Чарлс Мун Бенет
Бунтовният остров (16)

ОТМЪЩЕНИЕТО НА СТЪМПИ

Моите новини и вълнението в гласа ми отклониха ума на капитана от караницата, за която се готвеше, и го накараха да задава въпроси.

Запалихме факла и я забихме в земята. Сторено ни бе почетно място — на мен и Фред — в средата на укреплението и всички, без наблюдателите и заспалите, се струпаха около нас.

— Какво ви накара да излезете от укреплението? — бе първият въпрос, но аз сритах Фред незабелязано и навреме да не казва нищо.

Нямах никакво желание Савидж, който хъркаше в ъгъла, да научи кой е преместил съкровището.

— Искахме да видим какво става навън — отговорих, — но бяхме уловени скоро, поне аз бях уловен. Няма време да разказвам всичко подробно. Ако действаме бързо, имаме голям шанс да завземем „Светла зора“.

— Укреплението не се ли наблюдава от тях?

— От четирима души. Двамата от тази страна — посочих към пробива — са заспали. Много е вероятно и другите да спят. По-голямата част от пиратите са на лагер близо до брега, без часовои, и всички са заспали. Колкото за Бамбо…

— Ти каза, че е в несвяст и окървавен.

— Да, така е и, струва ми се, ще остане така още час или повече. Той ме хвана и искаше да ме убие. Фред тъкмо навреме…

— Ударих го в главата с един камък — прекъсна ме Фред с голямо задоволство.

Капитан Хътълстоун го потупа по гърба:

— Значи ти спаси живота на нашия Мартин? Няма да забравя това, обещавам ти!

— И, сър — продължих аз, — виждате какъв случай ни се отдава. Мога да ви заведа до пиратските лодки, изтеглени на пясъка и оставени без часовой. Сигурно не са останали много хора нито на единия, нито на другия кораб. Можем да се качим на „Светла зора“, да прережем въжетата на котвата и да излезем от залива, преди да ни усетят. Но няма време за губене!

— Прав си, моето момче — каза капитанът сърдечно. — Това е рядък шанс. Какво ще кажеш, капитан Холт? Заслужава да направим един смел опит, нали?

— Така е, сър! Да останем тук, значи да чакаме сигурна смърт. Вярно, пиратите досега не успяха в атаките си. Но те ще ни нападнат отново и кой може да каже, че този път няма да успеят? Момчето правилно разсъждава и моят съвет е да направим това, което предлага.

— Тогава да кажем на Савидж — отговори Хътълстоун. — Обещали сме да изпълняваме заповедите му, докато е на острова. Аз, например, не мога да наруша дадената дума. Но трябва да го убедим да се присъедини към нас, защото случаят е много благоприятен и не бива да го изпускаме.

— Були Савидж няма да се съгласи — извика Стъмпи. — Той не се бои и от дявола, но смята пиратите за по-лоши от него. Някога една циганка му предсказала, че ще умре от ръката на пират.

Без да обръща внимание на думите на Стъмпи, капитан Хътълстоун отиде при Були. Подръпна го за рамото, но бунтовникът спеше дълбоко. Едва когато бе раздрусан силно, отвори очи, събуди се, скочи, грабна брадвата и се приготви да отблъсне нападение.

— Няма нищо, Савидж — каза Хътълстоун. — Пиратите не ни атакуват. Повечето от тях са заспали и смятаме, че случаят е благоприятен да излезем и завземем моя кораб, който е на котва близо до острова.

Бунтовникът обаче не искаше да чуе. Прозина се сънливо и отново се просна на одеялото си.

— Но, капитан Савидж, не разбирате ли — настояваше Хътълстоун, — ако ние завземем „Светла зора“…

— Ако искаш да завземаш „Светла зора“ или някоя друга зора, трябва да направиш това сам — измърмори бунтовникът и не го удостои повече с нито една дума, а след малко захърка.

— Знам какво ще стане — каза Стъмпи. — Вие няма да искате да отидете против волята на Савидж и ще се откажете от всякаква мисъл да си върнете кораба.

— Напротив — отговори капитанът предпазливо, след като се увери, че Були е заспал дълбоко, — можем да действаме веднага.

