Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Бездна (38)

37.

Хач изкачи последната серия от рампи и стълби до основата на Ортанк. Над шахтата се издигаше конструкцията на новоинсталираната вентилационна система; три масивни отдушника, които изсмукваха мръсния въздух от дълбините и го изхвърляха нагоре, където той се кондензираше в сивкави вълма от пара. Светлината, която извираше от самата шахта, се разпръскваше в заобикалящата я мъгла.

Хач пристъпи, хвана се за перилата на стълбата и се изкачи до наблюдателната платформа, която обрамчваше командната кула на Ортанк.

Найдълман не се виждаше никъде. Всъщност в кулата нямаше никой, освен Магнусен, която наблюдаваше показанията от комплекса сензори, поставени за мониторинг на напреженията и товарите върху гредите в Шахтата. Сензорите светеха в редица от зелени светлинки. При най-малкото повишаване на напрежението върху някоя от гредите, при най-малкото разместване на някоя подпора, съответната лампичка щеше да светне в червено и щеше остро да завие сирена. С напредването на работата по укрепването, честотата на аварийните сигнали непрекъснато намаляваше. Дори грешките в компютърната система на острова изглежда бяха в този случай изчистени почти до край. Сложната система от сензори, чието монтиране започна с последните часове от живота на Уопнър, вече бе завършена.

Хач пристъпи към средата на залата и се взря през стъкления люк към Шахтата под него. Съществуваха многобройни странични тунели и шахти, които все още бяха изключително опасни, но ги оградиха с жълта лента и никой, освен картиращите екипи, нямаше достъп до тях.

Порив на вятъра отвя вълмата мъгла от входа на Шахтата и гледката се проясни. Стълбищното устройство се спускаше стръмно надолу — три блестящи перила, от които се разклоняваха многобройни платформи. От устройството радиално се разчленяваше сложен набор от титанови подпори. Визуалният ефект бе умопомрачаващ: лъскавите подпори, осветени от безброй лампи, хвърляха пръски светлина по цялата мъхеста на вид Шахта, отразяваха и преотразяваха невероятната плетеница от титан, която се спускаше в бездната.

Титановата конструкция бе доста сложна. Същата сутрин хората на Найдълман работиха усилено да подменят липсващите елементи от оригиналния крепеж на Макалън с допълнителни титанови подпори, следвайки указанията на Сейнт Джон. Други подпори бяха добавени в резултат на компютърното моделиране, извършено на борда на „Серберъс.“ До края на деня трябваше да бъдат готови да започнат прокопаването на последните петнайсет метра до камерата на съкровището.

Вгледан в яркоосветената бездна, все още неспособен да приеме реалността от писмото на Клеър, Хач забеляза някакво движение: беше Найдълман, който се издигаше с механичния асансьор. До него стоеше Бонтер, която се бе обгърнала с ръце, сякаш й бе студено. Светлината от лампите с натриева пара позлатяваше пясъчнорусата коса на капитана.

Хач се запита защо ли капитанът искаше да се срещне с него тук. „Може би язвата му се е раз лютила“, помисли си мрачно той. Всъщност нямаше да се учуди, ако причината да го извикат, се окажеше от здравословно естество. Никога не бе срещал човек, който да работи толкова много, или да прекарва толкова време без сън, както Найдълман през тези последни няколко дни.

Капитанът скочи на платформата, след това изкачи стълбите до Ортанк; калните му ботуши оставяха следи от стъпки по металния под. Бонтер стигна до платформата и влезе в залата след капитана. Хач я погледна и се сепна от изражението й. И двамата кой знае защо не проговаряха.

Найдълман се обърна към Магнусен.

— Сандра, можем ли да останем за малко насаме?

Инженерката се изправи, излезе на наблюдателната площадка и затвори вратата подире си. Найдълман пое дълбоко дъх и погледна към Хач с уморени очи.

— Най-добре се стегни — рече тихо той.

Бонтер не каза нищо, само го гледаше.

— Малин, намерихме брат ти.

Хач почувства как изведнъж губи почва под краката си, сякаш по неведом начин се откъсваше от окръжаващия го свят, запратен в някаква забулена, смътна далечина.

— Къде? — успя да отрони.

— В дълбока кухина под сводестия тунел. Под решетката.

— Сигурни ли сте? — прошепна Хач. — Възможно ли е да има грешка?

— Скелет на дете е — рече Бонтер. — На около дванайсет, може би тринайсет години, с дочени панталонки, бейзболна шапка…

— Да — прошепна Хач и се отпусна на някакъв стол, най-неочаквано облян от вълна на замайване, от която коленете му омекнаха и главата му се изпразни.

Известно време на кулата се възцари мълчание.

— Трябва да го видя сам — рече най-сетне Хач.

— Знаем това — рече Бонтер и внимателно му помогна да се изправи на крака. — Ела.

— Има рязко спускане по вертикална шахта — рече Найдълман. — Най-долната кухина не е напълно укрепена. Съществува реална опасност.

