Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Бездна (25)

24.

Следващия следобед, докато се изкачваше по пътеката от понтона, след като намести навехнатата ръка на един водолаз, Хач чу трясък откъм фургона на Уопнър. Той спринтира към базовия лагер с предчувствие за най-лошото. Ала вместо да намери програмиста затиснат от някой срутил се тежък рафт с електроника, той го видя да си седи на стола със строшен в краката си компютър и да си похапва с раздразнено изражение сладоледения сандвич.

— Всичко наред ли е?

Уопнър задъвка шумно.

— Не — отвърна той.

— Какво стана?

Програмистът обърна големите си, скръбни очи към Хач.

— Този компютър се сблъска с крака ми, ето какво стана.

Хач се огледа да потърси къде да седне, но се сети, че такова място нямаше, затова се облегна върху касата на вратата.

Уопнър лапна последното парче и пусна опаковката на пода.

— Всичко се обърка.

— Кое?

— „Харибда“. Мрежата на остров Рагид — и Уопнър махна с палец към „Остров–1“.

— И как така?

— Тъкмо бях пуснал програмата си за проклетия втори шифър с все сила. Дори и с по-висок приоритет командите се изпълняваха някак мудно. А и получавах грешни съобщения, странни данни. Пуснах същите програми дистанционно на „Сцила“, на компютъра на „Серберъс.“ И всичко вървеше тип-топ, никакви грешки.

Той се изсмя презрително.

— Имаш ли идея какъв е проблемът?

— Да. Имам много добра идея. Направих диагностика на ниско ниво. Някои от ROM-кодовете са пренаписани. Досущ както когато луднаха помпите ни. Пренаписани са случайно, в поредица от верни модели на Фурие.

— Не те разбирам.

— По принцип това е невъзможно. Разбираш ли? Не е известен начин да се пренаписва ROM така. И на всичкото отгоре в поредица от математически модели.

Уопнър се изправи, отвори вратата на хладилника и си извади още един сладолед.

— Същото нещо става и с твърдите ми дискове, и с магнитно-оптичните. И става само тук. Не на кораба, не в Бруклин. А само тук.

— Не можеш да твърдиш, че е невъзможно. Имам предвид — след като си го видял, че е станало. Просто още не знаеш защо.

— О, знам защо. Това е шибаното проклятие на остров Рагид.

Хач се разсмя, но видя, че Уопнър не се усмихваше.

Програмистът разви хартийката и отхапа солидна хапка сладолед.

— Да, да, знам. Но ти ми посочи друга причина и аз веднага ще я приема. Ала на всички, които са идвали на това проклето място, нещата все са им се проваляли. Необясними работи. Ако се замислиш по-надълбоко, и ние не сме по-различни от останалите. Просто разполагаме с по-нови играчки.

Хач досега не бе чувал Уопнър да говори по такъв начин.

— Каква муха ти е влязла в главата? — попита той.

— Никаква муха не ми е влизала. Проповедникът ми обясни всичко. Вчера се запознах случайно с него в пощата.

„Значи Клей вече разговаря със служители от «Таласа» и разпръсква отровата си“, помисли си Хач, изненадан от силата на гнева си. „Този човек е същинска досада.“

Мислите му бяха прекъснати от появилия се на вратата Сейнт Джон.

— Ето къде си бил — обърна се той към Хач.

Хач го изгледа изненадан. Историкът бе облечен в стар туид и рибарска гумирана шапка, и с кални ботуши. Дишаше тежко.

— Какво има? — попита Хач и се изправи, в инстинктивно очакване да чуе за нов нещастен случай.

— А, нищо сериозно — рече Сейнт Джон и машинално приглади периферията на шапката си. — Изабел ме прати да те доведа на разкопките ни.

— На разкопките?

— Да. Навярно знаеш, че помагам на Изабел с разкопаването на пиратския лагер.

„Изабел това, Изабел онова.“ Хач почувства леко раздразнение от фамилиарното отношение на историка към Бонтер.

Сейнт Джон се обърна към Уопнър:

— Програмата приключи ли на компютъра на „Серберъс?“

Уопнър кимна.