Всички се усмихнаха при тия думи. Дори малкото останали бунтовници вече не проявяваха вярност към Були. Те не бяха забравили опита му да запази съкровището само за себе си на борда на „Златен полумесец“. Слинки Дан им бе казал какво стана с Фидлър, и намекна, че Були е скрил съкровището някъде за себе си. Всички признаваха, че предлаганият план е нещо по-добро от чакане в укреплението, докато оръдията на „Пламтящ кръст“ не го разрушат до основи или докато пиратите не го завладеят с пряко нападение. Така че докато Були хъркаше в ъгъла, останалите започнаха да правят бързи, но спокойни приготовления за смелото нападение.

Всеки се въоръжи с мускет и с пълен пищов, някои носеха по два пищова и една сабя.

Бяхме петнайсет души заедно с Фред и мене, добре въоръжени, решителни и смели мъже (ако не смятам нас, двете момчета, а също Чири Сам и Слинки Дан).

Преди да напуснем укреплението, капитан Хътълстоун се поколеба, гледайки хъркащата фигура в ъгъла.

— Не може да го оставим тук — каза той.

— Защо? — попитаха някои.

— Защото, ако го оставим и пиратите нападнат укреплението, той е загубен. Негодник е, разбойник и убиец, но не можем да го излагаме на смърт така.

— Извинявайте, сър — каза старият Троуър, — но няма какво друго да направим. Отдава ни се случай да спасим толкова хора и не бива да го изпускаме само заради този човек, който е цяло проклятие за нас, откакто стъпихме на Бунтовния остров.

— И нещо повече, сър — добави Боксър Джим, — ако вие го спасите от пиратите, то ще бъде само за да го обесят, щом стигнем в някое пристанище. Знаете ролята му в бунта на „Франси фри“, да не говорим за злодеянията му, извършени тук.

Неубеден, но разколебан в решението си, капитан Хътълстоун подложи въпроса на гласуване. Оказа се, че всички искат да се остави Савидж там, където си е. После мълчаливо напуснахме укреплението с неговия самотен обитател. Аз като водач тръгнах начело, следван отблизо от Боксър Джим, който искаше да ме пази. Последен излезе капитан Хътълстоун. Тръгнахме тихо, минахме оградата и се загубихме в сенките на гората, без да се вдигне тревога.

Бяхме може би по средата на пътя между укреплението и брега, следвайки една добре утъпкана горска пътека, когато чух дрезгавия глъч на хора, дрънкане на оръжие, тропот на приближаващи се стъпки.

Веднага предупредих хората зад себе си и се шмугнах в храстите встрани от пътеката. Всеки извади пищов и приготви сабята си за в случай, че присъствието ни бъде открито. След няколко минути приближаващата група мина покрай нас.

Бамбо беше начело с окървавената превръзка на главата. Потреперах при вида на страшния му израз. Изглежда той бе събудил хората си, за да ги поведе към укреплението и жестоко да си отмъсти за удара, нанесен му в горичката, в която бе убит Фидлър.

След него вървяха двайсет-трийсет души страшен екипаж, всеки член на който сигурно бе проливал много пъти невинна кръв. Смели, дръзки и буйни, те преминаха на няколко метра от нас, като се шегуваха и говореха какво ще направят след превземането на укреплението. Преди да отминат, Бамбо се обърна и ги изруга, че не пазят тишина. Те млъкнаха и ме поби студена пот при мисълта, че сега може да ни усетят.

Щом изчезнаха зад най-близкия завой на пътеката, изскочихме от скривалището си. Бързината бе повече от необходима, защото пиратите скоро щяха да открият бягството ни и да се досетят накъде сме се насочили. Ускорихме крачка, като все пак внимавахме да не вдигаме никакъв шум.

Скрих се на едно място, от което можеше да се видят пиратските лодки. Те бяха три, всичките изтеглени на пясъка, извън досега на вълните. На около двеста метра от брега се полюшваха двата кораба един до друг. Нашият, „Светла зора“, изглеждаше особено красив, изцяло осветен от луната. И обратно, „Пламтящ кръст“ се таеше тъмен и зловещ.

Капитан Хътълстоун нададе слаб радостен вик, като видя отново любимия си кораб.

— Дали скоро ще ходя по палубата и ще слушам песента на вятъра в платната ти, красавецо мой?

