Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Бездна (30)

29.

Хач стъпи последен на стълбата. Другите вече бяха на седем-осем метра под него. Светлинките на шлемовете им играеха в мрака, докато слизаха стъпало по стъпало. Усетил леко замайване, той вдигна глава и сграбчи горното стъпало. Знаеше, че стълбата бе здрава като скала; дори и да паднеше, осигурителното въже нямаше да му позволи да стигне далеч.

Колкото по-надолу слизаха, толкова по-пълна ставаше тишината, овладяла екипа и хората на Ортанк, които следяха на живо екипа по открития канал. Непрестанните шумове, издавани от наместващата се шахта, тихото проскърцване и изтракване изпълваха въздуха сякаш с шепота на сбиращи се невидими морски създания. Хач премина през първия сноп от терминални хъбове, електрически изходи и кабелни жакове, монтирани на стълбата на всеки пет метра.

— Добре ли са всички? — чу се тихият глас на Найдълман по интеркома.

Утвърдителните отговори последваха един по един.

— Доктор Магнусен? — повика Найдълман.

— Показанията на уредите са нормални — долетя гласът от Ортанк. — Всичко свети в зелено.

— Доктор Ранкин?

— Уредите не помръдват, капитане. Няма признаци на сеизмични отклонения или на магнитни аномалии.

— Мистър Стрийтър?

— Всички системи на стълбищното устройство работят нормално — отвърна лаконично гласът.

— Много добре — рече Найдълман. — Ще продължим слизането си до платформата на шестнайсет метра и половина, като монтираме по пътя си сензори на местата, където е необходимо, а там ще спрем за почивка. Внимавайте да не закачите осигурителните си въжета за някоя греда. Доктор Бонтер, доктор Хач, мистър Уопнър, дръжте очите си отворени на четири. Ако видите нещо необичайно, искам веднага да ми съобщите.

— Да не се майтапите? — чу се гласът на Уопнър. — Че то цялото място си е необичайно.

Хач следваше групата и все по-силно го обземаше чувството, че потъва в дълбок басейн със солена вода. Въздухът бе студен и влажен, миришеше на гнило. Всяко издишване се кондензираше в облак пара, който висваше в свръхвлажния въздух и не искаше да се разсее. Той се огледа и лъчът на шлема се завъртя ведно с главата му. Вече бяха стигнали до приливно-отливната зона на Шахтата, където водата преди се бе издигала и спадала два пъти в денонощието. Изненада се като забеляза същите животински видове, които бе наблюдавал безброй пъти по скалите и отливните локви на брега на морето: отпървом ракушки, после морски жълъди, сетне различни видове миди; след тях идваха няколко породи морски звезди; после — морски краставици, морски таралежи, анемонии и морски охлюви. Продължи да слиза и мина слой от корали и водорасли. Стотици спираловидни мидички все още се бяха прилепили към стените и гредите с напразната надежда приливът отново да се върне. От време на време някоя от тях се отлепяше и падаше в отекващата бездна.

Макар от осушената Шахта да бяха извадени огромни количества боклуци, пътят минаваше през препятствия от доста стари отломки. Стълбата бе изкусно провряна през загнилите греди, оплетени метални пръти, изоставени части от сондажна техника. Екипът спря и Найдълман прикова сензор към малък отвор в едната стена на Шахтата. Докато очакваха Уопнър да калибрира сензора, Хач усети, че духът му започва да спада. Питаше се дали и останалите от екипа изпитваха подобно чувство или той просто се бореше да преодолее допълнителния товар от това, че някъде тук, в този студен, капещ лабиринт лежеше трупът на брат му.

— Човече, ама че вони тук долу — рече Уопнър, приведен над малкия си компютър.

— Показанията за състоянието на въздуха са нормални — отвърна Найдълман. — През следващите няколко дни ще монтираме вентилационна система.

Продължиха да слизат и по-надолу крепежната обшивка на Шахтата стана по-ясно изразена, след като гъстите слоеве дребни водорасли отстъпиха място на нанизите от по-дълги техни събратя. Отгоре се чу приглушен тътен: гръм. Хач вдигна глава и видя отвора на Шахтата, сякаш изрязан в небето; тъмният корпус на Ортанк се издигаше в зеленикав ореол. Още по-нагоре ниските облаци бяха оцветили небето в стоманеносиво. Светкавица хвърли мигновена, ужасяваща светлина в Шахтата.

