Чарлс Мун Бенет
Бунтовният остров (7)

СЪКРОВИЩЕТО Е ЗАРОВЕНО

Целия следващ ден повечето от нас стояха в укреплението до бойниците с напълнени мускети, готови за отбрана, ако пиратите нападнат. Були Савидж остана твърд в решението си да не пренася войната в неприятелския лагер, като нападне един от корабите.

— То е все едно да се разходим по дъската — каза той, — а аз още не искам да умирам. Тук ще стоим, удобно и спокойно, докато „Пламтящ кръст“ отплава и ни остави на мира.

— Но на борда има двама души от моя екипаж — убеждаваше го Хътълстоун. — Не мога да ги оставя да загинат там!

— Тогава ще трябва да ги освободиш сам — надсмя се Були Савидж. — Такъв храбър борец като тебе ще свърши тази работа много лесно!

— И ще ги освободя, та ако ще да загина при опита — отвърна капитанът пламнал.

Той свика своята група, към която се присъединиха Мад Пат и двамата му приятели, както и Стъмпи и юнгата Фред Скипърс. Този военен съвет, така да се каже, реши да заложи всичко на едно смело начинание — да се качим на „Светла зора“ същата нощ и ако е възможно, да смажем нейния екипаж и изведем кораба от залива.

— Или отърване от острова, или смърт — заяви капитанът, — но смърт на храбри мъже!

Решено бе да се наблюдават двата кораба в залива през деня. Стояхме на пост поред през целия следобед. Олд Троуър, Фред Скипърс и аз се разположихме сред храстите, откъдето наблюдавахме.

Полудремехме от взиране и умора, когато Троуър ме стисна болезнено за ръката.

— Гледай! — посочи към морето той.

Погледнах и видях, че от „Светла зора“ се спуска лодка. Скочиха няколко души, подадоха им още двама под ръководството на един от пиратите, който също се качи в лодката, и се отправиха с бърз ход към брега.

— А-а, та това са мистър Тъмбълтън и Алек — казах развълнувано. — Те са вързани, видяхте ли? Поне ръцете им със сигурност бяха вързани, защото не можеха да слязат сами в лодката.

— Не мога да разбера какво ще правят — промърмори Троуър. — Във всеки случай трябва да съобщим на Хътълстоун. Вие стойте тук и не излизайте от прикритието, чувате ли? Аз ще отида в укреплението и ще видя дали можем да освободим нашите приятели, като нападнем лодката.

Той изпълзя като змия из храстите. Бях горд, че съм поставен на такъв опасен пост, макар да се чудех защо Олд Троуър избра по-безопасната задача. Скоро се досетих какво мислеше да прави старият човек. Щеше да доведе останалите ни другари, за да извършат внезапно нападение срещу пиратската лодка и да освободят пленниците, а аз щях да стоя скрит в храстите, вън от боя. Веднага реших да не изпускам от очи пленниците където и да ги отведат, та и аз да изпитам вълненията от опасностите. Всяка опасна ситуация имаше особено очарование за мен.

Щом лодката се приближи до брега под доста неумелите удари на четиримата слаби гребци, главният ми интерес се съсредоточи върху страшната личност на задната седалка. Беше по-добре облечен от останалите и очевидно имаше власт над тях. Но онова, което привлече най-много вниманието ми, бе ужасната осакатеност и жестокото, властно изражение на лицето му. Дясното рамо бе изкълчено нагоре, дясната ръка изглеждаше изсъхнала и немощна, държеше я наклонена пред гърдите си. Дългите пръсти, като нокти на хищен звяр, висяха надолу.

Лодката се вряза в пясъка. Гребците скочиха да я изтеглят на брега. Пленниците излязоха от нея. Бяха бледи, с изтощен вид, с вързани отпред ръце.

— Останете в лодката! — разнесе се острият глас на пиратския капитан. — За ваше добро ви казвам да не мърдате от брега. Всеки от вас, който се опита да ме последва или открие къде отивам да заровя това — и той почука по един железен сандък с дръжката на пищова си в лявата ръка, — няма да напусне жив този остров!

— Нямаме желание да се бъркаме във вашите работи, капитан Бамбо! — каза единият.

Пиратът се усмихна жестоко на техния страх и забучи пищова в пояса си.

— Вземете сандъка и вървете след мен! — чу се кратка заповед и той тръгна към острова.

Пленниците, подтиквани от грубите удари и ритници на пиратите, вдигнаха сандъка и закрачиха колебливо след Бамбо.

