Чарлс Мун Бенет
Бунтовният остров (6)

СМЕЛО ПОСЕЩЕНИЕ

Пиратско знаме! При тия думи се вдигна глъч сред бунтовниците и не едно лице побледня под загара. Макар да бяха негодници, знаеха, че пиратите са по-лоши. Събрани от утайката на седемте морета, дръзки до безумие, жестоки и диви като зверове в гората — не бе чудно, че оцелелите от „Франси фри“ се бояха от среща с тях.

Колкото за капитан Хътълстоун, лицето му побледня, но не от същия страх. Всичките му мисли за наказанието на Були Савидж бяха изчезнали. Той веднага пусна ръката му.

— Хайде, капитан Савидж! Ще трябва да забравим малкия си спор! Ако пиратите слязат на острова, може би ще дойдат и насам. Стане ли това, ще трябва да се държим дружно и да ги отблъснем. Знаеш какво става с нещастниците, попаднали в ръцете на тия господа.

Були Савидж пое протегнатата ръка неохотно. Лесно бе да се разбере какви мисли за убийство и отмъщение горяха зад злокобните му очи.

— Помни, че аз съм капитан на този екипаж, и всичко ще бъде наред — каза той с дебел глас. — Можем да отбраняваме това укрепление срещу три пъти по-многоброен неприятел.

— Съгласен съм! — отговори Хътълстоун. — И все пак мога ли да предложа да ме изпратиш за наблюдение на пиратския кораб? Ти приготви всичко за отбрана. Ако това е моят кораб и намеря възможност да освободя пленените хора от екипажа (освен ако вече не са мъртви, клетниците!), ще го направя. Така ще увеличим броя си, а това е крайно необходимо.

Були Савидж даде разрешение намръщен. Може би тайно се надяваше, че капитанът ще попадне в пиратски ръце. Във всеки случай Хътълстоун бе много доволен. Той ми направи знак да го последвам. Стъмпи също, без да иска разрешение, се присъедини към нас и ние се отправихме почти тичешком към брега.

Скоро видяхме част от морето между палмите и като се прикривахме внимателно, стигнахме пясъчната ивица.

— Тя е, тя е! — извика капитанът развълнувано. — Милата, славната „Светла зора“!

Наистина, тя беше — малко очукана, но годна да плава още дълго. Отвратителното черно знаме се развяваше на върха на мачтата.

Мястото, откъдето наблюдавахме, бе над морското равнище и ние гледахме кораба почти от птичи полет. Екипажът бе зает със спускане на котвата. Личеше, че ще остане да нощува.

Капитанът потъна в мълчание. Устните му се изтеглиха в тънка права линия както обикновено, когато се замислеше дълбоко. Най-после заговори:

— Един от вас трябва да остане тук и да съобщи, ако пиратите слязат на брега в голяма група. Другият може да се върне с мен в укреплението.

— Имате ли някакъв план? — осмелих се да попитам.

— Да, момчето ми! Мисълта, че мистър Тъмбълтън и останалите от моите моряци са на борда, затворени и може би отчаяни, ме изпълва с решителност. Трябва да убедим Були Савидж да ни помогне да завземем отново „Светла зора“.

— По-добре и аз да остана — предложи Стъмпи. — Познавам пътищата из острова. Доверете ми се! Веднага ще дотичам да ви обадя, ако някоя лодка тръгне от кораба за брега.

— Добре! — каза капитанът и забързахме обратно към укреплението.

Були Савидж не бе стоял без работа. Укреплението бе готово да издържи дълга обсада или внезапно нападение с еднакъв шанс за успех. От склада бяха извадени припаси и муниции. Хората нетърпеливо чакаха нашето съобщение и между най-нетърпеливите бе Джим, който успя да ми прошепне:

— Не видяхте ли моя брат, Мартин?

Скръбно поклатих глава.

В това време капитан Хътълстоун очерта плана си за завземането на „Светла зора“.

— Тя не може да има голям екипаж — каза той. — Останали са само ония, които я нападнаха, и други не са се качвали, защото бе принудена да бяга, преследвана от военния кораб. Тя сигурно се е отделила от „Пламтящ кръст“, иначе досега щеше да бъде разграбена и подпалена.