— Няма грешки. Но няма и резултат.

— Ами тогава, Кери, не ни остава нищо друго, освен да опитаме…

— Няма да пренаписвам програмата за многоазбучни шифри! — рече Уопнър и по детински ритна строшения компютър. — Твърде много работа за нищо. А както върви, няма да ни стигне времето.

— Само минутка — намеси се Хач и се опита да потуши спора, преди да е започнал. — Сейнт Джон ми разказа за многоазбучните кодове.

— Значи си е губил времето — отвърна Уопнър. — Тези шифри не са добили популярност чак до края на деветнайсети век. Хората са ги смятали за твърде податливи на грешки и за много бавни. Освен това къде би могъл Макалън да скрие всичките тези кодови таблици? Не би могъл да запомни стотици поредици от букви.

Хач въздъхна.

— Не разбирам много от кодове, но знам това онова за човешката природа. Според твърденията на капитан Найдълман, този Макалън е бил истински изобретател. Знаем как е променил шифъра по средата на записките си, за да защити секрета си…

— Което означава, че има резон да е преминал към по-сложен шифър — намеси се Сейнт Джон.

— Това ни е известно, глупчо — сопна се Уопнър. — Какво мислиш се опитваме да разгадаем през последните две седмици?

— Замълчи за малко — продължи Хач. — Знаем също, че Макалън е преминал към код, който съдържа само числа.

— Е, и?

— Значи Макалън е имал не само богато въображение, но е бил и прагматик. Вие подхождате към този втори шифър само като към технически проблем. Ами ако има още нещо? Възможно ли е да е възникнала някаква наложителна причина Макалън да използва само числа в новия си код?

Във фургона на програмиста се възцари неочаквано мълчание — той и историкът се замислиха.

— Не — отвърна Уопнър след малко.

— Да! — извика Сейнт Джон и щракна с пръсти. — Използвал е числа, за да скрие кодовите си таблици!

— За какво говориш? — изръмжа Уопнър.

— Вижте, Макалън е бил изпреварил времето си. Той е знаел, че многоазбучните шифри са най-сигурни. Ала за да може да ги използва, се е нуждаел от няколко, а не от една шифрови таблици. Но не би рискувал да ги остави да се търкалят наоколо, тъй като е можело да бъдат открити. Тъй че е използвал числа! Бил е архитект и инженер. Обичайно би било да е заобиколен от листи с числа. Математически таблици, планове, уравнения по хидравлика — всички те биха могли да изпълняват двойна роля и да прикриват кодова таблица, без някой изобщо да се досети!

В тона на Сейнт Джон прозвуча ясният звън на вълнението, а и лицето му поруменя силно, нещо, което Хач досега не бе виждал. Уопнър също го забеляза. Той се наведе напред, а забравеният му сладоледен сандвич се топеше и се превръщаше в кафяво и бяло петно върху писалището.

— В това може и да има нещо, Крис, старче — промърмори той. — Не казвам, че е сто процента, но е възможно. — Той придърпа клавиатурата към себе си. — Виж какво ще ти кажа. Ще препрограмирам компютъра на „Серберъс“ да опита с атака на шифъра с избран прав текст. А сега, момчета, оставете ме на мира, става ли? Имам работа.

Хач и Сейнт Джон излязоха от фургона на дъждеца, който обгръщаше базовия лагер като пелена. Беше един от типичните за Ню Ингланд дни, когато влагата сякаш извираше от самия въздух.

— Трябва да ти благодаря — рече историкът и нахлупи по-силно подобната на качулка шапка. — Идеята ти беше добра. Освен това той никога не би ме послушал. Мислех си да занимавам с този въпрос капитана.

— Моля, макар, че не зная дали съм направил нещо. — Хач замълча и додаде: — Нали каза, че ме търсела Изабел?

Сейнт Джон кимна:

— Каза, че имала пациент за теб в далечния край на острова.

Хач се сепна.

— Пациент ли? Защо не ми каза веднага?

— Не е спешно — отвърна Сейнт Джон със загадъчна усмивка. — Не, бих рекъл, че никак не е спешно.