— Наблюдавай тези хора, Фред! — прошепнах. — Аз ще тръгна по следите на моите другари от кораба. Видя ли, че Алек имаше лопата, вързана на гърба му? Сещаш ли се каква е работата?

— Съкровище, нали? — предположи Фред и очите му светнаха. — Сигурно пиратският капитан ще зарови своето богатство някъде тук.

— Сигурно! Аз ще го проследя! По пътя ще оставям знаци. Ако имаме щастие, с един удар ще освободим нашите и ще вземем съкровището. Сбогом, Фред!

Стиснах ръката на приятеля си и се втурнах в опасния път. Бях въоръжен с чифте пищови в пояса, пълни и готови.

Не бе трудно да държа плячката си под око. Пиратът удари право навътре в острова. Навсякъде имаше достатъчно прикрития. След известно време спря и заповяда на пленниците да сложат товара на земята.

Докато стоеше с гръб към мен, реших да пропълзя на един изстрел до него и да го заставя да предаде пленниците си. Запълзях безшумно по ръце и колене и се сгуших зад едно паднало дърво на десетина метра от капитан Бамбо. Предпазливо вдигнах глава да видя какво става.

Пиратът бе отвързал ръцете на мистър Тъмбълтън и помощникът, цял изпотен, копаеше земята, а Алек, все още вързан, стоеше край него печално. На три крачки от тях беше капитан Бамбо, отвратително ухилен над издаденото си дяснр рамо. В лявата си ръка държеше пищов. Острият му поглед изключваше всякаква възможност за нападение от страна на пленниците.

Внезапно той се полуизви, като че ли някакъв шум бе привлякъл вниманието му. Изведнъж мистър Тъмбълтън замахна с лопатата си и скочи напред. Ръждивото й острие полетя право към главата на мъчителя.

Капитан Бамбо усети грозящия го удар и с пъргавина на котка отскочи встрани. Мистър Тъмбълтън загуби равновесие от силата на удара си и изтърва лопатата. Пиратът насочи пищова си към него:

— Я гледай ти, смята да ме свари неподготвен! Човече, не ти е дошло още времето да мреш. Копай!

Смутен и обезсърчен, помощникът започна да копае отново.

Бях решил да не викам на пирата да предаде пленниците си, а да го застрелям хладнокръвно от мястото, където лежах скрит. Но когато вдигнах предпазливо цевта и я насочих към главата на пирата, се поколебах, преди да дръпна спусъка. Това приличаше на подло убийство. Свалих цевта. Съжалявах за своите колебания и угризения, защото те причиниха смъртта на невинен човек.

Мистър Тъмбълтън вече бе изкопал достатъчно дълбок трап, за да задоволи прищевките на тиранина. Казано му бе да спусне сандъка в него и да го зарови. Помощникът работи напрегнато няколко минути, след което се изправи.

— Добре! — извика капитан Бамбо със светнали очи. — Най-голямата част от моите богатства сега е скрита. И никой освен вие двамата не знае мястото.

Той помълча минута, после добави съвсем спокойно:

— Затова трябва да умрете!

Вдигна хладнокръвно пищова си и го насочи към гърдите на мистър Тъмбълтън. Примирени със съдбата си, те чакаха смъртта.

А аз? Аз бях парализиран от ужас. Пищовът изгърмя и мистър Тъмбълтън, с ръце на гърдите, политна по очи. Обзе ме бясна страст за мъст. Скочих на крака с пищов в ръка. Пиратът бе извадил и втория си пищов и го бе насочил към Алек. Видях оръжието да святка и Алек да пада в същия миг, в който извиках. Бамбо извърна жестокото си лице към мен и аз гръмнах право в него. Запратих празния пищов след изстрела. Той все още стоеше изправен. Гръмнах с втория си пищов напосоки, както бях гръмнал и с първия. С рев на диво животно пиратът извади сабята си и се хвърли към мен.

Яростта ми се превърна в сляпа паника. За щастие, бях много добър бегач. Внезапен шум на падащо тяло ме накара да извърна глава. Бамбо бе спънат от едно паднало дърво.

Той скоро стана и хукна подире ми, като викаше бясно и ругаеше до задъхване. Ту се скривах, ту изскачах иззад дърветата, не го оставях да тича право зад мене. Реших внезапно да се насоча към укреплението. Когато се помъчих да изпълня плана си, видях, че съм се объркал безнадеждно. Озовах се в съвсем непозната за мене част на острова. Шумът от моя преследвач, не много далеч зад мен, не ми даваше възможност да се огледам наоколо.

