Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Бездна (20)

19.

След като напусна базовия лагер Хач се затича по пътечката към Ортанк, пламнал от нетърпение да види как новата конструкция се бе материализирала над Наводнената шахта само за четирийсет и осем часа. Още преди да стигне до хребета на острова видя стъклената наблюдателна кула, с тясна площадка, която я опасваше отвън. Когато приближи повече, забеляза масивните опори, върху които сондажната кула се издигаше на повече от петнайсет метра височина над пясъчния терен. Във вътрешността на кулата висяха винчове и метални въжета и потъваха в мрака на Шахтата. „Боже мой — помисли си Хач — това нещо сигурно се вижда чак от сушата.“

Ведно с това мислите му се зареяха отново към онова, което Клей и старият учител му бяха казали. Сигурен бе, че професор Хорн щеше да запази мнението си единствено за себе си. Клей обаче бе друга опера. Досега общественото настроение към „Таласа“ изглеждаше изключително благоприятно; и той трябваше да внимава да го запази такова. Още преди празникът да свърши, говори с Найдълман да намери някаква работа на Дони Труит. Капитанът веднага го включи в екипа сондьори, който щеше да започне работа на дъното, веднага щом осушат шахтата.

Хач стигна до кулата и се изкачи по външната стълба. Гледката от площадката за наблюдение бе великолепна. Вечната мъгла се разкъсваше на вълма под горещите лъчи на лятното слънце и той успя да зърне в далечината тъмночервената ивица на сушата. Океанът блестеше на слънцето, което му придаваше цвят на ковано желязо, прибоят се разбиваше о наветрените рифове, обгръщаше ги с пяна и ги поръбваше с плаващи водорасли. Един стих от Рупърт Брук^[1] изплува неканен в съзнанието му:

Ниска кротка стеничка от пяна,

която потъмнява и изчезва,

след като вълната си отиде у дома.

Чу гласове и вдигна глава. В далечния край на наблюдателната платформа видя Изабел Бонтер, чийто неопренов костюм лъщеше мокър на слънцето. Беше се навела над перилата, изстискваше косата си и разговаряше оживено с Найдълман.

Хач отиде при тях, тя се обърна и му се усмихна.

— Виж ти, виж ти! Човекът, който ми спаси живота!

— Как е раната ви? — попита в отговор Хач.

— De rien, monsieur le docteur^[2]. Тази сутрин се гмурках в шест сутринта, когато, не ще и дума, сте си похърквали сладко-сладко. И няма да повярвате какво открих!

Хач хвърли поглед към Найдълман, който кимна и изпуфтя с лулата си, видимо доволен.

— Каменните основи, които намерих на дъното онзи ден — продължи тя. — Те продължават покрай вътрешната стена на рифовете около целия южен бряг на острова. Открих останките им тази сутрин. Има само едно обяснение за тях: това са основите на кофердам — старинна водонепроницаема камера.

— Старинна камера ли? Построена около острова? Но защо? — Още докато задаваше въпроса си, Хач се сети за отговора. — Боже мой! — въздъхна той.

Бонтер се усмихна.

— Пиратите са построили полукръгла язовирна стена по цялото протежение на южните рифове. Набивали са дървени пилони, които се извивали като дъга от брега към плитките води, а дъгата се е затваряла отново на брега. Досущ като ограда на затвор в морето. Намерих следи от смола и кълчища, които навярно са използвали, за да направят оградата водонепроницаема. След това са изпомпвали морската вода, дъното до брега се е откривало и тогава са копаели петте си наводнителни тунела. След като са приключили, просто са разрушили водонепроницаемата камера и са пуснали водата свободно. И ето ти, капаните са били заложени!

— Да — добави Найдълман. — Почти очевидно е, ако се замисли човек. Как инак биха могли да построят подводни наводнителни тунели, без да използват акваланги? Макалън освен архитект е бил и инженер. Той е бил консултант при строителството на моста в Олд Батърсий, тъй че е знаел за строителните методи в плитки води. Няма съмнение, че е планирал всичко това до последната подробност.

— Водонепроницаема камера около целия бряг на острова? — рече Хач. — Вижда ми се огромна работа.

— Да, огромна е. Но не забравяй, че е разполагал с над хиляда ентусиазирани работници, които да я свършат. А са разполагали и с мощните трюмни помпи от корабите си. — Чу се ново изсвирване на сирена и Найдълман погледна часовника си. — След петнайсет минути ще взривим експлозивите и ще запечатаме тези пет наводнителни тунела. Мъглата се разсейва бързо и ще можем да наблюдаваме добре. Да влезем вътре.

