Чарлс Мун Бенет
Бунтовният остров (3)

РАЗКАЗЪТ НА СТЪМПИ

Докато нашите хора затваряха вратата и трупаха сандъци и други тежки предмети зад нея, за да я затиснат колкото е възможно по-здраво, аз наблюдавах укрепената сграда, в която се вмъкна момчето. Негостоприемните ни домакини изскочиха от сградата, водени от грамадния Були Савидж, и загледаха към нас. Главатарят замаха с юмрук заплашително, обърна се, даде някаква заповед и хората му се върнаха в сградата, сетне изскочиха отново, този път въоръжени. Един от тях подаде на Савидж голяма брадва, която той сграбчи с двете си ръце и тръгна към нас с едри, решителни крачки. Другите се трупаха около него с готови пушки в ръце.

— Скрийте се, момчета! — извика капитанът. — Не стреляйте, додето не подам команда! Ще се опитам да преговарям с тях.

Були и хората му се приближиха на двайсет крачки от бараката ни.

— Стой! — извика капитан Хътълстоун със строг глас. Всички освен водача спряха нерешително. Савидж размаха брадвата си заканително и продължи да напредва зловещо. След първото си колебание и другите го последваха.

Но нападателите очевидно бяха забравили, че в бараката има оръжие, защото се изсмяха подигравателно и продължиха пътя си. Спряха едва когато Троуър получи заповед да стреля и улучи един в рамото. За миг Савидж остана без поддръжка. Спря, обърна се и започна да ругае с най-обидни думи. Възхищавам се от куража на този човек, но възхищението ми се обърна в болезнен страх, когато той се втурна към нас и след миг започна да чупи вратата със страшни удари на брадвата. Успя да пробие дупка в нея. Тогава капитан Хътълстоун грабна пищова от ръката ми, покачи се върху натрупаните сандъци и насочи оръжието през дупката към главата на Савидж:

— Ако не спреш веднага, ще ти пръсна черепа!

Видях как ръцете на Савидж мръднаха инстинктивно, като че ли искаше да замахне с брадвата и да забие острието й в главата на капитана. Но благоразумието му надделя и той я пусна на земята. Само зачервените му очи светеха от ненавист.

— Какво значи това? — изръмжа той запенен.

— Мога да задам същия въпрос, капитан Савидж — отвърна Хътълстоун.

— Вие сте стреляли по едно момче от моя екипаж. С какво право, а? Ето, ранихте и Слинки Дан! Какво искате, питам аз?

— И аз ви питам това, капитан Савидж! Снощи взехте оръжието ни и ни оставихте вързани в тази барака. Но ако се опитате да ни навредите с нещо, предупреждавам ви, ще се съпротивляваме до смърт.

— Не отричам, че се отнесохме с вас малко грубо, но ние бяхме пияни. Не се сърдете на един човек за онова, което прави в пияно състояние. А тази сутрин вие започнахте свадата. Въпреки това аз съм готов на споразумение.

— И аз също — каза капитан Хътълстоун, — стига условията да са почтени. Ще ме извините, че говоря без заобикалки, но аз не искам да преговарям с вас, капитан Савидж. Казвате, че сте били под влияние на пиянството снощи. Вярвам ви! Но можете пак да се напиете и да забравите условията, които ще уговорим.

— Мога, но няма да забравя нищо, ако пием заедно и станем приятели. Най-сетне, аз нямам никакви причини да се карам с вас. Какво предлагате, капитане?

— Изпратете тук Мад Пат, както го наричате вие. Той спря ръката ви снощи, когато беше пиян толкова, колкото и вие. Кажете му какви условия може да предложи и ако той ми каже, че вие и екипажът ще зачитате тези условия, тогава ще ги приемем.

— Ще видим — обеща Савидж. — Ще говоря с хората си. Ще изпратя Мад Пат, когато обмислим работата. Няма да ви нападаме, докато не чуете нашите условия, обещавам ви!

Той обърна към нас широките си, леко закръглени плещи, сякаш искаше да ни покаже безстрашието си.

Когато стигна до укрепената сграда, към него се присъединиха избягалите при изстрела на Троуър.

— Изглежда Савидж наистина мисли това, което казва — забеляза капитанът. — Той прави събрание там, където можем да го видим. Няма опасност от нападение засега. Ти наблюдавай, Мартин, докато поговоря с другите.

Не обърнах много внимание на разговора на другарите си, тъй като се интересувах повече от екипажа на Були Савидж. Те бяха всичко деветнайсет души заедно с момчето, с което се бих снощи. Раненият бе също там, поддържаше го кривокракият певец, който водеше хора предната вечер. Липсваха Мад Пат и Стъмпи. След малко се разнесоха гласове:

— Мад Пат! Ей, Пат!