Групата под него неочаквано спря. Хач погледна надолу и видя Найдълман да насочва лъча си към два назъбени отвора в срещуположните стени на шахтата — тунели, които водеха в мрака.

— Какво мислите? — попита Найдълман и заби нов сензор.

— Не са от оригиналната шахта — каза Бонтер, която внимателно се наведе да прикрепи сензор към другия отвор и да погледне по-отблизо. — Вижте крепежа — рязан е с трион, а не е дялан с брадва или тесла. Може би е от експедицията на Паркхърст от 1830-а, а?

Тя се изправи и погледна нагоре към Хач, лъчът на шлема й освети краката му.

— Снимка без пари — ухили се тя.

— Ако искаш да си сменим местата — отвърна й Хач.

Продължиха надолу по пътя си, като поставяха сензори върху гредите и крепежа, докато не стигнаха платформата на шестнайсет метра и половина. На светлината на своя прожектор Хач можа да види, че лицето на капитана бе пребледняло от вълнение. Кожата му лъщеше от пот, въпреки студения въздух.

Последва нов отблясък от светкавица и далечен тътен на гръм. Ручейчетата по стените сякаш зацърцориха по-бързо и Хач предположи, че на повърхността дъждът сигурно се бе засилил. Погледна нагоре, ала отворът вече беше почти закрит от кръстосаните греди, които бяха подминали; капчиците вода прелитаха през лъча на лампата му. Запита се дали вълнението не се бе засилило, надяваше се камерата да издържи; представи си за миг как морето нахлува през кофердама, навлиза с рев в Шахтата и мигом ги издавя.

— Замръзвам — оплака се Уопнър. — Защо не ме предупредихте да си взема електрическо одеало? А и вони по-лошо, отколкото преди.

— Леко завишени равнища на метан и въглероден двуокис — каза Найдълман, след като погледна датчика на газометъра. — Не са обезпокояващи.

— Той е прав, обаче — намеси се Бонтер, докато наместваше манерката на колана си. — Наистина е студено.

— Около осем градуса — отвърна отсечено Найдълман. — Някакви други наблюдения?

Последва мълчание.

— Тогава да продължаваме. Оттук надолу е много вероятно да започнем да намираме повече странични тунели. Ще се редуваме в поставянето на сензорите. Тъй като мистър Уопнър трябва да калибрира всеки от тях ръчно, той ще изостане. Ще го изчакаме на платформата на трийсет и три метра.

На тази дълбочина кръстосаните опорни греди бяха насъбрали невероятно разнообразие от боклуци. По тях висяха стари въжета, вериги, механични части, шлангове, дори изгнили гумени ръкавици. Зачестиха допълнителните отвори в крепежа на стените, където тунелите се разклоняваха или вторични шахти пресичаха основната. Найдълман се зае с първия и постави сензора на седем метра навътре; Бонтер пое втория. Сега вече дойде неговият ред.

Хач внимателно отпусна по-голяма дължина на осигурителното си въже и пристъпи от стълбата в напречната шахта. Усети как кракът му потъва в поддаващата тиня. Тунелът бе тесен и нисък и се издигаше нагоре под остър ъгъл. Бе грубо изсечен в следледникова глина, пълна противоположност на елегантната Наводнена шахта и очевидно бе от по-скорошно време. Той измина приведен седем метра навътре в тунела, след това извади един сензор от торбата си и го заби във втвърдената почва. Върна се в централната Шахта и постави флуоресцентно флагче на входа на тунела, за да предупреди Уопнър.

Още докато стъпваше на стълбата, Хач чу силно, агонизиращо тъжно изскърцване от близката греда, последвано от поредица изпуквания и скърцания, които се понесоха отгоре и отдолу в Шахтата. Той замръзна на място, сграбчил здраво стълбата и затаил дъха си.

— Шахтата просто се намества — долетя гласът на Найдълман.

Той вече бе монтирал сензора си и продължи надолу по стълбата към следващата напречна шахта. Думите му още не бяха отлетели, когато се чу нов крясък — остър и поразително човешки — той отекна от страничен тунел.

— Какво, по дяволите, беше това? — попита Уопнър зад тях и гласът му прозвуча малко силно в затвореното пространство.

— Същото — отвърна Найдълман. — Старото дърво протестира.

Последва нов писък, после някакво тихо ломотене.