И все пак капитанът не бе човек на празните излияния и бързо започна да организира нападението. Кратките му заповеди бяха прекъснати от стария Троуър:

— Извинявайте, сър, но двама от нашите липсват!

При проверката се оказа, че Фред Скипърс и Стъмпи са се отделили от групата. Навярно са се скрили, след като пиратите минаха край нас.

— Няма време да ги чакаме — каза капитанът със суров глас. — Съжалявам, защото и двамата ни бяха добри и полезни другари, но сега са бегълци и трябва да си понесат последиците от това.

Никой не оспори думите му. Изслушахме и нарежданията, с които той ни раздели на три групи. Едната щеше да води сам, втората постави под ръководството на Боксър Джим, а третата повери на капитан Холт. Последният обаче се приближи до Хътълстоун и му прошепна нещо на ухото.

— Рисковано е — реагира Хътълстоун.

— Но е разумно — отвърна брадатият капитан, — иначе те ще ни подгонят с „Пламтящ кръст“.

— Е, нека нападнем и завземем първо нашия кораб. После, ако има време, можете да се опитате да вдигнете във въздуха „Пламтящ кръст“. Или може би ще успеем да се приближим до двата кораба и да ги нападнем.

— Много е рисковано — възрази капитан Холт. — Позволете ми да доплувам до „Пламтящ кръст“. Пиратите, оставени там, ще гледат към „Светла зора“, щом чуят гърмежите на пищови и звън на саби. Сигурно лесно ще се покача на борда му незабелязан.

— Забравяте две неща, капитан Холт — акулите и връщането ви обратно на „Светла зора“, ако успеете с вашия план.

— Моряшкият живот, сър, е низ от рискове. Без да искам да се хваля, мога да кажа, че не се боя от смъртта и съм готов да я посрещна по всяко време.

— Капитан Холт — Хътълстоун му протегна ръка, — вие сте храбър човек! Правете каквото мислите, че е най-добре. Пат, ти ще поемеш командването на третата лодка.

Приготвихме се да нападнем лодките. Изглеждаха съвсем изоставени, но можеше да се допусне, че в тях дремят часови. Ако успеехме да завладеем лодките без всякакъв шум, шансовете ни да превземем „Светла зора“ щяха да пораснат десеторно.

Преди да напуснем скривалището си, зад нас се появи бързо тичаща фигура. Беше Фред Скипърс. След няколко минути вече се трупахме около него.

— Къде беше? — попита капитанът строго.

— Вижте! — каза Фред развълнувано, сложи на земята двата вързопа, които носеше, и развърза единия.

Разнесе се шепот от учудване и радост при вида на скъпоценностите, блеснали пред очите ни.

— Ш-ш-шт! — изкомандва капитанът. — Ти трябваше да ни кажеш къде отиваш и какво мислиш да правиш. Но след като си прибрал съкровището на пиратите, трябва да направим всичко, за да го запазим. Може би ще бъде най-добре всеки да носи по малко у себе си. Така няма да има риск да загубим всичко отново.

Той бръкна с ръка в отворения вързоп, за да изпълни думите си за разпределяне на съкровището, но една грамадна тъмна фигура се надигна от прикритие на няколко метра от нас. Видяхме, че това е Були Савидж с насочени към нас два пищова.

— Чудесни скъпоценни камъни! — каза той прегракнал. — Та вие мислехте, че съм заспал, когато ме оставихте в укреплението, а? Е, не сте първите, които откриват, че никой досега не е улавял Були Савидж заспал.

— Викахме те да се присъединиш… — започна капитанът.

— Да се присъединя ли? А после да ме предадете в някое пристанище и да разкажете за бунта на „Франси фри“! Стъмпи ви е разправил, нали? Къде е той сега? Върнал се е в укреплението да ме убие. Ех, пиратите ще го пипнат, а ако не, ще извия шията му като на пиле, щом ми падне в ръцете!

През цялото това време капитан Холт с извадена и готова за удар сабя се промъкваше все по-близко до бунтовника. Но той внезапно се изви към него и изръмжа:

— Не, не се мъчи, моето момче! Не забравяй, веднъж да гръмна само и всичките ви шансове да завземете „Светла зора“ изчезват. Не забравяйте и обещанията си към мене — аз съм капитан на този екипаж, докато сме на острова. Не че искам да ви попреча да завладеете кораба, но ще трябва да ми оставите съкровището.