— Да, заслужава да се рискува — реши Були Савидж, който изглежда бе забравил неотдавнашното си поражение от капитана. — Ще почакаме до полунощ и ако няма признаци за нападение дотогава, ще си направим план. Имаме две лодки, скрити на брега, а и вие казвате, че имате една. Ще наредим кой да нападне стражата, кой да затвори вратите на общото помещение и кой да претърси кабините. Дявол да го вземе — продължи Були, като повиши глас, възпламенен от мисълта си, — ако имаме щастие, аз ще бъда капитан на кораб и ще се разхождам по своя палуба още преди да съмне.

Видях как капитан Хътълстоун сведе очи и подразбрах, че той мисли иначе. Не беше човек, който може да остави Савидж или когото и да било другиго да му заповядва на собствения му кораб.

Нощта настъпи с обикновената си внезапност и скоро пълната луна се заизкачва бавно по небето. Хората лежаха наоколо и в укреплението, някои пушеха, други дремеха в очакване на часа, когато експедицията ще потегли. Хътълстоун бе предложил да се прати смяна на Стъмпи, но Савидж се надсмя на тази мисъл. Тъй като от джуджето нямаше никакво известие, сметнахме, че пиратите са останали на борда.

Най-после дойде моментът за потегляне. Луната бе леко пребулена с облаци.

Групата се раздели на три части, всяка от които трябваше да вземе по една лодка. Були Савидж настоя трите части да се държат заедно, докато не види сам, че „Светла зора“ е на котва и екипажът й не е на палубата. След това трите отделения трябваше да се отправят към лодките, да се съберат на определено място и едновременно да се явят при закотвения кораб.

Когато минахме през горичката, от която двамата с капитана разглеждахме „Светла зора“, не можах да се сдържа. Ръката на Хътълстоун се залепи на устата ми и задуши вика ми. Той също не можа да потисне разочарованието си и изруга тихо, защото в морето под нас редом със „Светла зора“ стоеше друг, по-голям кораб — самият „Пламтящ кръст“.

Снишихме се зад прикритие, да не би някои пирати да са на брега. Трябваше да решим какво да правим. От самия пиратски кораб се носеха кресливи весели викове, което показваше, че има пиршество. Капитанът се обнадежди.

— Сигурно на „Светла зора“ са останали малко хора — каза той шепнешком. — Ясно е като бял ден, че не подозират близката опасност. Всички са отишли на гуляя на „Пламтящ кръст“. Трябва да се качим тихо на моя кораб, да заловим стражата. Обзалагам се, че ще отплаваме незабелязано.

Но Були Савидж остана неубеден. Макар че в повечето случаи бе безстрашен, той имаше голямо уважение към бойните качества на пиратите.

Въпреки всички увещания, той остана непреклонен и се запъти в посоката, отдето бяхме дошли, последван от всички — без Мад Пат и нашата група. След няколко минути обаче Фред Скипърс се върна крадешком при нас. После дойде и Стъмпи, като изпълзя от близките храсти.

— Не знаех какво да правя, когато другият кораб дойде в залива — каза той. — Ако бях дошъл в укреплението да ви кажа, можеше да свали хора на сушата, без да узнаем това. Трябваше някой да наблюдава през всичкото време.

— Е, момчета — попита капитанът, — какво ще правим сега? Аз съм почти решен да се помъчим да завземем „Светла зора“, въпреки че Савидж ни напусна.

— Това е безумна работа — каза Пат, но аз съм винаги готов! Нападнете самия „Пламтящ кръст“ и аз сигурно ще бъда от лявата ви страна.

— Много е рисковано, капитане — изказа мнението си Олд Троуър. — Няма смисъл да жертваме хората си без пълна сигурност за успех. Но ако заповядате, готов съм да направя всичко.

— А ти, Джим? — попита капитанът.

— Това, което Троуър казва, навярно е така, сър. Но на мен ми се иска да видя как точно стоят нещата. Позволете ми да доплувам до „Светла зора“. Ще се кача предпазливо, ще разгледам какво има и после ще мога да ви кажа дали е възможно да я завземем. При това ще разбера има ли пленници, и може би ще науча нещо за брат си. Ако ме открият, само един живот ще бъде пожертван. По-добре, отколкото цяла лодка.

Колкото и да се харесваше това на капитана, той не искаше да приеме предложението на Джим.

— Опасно е, не забравяйте акулите — каза той.

Всъщност работата беше по-друга. Не можеше да понесе мисълта Джим да се изложи на опасност, без да я сподели и той. Взе се следното решение: да грабнем една от лодките на бунтовниците, които бяха скрити наблизо, и да се опитаме да стигнем до „Светла зора“, без да ни открият. После Джим да се покатери на борда и да разбере как е охранявана. Ако има някаква възможност да завземем кораба без много шум, той да ни даде сигнал да се покачим на борда.

