Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Mutiny Island, 1928 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- , 1991 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,2 (× 9 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- hammster (2009)
Издание:
Чарлс Мун Бенет. Адмирал Морган
„Тренев & Тренев“, 1991
Превод: Ив. Йорданов и А. Радославов
Редактор: Иван Тренев
Илюстрация за корицата: Емилиян Станкев
Художник-редактор: Лили Басарева
Коректор-стилисти: Магдалена Атанасова и Катя Илиева
Графично оформление: Стефан Узунов
История
- — Добавяне
РАЗОЧАРОВАНИЕТО НА БУЛИ
Тъй като Фред знаеше мястото, където бе заровено съкровището, нямаше защо да следим бунтовника отблизо. Без много мъчнотии успяхме да изпълзим близо до Були Савидж, когато той спря в горичката от палмови дървета и се заоглежда, като че ли търсеше някакъв белег, който да му покаже къде да копае.
Скоро намери каквото търсеше. Фред ме сбута с лакът, когато бунтовникът взе някакъв белезникав предмет, приличащ на топка.
— Какво е това? — попитах шепнешком.
— Човешки череп — отговори той също предпазливо и аз не можах да не изтръпна при мисълта, че може би е извършено някакво кърваво и престъпно дело на това място.
Були хвърли черепа и той се търколи на земята близо до нас. Изтръпнах отново при вида на черните дупки, които някога са били очи и усмихваща се уста. Скоро Були отново привлече вниманието ми. Залови се да копае, изхвърляше пръстта бързо и правеше дълбок трап.
Отначало лицето му бе мрачно усмихнато, сякаш се готвеше да спечели нещо най-желано в живота. С копането тази усмивка изчезна, замени я първо недоумение, а после — яростен гняв. Продължи да копае, докато ямата стана дълбока и широка. Чухме как лопатата удари в корените на дървото. Були гневно се изправи.
— Излъгаха ме кучетата!
Изскочи от ямата, стоя няколко секунди, като че ли не знаеше какво да прави. Защура се наоколо, надзъртайки ту тук, ту там с надежда да намери друг белег, сочещ истинското място на съкровището. Сърцето ми подскочи, като погледна към нас, и едва не сторих глупостта да изскоча от прикритието, когато направи една-две крачки към търкулналия се череп. Но преди да се покажа, което значеше залавяне и сигурна смърт, Були рязко се извърна и напусна горичката почти тичешком.
— Отиде да търси Слинки Дан и Фидлър — каза радостно Фред, гледайки отдалечаващата се фигура.
— Да — въздъхнах аз, — но нали ми каза, че те не са измамили Були? И въпреки това съкровището го няма тук!…
— Не са го измамили — заяви Фред със светнали очи, — въпреки че Були мисли така и сигурно ще ги доведе, за да им покаже къде е копал. Те наистина заровиха съкровището и туриха един череп да отбележат мястото.
— Но как така — извиках в недоумение, — когато…
— Не може ли да се премести един череп? — попита приятелят ми и отново се засмя весело. — След като двамата си тръгнаха, реших, че Були Савидж ще поиска да узнае къде е заровено съкровището и ще дойде сам, за да го премести на друго място. Най-простият начин да го заблуди човек бе да се премести черепът, което и направих.
Поздравих Фред за хитрината и го попитах къде все пак е истинското място на съкровището. Той ми го показа, като все още се усмихваше тържествуващо.
— Сега му е времето — казах. — Преди Були да доведе Фидлър или Дан, можем да изкопаем съкровището и да го преместим на друго място.
Фред бе възхитен от тази мисъл. Плю на ръцете си, грабна лопатата, захвърлена от Були, и се залови за работа с всички сили. Макар бунтовниците да бяха затъпкали земята, за да заличат всички следи от работата си, щом разкопахме повърхността, пръстта отдолу бе рохка и лесно се копаеше. Предложих на Фред да го сменя, но той отказа помощта ми и скоро разкри капака на сандъка.
— Ей сега ще го извадя!
Но аз бях намислил друг план.
— Фред, да не пипаме сандъка — предложих, — да отворим капака и да извадим богатствата. Були сигурно няма да си прави труд да го отваря. Ще го зарови, както си е, на някое тайно място.
— Добре си намислил, Франк — призна приятелят ми и се наведе да извади куката, която държеше капака.
Очите ни още веднъж бяха заслепени от вълшебната красота на скъпоценностите. И все пак знаехме, че трябва да се бърза, и не губихме време в съзерцание.
— Да ги сложим тук — каза Фред, като свали червената кърпа от врата си и я постла на земята.