Були млъкна след този ултиматум. Какъв мъчителен въпрос за разрешаване — съкровището като цена за нашето бягство. Както бе казал Були, веднъж да гръмнеше и целият ни план щеше да пропадне. Пиратите веднага щяха да се втурнат обратно и стражата, оставена на корабите, щеше да се вдигне и приготви за отбрана. По-нататъшното бавене би било също толкова гибелно.

— Няма ли да се присъединиш към нас, Савидж? Ние ще отплаваме със „Светла зора“, ще си поделим съкровището и ще те свалим на брега където поискаш. Ако останеш тук, ще бъдеш убит от пиратите.

— Не е толкова страшно, Хътълстоун. В най-лошия случай мога да се откупя от тях. Казвайте сега вашия отговор! Ако искате да завземете кораба си, кажете — ще ви оставя свободни, щом ми дадете съкровището. Ако не, можете да правите каквото искате, но аз все пак ще си взема съкровището. Казвайте какво сте решили, бързо!

Той размаха един от пищовите си застрашително, готов да застреля капитан Хътълстоун на място. Докато стоеше така, гледащ с наслада нашето положение, внезапно стана нещо неочаквано. Изпращяването на счупено клонче накара Були да извърне глава, но бързо се обърна обратно, когато капитан Холт се наклони напред за бърз скок срещу бунтовника. После като че ли от въздуха се появи сгърбеното тяло на Стъмпи, подскочи и се стовари със сила върху широките рамене на Савидж. Зърнах блясъка на нож в ръката му.

Това бе така внезапно, толкова неочаквано за Були, който се смяташе за господар на положението, че той изтърва пищовите си на земята, без да гръмнат. Наведе се да ги вземе все още с джуджето на гърба, но капитан Холт ги изрита надалеч. Тогава Савидж вдигна нагоре дългите си ръце да се изтръгне от хватката на джуджето.

Стъмпи бе сграбчил с лявата си ръка бунтовника за гърлото и го стискаше с всичката си сила. Дясната му ръка държеше ножа, чийто връх бе опрял в дебелата шия на Савидж. Джуджето можеше да убие врага си лесно, но искаше да продължи отмъщението си колкото може повече, така че Були напълно да изпита ужаса от смъртта, преди фаталният удар да прекрати агонията му.

— Помниш ли Дик Кроубър? — попита Стъмпи с глас, пълен с ненавист, и леко заби ножа.

Савидж не отговори. Той бе уловил лявата ръка на джуджето с двете си ръце и се мъчеше да я откъсне от шията си. Ние стояхме наоколо без всякакво желание да се месим в тази борба на живот и смърт.

— Помниш ли капитан Дейвидсън, когото уби? Дано духът му гледа сега как отмъщавам за него и за всички, които си избил.

Ножът отново бе забит. Това докара Савидж до влудяване — наведе се, обърна се и се замята като див кон, който се мъчи да свали ездача. Беше се озъбил и очите му святкаха безумно от ужас, защото въпреки всичките му усилия джуджето се държеше за него, впито като пиявица.

— Помниш ли клетия Джим Роджърс? — продължи обвиняващият глас. — Ти го хвърли на акулите и искаше да направиш същото със Стъмпи, но сега Стъмпи ще те убие, ще те убие!

Той вдигна ножа и замахна да го забие дълбоко, но при последните му думи Савидж бе свалил ръцете си на пояса и бе извадил своя нож. Преди удара на Стъмпи с лявата ръка Савидж заби оръжието си до дръжката отстрани в тялото му.

— Ах! — извика джуджето, като усети болката от дълбоката рана. — Ще умрем двамата заедно! Доволен съм!

Ножът му блесна.

— Това е за другарите ми, това — за капитан Дейвидсън, а това — за Джим Роджърс!

Савидж все още стоеше прав, макар че ножът се бе забил в шията му. Джуджето нямаше повече сили. То се изтърси от гърба на врага си и падна на земята.

Були се обърна с лице към нас със смъртна мъка в очите. Капитан Холт бе вече вдигнал сабята си да го довърши, но преди да я стовари, колената на Савидж се подкосиха и той се строполи.

Най-после Стъмпи бе отмъстен!