Капитанът го въведе в Ортанк. Под прозорците, които обрамчваха стените на кулата, Хач забеляза подредени много уреди и хоризонтално монтирани монитори. Магнусен и геологът Ранкин бяха застанали по местата си в различни краища на кулата, а двамина техници прокарваха кабели и тестваха някои части. На една от стените група монитори показваха изображения по вътрешната телевизионна система от целия остров: командния център, отвора на Шахтата, интериора на самата Ортанк.

Най-забележителната особеност на кулата бе масивната стъклена плоча, която заемаше средата на пода. Хач пристъпи напред и надникна надолу в пастта на Наводнената шахта.

— Виж сега — рече Найдълман и щракна ключа на съседен пулт.

Блесна мощна живачно-дъгова лампа, чийто лъч прониза тъмнината. Долу Шахтата бе залята с вода. На повърхността плаваха водорасли; скариди, привлечени от светлината, трепваха и играеха току под повърхността. На по-малко от метър под тъмната вода различи останките от стари дървени греди, обрасли с ракушки, назъбените им краища потъваха в дълбините. Дебелият, с метални пръстени шланг, се проточваше по сушата и надолу в Шахтата, а освен него имаше още дузина по-тънки въжета и кабели.

— Гърлото на звяра — рече Найдълман с мрачно задоволство. Той прокара длан по пултовете, подредени под прозорците. — Екипирали сме кулата с най-съвременна дистанционно управлявана техника, включително и с насочен надолу радар в L– и Х–обхватите. Всичко това е свързано с компютъра в базовия лагер.

Той отново погледна часовника си.

— Доктор Магнусен, свързочната станция в ред ли е?

— Да, капитане — отвърна инженерката и прокара пръсти през късата си коса. — Всичките шест буй-маркери предават ясно, готови са за заповедта за взривяване.

— Уопнър в „Остров–1“ ли се намира?

— Обадих му се преди около пет минути. Би трябвало да пристигне скоро, ако вече не е там.

Найдълман пристъпи към един от пултовете за управление и включи радиостанцията.

— „Наяд“ и „Грампъс“, тук е Ортанк. Добре ли ме чувате?

От катерите отговориха утвърдително.

— Заемете местата си. Ще взривим зарядите след десет минути.

Хач отиде до един от прозорците. Мъглата се бе превърнала в лека омара и той видя как двата катера се отделиха от пирса и заеха позиция в морето. От вътрешната страна на рифа, по южния бряг на острова, различи петте електронни буя, които маркираха изходите на тунелите. Знаеше вече, че всеки от наводнителните тунели бе миниран с по няколко килограма пластичен взрив „семтекс“. Антенките на буйовете присветваха на светлината, готови да приемат командата за взривяване.

— „Остров–1“, отговорете — произнесе по радиото Найдълман.

— Уопнър слуша.

— Мониторинговите системи включени ли са он-лайн?

— Да, всичко е по мед и масло — тонът на Уопнър прозвуча така, сякаш бе обезсърчен.

— Добре. Информирайте ме, ако има някакви промени.

— Капитане, аз защо съм тук — оплака се гласът. — Кулата е изцяло свързана в мрежа и вие ще управлявате помпите ръчно. Всичко, което е необходимо да се направи, можете да го направите там. Аз би трябвало да работя по онзи проклет шифър.

— Не искам повече изненади — отвърна Найдълман. — Ще взривим зарядите, ще запечатаме тунелите, след това ще изпомпим водата от Шахтата. И за нула време ще можеш да се заемеш пак с онзи дневник.

Долу се разтичаха хора и Хач видя как Стрийтър нарежда на един екип да заеме местата си около шланга на помпата. Бонтер се върна от площадката навън с развята коса.

— Колко време остава до фойерверките? — попита тя.

— Пет минути — отвърна Найдълман.

— Колко вълнуващо! Обичам големите експлозии.

Тя погледна към Хач и му намигна.

— Доктор Магнусен — рече Найдълман. — Последна проверка, моля.

— Разбира се, капитане. — След кратко мълчание тя отговори. — Всичко свети в зелено. Помпите са подготвени и работят на празен ход.

Ранкин повика Хач с ръка и му показа един екран.

— Виж това.

На екрана се виждаше напречен разрез на Шахтата, маркиран през три метра до трийсет и три метра. Върхът на синята колона в разреза бе равен с повърхността на водата.

— Успяхме да спуснем в Шахтата миниатюрен дълбокомер — рече развълнуван той. — Преди това Стрийтър изпрати водолазен екип, но не можаха да се спуснат на повече от десетина метра дълбочина, заради отломките, които задръстват шахтата. Нямаш представа колко боклук се е насъбрал там долу. — Той кимна към екрана. — А с това ще можем да наблюдаваме оттук как спада нивото на водата.

— Внимание на всички постове — рече Найдълман. — Ще взривяваме в серия.

На наблюдателната кула се възцари мълчание.

— Зареждам от едно към пет — каза тихо Магнусен и късите й пръсти пробягаха по пулта.

