Катлийн Удиуиз
След целувката (9)

9

Откъсната от нежните прегръдки на съня, Раелин лежа известно време неподвижно, опитвайки се да разбере какво я е събудило. Завесите, които по-рано бяха спуснати пред френските прозорци, сега бяха дръпнати встрани. През единия прозорец надничаше голяма октомврийска луна, а пред сияйното й лице минаваха парцаливи облаци, тласкани от западния вятър. Короните на огромните дървета шумоляха и току някой клон проскърцваше по тухлената стена на къщата, но освен тези слаби звуци, в стаята цареше гробна тишина.

Раелин протегна ръка към другия край на леглото и потърси утешителния допир с тялото на мъжа, чието присъствие винаги й вдъхваше сигурност и спокойствие. Уви, там нямаше никой. Напрегна очи към тъмните кътчета на стаята, но от Джеф нямаше и следа.

— Джефри? — приглушено го повика, но не получи отговор. Озадачено свъси вежди. Прочисти гърлото си и отново извика, този път по-смело: — Джефри? Къде си?

Отново пълна тишина.

Раелин отметна завивките и скочи от леглото. Припряно намъкна нощницата и робата си, които Джеф бе оставил на един стол наблизо. Опипом намери кутийката с праханта и успя да запали газената лампа на масичката до леглото. На бледата й светлина погледна часовника над камината.

Един и половина!

Спала беше най-много четиридесет минути. Но къде е Джефри? Защо е станал от леглото?

През прозорците нахлуваше хладен ветрец и Раелин разтри раменете си. Колебливо тръгна към верандата и без да я е грижа колко леко е облечена, излезе от стаята. Каза си, че Джефри сигурно ще е на верандата. Огледа се в двете посоки и видя, че и там няма никой.

Доколкото знаеше, Джефри никога не бе ставал от тяхното легло посред нощ. Нямаше представа какво го е накарало да го стори сега, и това силно я тревожеше. Дали не е чул някакъв обезпокоителен шум? Веднага се сети за Густав. Този мерзавец може да е решил да се върне с хората си, за да стори още злини, да отмъсти на Джефри… Студени тръпки пролазиха по тялото й.

— Джефри, къде си? — нещастно извика тя.

Внезапно сърцето й се сви от някаква непоносима болка. Изпитвала бе подобно нещо само при смъртта на родителите си. Страхуваше се за него и това я караше да се чувства самотна и изгубена. Сякаш само за миг животът й бе опустял.

Раелин удивено притисна треперещи пръсти към гърлото си и се огледа в тъмнината. Нещо изплуваше в съзнанието й, проясняваше се и се избистряше.

— О, Джефри! — прошепна тя. — Какво си сторил със сърцето ми?

Не чу отговор. Но и не й трябваше. Той бе за нея като река, която лъкатуши в душата й и напоява цялото й същество с радост, спокойствие, доволство, всеотдайност и… любов?

С ъгълчето на окото си Раелин забеляза мъждукаща светлина в далечината. Обърна се и се загледа натам, но видя само отблясъци от лунните лъчи, проникнали през короните на дърветата. Зачуди се дали това е било само плод на въображението й и продължи да се взира в същата посока. Известно време се чуваше само вятърът, шумолящ сред клоните и трополенето на отцеждащи се от листата капки дъжд. Но в един миг клоните на дъба се разлюляха от по-силен порив, и тя отново забеляза слабата светлинка, която, изглежда, идваше откъм конюшнята.

По това време конярите и треньорите обикновено спяха, но ако имаше проблем с някой от конете, то със сигурност щяха да са на крак. Много вероятно бе Джеф да е забелязал светлината в конюшнята или да е чул нещо и да е отишъл да види какво става.