— Това изобщо не беше шибано дърво — каза Уопнър. — Беше човешки вик.

Хач вдигна глава. Програмистът бе замръзнал на място, тъкмо когато калибрираше един от сензорите: държеше палмтопа в протегнатата си ръка, а показалецът на другата бе върху някакъв клавиш; изглеждаше смешно, сякаш сочеше собствената си длан.

— Махни тази светлина от очите ми, бе! — рече Уопнър. — Колкото по-бързо калибрирам тези скапанячета, толкова по-бързо ще се измъкна от този кенеф.

— Ти просто бързаш да се върнеш на „Серберъс“ преди Кристоф да е откраднал славата ти — закачи го добродушно Бонтер.

Тя излезе от страничната шахта и вече слизаше по стълбата.

С приближаването им към платформата на трийсет и третия метър пред тях се появи нова гледка. Дотогава отворите на хоризонталните тунели бяха груби и назъбени, лошо укрепени, някои от тях — пропаднали. Ала тук забелязаха отвора на тунел, който очевидно бе грижливо оформен.

Бонтер насочи лъча си към квадратния отвор.

— Това определено е част от оригиналната Шахта — рече тя.

— Какво ли е предназначението му? — попита Найдълман и извади от торбата си един сензор.

Бонтер се наведе да надникне в тунела.

— Не мога да преценя със сигурност. Но се вижда, че Макалън е използвал за строежа му естествените пукнатини в скалата.

— Мистър Уопнър?

Последва кратко мълчание. След това Хач чу Уопнър да отговаря:

— Да?

Гласът му бе тих, необичайно покорен. Погледна нагоре и видя младия мъж облегнат на стълбата на седем-осем метра над себе си, до флагчето, което Хач бе поставил — калибрираше сензора. По бузите му бяха полепнали мокри кичури коса; програмистът трепереше.

— Кери, добре ли си? — попита го Хач.

— Добре съм.

Найдълман погледна първо към Бонтер, после към Хач. В очите му се четеше странно нетърпение.

— Ще му е необходимо известно време да калибрира всички сензори, които поставихме дотук — рече той. — Защо не огледаме по-отблизо този страничен тунел?

Капитанът прекрачи от стълбата в шахтата, след това помогна и на другите да прескочат. Озоваха се в дълъг, тесен тунел, може би метър и половина висок и метър широк, укрепен с масивни греди, подобни на тези в основната Шахта. Найдълман извади от джоба си малък нож и го заби в една от тях.

— Мека е около сантиметър и половина, после става твърда — каза той и прибра ножчето. — Изглежда безопасно.

Тръгнаха предпазливо напред, приведени в ниския тунел. Найдълман често спираше да провери твърдостта на гредите. Тунелът вървеше право напред в продължение на петдесетина метра. Капитанът внезапно спря и подсвирна тихо.

Хач погледна напред и видя странно каменно помещение около пет метра в диаметър. Имаше осем стени, всяка завършваше с арка, която се издигаше до сводестия таван. В средата на пода се виждаше грапава от ръжда желязна решетка, която закриваше неизвестно колко дълбока дупка. Стояха пред входа на тази камера и всяко издишване добавяше допълнителна мъгла към надигащата се миазма. Качеството на въздуха рязко се бе влошило и Хач усети леко замайване. Изпод решетката се чуваха слаби звуци: ромон на вода, може би, или наместване на земни пластове.

Бонтер освети с фенера си тавана.

— Боже мой — прошепна тя, — класически пример на английски барок. Малко грубоват, може би, но не може да се сбърка.

Найдълман се взря в тавана.

— Да — съгласи се той. — Всъщност тук може да се познае почеркът на сър Уилям. Вижте този тирсерон и лиерн — забележително!

— Забележително е като си помисли човек, че е бил през всичкото това време тук, на трийсет метра под земята — обади се Хач. — Но какво е предназначението му?

— Ако трябва да отгатвам — каза Бонтер, — бих рекла, че това помещение е изпълнявало някакви хидравлични функции, нали?

Тя издуха продълговат облак пара към средата на камерата. Всички видяха как той се плъзна към решетката и след това изведнъж бе всмукан през нея в дълбините.

— Ще разберем, след като картираме всичко това — каза Найдълман. — Засега нека поставим два сензора, тук и тук.

Той прикрепи сензорите в процепите между камъните в две противоположни стени на камерата, сетне се изправи и погледна показанията на газометъра.