— Десет секунди — прошепна Найдълман.

Напрежението се сгъсти.

— Взриви първи.

Хач погледна към морето. В един дълъг като вечност миг всичко изглеждаше неподвижно. Сетне огромен гейзер разкъса повърхността на океана, изстрелян от дълбините му от оранжева светлина. Секунда по-късно от ударната вълна прозорците на наблюдателната площадка потрепериха. Звукът се понесе над водата и трийсет секунди по-късно леко бучене се върна като ехо от сушата. Гейзерът се издигна като на забавен каданс, последван от облак разтрошени камъни, тиня и водорасли. Когато започна да пада обратно като мръсна струя, към океана се понесоха стръмни вълни и се сблъскаха с мъртвака. По-близкият от двата катера — „Наяд“ — заподскача лудо върху неочакваното вълнение.

— Взриви втори — нареди Найдълман и следващата експлозия разкъса подводния риф на стотина метра от първия. Един по един той взриви подводните експлозиви и на Хач му се стори, че целият южен бряг на остров Рагид потъна в жестока дъждовна буря. „Жалко, че не беше неделя“, помисли си той. „Щяхме да направим на Клей услуга, като събудим всичките заспали при проповедта му хора.“

Последва кратка пауза, докато водата се успокои и водолазните екипи проверят резултатите. След като получи съобщение, че всичките пет тунела са затворени, Найдълман се обърна към Магнусен.

— Включете помпите на изпомпване — рече той. — Поддържайте скорост 90 000 литра в минута. Стрийтър, екипът ти да е в готовност.

С радиостанцията си в ръка той се обърна към хората, събрали се на кулата:

— Да започнем да осушаваме.

На южния бряг се чу рев и двигателите на помпите заработиха. Почти едновременно Хач долови силно, сякаш неохотно потреперване, което идваше от Шахтата, от чиито дълбини се изсмукваше водата. Погледна надолу и видя как дебелият шланг се втвърди, след като водата пое по него пътя си от Шахтата през острова и обратно към океана. Ранкин и Бонтер не можеха да откъснат очи от монитора на дълбокомера, а Магнусен наблюдаваше внимателно подводните системи на помпите. Кулата започна леко да вибрира.

Минаха няколко минути.

— Водното равнище спадна с метър и половина — рече Магнусен.

Найдълман се наведе към Хач.

— Разликата между прилива и отлива тук е два и четирийсет — рече той. — В Шахтата водата никога не спада с повече от два и четирийсет, дори и при най-нисък отлив. След като стигнем три метра, ще знаем, че сме победили.

Последва безкраен, напрегнат момент. След това Магнусен вдигна глава от някакъв циферблат.

— Нивото на водата спадна с три метра — рече небрежно тя.

Всички от екипа се спогледаха. И тогава изведнъж върху лицето на Найдълман се появи широка усмивка.

В следващия миг наблюдателната кула на Ортанк се превърна в радостна лудница. Бонтер изсвири силно и се хвърли в обятията на смаяния Ранкин. Техниците се тупаха ентусиазирани по гърба. Дори устните на Магнусен се изкривиха в нещо като усмивка, преди да се обърне отново към монитора си. Сред ръкоплясканията и радостните викове някой извади бутилка „Вьов Клико“ и няколко пластмасови чаши за шампанско.

— Направихме го, за Бога — повтаряше Найдълман и се ръкуваше с всички в залата. — Вече осушаваме Наводнената шахта.

Той взе бутилката, разкъса станиола и извади тапата.

— Това място неслучайно е кръстено така — продължи той, докато разливаше шампанското. На Хач му се стори, че долавя емоционален трепет в гласа на капитана. — Двеста години противникът е бил водата. Докато водата в Шахтата не бъде премахната, съкровището не може да бъде извадено. Но, приятели мои, от утре това място ще се нуждае от ново име. Благодаря на всички и ви поздравявам.

Той вдигна чашата си. Из целия остров се чуваха радостни викове.

— Равнището на водата спадна с пет метра — обади се Магнусен.

Стиснал чашата си с шампанско в ръка, Хач отиде в средата на залата и погледна през стъклото. Объркващо беше да гледаш в гърлото на Шахтата. Екипът на Стрийтър стоеше до огромния шланг и наблюдаваше дебита. При скоростта, с която водата се изпомпваше — 90 000 литра в минута, или по един плувен басейн на всеки две минути — на него му стори, че сякаш вижда как нивото спада. Водата се стичаше надолу по обраслите греди и разкриваше милиметър по милиметър стените, покрити с ракушки и вкаменели водорасли. Кой знае защо, но се почувства като че се бори със странно чувство на съжаление. Струваше му се разочароващо, почти несправедливо, да постигнат за по-малко от две седмици онова, което не е могло да бъде постигнато въпреки страданията, болката и смъртта.

