледах жадно към него с надежда да съзра някакъв признак за присъствието на своите приятели там.

За жалост, едничкото, което виждах, бе сигналът за бедствие, примамил „Златния полумесец“ към гибел и все още трептящ на пръта върху височината. Обзе ме страх, че той може да отклони пиратите от преследването на нашия кораб и да насочи вниманието им към групата на капитан Хътълстоун. Ако Бамбо видеше знамето, страхът за безопасността на съкровището му можеше да го накара да слезе на острова. И въпреки това с радост бих се озовал в укреплението там, ако притежавах вълшебното килимче от източните приказки. Когато минавахме на около миля от острова, предложих на Мад Пат да отплуваме до него. Той ме погледна смаян, като че бях полудял.

— Да плуваме цяла миля, когато акулите в тези води са толкова много, колкото плодовете на една черница? — попита той. — Не! По-скоро бих рискувал да бъда заловен от „Пламтящ кръст“. Но те няма да ни хванат, преди да се стъмни, а дотогава ще успеем да се измъкнем. Не забравяй, че имам дял от онова съкровище — посочи той с глава към коридорчето за кабината на Були, където бе оставен сандъкът със съкровището.

Стъмпи беше на друго мнение:

— Той ще ни залови преди стъмване — каза, като измери с очи разстоянието до „Пламтящ кръст“. — По-добре е да рискуваш с акулите, момче!

Но щом му предложих да плува с мен, поклати отрицателно глава.

— Имам важна работа тук — каза с мрачен поглед, устремен в Були Савидж.

Погледнах към острова и водния простор, легнал между нас. Сърцето ми се сви. Реших да остана на кораба, макар че и тук бъдещето изглеждаше доста безнадеждно.

Островът започна да се губи в далечината зад нас, когато пиратът прати първия си снаряд. Той изсвири над главите ни, право между мачтите, струва ми се, и падна в морето на двайсетина метра отпреде ни. Були изруга при вида на фонтана от пръски.

— Примерил се е в нас! — извика той. — Трябва да му отговорим със стрелба. Насочи оръдието, боцман!

Споменът за неотдавнашното изтезание сякаш бе изчезнал от ума на човека. Той грижливо се примери, преди да гръмне с оръдието.

Когато се разнесе гърмеж и корабът се разтърси от отката на оръдието, всички погледи се насочиха към „Пламтящ кръст“. Настъпи момент на напрегнато мълчание. После избухна възторжен вик, към който се присъединих и аз. Част от парапета на палубата бе разкъртена.

Радостта ни бе краткотрайна. На неприятелския кораб се показа кълбо дим и преди гърмежът да стигне до нас, един снаряд пи удари в борда.

— Ранен ли е някой? — ревна Були и ние огледахме повредите наоколо.

На палубата зееше голяма дупка. Проснат върху оръдието, боцманът лежеше със страшно петно кръв на гърба.

— Вдигнете го! — нареди капитанът.

И тъй като останалите се колебаеха, той сам се хвърли, вдигна грубо мъртвото тяло, сякаш бе вързоп дрипи, и го захвърли настрани. После вкара нов снаряд и прицели оръдието към „Пламтящ кръст“. Преди да гръмне, друг снаряд изсвири към нас. Удари ни някъде долу, отстрани, защото корабът силно се разклати.

Следващите десет минути или час — не помня точно — са останали в паметта ми като отвратителен кошмар. Гърмът на оръдията; свиренето на снарядите, летящи към нас; страхът и вълнението на хората, тичащи насам-нататък; миризмата на барут; кръвта и особено болезненият страх, че ще бъда улучен като боцмана — всичко бе смесено във фантастично видение. Постепенно пиратът се приближаваше. И те, и ние стреляхме без прекъсване. Не можах да видя какви повреди нанесохме на „Пламтящ кръст“ — бях зает да тичам за барут и снаряди за оръдието на Були. Личеше, че нашият кораб бе пострадал, и то тежко. От време на време се разклащаше като човешко същество от удар, когато тежките снаряди разкъсваха обшивката му. Макар пиратските артилеристи да стреляха точно, мачтите ни останаха незасегнати по време на страшната канонада.

„Пламтящ кръст“ бе на по-малко от двеста метра зад нас, когато мракът се спусна с онази странна внезапност, толкова различна от начина, по който настъпва в Европа, където дълъг здрач разделя деня от нощта. Щом се стъмни, Були Савидж даде заповед да се прекрати стрелбата и сам пое руля. Разбрах, че мисли да се изплъзне от пиратския кораб под прикритието на тъмнината.

Макар „Златен полумесец“ да промени посоката си, ние не можахме да избягаме така лесно. Пиратът също прекрати стрелбата и настъпиха минути на тишина, ужасно странна след шумната канонада, от която още пищяха ушите ми. После внезапно до нас изникна силует на кораб. Двата кораба се допряха. Миг преди отново да се разделят, луната изведнъж изскочи иззад тъмен облак и освети „Пламтящ кръст“, пълен с хора. Може би вражеският кораб случайно се бе приближил до нас, без екипажът да е подготвен за това. Във всеки случай само една желязна кука се закачи за борда ни и тя мигом бе отметната от Савидж, макар че залп от куршуми пропищя край него, когато правеше това.