Тя побра част от скъпоценните камъни и няколко къса злато. Трябваше да дам и моята кърпа. Така съкровището бе вързано в два вързопа. Един от нас трябваше да ги отнесе и да ги скрие някъде, а другият — да унищожи всички следи от работата ни.
Фред ме предупреди да си отварям очите добре и аз се залових да приготвя всичко до завръщането на бунтовниците.
Най-напред сложих няколко тежки камъка в сандъка, след което затворих капака, нахвърлих пръстта обратно и я утъпках добре. Унищожих следите, оставени от Фред и мен, и поставих лопатата там, където Були я бе захвърлил. Едва привърших и шум на приближаващи се стъпки ме накара бързо да се скрия.
Тримата бунтовници влязоха в горичката. Савидж изглеждаше много разгневен, но не разтревожен. Държеше чифте пищови в ръцете си. Фидлър и Дан бяха неспокойни.
— Пак казвам — разнесе се гласът на Фидлър, — ако съкровището е изчезнало, Слинки Дан го е взел. Той ме караше да избягаме с него, когато…
— Това е лъжа! — изкрещя Дан. — Не съм ли ти бил винаги верен, капитане? Освен това ние не сме излизали от укреплението, преди да ни извикаш ти. Всички могат да се закълнат в това!
— Е, не обвинявам никого — измърмори Були, — но аз копах, където беше черепът, за който ми казахте, и не можах да намеря съкровището. А! Ето мястото, където копах!
— Но това не е същото място, капитане! Нали, Фидлър?
— Не е, разбира се — съгласи се Фидлър.
— Но черепът беше тук — извика Савидж, — а черепите не се местят сами, струва ми се.
Двамата едновременно посочиха към палмата, под която Фред и аз преди малко копахме.
— Тогава за какъв дявол сте турили този череп другаде? Мълчите? Не отговаряте, а? Я копайте, да видим!
Фидлър взе лопатата и започна да хвърля пръстта на една страна. Слинки Дан стоеше със скръстени ръце до него, успокоен, че Були е копал на погрешно място. Главатарят все още стискаше по един пищов във всяка ръка.
— Ето го, капитане — извика Фидлър, когато лопатата звънна о железния сандък.
Савидж се наведе да погледне.
— Увери ли се? — попита Дан малко насмешливо.
— Не, дявол да ви вземе, не — изръмжа Були. — Още не мога да разбера защо ми изиграхте тази шега!
Фидлър продължи да копае. Когато пръстта бе съвсем изчистена от капака, той излезе от дупката, за да стори място на главатаря си. Були пъхна пищовите в пояса си и коленичи, за да отвори сандъка. Слинки Дан направи красноречиво движение с глава към наведената фигура, което казваше толкова ясно, колкото с думи: „Удари го по главата с лопатата.“ Но Фидлър не мръдна и само наблюдаваше как Савидж се мъчи да откачи куката.
Були се изправи, щом отхвърли капака назад. В следващия момент се разнесе яростен вой.
— Камъни, камъни! — извика той. — Златото и скъпоценностите са изчезнали! На тяхно място са оставени мръсни камънаци!
— Ти си луд! — извика Фидлър и двамата се наведоха напред да погледнат сами.
— Да, луд! — ревна Савидж, скочи и улови ужасените хора за шиите. — Луд, че ви се доверих! Сега казвайте къде е, преди да съм ви удушил! Къде сте скрили съкровището?
И двамата започнаха да го уверяват, че не са го скрили, че и те са толкова смаяни, колкото и той. Едничкият отговор на Були бе да ги тресе още по-силно. Когато долових дивата ярост в очите му, помислих си, че наистина ще изпълни заканата си да ги удуши. Но скоро ги пусна и те паднаха задъхани и уплашени на земята.
— Ставайте! — изръмжа Савидж и извади пищовите си. — Ставайте! Няма да си хабя думите повече! Искам да знам къде сте скрили съкровището!
Те се изправиха. Слинки Дан трепереше като лист.
— Няма ли да говорите? — попита Савидж.
Те отново започнаха да му се кълнат, че не са откраднали съкровището, но Були ги спря, викайки извън себе си от ярост:
— Искам истината!
Настъпи мълчание.
— Фидлър, къде е съкровището?
— Не знам! — бе мрачният отговор.
— Ти, Слинки Дан?
— Не знам, капитане! Кълна ти се…
— Ще ви дам време, докато преброя до дванайсет, и ако не признаете, един от двама ви ще умре. После още дванайсет и — другият също.
Той се втренчи с пламнали очи в хората, които подозираше, че са го изиграли. Дан изглеждаше по-уплашен от всякога. Смъртта бе толкова близко, но Фидлър събра целия си кураж да я посрещне храбро. Капитанът бавно започна да брои.