Загребахме със заглушени весла, в гробовно мълчание. В странна противоположност с нашето мълчание беше непрестанният весел шум от пиратския кораб.

По пътя Джим си бе изул обущата. Босите крака не вдигат шум, когато човек пристъпва крадешком по палубата. Но нито той, нито капитанът видяха, че Фред Скипърс и аз бяхме последвали примера на Джим. С безразсъдната смелост на младостта ние също бяхме решили да се качим на „Светла зора“.

Лодката допълзя до тъмния кораб. Щом се докоснахме до него, Фред и аз скочихме и се закатерихме към палубата като маймуни. Някой се хвърли да ме хване за краката, но докосна само петата ми. Нуждата от мълчание бе твърде голяма и никой не посмя да ни извика да се връщаме. И така, бяхме готови да се прехвърлим през борда върху палубата, ако няма стража.

Един предпазлив поглед и се уверих, че палубата е пуста. Крадешком, като призраци, прескочихме парапета и се сгушихме до мачтата. Там, сред куп най-различни предмети, в които се мушнахме, стояхме известно време и разглеждахме наоколо.

Минута по-късно и главата на Джим се появи над борда. Той се огледа, като че ли ни търсеше, но не посмя да остане изложен на открито твърде дълго. Също като нас крадешком задебна напред и се изгуби от погледите ни.

Доколкото можахме да видим, палубата бе съвсем пуста, но все пак предпазливостта не ни напускаше. Всъщност съвсем не знаех какво да правя сега, когато се намерих на кораба. Тръгнах към трюма. Предпазливо отворих вратата и се вмъкнах вътре.

— Кой е там? — дочух шепнещ глас.

В тревогата си Фред насочи пищова си и щеше да стреля, ако не бях го спрял.

— Аз съм, Мартин, Франк Мартин — прошепнах в отговор, защото познах гласа на брата на Джим.

— Затвори вратата, момче — продължи гласът. — Аз съм Алек. Само аз и мистър Тъмбълтън останахме от екипажа на „Светла зора“, когато тия дяволи от „Пламтящ кръст“ ни заловиха.

Мълчаливо направих каквото ми каза. Бях много доволен, че е тъмно вътре, защото сълзи напълниха очите ми, когато чух за съдбата на бившите си другари от кораба.

— Какво стана с другите? — попитах.

— Някои бяха убити в боя. Останалите бяхме затворени, когато военният кораб започна да ни гони. За жалост, корабът избяга, щом настъпи нощта. На другия ден бяхме изкарани на палубата. Поискаха да постъпим в екипажа им. Всички отказаха и се разходиха по дъската, както казваме, т.е. отидоха в морето при акулите като герои. Дойде и моят ред. Бяхме останали само мистър Тъмбълтън и аз.

— Вие не се съгласихте, нали? — учудването ме накара да повиша глас повече, отколкото трябваше. Алек разсея страховете ми.

— Разбира се, но техният главатар каза, че има работа за двама ни, и заповяда да ни оковат във вериги. Каква работа има за нас — не знам. Вероятно нещо, което не би накарал екипажа си да прави. Можеш да бъдеш уверен, че ако това е нещо долно, категорично ще откажем.

— Няма да има нужда — отговорих. — Събуди полека мистър Тъмбълтън, ще ви освободим. Капитан Хътълстоун и другите са в една лодка долу.

— Не ти ли казах, че сме оковани? — прошепна Алек. — Ще трябва цял час, за да изпилим железата. И освен това…

Онова, което щеше да каже, бе прекъснато от внезапен шум на палубата. Чуха се груби ругатни и тропот на тежки стъпки. Последва буйно звънтене на саби, удрящи се една в друга, разнесе се и изстрел.

— Открили са ни — казах доста високо, макар че едва ли можеше да ме чуе някой в тоя шум. — Капитан Хътълстоун ще дойде на борда! Трябва да идем при него!

Щом излязохме от трюма, спряхме учудено в черната сянка. Не Джим бе открит и нападнат, а бе избухнала свада между самите пирати. Един лежеше на дъските и охкаше високо, други двама размахваха един срещу друг сабите си с всички сили, макар че повечето от ударите им попадаха върху остриетата и не причиняваха нищо друго освен искри.