Пет-шест пирати, водени от страшния Бамбо, се бяха възползвали от допира на корабите и се бяха хвърлили на борда ни. Те настъпваха към нас със страшни ругатни и стреляйки с пищовите си, решени да ни държат натясно, докато корабът им отново се доближи до нашия.

Лудото им нападение ги доведе до основата на главната мачта и те образуваха пръстен около нея. Бунтовниците, насърчавани от Були, ги заобиколиха като глутница вълци. Няколко мускетни изстрела от упор свалиха трима от пиратите. Останалите безстрашно се хвърлиха върху ни, като се биеха с каквото им попадне.

Макар и готов за участие в боя, помислих, че не е срамно да се дръпна настрана. Бамбо се бе хвърлил върху Савидж, размахваше сабята си с лявата ръка (дясната бе изсъхнала и безполезна) и се биеше срещу мощната му брадва. Бамбо едва не прониза противника си още с първите няколко удара. Савидж се отърва само с помощта на грамаден скок назад. Макар да беше чудесен борец, у пирата той намери равностоен противник. Изкълченото създание се хвърляше напред-назад със страшна енергия и чудна пъргавина. Сабята му го обгръщаше, така да се каже, с непроницаем кръг от стомана, през който никой не можеше да мине жив. Дори успя да понесе удар и от Мад Пат, предназначен за друг пират. Освен това резна по челото Слинки Дан, припълзял с нож в ръка откъм гърба на един от нападателите. И през всичкото това време Бамбо издаваше пронизителни бойни викове, отчасти, струва ми се, да насърчи зле притиснатите си другари; отчасти да насочва кораба си към мястото на схватката, като в същото време даде на екипажа си да разбере, че е още жив.

До голяма степен благодарение на презирания Стъмпи тази малка група нападатели бе поразена, преди „Пламтящ кръст“ да се допре отново до нашия кораб и да прати помощ на другарите си. Но и аз имах дял в тази работа. Като видях, че Стъмпи е зле притиснат от един пират — висок, кокалест човек с грамадни черни бакенбарди, реших да помогна на джуджето и припълзях наблизко с тази цел. Високият пират успя да обезоръжи Стъмпи, чиято сабя изхвърча и падна на десетина метра от него. Брадатият улови оръжието си така, като че ли се канеше да промуши Стъмпи, вместо да го съсече. Преди да изпълни намерението си, скочих на гърба му и неочакваната сила на моя скок го свали по очи на палубата. Стъмпи веднага се хвърли върху му. Усетих как човекът се вцепени под мене и остана неподвижен. Джуджето се изправи с кама, обляна в кръв. Огледа останалите бойци и лицето му потъмня. Ръката му веднага се дръпна назад с готов за хвърляне нож, който в следващия миг профуча във въздуха.

Не можах да разбера никога по кого Стъмпи хвърли ножа си. Дали по самия Савидж, за да изтрие многото унижения, трупани върху джуджето, или по Бамбо, който все още притискаше Савидж и скоро щеше да го просне мъртъв на палубата. Няма значение в кого се бе прицелил. Ножът сложи край на двубоя, като се заби в здравата ръка на пирата, въртящ сабя. С болезнен вик Бамбо изпусна оръжието си.

Були, макар и задъхан от напрежение, не бе човек, който би изпуснал такъв шанс. Нададе радостен вик и скочи напред. Големите му ръце докопаха пирата, вдигнаха го и го затътриха към края на палубата. Бамбо нададе отчаян вик, когато тялото му се изви във въздуха, за да падне в морето.

— Там, където си пращал мнозина преди това — изкрещя Були, размахвайки юмрук подир потъващия човек.

Докато се разиграваше тази трагедия, сякаш по общо съгласие и двете страни временно прекратиха битката. Никой от двамата оцелели пирати не изглеждаше готов да продължи боя, след като бяха видели съдбата на главатаря си. Те потърсиха спасение в бягство и се хвърлиха към страната, от която „Пламтящ кръст“ се опитваше още веднъж да се доближи до нас.

Единият бе съсечен от Мад Пат, преди да направи три скока, и падна с проточен стон, който никога няма да забравя. Другият — здрав, плещест мъж, вдигна тялото на другаря си и си послужи с него като с щит. Стигна до борда и хвърли мъртвото тяло върху нас. После се озъби срещу бунтовниците и те се поколебаха да го доближат. А „Пламтящ кръст“ бе вече близо.

— Оставете тези плъхове! — извика пиратът. — Капитан Бамбо се дави! Трябва да го спасим!

Няколко мускетни куршума от пиратската палуба върнаха назад бунтовниците, понечили да спрат бягащия пират. С безумна дързост той изригна няколко презрителни заплахи и закани. Когато отново се втурнаха към него, хвърли сабята си срещу тях и с всички сили скочи към палубата на „Пламтящ кръст“. Залови се отчаяно за борда. Силни ръце го издърпаха нагоре. След това чухме груби команди и една лодка се спусна.

„Златен полумесец“ се отдалечи от опасния си неприятел.

Но едва отдъхнахме свободно, Мад Пат изтича на палубата и завика:

— Вода навлиза в трюма! Потъваме!…