Краката ми натежаха като олово, дишането ми бе мъчително затруднено, в лявата страна усещах страшен бодеж.

— Безполезно! — казах си. — Той знае, че съм видял къде е заровено съкровището му, и няма да спре, докато не ме настигне и съсече! — И все пак, макар и с отмалели крака, продължавах да тичам. Подобно удари на ковашки чук върху наковалня в мозъка ми звънтеше неотстъпно: Бягай, докато паднеш! Бягай, докато паднеш!

Но съществува граница на човешката издръжливост и аз почти я бях достигнал, когато се натъкнах на Дик Денджър, който изскочи из едни храсти. За миг бях извън погледа на своя преследвач, защото малко преди това се бях скрил от него зад китка дървета. Старият ми другар от кораба се хвърли към мене и ме улови.

— Къде е капитан Хътълстоун? — започна той с напрегнат шепот, но аз го пресякох задъхано:

— Гонят ме, бягай, спасявай се! — извиках с такъв ужас и с такава настойчивост в гласа, че той ме пусна и хукна да бяга. С едно отчаяно изохкване, усещайки, че не мога повече да бягам, аз се хвърлих към храстите, където беше Денджър, тъкмо когато страшният пират изскочи отново пред погледа ми.

Той стоя няколко секунди на полянката, чудещ се кой път да хване. Сърцето ми щеше да изхвръкне, буквално умирах от страх, уверен, че животът ми свършва. Представете си облекчението ми, когато Бамбо съзря бягащия Денджър и очевидно вземайки го за мен, размаха сабята си и се спусна да го гони.

Макар и уморен, аз се изправих с мъка. Едва успях да се задържа прав и да наблюдавам преследването. То бе много кратко и много страшно. Преди да бе изминал и двайсет метра, Денджър се спъна и падна по очи. Навярно се бе замаял, защото изтекоха доста секунди, преди да стане, но твърде късно. С див, тържествуващ вик, който накара косите ми да настръхнат, Бамбо стовари сабята си право върху гърба на моряка. Без да изохка, Денджър се строполи на земята.

За да бъде напълно уверен в смъртта на жертвата си и да излее дивата си ярост върху човека, който той смяташе, че толкова дълго му се е изплъзвал, Бамбо удари още веднъж с всичка сила клетото мъртво тяло. Той все още сечеше бясно, когато небето сякаш се стовари върху дърветата и аз политнах, преди да припадна…

Когато дойдох в съзнание, помислих, че не съм с всичкия си, защото Алек бе коленичил до мен, а аз го бях видял застрелян от злодея Бамбо.

Отново затворих очи.

— Скоро ще се оправиш, момчето ми — разнесе се мекият глас на Алек и хладната му ръка допря челото ми.

Това докосване беше твърде реално, за да продължавам да мисля, че Алек е мъртъв. Съзнанието ми се възвърна изведнъж. Седнах, жаден да науча какво е станало.

— Кажи ми всичко, Алек! Не мога да се успокоя, докато не узная. Видях, когато пиратският капитан те застреля.

— Ти видя пирата да стреля — обясни Алек — и ме видя да падам. Но аз паднах, преди той да гръмне. Ти извика, когато клетият Тъмбълтън бе убит, и аз те видях да се целиш в Бамбо. Тогава се хвърлих на земята, за да избягна куршума му, като мислех, че ще го убиеш. В този напрегнат момент и той помисли същото, което помисли и ти — че ме е убил, и се втурна да те гони.

— И едва не ме улови! Всъщност не мога да повярвам, че съм още жив. Видя ли клетия Дик Денджър?

— Да, съсечен на парчета. Ах, момчето ми, уплаших се много, когато видях Бамбо да те гони, и хукнах подире ви, доколкото можех. Но тъй като ръцете ми не бяха свободни, бях като спънат и само по една случайност се натъкнах на тялото на клетия Денджър преди няколко минути. После, като се поразтърсих наоколо, те намерих.

— А онзи дявол отиде ли си? — попитах, оглеждайки се уплашено.

— Не зная, Мартин. Навярно се е върнал на мястото, където закопахме съкровището му. Ако е така, той ще го откопае, за да го зарови другаде, или ще го отнесе обратно на кораба си. Но ако е сигурен, че е убил както Тъмбълтън, така и мене, е напуснал острова веднага. Във всеки случай, ако стоим тихо, ще бъдем в безопасност.