— Равнището на въглероден двуокис се повишава — рече той — Мисля, че е време да прекратим посещението си тук.

Върнаха се в централната шахта и видяха, че Уопнър почти ги беше застигнал.

— Има два сензора в помещението в края на този тунел — каза му Найдълман и постави второ флагче до отвора на шахтата.

Над него Уопнър измърмори нещо неразбрано; беше гърбом към тях и работеше с ръчния си компютър. Хач откри, че ако се застоеше продължително време на едно място, около главата му се образува облак пара, който му пречеше да вижда.

— Доктор Магнусен, статусът моля — каза по радиостанцията Найдълман.

— Доктор Ранкин засича някои сеизмични аномалии на мониторите си, капитане, но нищо опасно. Може да се дължи на времето.

Сякаш в потвърждение на думите й басово избумтя гръм и отекна тихо надолу по шахтата.

— Ясно. — Найдълман се обърна към Бонтер и Хач. — Хайде да слизаме до дъното и да маркираме останалите тунели.

И те отново заслизаха. След като прекрачи трийсет и три метровата платформа и пое към основата на Наводнената шахта, Хач усети че ръцете и краката му започнаха да треперят от умората и студа.

— Погледнете това — рече Найдълман и извъртя в кръг лъча си. — Още един добре построен тунел, точно под първия. Няма съмнение, че също е от оригиналната конструкция.

Бонтер постави сензор върху близката греда и продължиха надолу.

Изведнъж под Хач се чу ахване и той чу как Бонтер темпераментно изруга. Погледна надолу и сърцето му моментално отиде в петите.

Под него, оплетен в боклуци, лежеше скелет, обгърнат с вериги и ръждясали железа. Празните очни ябълки на черепа му проблесваха лудо на светлината от шлема на Бонтер. От раменете и бедрата висяха ивици плат от облеклото, челюстите му бяха разтворени, сякаш се смееше на весела шега. Хач изпита някакво необикновено чувство на отнесеност, отчуждение, макар част от съзнанието му да разбираше, че този скелет бе твърде голям, за да е на брат му. Той извърна поглед и силно разтреперан се облегна на стълбата, опитваше се да успокои дишането и пулса си, съсредоточи се изцяло върху вдишването и издишването.

— Малин! — чу разтревожения глас на Бонтер. — Малин! Този скелет е много стар. Разбра ли? На двеста години е най-малко.

Хач изчака още един дълъг миг, вдишва и издишва, докато не се увери, че може да отговори.

— Разбирам — рече той.

След това бавно разтвори ръката си, стиснала здраво титановото стъпало. После, все така бавно, спусна първо единия, а после и другия си крак, докато не се изравни с Бонтер и Найдълман.

Капитанът осветяваше скелета като омаян, без изобщо да си дава сметка за реакцията на Хач.

— Вижте кройката на ризата му — рече той. — От домашно платно, реглан ръкав — обичайна дреха за рибарите от началото на деветнайсети век. Мисля, че открихме трупа на Саймън Рътър, първата жертва на Шахтата.

Гледаха вторачени скелета, докато далечния грохот на гръм не ги извади от унеса им.

Капитанът безмълвно насочи лъч надолу, под краката си. Следвайки посоката на светлината, Хач вече виждаше крайната им цел: дъното на самата Наводнена шахта. Там имаше огромна купчина от строшени греди, ръждясали железа, шлангове, машинни части, лостове и всякакви други машинарии, които стърчаха от локвата кал и тиня на седем-осем метра под тях. Хач забеляза точно над тази купчина входовете на няколко големи шахти към главната; около отворите им висяха като бради влажни водорасли. Найдълман обходи с фенера си наоколо, сетне се обърна към Бонтер и Хач, слабата му фигура бе обвита сякаш в ореол от студената мъгла на собствения му дъх.

— Може би на петнайсетина метра под тези останки — рече тихо той — лежи съкровище за два милиарда долара.

Макар погледът му да се спираше ту върху Хач, ту върху Бонтер, той сякаш гледаше някъде далеч отвъд тях. Сетне се разсмя — тих, мек, необикновен смях.

— Петнайсет метра — повтори той. — И единственото, което ни остава сега, е да копаем.

Радиото неочаквано изпука.

— Капитане, тук е Стрийтър.

Хач усети някаква тревожна нотка в тона му.

— Имаме проблем.

