Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Бездна (62)

61.

Стиснал здраво перилата на стълбата, Клей слезе метър надолу и спря, за да се успокои. От дълбините на Шахтата се носеше страхотен рев: трясъкът от срутващи се каверни и бушуващата вода, необузданият хаос тътнеше в незнайно колко дълбоката бездна. Поривът на издигащия се влажен въздух дръпна и развя яката на ризата му.

Той насочи фенерчето надолу. Вентилационната система бе спряла с изключването на аварийното захранване и въздухът бе тежък. От клатещите се подпори капеше кондензат, примесен с буци сриваща се пръст. Лъчът близна мъглата и най-сетне се установи върху очерталия се на около три метра по-долу силует на Найдълман.

Капитанът с мъка се катереше по стълбата, обгръщаше поредното стъпало с едната си ръка, преди да се изкатери на следващото, а лицето му издаваше неимоверни усилия. При всеки трус той стисваше стъпалата с две ръце. Мечът бе втъкнат в осигурителния колан на гърба му и Клей зърна блясъка на украсения със скъпоценни камъни ефес.

— Виж ти, виж ти — каза дрезгаво Найдълман като погледна към светлината на фенерчето. — Et lux in tenebris lucet. „И светлината огрява мрака.“ Наистина. Защо ли съм изненадан, че славният преподобен е замесен в тази конспирация?

Гласът му се задави в суха кашлица и той се улови с две ръце за стълбата, за да изчака поредния противен трус.

— Хвърли меча — произнесе Клей.

В отговор Найдълман посегна към колана си да извади пистолета. В мига, в който се чу гърмежът, Клей залегна зад далечния край на стълбата.

— Махни се от пътя ми — рече хрипливо Найдълман.

Беше ясно, че не може да се възправи срещу Найдълман на тези тесни стъпала: трябваше да намери място, където да има по-добра опора. Бързо обходи стълбата с фенерчето. На метър по-ниско се виждаше тясна греда. Мушна фенерчето в джоба си и използва тъмнината да слезе първо с едно, а после с още едно стъпало по-надолу. Стълбищното устройство сега трепереше много силно. Клей знаеше, че Найдълман не можеше да се изкачва, докато държи пистолета. Ала знаеше също, че люлеенето идва на вълни и веднага щом вибрациите престанеха, Найдълман щеше да го простреля.

Спусна се с още две стъпала в мрака, опипваше пътя си с ръце и крака; после друсането понамаля. Слаб отблясък от светкавица освети Найдълман на метър под него: набираше се с една ръка към гредата за поддръжка. Той вече бе изгубил равновесие и Клей с отчаян скок се спусна още едно стъпало по-долу и с все сила ритна ръката на капитана. Чу се вик и изтракване, когато кракът му попадна в целта и пистолетът полетя в мрака.

Клей се спусна на гредата, краката му се хлъзнаха върху тясната метална решетка върху нея. Найдълман висеше под него и бълваше нечленоразделни ругатни. В неочакван изблик на енергия той се покатери на тясната платформа. Клей остави стълбата помежду им, извади фенерчето и светна срещу капитана.

Ручейчета пот и кал браздяха разкривеното лице на Найдълман, кожата му изглеждаше ужасяващо бледна, а очите му горяха неистово под безмилостната светлина. Видът му бе измъчен, сломен и тялото му продължаваше живота си, сякаш захранвано от някаква невероятна вътрешна воля. Ръката му трепереше леко, когато посегна назад и извади меча.

Клей го изгледа със смесено чувство на ужас и удивление. Ефесът бе хипнотизиращо красив, обсипан с огромни скъпоценни камъни. Ала самото острие бе грозно, надупчено, виолетово на цвят парче метал.

— Отдръпни се, преподобни — изхриптя капитанът. — Няма да си губя силите с теб. Искам Хач.

— Хач не е твой враг.

— Той ли те прати да ми го кажеш? — закашля се отново Найдълман. — Аз победих убедително Макалън. Но подцених коварството на доктора. Неговото и на неговите агенти. Нищо чудно, че поиска Труит да бъде включен в екипа копачи. А предполагам, че вашият протест бе хитрина — да отвлечете вниманието ми.

Той се вторачи в Клей, очите му блестяха.

— Ти си мъртъв — произнесе спокойно Клей. — Ние двамата с теб сме мъртви. Не можеш да спасиш тялото си. Но може би все още можеш да спасиш душата си. Този меч е оръжие на дявола. Хвърли го в дълбините, където му е мястото.

— Глупак! — просъска Найдълман и тръгна напред. — Оръжие на дявола, казваш? Хач може и да ми е отнел съкровището. Ала аз все още притежавам това. Мечът, за чието завземане съм се готвил цял живот.

— Той се превърна в твоят екзкекутор — отвърна спокойно Клей.

— Не, но може да се превърне в твоят екзекутор. За последен път ти казвам, преподобни, отдръпни се от пътя ми.

— Не — поклати глава Клей и се притисна към тресящата се платформа.

— Тогава умри — извика Найдълман, вдигна тежкото острие и замахна към главата на Клей.