— Дано се е върнал на кораба си с мисълта, че никой жив човек не знае къде е заровено съкровището му! Тогава ти и аз ще можем да отидем и да го откопаем.

Алек поклати глава.

— Току-що мислех за това. Той едва ли ще остави два трупа, а да не говорим за лопатата, на един метър от съкровището си. Не, той е много хитър и няма да остави такива следи за екипажа на следващия кораб, който слезе тук за вода или за подправки.

— Това е вярно — започнах, — но не трябва да забравяш, Алек…

— Ш-ш-шт! — прекъсна ме Алек, като сложи дясната си ръка (аз бях развързал вече китките му) на устата ми.

Легнахме на земята и се ослушахме. Чуха се стъпки на хора не много далеч от нас. Дали бяха приятели или врагове?

Внезапно Алек ме пусна със сподавен радостен вик. Погледнах след него и видях да се хвърля в прегръдките на брат си. После се здрависа с капитан Хътълстоун, с Чири Сам и с Олд Троуър, които съставляваха останалата част от групата.

— Не си ли виждал малкия Франк Мартин? — попита капитанът, прекъсвайки техните излияния, и аз с учудване усетих нотка на тревога в гласа му.

— Жив и здрав е — отговори Алек. — Ей там зад храстите! Той е момче, с което можем да се гордеем, сър! За себе си ще кажа, че на него дължа живота си.

Засрамих се да се покажа веднага след тия похвали, но Джим се спусна и ме сграбчи с големите си ръце.

— Ти спаси живота на брат ми! — каза той. — Знай, че няма да се поколебая да пожертвам живота си, ако стане нужда да те спасявам.

След това попитах за капитан Бамбо.

— Не чухте ли оръдието на „Пламтящ кръст“? — учуди се Хътълстоун.

Обясних, че съм бил в безсъзнание, а Алек каза, че макар и да го бил чул, не обърнал внимание.

— Това бе сигнал за повикване — продължи капитанът. — Оръдието изгърмя тъкмо когато се върнахме при Фред Скипърс, който все още наблюдаваше корабите в залива. Пред входа на залива се мярнаха платна. Оръдието изгърмя и екипажът на лодката проявяваше голямо нетърпение да се прибере на кораба. Много скоро техният главатар, със зачервено от бързане лице, се завтече надолу по пясъка. Преди да се качи в лодката, заби сабята си в пясъка да изчисти кръвта. Това повтори няколко пъти. Хората му стояха и нетърпеливо чакаха да оттласнат лодката от брега и да се приберат на кораба си. Ние извадихме сабите си, готови за нападение, когато той скочи в лодката и тя бързо заплава. Тръгнахме по следите и стигнахме до падналото дърво. Там намерихме клетия Тъмбълтън, улучен право в сърцето, една лопата с влажна пръст по нея и един изпразнен пищов.

— Той е моят, сър! — обясних и разказах как стрелях по Бамбо, без да го улуча, и как хвърлих безполезното си оръжие върху него.

Алек допълни разказа ми, за да изясни своето невероятно избавление.

— Сетихме се, че Бамбо, както го наричате вие, е хукнал да преследва един от вас — каза капитан Хътълстоун, — но най-много ни уплаши окървавената сабя, която той изтри в пясъка. А по тялото на Тъмбълтън нямаше следи от удари със сабя.

Мълчаливо заведох групата на мястото, където лежеше тялото на клетия Денджър — ужасна гледка на изпокъсани дрехи и кръв. Капитанът се извърна, за да скрие скръбта си.

Нямахме сечива да го заровим, затова покрихме изпосеченото тяло с изскубнати храсти, после се отправихме, мълчаливи и отдадени всеки на мислите си, към мястото, където бе заровено съкровището на пирата.

Най-после стигнахме полянката, на която мистър Тъмбълтън лежеше с бяло, обтегнато лице, като че ли направено от восък. Джим взе лопатата.

— Нека го заровим тук, сър! След това ще ида да погреба и клетия Денджър.

По знак на брат си той започна да копае там, където бе заровен железният сандък. Прясно копаната пръст се вадеше лесно и сандъкът скоро бе измъкнат. Тялото на мистър Тъмбълтън бе спуснато в този готов гроб, над който бяха прочетени една-две молитви. Тъкмо се готвехме да напуснем това зловещо място, когато насмешлив глас се разнесе в ушите ни.

— Значи нашите приятели са намерили съкровище? Това е чудесно от тяхна страна!…

Извърнахме глави и видяхме Були Савидж, сложил ръце върху пищовите си.