Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Бездна (60)

59.

Вцепенен от шока, Найдълман гледаше как серия от мощни трусове разтърсиха камерата на съкровището. Последва нов ужасяващ трясък и подът на камерата се наклони още по-силно надясно. Магнусен, която бе отхвърлена от първия удар към далечната стена, сега лежеше полузатрупана от голяма маса монети; тя блъскаше и драскаше, викаше с нечовешки глас. Камерата се наклони отново и още една редица сандъци рухна и изригна в мощна струя от прогнило дърво, която изпълни пространството със злато и скъпоценни камъни.

Изместването на ковчежето под него извади Найдълман от вцепенението му. Той мушна меча в осигурителния си колан и потърси свободно висящото спасително въже. Ето го, точно над главата му, издигаше се нагоре в дупката, изрязана в камерата на съкровището. Още по-нагоре можеше да види слабата светлина на аварийните лампи в основата на стълбищното устройство. Докато гледаше нагоре, лампите изгаснаха за миг, после отново светнаха. Той хвана въжето в мига, в който поредният ужасен трус наклони камерата още повече.

Изведнъж се разнесе пронизителното изскърцване на разпукващ се метал — шевът по далечния край на пода се разтвори. Ужасен, Найдълман видя как масата свободно лежащо злато се плъзна към отвора, натрупа се около него, закръжи като във водовъртеж — досущ като онзи, който се образува, когато се отпуши ваната, — и потече през разширяващата се дупка в разбушувалата се тъмна бездна отдолу.

— Не, не! — изкрещя Магнусен, забила пръсти в изтичащия поток на съкровището, като дори в този отчайващ, краен миг прегръщаше златото, раздвоена дали да спаси монетите или себе си. Потреперване, което идваше сякаш от сърцевината на земята, усука камерата и градушка от златни слитъци се заровиха в масата монети, които я обгръщаха. Тежестта на златото стана по-голяма, а водовъртежът — по-силен, и Магнусен бе всмукана в потока към разширяващия се отвор; виковете й „не, не, не“ почти на мига се удавиха в грохота на стичащия се метал. Тя безмълвно протегна ръце към Найдълман, очите й изпъкнаха силно, тъй като тялото й бе притиснато от тежестта на златото. В бездната отекна стонът на усукан метал и резкият звук на късащи се болтове.

След това Магнусен изчезна, всмукана в блещукащия златен поток — надолу, в пустотата.

Найдълман пусна въжето, изкатери се по подвижната купчина злато и успя да сграбчи люлеещата се метална кофа. Бръкна в нея и натисна кутията на елтаблото. Винчът нададе вой и кофата се заиздига. Найдълман висеше под нея. Кофата остърга ръбовете на наклонения под невероятен ъгъл покрив на металната камера и се плъзна през тесния й отвор.

Докато се изкачваше бавно от изкопа към основата на стълбищното устройство, Найдълман надникна иззад ръба й. Зърна за последен път огромното съкровище — слонски бивни, топове прогнила коприна, бъчонки, торби, злато, скъпоценни камъни; всичко изчезваше със силен шум през процепа в камерата долу. След това висящата лампа, която се люлееше като полудяла на кабела си, се разби о желязната стена и изгасна. Цялата шахта бе потънала в мрак, осветявана единствено от аварийните лампи на стълбищното устройство над главата му. Видя, или му се стори, че вижда в мрака как изкорубената камера на съкровището се откъсва от стените на Шахтата и пада надолу в разбунения воден хаос, всмукана под водата с последен стон на изранения метал.

Силен трус разтърси шахтата. Посипа се дъжд от пръст и пясък, а титановите подпори нададоха протестен вой. Аварийните лампи преметнаха и угаснаха. Кофата спря мъчително бавно току под стълбищното устройство и се удари със звън в двете стени на тясната шахта.

След като се увери, че меча е добре закрепен, Найдълман потърси опипом в мрака проволката на винча. Пръстите му докоснаха най-долните стъпала. Нов ужасяващ трус усука Шахтата и той скочи нагоре, набрал сила от отчаянието си, вдигна се на мускули до първото стъпало, после до второто, а краката му още бяха провиснали над пагубната бездна. Цялата укрепваща конструкция на Шахтата трепереше под напрежението, мърдаше под ръцете му като живо същество. Нещо изпука и се строши — една от долните подпори бе поддала. На пробляскващата светлина от светкавица той видя някакво натрошено тяло, което полетя към залятата с вода развалина под краката му.

Увиснал на стълбата, борещ се да си поеме дъх, той започна да осъзнава огромните размери на бедствието. Продължи да виси още секунда, а умът му трескаво търсеше отговорите.

След това лицето му се изкриви от безгранична ярост, отвори уста и воят му успя да надвика дори рева на бездната под него:

— Х-а-а-а-а-ч!