Хач махна с ръка.

Навлече непромокаемо яке и се качи в малкия електрически асансьор, който се спускаше по стълбищното устройство. Следващите няколко минути протекоха като в някаква сива мъгла. Крайниците го боляха, а и собствените му ръце, с които бе сграбчил перилата, изглеждаха сиви и безжизнени на ярката светлина в Шахтата. От двете му страни стояха Найдълман и Бонтер, а членове на екипите по укрепването ги наблюдаваха отдалеко, докато преминаваха покрай тях.

Като стигнаха площадката на трийсет и третия метър, асансьора спря. Излязоха на металната платформа и преминаха по мостчето към входа на тунела. Хач се поколеба.

— Това е единственият път — рече Найдълман.

Хач влезе в тунела покрай голяма вентилационна тръба. Таванът вътре вече бе укрепен с метални греди, свързани с редица винтови крикове от титан. След още няколко кошмарни стъпки се озова отново в осмоъгълната каменна камера, в която бе загинал Уопнър. Големият камък си лежеше притиснат към стената, на пръв поглед недокоснат, смразяващ паметник на програмиста и на машината на смъртта, която го бе унищожила. Чифт крикове още си стоеше на мястото срещу скалата — там, където ги бяха монтирали, за да извадят трупа. Вътрешната страна на скалата и стената бяха обагрени в ръждивочервен цвят, ярко осветен от лампите. Хач се извърна.

— Ти го желаеше, нали? — попита Найдълман с изпълнен от любопитство тон.

Хач с огромно усилие направи крачка напред, мина покрай скалата, покрай ръждивото петно и пристъпи към кладенеца в средата на помещението. Желязната решетка бе махната, а в тъмната шахта се спускаше въжена стълба.

— Нашите дистанционно картиращи екипи започнаха да работят по тези вторични тунели едва вчера — рече Найдълман. — След като се върнаха към тази камера, изследваха решетката и изчислиха, че шахтата под нея се пресича с тунел, водещ към брега. Онзи същият, който си открил като момче. Тъй че изпратили човек долу да провери. Той минал през нещо, което някога е било своего рода водонепроницаема преграда. — Той пристъпи напред. — Аз ще се спусна пръв.

Капитанът изчезна надолу по стълбата. Хач изчака; съзнанието му бе напълно пусто, единственото възприятие бе от хладния полъх, който идваше от тунела под него. Без да каже нищо, Бонтер улови ръката му.

След няколко минути Найдълман им извика отдолу. Хач пристъпи напред и се улови за дръжките на тясната стълбица.

Кладенецът бе с диаметър едва метър и двайсет. Хач заслиза, следваше очертанията на гладката шахта, която се изви, за да заобиколи голяма скала. Стъпи на последното стъпало и кракът му потъна във воняща тиня; огледа се и страхът едва не го задави.

Намираше се в малка камера, изрязана в глинестата почва от ледниково време. Изглеждаше като тясна тъмница, обградена от всички страни с масивни скали. Ала след това забеляза, че една от стените не стигаше до пода. Всъщност, това, което бе взел за стена, бе масивна зидария от дялани квадратни камъни.

Найдълман насочи лъча на лампата си към камъка. Просветна някакво размазано бяло петно.

Усетил как кръвта бие в слепоочията му, Хач пристъпи напред и се наведе. Откачи фенера от осигурителния си колан и го насочи.

Под камъка бе притиснат скелет. Шапката на „Ред сокс“ още стоеше на черепа, а под нея се подаваха кичури кестенява коса. Почти изгнилата риза бе залепнала по гръдния кош. Под нея имаше чифт оръфани панталони, все още стегнати с колан. Изпод плата се подаваше колянна кост. Червен, висок кец скриваше дясното ходило, докато лявото бе все още затиснато зад камъка, смазано в някаква пихтиеста маса.

Сякаш някъде отдалеч Хач забеляза, че краката и ръцете са силно натрошени, ребрата стърчаха от гръдната кост, а черепът бе смазан. Джони — а това можеше да бъде единствено Джони — бе станал жертва на един от капаните на Макалън, подобен на онзи, който бе убил Уопнър. Но без шлема, който да забави движението на скалата, смъртта при него трябва да е настъпила по-бързо. Хач можеше да се надява поне на това.

Той протегна ръка и нежно докосна козирката на шапката. Тя бе любимата на Джони, с автограф от Джим Лонборг. Баща им му я бе купил при онова пътуване до Бостън в деня, когато „Ред сокс“ спечелиха титлата. Пръстите му се плъзнаха надолу, за да погалят кичур коса, сетне проследиха извивката на челюстта, минаха по брадичката към смазания гръден кош. Запечатваше всяка подробност като на сън: далечно, но в същото време особено ярко възприятие, както понякога става като сънуваш. Всяка подробност се врязваше в съзнанието му с резкостта на съвършено шлифован диамант.

Хач остана неподвижен, обхванал с ръка студените, тънки кости в гробовната тишина на ямата.