— Едно! Две! Три! Четири! Пет!…
— Казвам ти, че не знам нищо, капитане! — изкрещя Дан. — Като пред Бога ти казвам! Ние бяхме…
— Шест! Седем! Осем! — продължаваше жестокият глас.
— Казвам ти, че сме ти били верни — стенеше Дан на колене. — Някой друг трябва да е…
— Девет! Десет! Единайсет!
— Казвам ти, Були Савидж — започна и Фидлър, като успя да запази гласа си твърд, — ти грешиш! Ако ни убиеш, ще убиеш невинни хора…
— Дванайсет!
Настана кратка пауза. Десният пищов на Були се насочи към обезумелия Дан, а левият — към пребледнелия, но неизплашен Фидлър. Косите ми настръхнаха пред тази трагедия. Кого ли щеше да убие пръв?
— Това е последният шанс за един от двама ви. Ще кажете ли?
Отговор не последва, само ново дърдорене на Слинки Дан. Разнесе се гърмеж. Фидлър се олюля, строполи се тежко на земята и остана неподвижен.
— Сега е твой ред, Слинки Дан — извика Савидж безпощадно.
Започна отново да брои, мъчейки се да изкопчи тайната от своя подчинен чрез заплахата със смърт. Слинки плачеше, пищеше и се молеше с протегнати сключени ръце, но не трогна мъчителя си, който изброи до дванайсет.
— Сега — каза той, прекрачи напред и опря дулото в челото на жертвата си.
Ужасен, Дан прегърна отчаяно краката му.
— Не стреляй! Не стреляй! Как ще намериш съкровището, ако ме убиеш?
— Значи знаеш къде е? — извика Савидж тържествуващ и отпусна оръжието. — Най-добре е да ми кажеш, иначе ще те мъча така, че ще започнеш да се молиш да те убия, за да се отървеш от мъките. Къде е съкровището?
— Не знам, капитане! Кълна се, че не знам!
Савидж прекрати виковете на нещастника, като го хвана за гърлото и започна да го души. Тялото на Дан скоро се отпусна и аз бях уверен, че в яростта си Були ще убие едничкия човек — както той си мислеше, — който знае мястото на съкровището. Внезапно остро изсвирване, повторено два пъти и идещо откъм укреплението, накара Були да отхлаби хватката.
— Те са слезли на сушата — каза високо на себе си.
Нямаше нужда да се питам за кого говори. Лицето му пребледня. Хората, от които се страхуваше, идеха.
— Не пъшкай, а ставай — изръмжа и ритна Дан ядно. — Хайде в укреплението! Когато изтикаме тия кучета обратно на кораба им, ще има време да си поприказвам отново с тебе, крадецо!
Слинки стана все още треперещ и едва се държеше на краката си. Були би го оставил на произвола на съдбата, но предположението, че Дан знае мястото на съкровището, го правеше много ценен. Затова закоравелият морски вълк полувлачеше, полукараше насила уплашения нещастник да върви по обратния път към укреплението.
Щом двойката се отдалечи, аз се отправих в същата посока, но по обиколен път. Задъхан от умора, прескочих оградата и влетях в укрепената къща. Бях изпреварил двамата.
— Слава Богу, че се върна, момче — каза Хътълстоун с облекчение, без да ме пита къде съм бил. — Значи липсват пет, не шест души. Няма ги капитан Савидж, Алек, малкия Скипърс, Пат, Дан и Фидлър. Дано всички са в безопасност!
Хората в укреплението бяха разпределени на различни постове. Наредиха ми да пълня мускетите при стрелба, ако пиратите наистина ни нападнат, което изглеждаше много вероятно. Като видя разочарованието ми, Олд Троуър се застъпи за мен:
— Нека момчето стреля с мускет заедно с нас, капитане! Не помните ли как го обучавахме на точна стрелба на „Светла зора“? Спомнете си колко често улучваше целта, въпреки клатенето на кораба! Той е добър стрелец. Мускетите ще пълни с охота Сам, нали приятелю?
Изпълнен с гордост, заех източната стена на укреплението. Точно там видях Фред да прескача оградата. Скри се тъкмо навреме — преди Були и спътникът му да са излезли откъм дърветата.
— Видя ли пиратите, Фред? — попита капитан Хътълстоун.
Фред не можа да съобщи нищо ново, нито пък Савидж и Дан. След няколко минути Пат се втурна изпотен от бързане и съобщи вести за пиратите.
— Те разграбиха „Златен полумесец“ и сега го подпалват.
Капитан Холт изпъшка и закри лицето си с ръце при тази вест за съдбата на любимия му кораб.
