Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Бездна (59)

58.

Електрическият мотор на асансьора забръмча тихо и той се заспуска в Шахтата. Стрийтър стоеше в единия ъгъл с пистолет в ръка, което принуди Ранкин и Бонтер да застанат близо до другия ъгъл.

— Лайл, трябва да ме изслушаш — помоли го Бонтер. — Роджър твърди, че под нас има огромна кухина. Видял е всичко на сонарния екран. Шахтата и камерата на съкровището са построени върху…

— Разправяй ги на приятелчето си Хач — отвърна Стрийтър. — Ако е още жив.

— Какво си му сторил?

Стрийтър вдигна дулото.

— Знам какво сте планирали.

— Господи, и ти си същият параноик, като…

— Млъквай. Знаех, че на Хач не може да се има доверие. Знаех го от мига, в който го видях за първи път. Понякога капитанът е малко наивен в това отношение. Той е добър човек и се доверява лесно. Ето защо винаги се е нуждаел от мен. Аз изчаках благоприятния момент. И времето потвърди, че съм бил прав. А що се отнася до теб, кучко, ти избра погрешната страна на барикадата. Ти — също! — Стрийтър махна с пистолета към Ранкин.

Геологът стоеше на самия ръб на лифта, стиснал със здравата си ръка перилата, а ранената бе мушнал под мишницата си.

— Ти си полудял — рече той.

Бонтер го погледна. Никога досега не бе виждала този обикновено приветлив и сърдечен мечок толкова яростен.

— Не можеш ли да схванеш? — озъби се Ранкин. — Съкровището се е пропивало с радиация в продължение на стотици години. То не може да е от полза никому.

— Затваряй си устата, инак ще целунеш ботуша ми — отвърна Стрийтър.

— Не давам и пет пари какво ще направиш — рече Ранкин. — Мечът и без друго ще ни убие всички.

— Глупости.

— Не са глупости. Видях данните. Равнището на радиация, излъчвана от онова ковчеже, е невероятно. А когато той извади меча, всички ще сме мъртви.

Минаха покрай платформата на петнайсетия метър, сивият метал на титановите подпори се къпеше в светлината на аварийните лампи.

— Вземаш ме за някакъв идиот — рече Стрийтър. — Или може би си толкова отчаян, че си готов да кажеш всичко, за да си спасиш задника. Този меч е на възраст най-малко петстотин години. Нищо на този свят не е естествено радиоактивно толкова време.

— Нищо на света. Точно така. — Ранкин се наведе напред и рошавата му брада се разлюля. — Този меч е направен от шибан метеорит.

— Какво? — ахна Бонтер.

Стрийтър излая нещо като смях и поклати глава.

— Радметърът установи произхода на емисията — иридий–80. Това е тежък изотоп на иридия. Адски радиоактивен. — Той плю навън от лифта. — Иридият е рядък метал на земята, но е често срещан в желязно-никеловите метеорити.

Той се олюля напред и потрепери от болка, след като ранената му ръка се докосна до платформата.

— Стрийтър, трябва да ни оставиш да говорим с капитана — рече Бонтер.

— Това няма да стане. Капитанът работи цял живот за това съкровище. Той говори за него дори насън. Съкровището принадлежи на него, а не на някакъв космат задник-геолог, който влезе в екипа само преди три месеца. Или на някоя френска курва. То е негово, цялото.

В очите на Ранкин светнаха пламъчетата на необуздан гняв.

— Ти, трогателно копеле!

Стрийтър сви устни, те се превърнаха в тънка бяла чертица, но не отвърна нищо.

— Знаеш ли какво? — продължи Ранкин. — Капитанът не дава пет пари за теб. Ти си му още по-ненужен сега, отколкото някога във Виетнам. Мислиш си, че и сега ще ти спаси живота ли? Забрави го. Единственото, което го интересува, е проклетото съкровище. Ти си вече история.

Стрийтър замахна с револвера към лицето на Ранкин и го стовари между очите му.

— Давай — отвърна Ранкин. — Или ме довършвай, или пусни пистолета и се бий. Ще ти размажа хилавия задник и с една ръка.