Няколко минути по-късно Пат се появи на по-далечната страна на оградата и се прехвърли през нея пъргаво по пътя към събранието. Седна редом със Савидж и ми направи впечатление, че е трудно да се определи кой от тях има по-червена коса.

До мен достигаше само шум от разговора на съвещаващите се, а от силните им ръкомахания не можех да разбера твърде много как вървят работите. Готвех се да напусна цепнатината, отдето гледах, когато на вратата припряно се похлопа.

— Кой е? — капитанът скочи, както направиха и другите.

— Аз съм, Стъмпи — дочухме приглушения отговор. — Пуснете ме, докато не са ме видели!

Джим и Троуър набързо разчистиха сандъците от вратата и я отвориха. Но преди Стъмпи да се бе вмъкнал, един от групата на Савидж вдигна мускета си и бързо се прицели. Стъмпи се хвърли напред и легна на пода.

— Ранен ли си? — попита капитанът, докато Джим затискаше отново вратата.

Савидж удари човека, който бе стрелял, с опакото на ръката през устата и той се търколи през глава.

Стъмпи седна и започна да се опипва. Не беше ранен. По-късно видяхме, че куршумът се бе забил в една от дъските на вратата.

— Те са научили, че съм ви дал оня нож — изплака джуджето, спомнило си внезапно причината за своето идване. — Були Савидж иска да ме бие с камшика, но вие ще ме отървете, нали, приятели?

— Ще те отървем, ако можем — увери го капитан Хътълстоун. — Бих искал само да сме въоръжени по-добре.

Хитра усмивка изкриви дебелите, грозни устни на джуджето. Дясната му ръка се пъхна под неговото скъсано палто и измъкна чифт пищови. От джоба си извади барут и куршуми.

— Стъмпи никога не забравя ония, които са му направили добро — каза той със странния си дрезгав глас. — Стъмпи е куче, което повечето хора ритат, а малцина галят. Стъмпи обича ония, които го милват, но — гласът му стана неизразимо заплашителен — ония, които го ритат, ще видят един ден, че той има зъби!

Капитанът успокоително потупа смешното създание по рамото.

— Ти имаш приятели тук, Стъмпи! Ние няма да забравим, че ти ни донесе ножа тази сутрин, и сме готови да те защитаваме дотогава, докогато можем. И нещо повече, ако моят кораб се върне, ти можеш да постъпиш на работа на борда и аз те уверявам, че ще получаваш повече милувки, отколкото ритници от хората.

— Благодаря, господарю!

В очите на странното създание заблестяха сълзи. Устните му се изкривиха мъчително, като че ли търсеше думи, за да изрази своята признателност.

— Залепи си очите до онази цепнатина, Мартин — извика капитанът сурово. — Обади ни, ако стане някакво раздвижване — продължи той, — а докато чакаме, Стъмпи ще ни разкаже как Були Савидж и хората му са дошли на този остров.

Но Стъмпи се дръпна назад ужасено.

— Той ще ме убие, ако ви разправя — каза умолително джуджето.

— Няма да узнае — увери го капитанът. — Чак като мине опасността да ти направи нещо, ще му покажа, че съм научил историята му, макар тя да е престъпна, както сочи твоят страх.

— Това е история на кръв и убийства — извика Стъмпи и очите му засвяткаха. — Те ще ме убият, ако открият, че съм ви я разказал… Все пак ще ви я разкажа. Но вие ще ме спасите, нали?

След като капитанът обеща, Стъмпи започна своя разказ.

— Онова, което Були Савидж ви каза миналата вечер — започна Стъмпи, — защото го чух, макар да се преструвах на припаднал, бе лъжа. Истина е само, че той бе на „Франси фри“. Бях готвач, а Були — втори помощник. И беше ужасен за хората. Риташе човек за нищо, а когато ритне някого, цяло чудо беше да не му счупи някой кокал. Но имаше хора, които го харесваха — онези, които не закачаше и които не си изпълняваха задълженията. Те открито го ласкаеха и му казваха, че трябвало да бъде избран за първи помощник, когато истинският помощник умря. Той беше изхвърлен през борда заедно с койката един ден, в който слънцето грееше като голяма огнена топка. Но капитан Дейвидсън не обичаше Савидж. Добър човек беше капитанът, строг и суров моряк, но се отнасяше към моряците като към хора, а не като с животни, които трябва да се карат на работа с ритници и бой. И повиши третия помощник, Джим Роджърс, като пренебрегна Були Савидж. Това не се хареса на Були, никак не се хареса! От този ден той започна да си шушука със своите любимци от екипажа и да ги черпи с ром. Не знам дали капитанът виждаше, че той подготвя хората за бунт, но това беше точно така. Були нагласи всичко. Те трябваше да се разбунтуват и да хвърлят капитана и първия помощник в морето, както и ония от моряците, които поискат да останат верни на капитана. После Савидж обеща, че ще живеем свободно — господари на моретата ни наричаше — и ще нападаме и грабим всеки кораб, който не може да се защити от нас.