Раелин изтича обратно в спалнята и набързо обу пантофките си, после затича по стъпалата на верандата и през поляната. Щом стигна до конюшнята, откри, че светлината идва от един-единствен фенер, окачен на гредата над бокса на Ариадна. Макар че вратата бе отворена, не можа да види кобилата и внезапно се разтревожи, че красивото животно може да е болно и да лежи на пода.

Раелин тревожно забърза нататък, но само миг по-късно се закова на мястото си, чула бебешки плач.

Бебе? Съзнанието й отхвърляше подобна мисъл. Тук, в конюшнята?

Раелин вече не вървеше. Затича се към бокса. Стигна до вратата, сграбчи страничната греда и тъкмо щеше да влети вътре, когато окаменя на мястото си. Ариадна не се виждаше никъде. Вместо нея пред очите й се разкри кошмарна гледка. Кръв! Навсякъде имаше кръв! По пресните дървени стърготини върху пръстения под! По бюстието и полите на жълта рокля! По тънките пръсти, сгърчени в агонията на смъртта! По малкото вързопче, откъдето долитаха неистовите детски писъци!

Раелин притисна ръка към устата си, за да потисне надигащия се писък. Погледът й се плъзна по дребната спретната фигура, просната в гротескна поза върху пода. Макар че цялата й рокля бе прогизнала от тъмни петна, личеше, че кървенето идва някъде откъм гърдите. Голяма локва кръв напояваше роклята над кръста. Оттам очите на Раелин отскочиха към русата коса и младото лице.

Нел!

Само шепот отрониха устните на Раелин, но при този звук от тъмните сенки в ъгъла се надигна висока мъжка фигура. Изплашена до смърт, Раелин отстъпи назад и се препъна. Вече очакваше този главорез, който бе убил момичето, да нападне и нея. И тогава сиянието на фенера освети лицето на мъжа. Тя объркано се втренчи в познатите черти и в кървавата риза.

— Джефри? Какво правиш…?

Очите й отскочиха към ножа. Кървавото острие с дръжка във форма на овнешка глава висеше в отпуснатата му ръка.

Гласът му прозвуча някак странно, глухо и далечно. Пристъпи към нея, протегнал свободната си ръка. Лицето му бе напрегнато, устните присвити в тънка линия, а очите странно потъмнели, с изражение, каквото никога не беше виждала. Сякаш бе напълно непознат. А само преди час се бяха любили като съпруг и съпруга. Минути преди този ужасяващ миг тя бе достигнала до едно разтърсващо душата й откритие…

Погледът й отново се впи в ножа в ръката му, после и в мъртвото момиче. В един-единствен миг мисълта, че този мъж й е по-скъп от живота, че в душата й се е разлистило едно прекрасно чувство, радостта, която бе познала в обятията му, бяха стъпкани под развилнелите се минали съмнения и страхове. Тя си спомни колко подло бяха предадени родителите й. Прониза я и болката, че в крайна сметка приказният свят, в който мислеше, че е попаднала, наистина е бил прекалено хубав, за да е действителен… Петното на кръвта замъгли щастието, което бе изпитала като жена на Джефри Бърмингам. Сърцераздирателен вопъл се надигна от дъното на душата й и този път тя не успя да го сдържи.

— Не-е-е!

Без да може повече да потиска ужаса и подозрението, Раелин се отдръпна назад. В един миг Джеф остана като прикован на мястото си. После с тиха ругатня захвърли кървавия нож в ъгъла на бокса и пристъпи към нея.

— Изслушай ме, Рае…

Тя го прекъсна, като рязко махна с ръка. Заслепена от сълзите, се извърна и избяга от него. Затича с всички сили, напрягайки всяко мускулче в тялото си в отчаян бяг към къщата. Трябваше да се досети! Всичко беше прекалено хубаво, за да е истина! Джефри, бракът им, все по-дълбокото й обвързване с този мъж! Всичко е било една голяма лъжа!