— Бягай бързо! — прошепнах на Фред. — Кажи на капитана да не идва на борда!

Фред се плъзна като сянка. По-късно научих, че пристигнал в лодката тъкмо навреме, за да върне Хътълстоун и останалите, които вече се катерели със саби между зъбите да отърват Джим, както си мислели.

Аз се върнах обратно в трюма с намерение да освободя другарите си, ако е възможно, а ако не — да ги утеша колкото мога, че капитан Хътълстоун ще ги избави, в което те бяха уверени и без мен.

Преди да прошепна дори поздравите си на мистър Тъмбълтън, който сега бе буден, шумът от борбата отвън престана внезапно, както бе започнал. Дочу се гневният и властен глас на пиратския главатар, както ме осведоми Алек. Той ругаеше сбилите се и ги наричаше с най-грозни имена.

— Отведете ги долу и ги оковете във вериги — заповяда той сурово. — Няма да позволя пиянски сбивания на кораба си! Хайде, живо!

Погледнах през една цепнатина на вратата и видях, че шумът от сбиването бе привлякъл на борда няколко пирати от „Пламтящ кръст“. Изглеждаха груби, зли хора, с гигантски размери в неясната светлина на забулената луна. Самия пиратски главатар не можах да видя добре. Той се бе навел над пъшкащата фигура по средата на палубата. Убедих се, че отстъплението ми е отрязано.

— Млъкни, глупава бабо! — продължи пиратският капитан презрително към ранения. — Можеш да ми отрежеш ръката и няма да пъшкам наполовина, колкото ти от една малка рана. Така ти се пада, като се караш! Донеси ми малко вода, Кракър! Докторът е пиян като говедо, видяло за пръв път ром, та ще трябва да превързвам сам ръката на този глупак.

Кракър отиде до борда с една кофа. Трябваше да прехапя устните си, за да не извикам от напрежение. Той сигурно щеше да види нашата лодка долу.

— Не морска вода, глупако! — извика пиратският главатар. — Донеси прясна вода от трюма.

След тая заповед човекът насочи стъпките си към мен. Хвърлих се между Алек и мистър Тъмбълтън с трескав страх да не би да забележи присъствието ми.

За щастие, Кракър не се нуждаеше от повече светлина. Той намери водата бързо, после се обърна да излезе. Отдъхнах си, като видях едрата му черна фигура на вратата. Умирах от страх и челото ми бе студено и мокро от пот. Като си спомни внезапно за присъствието на пленниците, човекът се върна и раздаде два-три ритника, единият от които болезнено попадна в глезена ми.

— Спят като свини — изръмжа той пиянски и сигурно щеше да ни възнагради с още ритници, ако заповедническият глас на капитана не му бе напомнил за какво е тръгнал.

Повечето от пиратите се струпаха с празно любопитство да гледат как превързват ранения. Грижите за него не бяха твърде нежни, ако се съди по болезнените викове, надавани от време на време. Бях благодарен на олелията, защото ми даде възможност да избягам.

С пришепнато „сбогом“ към другарите си и едно допиране до вързаните им ръце аз се измъкнах през вратата, оставена отворена от Кракър. Много рисковано бе да пресичам палубата над мястото, където беше лодката. Като се приведох ниско, задебнах към носа с разтуптяно сърце, очаквайки всеки миг да чуя вик в знак, че съм открит. Стигнах незабелязано и се прехвърлих през борда тъкмо когато луната изплува иззад завесата на облака, закриващ я отчасти, и огря със светлината си всичко.

Плъзнах се безшумно във водата, мъчейки се да не мисля за акулите, но въпреки това си представях със страшна осезаемост как острите им зъби се забиват в тялото ми. Водата, плискаща се в стените на кораба, бе ужасна, зловеща за мен. В състояние на панически страх заплувах към лодката с такова цапане и бързане, че можеше да се издам. Щом сложих ръка върху ръба на лодката, бях издърпан внимателно, без някой да ми се кара за лудостта да се кача на кораба с Джим. Докато лежах на дъното на лодката мокър, но радостен, че съм се отървал от акулите (във въображението ми опасността от тях изглеждаше страшно реална), постепенно се отърсих от страха. Скоро Джим се присъедини към нас, а луната се скри зад облак, като направи безопасен пътя ни към брега. Аз гребях радостно с едно от веслата и градях чудесни и невъзможни планове за освобождаването на Алек и на мистър Тъмбълтън от пиратите.