Стрийтър обърна пистолета към перилата на асансьора и стреля. Към издрасканите стени на Шахтата полетяха пръски съсирена кръв, когато Ранкин дръпна ранената си лява ръка настрани. Геологът се свлече на колене, показалецът и средният му пръст висяха само на разкъсани парченца кожа. Стрийтър започна да му нанася точно премерени ритници в лицето. Бонтер изкрещя.

Изведнъж от дълбините се понесе гърлен тътен. Частица от секундата по-късно той бе последван от рязък удар, който ги свали всички на пода. Ранкин падна назад, тъй като не можа да се хване с ранените си ръце и Бонтер го улови за яката на ризата, за да не се изтърколи от платформата. Стрийтър се съвзе пръв и когато Бонтер се изправи, той вече бе стиснал перилото и бе насочил пистолета срещу тях. Цялата конструкция се люлееше силно, титановите подпори негодуващо скърцаха. Под тях се чуваше единствено демоничният рев на нахлуваща вода.

Лифтът се наклони и спря с проскърцване.

— Не мърдайте! — предупреди ги Стрийтър.

Последва нов рязък трус и аварийните светлини премигнаха. Някакъв болт падна покрай тях, отскочи от платформата със силен звън и изчезна, въртейки се, в мрака.

— Започна се — извика дрезгаво Ранкин, свит на пода, притиснал ранените си ръце към гърдите.

— Какво започна? — изкрещя Бонтер.

— Шахтата се срутва в куполообразната кухина. Адски добре пресметнато във времето.

— Млъквайте и скачайте.

Стрийтър махна с пистолета към сивите очертания на платформата на трийсет и третия метър, чийто силует се виждаше на метър под асансьора.

Нов трус разтърси лифта и го наклони под невероятен ъгъл.

От дълбините нахлуха пориви студен въздух.

— Времето ли? — извика Бонтер. — Това не е съвпадение. Това е тайният капан на Макалън.

— Казах да млъкнете.

Стрийтър я бутна от лифта, тя падна от метър височина и се приземи тежко върху платформата на трийсет и третия метър. Вдигна глава, разтърсена, но не и наранена, за да види как Стрийтър рита Ранкин в корема. След три ритника и той се прехвърли през ръба и тупна тежко до нея. Бонтер понечи да му помогне, но Стрийтър вече се спускаше като котка по стълбата към платформата.

— Не го докосвай — рече той и размаха предупредително пистолета. — Отиваме там.

Бонтер погледна надолу. Мостчето от стълбищното устройство към тунела на Уопнър трепереше. Докато го гледаше, последва нов силен трус. Аварийното осветление изгасна и мрежата от подпори рухна в тъмнината.

— Хайде, мърдай — просъска Стрийтър в ухото й.

След това се спря. Бонтер можеше да усети дори в мрака как изведнъж се напрегна.

След това тя също го видя: слаба светлинка под тях, която се изкачваше бързо по стълбата.

— Капитан Найдълман? — извика Стрийтър.

Отговор не последва.

— Вие ли сте, капитане? — извика той отново, опитваше се да надвика гръмовния рев, който се носеше отдолу.

Светлинката продължи да приближава. Сега Бонтер можа да види, че лъчът бе насочен надолу и яркостта му пречеше да се види фигурата на изкачващия се.

— Хей ти, там долу! — извика Стрийтър. — Покажи лицето си или ще стрелям!

Чу се приглушен глас — слаб и неразбираем.

— Капитане?

Светлината приближи още, беше вече на около шест-седем метра под тях. След това изведнъж изгасна.

— Господи — рече Стрийтър и се опита да заеме по-стабилна позиция, разтвори крака и се прицели надолу, уловил пистолета с две ръце.

— Който и да си — изрева той — ще…

Но докато изричаше тези думи от другата страна на платформата връхлетя нещо. Изненадан, Стрийтър се обърна и стреля и на светлината от дулото Бонтер видя Хач да забива юмрука си в слабините на Стрийтър.