— Помниш ли оня пират, когото хвърли през борда, капитане? — попита Пат. — Оня, с изсъхналата и изкривена дясна ръка, който се биеше като дявол? Не се е удавил!
— Тогава той ще потърси съкровището си и ще види, че е изчезнало. Това значи, че ще ни търси и ще ни нападне.
Пат кимна с глава:
— Сигурно! Тоя човек остави другите пирати да крещят и да палят „Златен полумесец“, а сам се отправи за някъде. Тъкмо мислех да тръгна подире му, да го настигна и да го убия, когато забелязах, че пет-шест души, негови другари, го задебнаха, пазейки се да не ги види. Затова побързах насам.
Измина около половин час, преди Алек да прескочи оградата и да дотича в укреплението. Беше блед и трепереше.
— Какво има? — попита капитан Хътълстоун. — Идват ли пиратите?
— Някои от тях… гониха ме… едва се отървах — каза, заеквайки, Алек. — Само неколцина… върнаха се за другите.
Той можа да разкаже подробно едва като си почина малко и се поуспокои:
— Бях на наблюдателния пост, съгласно заповедта. Дълго време пиратите не проявяваха намерение да слизат на острова. Подпалиха кораба в залива — най-напред го разграбиха, разбира се, и пренесоха няколко лодки товар на своя кораб. Скоро съгледах малка лодка да се отправя към брега. Отзад седеше Бамбо — пиратският главатар… Тръгнах след него.
— Не знаеше ли, че някои от неговите хора вървят по дирите му? — попита Пат.
— Тогава не знаех. Той се отправи към мястото, където бе заровил съкровището си и беше убил мистър Тъмбълтън. Следях го, вървейки отстрани, добре прикрит. Като стигна до падналото дърво в единия край на полянката, скочи върху него да разгледа местопрестъплението.
— Изчезнал е — чух го да си казва на глас и разбрах, че говори за тялото на мистър Тъмбълтън. След това продължи: — Какъв глупак бях, че го оставих така! Ей тука бяха мъртвите тела и лопатата…
Отначало не разбрах добре защо казва „тела“, но веднага си спомних, че мисли и мене за убит.
Исках да види, че съкровището му е изчезнало, преди да изскоча пред него и го нападна. Стоях скрит и наблюдавах. Взе ръждясалата лопата, лежаща на земята оттогава.
Не мина много и негодникът схвана, че нещо не е наред. Изрови донякъде тялото на клетия мистър Тъмбълтън. Тогава излязох на полянката с насочен пищов и извадена сабя. Той светкавично се обърна и с едно движение извади оръжията си. Съзрял лицето ми, пребеля като смъртник.
— Излязъл си от гроба да ме мъчиш? — извика с разтреперан от ужас глас и закри очите си с ръце, сякаш да отпъди видение.
Дойде ми наум, че ме мисли за призрак — за призрака на човека, когото бе убил на това място.
— Бамбо! — казах, колкото мога по-тържествено. — Дошъл съм да те убия!
— Убий ме, о, убий ме — изкрещя той, — убий ме, ако искаш, но не ме мъчи!
Не зная колко време му трябваше да схване, че не съм дух, че съм човек от плът и кръв. Страхът го караше да се дърпа заднишком, стъпка по стъпка. Стигна до един паднал клон, спъна се, падна възнак и остана неподвижен. Наведох се над него и видях, че главата му се е ударила в камък и от нея тече кръв. Опрях пищова си в разцепената му глава и сложих пръст на спусъка.
— Значи ти го уби, Алек? — попита Джим, когато брат му замълча.
— Не, но щях да го направя. Преди да му пусна куршум в мозъка, наблизо се чу шум от хора, вървящи през храсталака. Извърнах се и се оказах пред пиратите, изскочили на полянката. Изпразних пищова си в най-предния и го свалих на земята. После прехвърлих сабята в дясната си ръка и атакувах останалите. Помня, че ударих един, защото той изохка и отскочи настрани. Следващите няколко минути са объркани в ума ми. Не мога да кажа как стигнах до тук жив. Човекът, строполил се от куршума ми, и досега е пред очите ми като кошмар. Никога по-рано не съм убивал човек, дори когато пиратите нападнаха кораба ни — Алек закри лицето си с ръце, а раменете му трепереха, сякаш ридаеше…
В същия миг долових някакво движение зад оградата. Ясно видях един пират. Веднага насочих мускета си, прицелих се бързо и внимателно и гръмнах. Гърмежът събуди другите по бойниците.
— Какво има, Мартин? — извика капитан Хътълстоун, но преди да отговоря, Стъмпи, подскачащ от вълнение, закрещя:
— Идат! Идат!