Сърцето й биеше лудо, сподавените й ридания я оставяха без дъх. Раелин през сълзи погледна назад, видя, че мъжът й крачи бързо след нея. Когато стигна до стълбите на верандата, едва си поемаше дъх. Изтри с ръка лицето си, втурна се в спалнята им и се огледа отчаяно, търсейки къде да се скрие. Джефри познаваше стаята си прекалено добре, за да може тя да се чувства в безопасност в някое тъмно ъгълче. Можеше единствено да се опита да го забави малко, докато търси път за бягство.

Задъхана от страх, болка и от усиления бяг, Раелин с трясък затвори големите стъклени врати към верандата, после се втурна през стаята, обляна в нов порой от сълзи. Щом се измъкна в коридора, затвори много тихо вратата зад гърба си. Едва бе стигнала до старата си спалня и бе превъртяла ключа в ключалката, и ето че чу стъпки в коридора. На Джефри не са му трябвали и три секунди да открие хитростта й.

Джеф се опита да отвори вратата, после почука. Знаеше, че жена му е ужасена от видяното, затова се опита да я повика с нежен и приглушен глас.

— Раелин, любов моя, не се бой от мен, моля те! Не съм убил Нел. Трябва да ми повярваш!

Сгушена на леглото, трепереща от страх и от чувствата, които разкъсваха сърцето й, Раелин силно притисна треперещите пръсти към устните си, за да заглуши риданията. Взираше се в мрака към вратата, отделяща я от мъжа, когото бе познала като съпруг и любовник. Чу го как тихо изруга, после чу и отдалечаващите се към неговата спалня стъпки. Отдъхна си. В далечината една врата се отвори и затвори. Заслуша се, трепереща от страх, и й се стори, че тишината продължи цяла вечност. После лек шум откъм верандата и приближаваща се светлина я накараха да скочи от леглото. Сети се какво е забравила. Единият от двата френски прозореца винаги стоеше отключен за слугите!

Миг преди съпругът й да стигне до стъклените врати, тя успя да спусне резето и поне засега се почувства в безопасност. Облени в светлината на газената лампа, двамата стояха един срещу друг, разделяха ги само няколко сантиметра и стъклото на френския прозорец, но и ужасните подозрения, внезапно изникнали между тях.

Един ритник с ботуша му лесно би премахнал стъклената преграда, но Джеф знаеше, че ако разбие стъклото, най-вероятно жена му ще полудее от страх, и това ще затвърди подозренията й. Трябваше някак да успее да разсее страховете й.

Джеф срещна изпълнените й със сълзи очи и с огромни усилия си наложи да говори спокойно.

— Раелин, скъпа, разбирам, че изживя ужасен шок, но няма защо да се боиш от мен. Не разбираш ли? Когато отидох в конюшнята, Нел вече беше мъртва. Тъкмо заспивах, когато чух писъка й, и отидох да видя какво става. А сега, моля те, Раелин, миличка, просто отвори вратата и ми позволи да поговоря с теб! Няма да ти сторя нищо лошо! За нищо на света!

Отново, и отново ужасният спомен как Нел лежи окървавена и безжизнена в конюшнята се връщаше в съзнанието й. Раелин нямаше представа защо момичето отново е дошло в Оукли, след като Джеф я беше предупредил да не го прави. При толкова много пристигащи, а по-късно и заминаващи гости, нейното идване надали е било забелязано от прислугата. Конярите бяха заети да носят вода за екипажите на пристигналите карети. А когато са приключили с това, вероятно са се прибрали по стаите си да спят.