Бунтът избухна внезапно, много преди определеното от Савидж време. Стана по време на дежурството на Були, който откри някаква грешка на един от моряците, Дик Кроубър. Дик беше едва деветнайсет годишен момък, добър и честен, мразеше Савидж и шайката му. Мисля, че затова Савидж го преследваше и му намираше грешки всеки път, когато можеше, а често и когато съвсем нямаше никаква грешка…

— Те не идват още, нали, момчето ми?

Внезапният въпрос на Стъмпи ме накара бързо да погледна към сегашните владетели на острова. Мад Пат стоеше прав и нещо говореше, но не можах да доловя нито една дума. Изглежда събранието нямаше да свърши скоро. Казах това на Стъмпи.

— Та същия следобед, за който ви разправям — продължи той, — Були Савидж съвсем загуби самообладание и събори Кроубър на пода. Когато падаше, главата му се удари в мачтата и той се простря на палубата като мъртъв. Кръвта потече по челото му. В това време капитанът се появи на мостика и видя зверския удар на помощника. Ще помислите, че Були се е задоволил да повали клетото момче безчувствено на дъските? Не, Савидж не е човек, който ще прояви милост! Той вдигна крака си, обут в тежък ботуш, и два пъти ритна безпомощното, отпуснато тяло пред себе си. Щеше да го ритне и трети път, и четвърти, и пети, само че капитанът му извика да спре.

— Какво правите с това клето момче, мистър Савидж? — попита той. Капитан Дейвидсън бе винаги вежлив към офицерите си пред моряците.

— Той ми отвръща, когато му заповядвам!

— Ако още веднъж ви видя да ритате някой моряк, ще ви окова във вериги! Няма да позволя на никой свой помощник…

Но неговите думи бяха прекъснати изведнъж. Були Савидж бе загубил всякаква власт над себе си. С ругатня той вдигна тежкото желязо, което лежеше наблизо, и го запрати със страшна сила върху главата на капитан Дейвидсън. Нещастният човек го видя да лети, метна се встрани и успя да извади един от пищовите си. Твърде късно! Желязото го улучи право в главата и пръсна черепа му така, както лодка се пръска, когато се удари в скала. Пищовът му изгърмя, когато тялото се строполи, но не рани никого. Капитан Дейвидсън остана да лежи там мъртъв, самотен… А Були Савидж за миг замръзна на мястото си, уплашен от онова, което бе сторил… О, само да бях голям като него — извика внезапно джуджето, като че ли ужасната сцена още бе пред очите му, — щях да го удуша на място пред човека, когото бе убил! Вместо това пропълзях и се скрих. Були се огледа да види кой е свидетел на престъплението му. Освен мен имаше само един — Даниел Уитком, приятел на младия Кроубър. След секунди останалите от екипажа, водени от помощника Джим Роджърс, дотичаха на местопроизшествието, като питаха високо какво е станало.

— Той извади пищов срещу мен и аз го убих при самозащита — започна бързо да обяснява Савидж, втренчил застрашително очи в Даниел Уитком, който не искаше да прикрива убийството. Лицето му пребеля като морска пяна. Прекрачи към Роджърс, готов да каже всичко.

— Това е лъжа… — започна той, но преди да продължи, Савидж се спусна към него. Тежкото желязо, още мокро от кръвта на капитана, удари клетия човек по главата. Той се олюля за миг на краката си, устните му още мърдаха в желанието да каже истината, после падна по лице на палубата.

Дойде време Стъмпи да излезе напред, но сърцето ми трепна, щом погледнах двете мъртви тела и безчувствената фигура на Дик Кроубър. Обаче Джим Роджърс не бе заблуден:

— Нямаше нужда от това, Савидж! — каза той, като гледаше убиеца право в очите. — Ако съвестта ти беше чиста, щеше да оставиш клетия Даниел да довърши думите си.

— Какво искаш да кажеш? — Савидж стискаше окървавеното си оръжие заканително.

Но Джим Роджърс не се побоя да каже какво мисли:

— Искам да кажа, че според мен ти си убил Дейвидсън, тъй както видях, че уби Даниел Уитком.