— Какъв? — попита капитанът с твърд глас, замечтаният му тон бе изчезнал мигновено.

Последва пауза, после Стрийтър отново се обади:

— Капитане, ние — една минутка, моля — препоръчваме ви да прекратите спускането си и да излезете веднага на повърхността.

— Защо? — попита Найдълман. — Някакъв проблем с екипировката ли?

— Не, не е това. — Стрийтър не бе сигурен как да продължи. — Ще ви прехвърля на Сейнт Джон, той ще ви обясни.

Найдълман хвърли бърз, въпросителен поглед към Бонтер, която в отговор само сви рамене.

По радиото зазвучаха отсечените думи на историка.

— Капитан Найдълман, тук е Кристофър Сейнт Джон. Намирам се на борда на „Серберъс“. „Сцила“ току-що разшифрова няколко части от дневника.

— Чудесно — рече капитанът. — Но какви са непредвидените обстоятелства?

— Става въпрос за написаното от Макалън в тази втора част. Нека ви го прочета.

Хач стоеше на стълбищното устройство — в очакване във влажния и студен мрак, в сърцето на Наводнената шахта — и му се стори, че гласът на англичанина, който четеше дневника на Макалън, сякаш идваше от някакъв съвсем различен свят:

Вече седемнайсети ден не съм свободен. Сигурен съм, че Окъм възнамерява да ме очисти, както с лекота очисти мнозина други, след като престанаха да бъдат от полза за отвратителното му начинание. И така, след като наранената ми душа тъй страда в часовете на нощта, реших да предприема курс на действия. Това непочтено съкровище е толкова проклето, колкото самия пират Окъм, и причини такива страдания на този изоставен остров; и взе толкова много животи. Това е съкровището на самия дявол и за такова ще го смятам…

Сейнт Джон направи пауза, чу се шумоленето на листите от разпечатката.

— И искате да прекратим изпълнението на задачата си, само заради това?

Раздразнението в тона на Найдълман бе очевидно.

— Капитане, има още. Ето го:

Сега, след като Шахтата на съкровището е построена, знам, че дните ми са преброени. Душата ми е успокоена. Под мое ръководство пиратът Окъм и неговата банда без да подозират, създадоха постоянен гроб за тези нечестиви печалби, придобити с толкова страдания и мъки. Това съкровище няма да може да стане притежание на смъртен човек. Така се потрудих, че посредством различни стратегеми и хитрини да скрия съкровището и то така, че нито Окъм, нито някой друг човек някога да може да го вземе. Шахтата е непобедима, неуязвима. Окъм мисли, че държи ключа, и поради тази си вяра ще умре. Казвам ти сега, на теб, който ще дешифрираш този дневник, вслушай се в предупреждението ми: слизането в шахтата е опасно за живота и ще доведе до осакатяването ти; да се вземе съкровището означава сигурна Смърт. Ти, който жадуваш да намериш ключа към Шахтата на съкровището, ще откриеш вместо него ключа към онзи свят, а трупът ти ще гние в Ада, където ще е отишла и душата ти.

Гласът на Сейнт Джон секна, а групата потъна в мълчание. Хач погледна Найдълман: брадичката му леко трепереше, бе присвил очи.

— Както виждате — заговори отново Сейнт Джон, — по всичко личи, че ключът към Шахтата е в това, че няма ключ. Това сигурно е било последното отмъщение на Макалън срещу пирата, който го е отвлякъл: да погребе съкровището му по такъв начин, че никога да не може да бъде извадено. Не и от Окъм. Не и от когото и да било.

— Въпросът е — намеси се гласът на Стрийтър, — че не е безопасно който и да е да влиза в Шахтата, преди да сме разшифровали и анализирали и останалата част от дневника. Изглежда Макалън е заложил някакъв капан за всеки, който…

— Глупости — прекъсна го Найдълман. — Опасността, за която пише, е капанът, който е убил Саймън Рътър преди двеста години и е наводнил Шахтата.

Последва ново дълго мълчание. Хач погледна първо Бонтер, а после — Найдълман. Лицето на капитана си оставаше каменно, с присвити, неподвижни устни.

— Капитане? — долетя отново гласът на Стрийтър. — Сейнт Джон не го тълкува точно така…

— Това е уловка — сопна се капитанът. — Ние вече почти свършихме тук, остава ни да монтираме и да калибрираме още няколко сензора, след което излизаме.