Може би Нел отново е решила да дойде в плантацията и да моли за издръжка за детето, което твърдеше, че е на Джеф. Вероятно си е помислила, че ако той е в състояние да даде такъв разточителен бал в чест на жена си, със сигурност би могъл да си позволи и месечна издръжка за рожбата й. Явно Нел не бе разбрала причината за отказа на Джеф да й дава пари. А той просто не искаше да бъде изнудван. Макар че бе готов да отдели щедра сума, за да спаси едно чернокожо момиче от жестокостите на господаря й, Джеф притежаваше желязна упоритост, която не допускаше да бъде изнудван чрез заплахи. Раелин бе виждала подобна твърдост у баща си, беше я разпознала и в Джеф. И не това я плашеше, а мисълта, че Нел може да е изкарала Джеф от границите на търпението му. Самият той бе казал на момичето още при предишното й идване, че му идва да я удуши. Ами ако тя наистина го е накарала да побеснее? Може да е избухнал и да е сторил най-лошото.

Въпреки че бе неспособна да си представи своя благороден красив съпруг да нарани която и да е жена, по какъвто и да е начин, Раелин просто не можеше да се отърси от видяното със собствените си очи. Той държеше кървавия нож, който несъмнено бе причинил смъртта на Нел, ножа, който принадлежеше на Джеф и обикновено стоеше на писалището в спалнята му. Как можеше да изхвърли тези факти от съзнанието си?

Лицето на Раелин се сви от болезнените емоции, които продължаваха да я разкъсват, а сълзите продължаваха да се леят по бузите й. Той я бе спасил от ужасната участ да стане собственост на Густав, беше я отвел в един приказен свят, беше й показал радостта от семейното щастие и насладите на любовта. И все пак в този миг й се струваше, че въобще не го познава. Горчивият опит от миналото я беше научил колко лесно може да бъде подведен и предаден човек. Та нали собственият й баща бе обвинен в измяна от своите равни? Майка й повярва, че Купър Фрай е отдавна изгубеният й брат и това в крайна сметка я доведе до трагична смърт на борда на кораба. Всичко това караше Раелин да мисли, че не бива никога на никого да има доверие.

— Моля те, Джефри, върви си! — изхлипа тя. Страхуваше се да срещне погледа му през стъклото. Тези тъмни и прозрачни очи мълчаливо я молеха да го изслуша и да му повярва и имаха силата да разкъсат душата й. — Трябва ми време, за да обмисля всичко това. Остави ме сама!

Джеф вдигна ръка, за да й се помоли отново, но когато погледът на Раелин се прикова към ръката му, той я погледна и видя, че пръстите му са покрити с гъста потъмняла кръв. Бавно отпусна ръката си надолу и отчаяно въздъхна. Да се опитва да говори на жена си в този миг беше напълно безполезно. Тя очевидно се ужасяваше от него. Бавно се отдалечи, за да се върне в спалнята си и да я остави да премисли нещата и да реши дали е невинен, или виновен.

Изтощена и разтреперана, Раелин просто не можеше да стои на краката си. Обърна се и се олюля към леглото. Хвърли се върху него и зарови лице във възглавниците, за да даде воля на дълго сдържаните ридания. Студеното, мрачно, грозно усещане в стомаха й не искаше да отстъпи пред разума и доверието.

Най-сетне непроницаема зловеща тъмнина обгърна изтощеното й съзнание и я завлече на дъното на някакъв шеметен, безчувствен унес.

 

 

— Божичко, господин Джефри! Ранен ли сте, сър?

Когато зърна господаря си, Кингстън все още мигаше сънено, но при вида на толкова много кръв очите му щяха да изскочат от орбитите.

Блъскането на няколко врати бе събудило Кингстън, чиято спалня се намираше на втория етаж на къщата. Преди да излезе от стаята си, бе грабнал голяма тояга — след посещението на Густав Фридрих винаги я държеше под леглото си, в случай че германецът се върне с бандата си, и отново се опита да нахлуе в имението. Но при вида на господаря си Кингстън се зачуди не е ли било по-добре да грабне някакви медицински принадлежности.

На Джеф не му беше трудно да си представи каква гледка представлява с окървавените си дрехи и с ръце, покрити с лепкави тъмни петна. Налагаше се първо да успокои иконома, преди да му даде нарежданията си.