 

 

След този удар Хач нанесе десен прав по челюстта на Стрийтър. Той залитна назад върху металната платформа и Хач бързо го последва, хвана го за ризата и го завъртя обратно. Стрийтър започна да се изплъзва от хватката му и Хач го придърпа към себе си, след което го удари два пъти силно по лицето. При втория удар се чу тъп хрущящ звук — синусите на Стрийтър се разтрошиха и от носа му пръсна смесица от слуз и топла, гъста кръв.

Стрийтър изстена и се отпусна и Хач охлаби хватката си.

Но изведнъж Стрийтър сви коляно и нанесе удар. Хач изохка от изненада и от болка и падна назад. Стрийтър потърси пистолета си. Нямаше какво друго да направи, освен да го изблъска с все сила към дъното.

Стрийтър вдигна пистолета в мига, в който Хач се хвърли към далечната страна на стълбата. Последва силен пукот, изригна светлина и куршумът вдигна рой искри при удара си в титановото стъпало вляво от Хач. Той се хвърли встрани и се претърколи, а между подпорите пропищя нов куршум. След това Хач дочу ахване и тихо хриптене: Бонтер се бе вкопчила в Стрийтър изотзад. Той се хвърли напред точно когато — Стрийтър й нанесе силен удар с опакото на ръката си и я отхвърли назад: тя се претърколи към бездната. Бърз като котка, Стрийтър вдигна отново пистолета. Хач замръзна на място с увиснал във въздуха юмрук и се вторачи в дулото. Стрийтър го погледна в очите и се усмихна; кръвта от носа му бе обагрила зъбите му в алено.

След това той залитна настрани: Ранкин, който не можеше да използва ръцете си, се бе изправил и го изблъскваше с тяло към края на металното мостче. За миг изглеждаше, че Стрийтър ще се катурне. Но той успя да възвърне равновесието си и докато Хач сви ръка, за да нанесе удар, обърна пистолета срещу Ранкин и стреля от упор.

Главата на геолога отхвърча назад, а зад нея в полумрака на тунела изригна тъмна струя пръски. После мъжът рухна на металния под.

Юмрукът на Хач обаче вече бе влязъл в действие и се стовари тежко върху челюстта на Стрийтър, макар че той успя да се извърти. Стрийтър залитна тежко към перилата, чу се как металът изскърца. Хач мигновено пристъпи напред и го блъсна силно с две ръце. Перилата поддадоха и Стрийтър полетя във въздуха, дращеше отчаяно да се улови за нещо. Последва вик на изненада или болка; изгърмя пистолетен изстрел; чу се ужасният звук на плът, която се удря силно в метал. А сетне — от по-далеч — плясък, който се смеси с общия шум на нахлуващата долу вода.

Цялата битка бе продължила по-малко от минута.

Хач се изправи на крака, задъхан от напрежението. Надвеси се над безжизненото тяло на Ранкин, до което бе приклекнала Бонтер. Мъртвешкият проблясък от светкавица, отразен от плетеницата подпори, освети ясно картината: не можеше да се помогне с нищо на геолога.

Дочуха стенание; лъчът на фенерчето светна ярко, а след това Уди Клей се изтегли нагоре върху платформата на трийсет и третия метър; потта и спечената кръв се бяха смесили върху лицето му. Той се бе изкачвал бавно отдолу като примамка, докато Хач се бе изкатерил бързо от обратната страна на стълбата, за да изненада Стрийтър.

Хач притисна силно Бонтер към себе си и зарови пръсти в сплетените й черни коси.

— Слава Богу — прошепна той. — Слава Богу. Мислех си, че си загинала.

Клей ги изгледа за миг.

— Видях нещо да пада покрай мен — рече той. — Това изстрели ли бяха?

Неочакван шум от срутване попречи на Хач да отговори. Миг по-късно голяма титанова греда прелетя покрай тях и с оглушителен звън отскочи надолу. Цялото стълбищно устройство трепереше по петдесетметровата си дължина. Хач избута Бонтер и Клей по металното мостче към близкия тунел.

— Какво, по дяволите, става? — попита задъхан той.

— Джерард е отворил ковчежето — рече Бонтер. — И е задействал последния капан.