— Мисля, че Сейнт Джон има право — рече Хач. — Трябва да прекратим, поне докато не разберем за какво говори Макалън.

— Съгласна съм — подкрепи го Бонтер.

Найдълман заби поглед между двамата.

— В никакъв случай — отсече безцеремонно той. Затвори торбата си и погледна нагоре. — Мистър Уопнър?

Пограмистът не бе на стълбата и по интеркома не последва отговор.

— Сигурно е влязъл в тунела да калибрира сензорите, които монтирахме в сводестото помещение — предположи Бонтер.

— Тогава трябва да го повикаме да излезе. Господи, той сигурно е изключил предавателя си.

Капитанът тръгна нагоре по стълбата, мина покрай тях и продължи. Стълбата леко потрепери под тежестта му.

„Един момент — помисли си Хач — тук нещо не е наред.“ Преди стълбата беше стабилна.

Сетне това се повтори: леко потрепване, едва доловимо под пръстите на ръцете и под краката му. Той погледна въпросително Бонтер, а в очите й прочете, че и тя го бе усетила.

— Доктор Магнусен, докладвайте! — рече остро Найдълман. — Какво става?

— Всичко е нормално, капитане.

— Ранкин? — извика го по радиото Найдълман.

— Уредите показват сеизмична активност, но е далеч под опасното ниво. Има ли някакъв проблем?

— Ние усетихме… — започна капитанът.

Изведнъж мощно разтърсване усука стълбата и захвата на Хач. Единият му крак се хлъзна от стъпалото и той стисна отчаяно перилата, за да запази равновесие. С периферното си зрение зърна Бонтер, която се държеше здраво. Последва нов трус, сетне друг. Хач чу над главата си далечен тътен, сякаш се свличаше земна маса, както и тихо, едва доловимо бучене.

— Какво, по дяволите, става? — извика капитанът.

— Сър! — долетя гласът на Магнусен. — Засичаме разместване на земни пластове някъде около вас.

— Добре, вие печелите. Да открием Уопнър и да се махаме бързо от тук.

Те се изкатериха по стълбата до площадката на трийсет и третия метър, входът на сводестия тунел бе над тях, зееща паст от изгнило дърво и пръст. Найдълман надникна вътре и лъчът на лампата на шлема му прониза влажния мрак.

— Уопнър? Хайде, размърдай се. Прекратяваме мисията.

Хач се вслуша, но от тунела се носеше единствено тишина и лек, студен ветрец.

Найдълман продължи да оглежда тунела още миг-два. После погледна с присвити очи първо Бонтер, а после и Хач.

Изведнъж, сякаш жегнати от една и съща мисъл, и тримата откопчаха карабините си и се закатериха към входа на тунела, влязоха вътре и хукнаха. Хач не си спомняше тунелът да бе толкова нисък. А и самият въздух в него бе сякаш по-различен.

Сетне тунелът изви в малка каменна камера. Двата пиезоелектрични сензора си стояха на срещуположните й стени. До единия бе палмтопът на Уопнър с изкривена под невъзможен ъгъл антена. В камерата се носеха вълма мъгла, пронизвани от лампите на шлемовете им.

— Уопнър? — извика Найдълман и завъртя лампата си. — Къде, по дяволите, се е дянал?

Хач задмина Найдълман и видя нещо, което смрази кръвта във вените му. Един от масивните камъни на свода се бе стоварил върху стената на помещението. Хач забеляза дупката в тавана, Досущ като от изваден зъб; от нея се свличаха бучки влажна, кафеникава пръст. На пода — там, където основата на падналия камък бе притисната към стената — той забеляза нещо бяло и черно. Като приближи, Хач видя, че бе една от гуменките на Уопнър, която се подаваше между каменните плочи. В следващия миг се озова до нея и светна с фенера си между двата камъка.

— О, Господи — рече зад гърба му Найдълман.

Уопнър бе притиснат здраво между двете гранитни плочи, едната му ръка бе прикована до тялото, а другата — вдигната нагоре под невероятен ъгъл. Главата му с шлема бе обърната на една страна и гледаше към Хач. Очите му бяха широко отворени и пълни със сълзи.

Уопнър отвори беззвучно уста. Моля те…

— Кери, опитай се да се успокоиш — рече Хач и освети с фенера си тясната цепнатина нагоре и надолу, като в същото време се суетеше около интеркома си. „Боже мой, учудващо е, че е още жив.“

— Стрийтър! — извика той по интеркома. — Тук имаме човек, затиснат между две каменни плочи. Спусни ни няколко хидравлични крика. Искам кислород, кръв и физиологичен разтвор.