— Кръвта не е от мен, Кингстън. От Нел е. Някой е намушкал момичето в конюшнята. Бебето й също е там, съдира се от рев, но доколкото видях, не е ранено. Трябва да го донесеш и да му намериш дойка, но те съветвам да се приготвиш за ужасна гледка. Който и да е убил Нел, направил го е особено жестоко.

Джеф замълча и се опита да прогони грозната картина от мислите си. След миг тревожно въздъхна и продължи:

— Прати някой от конярите в Чарлстън да доведе шерифа. Докато го чакаме, нека Спарки и Тадеус да претърсят бокса за някакви улики.

Кингстън най-сетне затвори устата си и преглътна.

— Да, сър, веднага ще се погрижа за тия работи. Ама на вас не ви ли трябва нещо? Изглеждате ужасно разстроен.

Джеф можеше веднага да каже какво му трябва — на първо място причината за убийството на Нел и името на убиеца й.

— Така е, Кингстън, но ти не можеш да ми помогнеш. Вероятно ще ми трябва малко време да преодолея шока от видяното. Но като се замисля за последната ни среща с Нел, предполагам, хората веднага ще помислят, че имам нещо общо с убийството.

— Ами! Няма, сър! — Кингстън поклати глава, все едно подобно нещо никому не би минало през ума. — Поне ние, дето ви познаваме и сме работили за вас, няма да си помислим нищо подобно. Ако бяхте способен на подобно нещо, то сигурно щяхте и да биете нас, слугите, или поне онова опърничаво животно, Брут. Пък вий никога не сте бил толкоз ядосан, господин Джефри.

— На Нел определено бях ядосан — отбеляза Джеф.

— Да, сър, тъй беше, ама и имаше защо след всичко, което тя се опита да направи. Да се промъква така в леглото ви, докато спите, пък после да казва, че вий сте й направили бебето! Че то и аз й бях толкоз ядосан, че бях готов да сторя какво ли не.

— Кингстън, в конюшнята има бебе, което плаче и чака да бъде нахранено — напомни му Джеф. — Не бива да седим тук и да говорим, докато момченцето е в беда.

— Да, сър, отивам веднага.

Щом се върна в спалнята си, Джеф веднага съблече окървавените дрехи. Водата в умивалника бе студена, но той въобще не забеляза това. Изми ръцете, лицето и гърдите си със сапун.

А как само му се искаше да може по същия начин да измие и кървавата сцена от съзнанието си!

Облечен в чисти дрехи, Джеф взе газената лампа и през верандата отиде до френските прозорци, зад които жена му бе потърсила убежище. Стаята беше тъмна и на слабата светлина от своята лампа той успя да види сгушената й фигура на другия край на леглото. Тя не помръдна, когато светлината освети стаята, затова и той предположи, че е заспала, изтощена от шока.

Така е по-добре, нещастно си помисли Джеф. Съзнанието й се нуждаеше от успокоителния сън след всичко, което бе видяла. Де да можеше и той да пропъди грозната картина от съзнанието си по същия начин! Но той бе чул отчаяните молби на Нел да й покаже с нещо, че я обича, и сега изпитваше жестоки угризения, че не бе успял да й помогне.

Замислена въздишка се откъсна от гърдите му и той усети, че нервите му са обтегнати като струни. Не беше трудно да си представи как е изглеждала за Раелин сцената в бокса на Ариадна. В края на краищата той държеше оръжието, с което бе извършено убийството. Ножът най-вероятно бе изчезнал от бюрото му по време на бала. Всеки, който е присъствал, би могъл спокойно да влезе в стаята и да го вземе. И точно това е сторил убиецът — взел е ножа, за да наръга с него едно младо момиче.

Загрижен за осиротялото бебе, Джеф слезе на долния етаж, за да види какво е свършил Кингстън. Свари го тъкмо когато внасяше пищящото бебе в къщата.