— Е? И какво смяташ да правиш, щом знаеш това? — попита той и аз потреперих от заплашителния му тон.

Джим Роджърс извади пищов и мигом го насочи към гърдите на втория помощник.

— Ще те окова във вериги! — каза той, а на мен сърцето ми се изпълни с радост от неговия кураж. — Ще те окова във вериги, приятелю, и ще те предам на правосъдието, когато стигнем в някое пристанище. Там ще имаш такава възможност да се защитаваш, каквато не даде на Даниел.

За минута Були Савидж изглеждаше сломен. Ръцете му се отпуснаха, главата му клюмна на гърдите. Но всичко това бе преструвка. Боцманът бе припълзял близо до първия помощник и преди да успея да извикам, сграбчи ръката на Джим и изтръгна пищова. В същото време Були Савидж се пресегна, хвана Джим за гърлото и го понесе само с една ръка към борда.

Това беше сигнал за общ бой. Другарите на Були вдигнаха железа и всичко друго, каквото им попадна в ръцете, някои дори се оказаха със саби, като че ли бяха очаквали бунта точно тоя ден. В същото време моряците, които не бяха посветени в плана на Савидж, извадиха ножове, стиснаха юмруци и се спуснаха да помагат на първия помощник.

Ах, сър, беше много страшно! Хората на Були бяха два пъти повече, освен това бяха въоръжени и подготвени. Почтените, верни на капитана моряци се биха храбро, но един по един бяха съсечени. Бунтовниците отпразнуваха победата си с ром, като държаха чашите с ръце, още червени от кръвта на другарите им.

Джуджето прекъсна за малко ужасния си разказ. Спомените за окървавената палуба явно бяха твърде тежки за него. Но въпросът на капитан Хътълстоун какво е станало с помощника Джим Роджърс, го накара да заговори отново.

— Були Савидж, както казах, го занесе с грамадната си ръка до борда, без да обръща внимание на борбата наоколо. Мислеше само как да убие човека, повишен в пръв помощник вместо него. Минаха близо до мястото, където се бях свил. Отворих джобното си ножче с намерение да ги последвам и да го забия между широките плещи на убиеца. О, колко исках да имам тоя кураж, но страхът, че Були може да се обърне, преди да го ударя, ме спря! Бях страхливец, но не забравяйте, приятели, че имам жалко, слабо тяло. Савидж можеше да ме убие толкова лесно, както смачква мидена черупка.

Були Савидж вдигна тялото на първия помощник високо над главата си и аз за миг улових погледа на клетия човек, пълен с молба за помощ. Но преди да скоча и се хвърля да го спася — кълна се, че исках да направя това — той изчезна. Видях тялото му да се извива във въздуха и да пада в морето. Изтичах към борда, но Були ме хвана за рамото.

— Така става с ония, които искат да ми пречат!

Погледнах и не можах да сдържа писъка, който се изтръгна от гърдите ми. Джим Роджърс бе започнал да плува към „Франси фри“ и преди да измине и десетина метра, една голяма акула се хвърли върху него. Тя се изви на една страна. Видях грамадните челюсти да се разтварят, жестоките зъби лъщяха. Когато погледнах отново, защото не можах да понеса зрелището и бях затворил очи, по водата плуваше голям червен кръг и акулата като сянка се отдалечаваше с плячката си.

— Ти си звяр, Були Савидж! — извиках, забравил страха си. — Един ден ще те убия, както ти уби него!

Той се обърна с ругатня и за миг бях сграбчен от силните му ръце и метнат нагоре като Джим. Почти почувствах, че жестоките зъби на акулите вече разкъсват тялото ми. Звярът ме държа така няколко минути или може би така ми се стори в страха, но не ме хвърли във водата, където акулите се бяха събрали, привлечени от миризмата на кръв.

— Та значи аз съм звяр, а, малки гиганте? — попита той с подигравателен смях. — И убиец при това?

Бях обезумял от страх и започнах да го моля да ми прости за думите ми.

— Добре, ще ме молиш ли за прошка на колене? Ще обещаеш ли да ме почиташ като бог?

— Обещавам, обещавам! — пищях аз и той ме хвърли ядно на палубата.

Джуджето се изправи след последните си думи. Въпреки жалкото му тяло у него имаше нещо благородно. То явно бе играло ролята на страхливец, за да спаси живота си, и от онзи страшен ден бе живяло с присмеха и подигравките на всички бунтовници. Обаче неговият измъчен дух още гореше буйно; в очите му имаше огън, който не предвещаваше нищо добро за Були Савидж.

— Кълна се, че един ден моят нож ще намери онова място между плещите на Були, което трябваше да намери в деня, когато той уби Джим Роджърс!