Обърна се към Уопнър.

— Кери, ще отместим тези камъни с крикове и ще те извадим скоро, много скоро. А сега искам да разбера къде си ранен.

Устните му отново се размърдаха.

— Не знам — дойде отговорът с шумно издишване. — Усещам се… като изцяло натрошен вътрешно.

Думите му бяха необичайно размазани и Хач осъзна, че програмистът едва можеше да мръдне челюстта си, за да говори. Хач отстъпи от скалата, отвори чантата си, извади спринцовка и я напълни с два кубика морфин. Промъкна ръка през неравните камъни и заби иглата в рамото на Уопнър. Той не потрепна, нямаше никаква реакция, нищо.

— Как е той? — попита надвесилият се над него Найдълман и с думите му излетя облак пара.

— Отдръпнете се, за Бога! — рече Хач. — Той се нуждае от въздух.

Сега самият той почувства, че се задъхва, че диша все по-дълбоко и по-учестено, усетил недостига на въздух.

— Внимавай! — рече Бонтер зад гърба му. — Може да има и още капани.

„Капан ли?“ На Хач не му бе дошло на ума, че това би могло да бъде капан. Ала как иначе този огромен камък от покрива ще се срути толкова точно… Опита се да се добере до ръката на Уопнър, за да измери пулса му, ала тя бе изкривена и отместена встрани и не можа да я достигне.

— Криковете, кислородът и плазмата идват — чу се гласът на Стрийтър по интеркома.

— Добре. Спуснете до платформата на трийсет и третия метър сгъваема носилка с надуваеми шини и ортопедична яка.

— Вода… — прошепна Уопнър.

Бонтер пристъпи и подаде манерката на Хач. Той бръкна в процепа и наклони тънката струйка вода от манерката да потече по шлема на Уопнър. Когато той изплези език, за да улови водата, Хач забеляза, че бе синьочерен и по цялата му дължина блестяха капчици кръв. „Иисусе Христе, къде са тези крикове…“

— Помогни ми, моля те! — избъбри Уопнър и тихо се закашля. На брадата му се появиха няколко петънца кръв.

„Пробит бял дроб“, помисли си Хач.

— Дръж се, Кери, само още няколко минути — произнесе той колкото можеше по-успокояващо, а сетне се обърна и натисна зверски интеркома си.

— Стрийтър! — просъска той — Криковете, по дяволите, къде са криковете?

— Данните за качеството на въздуха наближават червеното деление — каза тихо Найдълман.

— Спускаме — чу се гласът сред пукота на статично електричество.

Хач се обърна към Найдълман и видя, че той вече бе тръгнал да поеме нещата.

— Усещаш ли ръцете и краката си? — попита той Уопнър.

— Не знам. — Последва пауза, в която програмистът опитваше да поеме дъх. — Усещам единия си крак. Но като че ли костта му е извадена.

Хач наведе лъча на фенера си надолу, но не можа да види нищо друго, освен усукания в тясното пространство крачол; докът бе пропит в тъмночервен цвят.

— Кери, гледам лявата ти ръка. Опитай се да мръднеш пръстите си.

Ръката му, необичайно синкава и подута на вид, си остана неподвижна дълго време. Сетне показалецът и средният му пръст потрепнаха леко. Хач усети вълна на облекчение. „Гръбначно-мозъчната дейност все още не е спряла. Ако можем да отместим тази скала от него, все още имаме шанс.“ Той разтърси глава, опита се да проясни мислите си.

Подът отново се разтресе, изсипа се порой от пръст и Уопнър изпищя: висок, нечовешки писък.

— Господи, какво бе това? — попита Бонтер и хвърли бърз поглед към тавана.

— Мисля, че ще е най-добре да излезеш — рече тихо Хач.

— В никакъв случай.

— Кери? — разтревожен, Хач се взря отново през цепнатината. — Кери, можеш ли да ми отговориш?

Уопнър го гледаше втренчено, а от устните му се откърти нисък, дрезгав стон. Дишането му сега бе хриптящо, гърлото му клокочеше.

Хач чу тупването и изтракването на машинарията отвън: Найдълман бе изтеглил въжето, с което ги бяха спуснали от повърхността. Задиша отчаяно учестено, след като усети странно леко бръмчене в главата си.