— Ужас, господин Джефри! — успя да надвика писъците икономът. — Никога не съм виждал такова нещо. И веднага се уплаших, че и мъничето е ранено, както цялото беше в кървища и щеше да се скъса да реве. Ама само е уплашено, както казахте, господин Джефри.

— Намери ли му дойка?

— Да, сър, жената на надзирателя каза, че може да храни малкия Даниел заедно с нейното дете. Госпожа Фъргюс каза да ви кажа да не се тревожите за него. — Чуха се забързани стъпки и Кингстън кимна към идващата икономка. — Ето я и Кора, сър. Идва да занесе бебето на госпожа Фъргюс.

Кора взе ревящото бебе и веднага провери дали кръвта по одеялцето му не е от него.

— Ние ще се погрижим за малчугана, господин Джефри. Не се безпокойте!

Успокоен, че поне този въпрос се уреди без проблеми, Джеф се върна в конюшнята и с голямо облекчение откри, че някой е покрил с чаршаф тялото на Нел. Спарки и Тадеус трябваше да разровят стърготините наоколо и когато Джеф се появи на вратата на бокса, младият коняр се приближи към него.

— Нищо не намерихме, господин Джефри. — Спарки хвърли един нервен поглед към покритото тяло. — Навсякъде претърсихме, само не и под Нел.

— Шерифът ще го стори, когато дойде — рече Джеф, съжалил двамата мъже.

Видимо облекчен, Спарки кимна.

Тадеус излезе от бокса, като мрачно клатеше глава.

— Господин Джефри, разпитах всичките коняри, ама снощи никой не е видял или чул каквото и да било.

Джеф погледна към другите боксове, после замислено смръщи вежди.

— А къде е Ариадна?

— Още снощи я закарахме в заграждението до конюшнята, сър. Ама оттогава насам никой не я е виждал.

— Защо, за бога, ви е трябвало да я местите, Спарки? Знаеш, че ако реши, може да прескочи всяка ограда.

— Ами, сър, тя беше като побесняла снощи. Риташе дъските на съседния бокс и вдигаше такава дандания, че си помислихме, че ще събори обора. Съвсем беше пощуряла, казвам ви. Като отворих вратата, изхвърча като куршум навън, сякаш й беше пламнала опашката. Едва не ме прегази в бързината.

— А забеляза ли дали има някой в бокса?

— Нали ви казах, господин Джефри, така препускаше, че щом я хванах, въобще не си правих труда да ходя да търся фенер и да гледам какво има в бокса. Хич не се и сетих за това. Най-важното беше да я успокоя.

— Помниш ли около колко часа се случи това, Спарки? — попита Джеф.

Треньорът почеса замислено брадичката си.

— Май беше около единайсет, че може и по-късно да е било. Не помня точно, сър.

— Претърсете съседния бокс и виж дали ще откриете нещо, Спарки. Ако някой непознат се е криел там, това би обяснило защо Ариадна е вдигала такъв шум.

— Тая глупава кобила е можело да му отнесе главата с някой къч, ако е пробвал да влезе в бокса й. Ама сигурно не е станало така, щото не виждам друг труп наоколо.

— Убиецът може да се е опитал да влезе при нея, за да се скрие от теб. Може би точно това е изплашило Ариадна.

— Е, ако тоя тип още има глава на раменете си, може вече да не е с всичкия си. Тая кобила е толкоз опърничава, че не е безопасно да се закача човек с нея.

Тадеус тъжно погледна покритото с чаршаф тяло и загрижено поклати глава, ужасен от случилото се.

— Какъв ще е тоя човек, дето може да стори подобно нещо, господин Джефри? Да убие младо момиче, че и с невръстно бебе при това — туй е направо дяволска работа.