Найдълман взе радиостанцията си.

— Говори капитанът.

Гласът му отекна из целия остров и се понесе над тъмните води:

— Възползвам се от правото си на ръководител на това начинание и обявявам, че всички, които не носят дежурство, този следобед са освободени от работа.

Последваха нови радостни викове из целия остров. Хач погледна Магнусен и се запита какво изучаваше толкова напрегнато.

— Капитане? — обади се неуверено Ранкин, който също се бе вторачил отново в монитора си.

Като забеляза изражението му, Бонтер отиде до него и залепи лице за екрана.

— Капитане? — обади се Ранкин с по-висок тон.

Найдълман тъкмо наливаше още шампанско, но се обърна към геолога.

Ранкин посочи към екрана.

— Водата не спада повече.

Настъпи мълчание и всички погледи се обърнаха към стъкления под.

От Шахтата се понесе слабо, но продължително съскане. Черната повърхност на водата се виеше във водовъртеж и от непрогледните глъбини излитаха мехурчета.

Найдълман се отдръпна от стъклото.

— Увеличете дебита на помпите до 20 — нареди тихо той.

— Слушам, сър — отвърна Магнусен.

Ревът откъм южния бряг на острова се засили.

Без да казва нищо, Хач се присъедини към Ранкин и Бонтер пред екрана на геолога. Синьото стълбче бе спаднало по средата между отметките за три и седем метра. Докато гледаха, то потрепна и после бавно, но необратимо започна да се изкачва нагоре.

— Нивото се върна на пет метра — докладва Магнусен.

— Как е възможно? — попита Хач. — Нали наводнителните тунели са затворени. В Шахтата не може да прониква вода.

Найдълман заговори по радиостанцията:

— Стрийтър, какъв е максималният дебит на тези помпи?

— Мощността им по спесификация е сто и осемдесет хиляди литра, сър — долетя отговорът.

— Не питах колко е по спесификация. Попитах колко е максимумът им.

— Двеста двайсет и пет хиляди. Но, капитане…

Той се обърна към Магнусен.

— Направете го.

Навън ревът на двигателите на помпите стана почти оглушителен, а кулата се затресе силно от усилието им. Никой не промълви и дума, погледите на всички бяха приковани в мониторите. Хач забеляза, че синьото стълбче се застопори отново, после потрепери и сякаш понечи да тръгне надолу. Той постепенно изпусна въздуха си и едва тогава осъзна, че бе спрял да диша.

— По дяволите! — прошепна Бонтер.

Хач с невярващ поглед забеляза, че нивото в Шахтата отново продължи да се качва.

— Върнахме се на три метра — докладва неумолимо Магнусен.

— Надуйте помпите до двеста и седемдесет хиляди литра — нареди Найдълман.

— Сър! — изпука гласът на Стрийтър по радиото. — Не можем да преминаваме…

— Направете го! — излая Найдълман към Магнусен с твърд тон, тъй силно стиснал устни, че те се бяха превърнали в тънка чертица.

Инженерката решително завъртя ръчките.

Хач отново приближи прозорците. Видя как долу хората от екипа на Стрийтър притягаха допълнителни метални пръстени около шланга, който се виеше и мяташе като жив. Хач се напрегна, знаеше, че ако шлангът се пръснеше, водното налягане от двеста и седемдесет хиляди литра в минута можеше да пререже тялото на човек на две.

Ревът на помпите се превърна във вой, в предвещаващ смърт вик, който сякаш щеше да пръсне главата му с мощта си. Усещаше как се тресе островът под краката му. Малки парчета пръст се отчупваха от ръба на Шахтата и падаха в тъмната, вряща вода в нея.

— Капитане! — извика отново Стрийтър. — Предната сглобка започва да поддава!

Найдълман стоеше неподвижен, вторачен в Шахтата, изпаднал сякаш в транс.

— Капитане! — гласът на Стрийтър крещеше по радиостанцията, опитваше се да надвика шума. — Ако шлангът се спука, може да отнесе Ортанк!

Хач тъкмо понечи да отвори уста и да каже нещо, когато Найдълман се обърна рязко към Магнусен:

— Спрете помпите!

Във внезапната тишина Хач дочу стенанието и тихия шум в Наводнената шахта под себе си.

— Водното равнище се върна до обичайното, сър — докладва Магнусен, без да се отделя от пулта си.

— Този остров е гадняр, човече — прошепна Ранкин, докато следеше показанията на сонара. — Запечатахме всичките пет канала. Май ще се окаже дяволски труден проблем.

Найдълман полуобърна глава при тези думи и Хач видя изсечения му профил, твърдия блясък в очите.

— Няма да е проблем — рече той с нисък, странен глас. — Ще направим просто онова, което е сторил Макалън. Ще построим водонепроницаема камера около брега.