— Не мога да дишам — успя да изрече Уопнър, а очите му бяха избледнели и сякаш бяха станали стъклени.

— Кери? Справяш се чудесно. Само се дръж още малко.

Кери се задъха отново и се закашля. От устните му към брадичката се процеди тънка струйка кръв.

Чуха се стъпки на бягащ човек и Найдълман се появи. Той тръшна на земята два хидравлични крика, след тях — преносима бутилка кислород. Хач грабна маската и започна да навива накрайника й към регулатора. След това завъртя крана на бутилката и чу успокояващия съсък на кислорода.

Найдълман и Бонтер заработиха трескаво зад гърба му, разкъсаха пластмасовите опаковки, освободиха криковете от железните пръти и започнаха да ги сглобяват. Последва нов трус и Хач усети как високата скала се отмества от ръката му и бавно, но неумолимо се притиска към стената.

— Побързайте! — извика той.

Главата му бе силно замаяна. Разви крана до максимум и пъхна кислородната маска в тесния процеп между камъните.

— Кери — рече той, — сега ще сложа маската на лицето ти. — Задъха се, не му стигаше въздухът да говори. — Искам да дишаш бавно и на малки глътки. Става ли? Само след няколко секунди ще отместим с криковете тази скала от теб.

Наложи маската върху лицето на Кери, опита се да я мушне под уродливо смачкания шлем на програмиста. Наложи се да оформи с пръсти маската, за да я направи достатъчно тясна, та да пасне на смазания нос и уста на програмиста; едва сега разбра колко силно бе притиснат младият мъж. Влажните, изплашени очи го гледаха умоляващо.

Найдълман и Бонтер мълчаливо и съсредоточено работеха по монтирането на криковете.

Хач проточи врат, за да погледне по-добре през цепнатината, и видя опасно стеснилото се лице на Уопнър, долната му челюст вече не можеше да се затвори поради натиска. Кръвта бликаше от бузите му — там, където ръбовете на шлема се бяха впили в плътта. Не можеше повече да говори, нито да вика. Лявата му ръка потрепна конвулсивно и сякаш погали скалата с моравите си пръсти. От устата и ноздрите му излезе слабо дихание. Хач знаеше, че натискът правеше дишането му почти невъзможно.

— Ето — изсъска Найдълман и подаде крика на Хач. Хач се опита да го пъхне в процепа.

— Много е разтворен! — рече задъхано той и го хвърли обратно. — Свий го!

Обърна се към Уопнър.

— А сега, Кери, искам да дишаш заедно с мен. Ще броим заедно, става ли? Едно… две…

След силен трус и остър стържещ звук каменният къс се притисна още по-близо; Хач усети как собствената му ръка и китка изведнъж се оказаха между скалите. Уопнър потрепери силно, след което изохка. Хач с ужас гледаше как лъчът на фенера му се насочва в тясното пространство с безмилостна яснота и видя как очите на програмиста изпъкват, първо порозовяха, после станаха червени и накрая — черни. Разнесе се раздиращ звук и шлемът се пръсна по шевовете си. Потта върху бузите и носа се смесиха с розово при последвалото сближаване на скалите. От едното ухо, а и изпод ноктите на Уопнър рукна кръв. Челюстта се откачи и увисна настрани.

— Скалата продължава да се плъзга! — изкрещя Хач. — Дайте ми нещо, каквото и да е, за да…

Ала още преди да довърши, усети как главата на програмиста се изплъзва от ръката му. Кислородната маска заклокочи, след като пътят на въздуха се задръсти от рукналите течности. Хач почувства някакво странно потреперване между пръстите си и за свой ужас осъзна, че това бе езикът на Уопнър, който вибрираше конвулсивно при разкъсването на нервите, които командват мускулите.

— Не! — изкрещя отчаян Хач. — Моля те, господи, не!

Пред очите му заиграха черни петна и той залитна към камъка, не можеше да поеме дъх в тежкия въздух, опитваше се да измъкне ръката си от засилващия се натиск.

— Доктор Хач, отдръпни се! — предупреди го Найдълман.

— Малин! — изпищя Бонтер.

— Хей, Мал! — Хач чу гласа на брат си Джони да шепне от нахлуващата тъма. — Хей, Мал! Насам!

Мракът го погълна напълно и той изгуби съзнание.