Да убие млада майка, която още кърми невръстното си бебе, наистина изглеждаше като престъпление спрямо природата, помисли Джеф. Хората в областта щяха да са направо ужасени от това позорно дело. А за жалост Нел бе убита именно в неговата конюшня. Надали Раелин щеше да е единствената, която ще го заподозре.

Споменът за сълзите и страха отново жегна сърцето му. Трябваше някак да успее да я убеди в невинността си.

Отново се обърна към Спарки.

— Липсват ли и други коне?

— Не, сър, или поне досега не съм чул такова нещо.

Джеф бе обзет от решителност.

— Изпрати някой да повика Илайджа, Сина на вълка. Да видим дали той ще разгадае нещичко от тази история.

— Да, сър, веднага.

Щом се върна в къщата, Джеф седна на писалището си и се опита да се съсредоточи върху счетоводните книги на плантацията, докато чакаше пристигането на шериф Таунсенд. Повече от час по-късно на вратата се почука.

Влезе Кингстън.

— Илайджа дойде, господин Джефри.

— Кажи му да влезе.

Висок, слаб мъж на около четиридесет и пет години влезе в стаята с шапка в ръка. Очевидно го бяха събудили. Въпреки това бе облечен в дрехите, които предпочиташе да носи: панталони от еленова кожа и мокасини. Носът му бе тесен и с лека орлова извивка, чертите му бяха ъгловати и грубо изсечени, а черната му коса бе отрязана на черта точно под ушите. Тъмната му кожа с червеникав оттенък издаваше смесената му кръв. Говореше се, че майката на Илайджа някога била много красива мулатка, пленена още петнадесетгодишна от индиански воин, който я взел за жена. Няколко години по-късно друго войнствено племе нападнало селото на мъжа й и когато мулатката го намерила мъртъв, скришом се измъкнала заедно със сина си. Оттогава двамата заживели в една колиба в покрайнините на Чарлстън, но когато Илайджа навършил дванадесет години, майка му се разболяла от пневмония и починала.

— Пратихте да повикат мен, сър? — попита Илайджа с дълбок глас, който отекна в стаята.

— Да, Илайджа. Благодаря ти, че дойде толкова бързо. — Джеф го погледна въпросително. — Някой разказа ли ти какво се случи тук?

— Спарки разказал по пътя насам, сър — отвърна следотърсачът. — Каза, снощи валяло. Ако вода не измила следите, мога огледам, сър.

— Постарай се, Илайджа — подкани го той. — Шериф Таунсенд трябва да пристигне всеки момент. Ако откриеш нещо важно, ще му помогнеш наистина много в разплитането на тази проклета история.

Илайджа излезе и Джеф започна да кръстосва стаята. В съзнанието му се бе запечатало лицето на Раелин, обзето от панически ужас. Не можеше да търпи повече — искаше да иде при нея и да изчисти отношенията им от всякакви подозрения. Едва се сдържа да не хукне в стаята й и да попита от къде на къде е готова веднага да си помисли най-лошото за мъжа си. Част от него се чувстваше ужасно обидена от отказа й да го изслуша. Веднъж вече бе приела на сериозно обвиненията на Нел и го бе изхвърлила от леглото си. Но Джеф знаеше, че това, което Раелин видя тази нощ, би могло да изкара от равновесие всяка жена. Разбираше и колко глупаво ще е да я притиска. Ако отиде при нея сега и види, че само при появяването му се разтреперва от смъртен страх, това би разбило сърцето му. Не, каза си той, много по-добре ще е да й остави време да си изясни нещата. Вероятно тогава би склонила да го подкрепя и да му има доверие, каквото и да става.

Отпивайки от чашата кафе, която Кингстън му бе донесъл, Джеф обърна поглед към прозорците. Въобще не бе очаквал, че след грандиозния прием от предната нощ, когато се бяха забавлявали толкова добре, днес ще ги споходи такъв адски кошмар. Тъжно се загледа към първите лъчи на зората над Оукли и въздъхна опечалено.