Катлийн Удиуиз
След целувката (19)

19

Две седмици по-късно, вечерта, когато вече наближаваше времето за затваряне, една висока, напета мъжка фигура отвори зелената врата на шивачницата и свали цилиндъра си, като се упъти към самотното бюро в дъното на коридора на шивачките. Раелин тъкмо прибираше и последните си материали за рисуване в чекмеджето, когато сянката на някакъв мъж падна върху нея. Вдигна очи, очаквайки да види шефа си с някой въпрос за моделите й. Малко по-рано той бе отвел Елизабет на горния етаж, за да търсят някакви мостри за нови платове, които особено харесвал и смятал да използва за една от последните рокли, скицирани от Раелин.

Когато погледът й попадна върху собствения й съпруг, Раелин бе връхлетяна от лавина от впечатления — горе-долу същите като онези, които я бяха накарали да приеме предложението му за брак по-малко от час след първата им среща. Мъжественото му излъчване не бе отслабнало, бръчиците по страните му бяха не по-малко очарователни оттогава, зелените му очи сияеха, както винаги. Единствената разлика бе в самата нея. Не помнеше някога сърцето й да е туптяло така лудешки, дори и след като Джеф я бе грабнал изпод колелата на онази карета. Със сигурност уплахата не би могла да причини подобно шеметно вълнение, нито пък да извика толкова силна руменина по лицето й.

— Нямахме възможност да поговорим, когато те докарах обратно от Хартхевън — тихо рече той, — а и се чудех как се чувстваш. По-добре ли е главата ти? Не виждам белег.

Джеф я огледа от глава до пети, докато тя излизаше иззад бюрото си. Макар че носеше очарователна тъмнозелена рокля със сини карета, която доста успешно прикриваше състоянието й, все пак личеше, че е бременна. А и самият той, когато я бе съблякъл за сън в стаята й в къщата на Елизабет, не бе пропуснал да забележи, че коремчето й вече се е заоблило. Дори бе усетил леките движения в него и бе поставил ръка върху утробата й, за да усети как детето му мърда в нея.

— Не, както виждаш, добре съм — промълви Раелин, опитвайки се да сдържи въодушевлението си.

Преди повече от месец бе напуснала къщата му, но понякога й се струваше, че оттогава са изминали години. Погълната от тревожните си размисли дали е виновен, или невинен, тя не бе осъзнавала колко много ще й липсва съпругът й, ако се разделят, докато не я обзе глождещият страх, че може повече никога да не го види. Този страх се бе вкоренил толкова дълбоко в сърцето й, че тя бе узнала какво е да копнееш отчаяно за някой мъж. Ако Нел е изпитвала същото, което изпитваше и самата тя през дългите седмици на мъчителна раздяла, то Раелин напълно разбираше защо момичето е стигнало до толкова отчаяни постъпки, за да привлече вниманието му.

— А бременността ти? Причинява ли ти някакви неудобства? — загрижено попита Джеф.

— Не, нищо особено, само дето толкова ми се спи по всяко време, а все пак не мога да си подремвам на работното място.

— Да, предполагам, че не можеш.

— Как са Хедър и бебето? Все се каня да наема карета и да ида да ги видя, но имаме толкова много клиентки, които си поръчват дрехи за пролетта, че тук и тримата не можем да си отдъхнем.

— Хедър и дъщеря й са добре — отвърна Джеф. — Дори от време на време Сюзън успява да спи без прекъсване от мрак до зори за най-голяма радост на родителите си. Предполагам, никак не е лесно да кърмиш бебето през четири часа ден и нощ. Но пък това задължение пада изцяло върху майката, колкото и да се опитва таткото да помогне.

Раелин колебливо подхвана темата, която най-силно я тревожеше от известно време насам.

— Оттук и там дочувам разни забележки, които ми подсказват, че сме станали основна тема за клюкарите — осмели се да каже, докато си играеше с малката кукла-манекен на бюрото си. Не смееше да го погледне, когато го подпита: — Дори чух хората да говорят, че си ходил при адвоката си, за да искаш окончателно разтуряне на брака ни.

Презрителното изсумтяване на Джеф в най-общи линии предаде чувствата му относно тази мълва.

— Не вярвай на всичко, което чуваш, скъпа. Никога не бих го сторил, освен ако ти не го поискаш. — Той замислено наклони глава и се взря в очите й, когато тя бавно го погледна. — А ти искаш ли го?

— Не, не, разбира се — побърза да го увери Раелин, като неловко се разсмя. — Просто се уплаших, че може да е вярно, пък и знам колко ми беше сърдит, преди да напусна Оукли.

— Уплаши се? — повтори Джеф, учуден от избраната от нея дума.

— Притесних се, разтревожих се, уплаших се — всички думи значат горе-долу едно и също — мрачно заяви тя.

— Съгласен съм, Раелин, но нима искаш да кажеш, че си се притеснила толкова, че чак си се уплашила?

От устните й се отрони колеблива въздишка.

— Да.

— Това значи ли, че още изпитваш някакви съмнения дали съм виновен за убийството на Нел?

Откровеният въпрос докара сълзи в очите й. Макар и нерешително, тя срещна погледа му.

— Не съм стигнала до някакви определени заключения относно случилото се, ако това имаш предвид. Понякога ми изглежда пълна глупост да се съмнявам, че би могъл да имаш нещо общо с подобна мерзост, но после изведнъж се събуждам посред нощ все от един и същ кошмар, в който виждам как се променяш пред очите ми. А демонът, в който се превръщаш, ме кара да треперя от ужас.

Джеф ни най-малко не беше забравил нощта, когато бе лежал до нея в колибата на Червения Пийт и бе слушал измъчените й бълнувания. За да не рови в старите рани, той сметна, че е по-благоразумно да смени темата.

— Дойдох тук, за да те поканя на вечеря, мадам.

— В Оукли? — Нима той най-сетне желаеше да сложи край на тази раздяла и да й позволи да се върне в дома му? Затаила дъх, Раелин очакваше отговора му така, сякаш това щеше да бъде присъдата да живее или да умре.

— В един ресторант тук, в града — отвърна той и веднага се зачуди дали наистина погледът й потъмня, или само така му се е сторило. — Ако идеята ти се вижда приемлива, можем да вечеряме навън, а после ще те придружа до къщата на Елизабет. Ако не ти се върви, ще наема карета да ни откара. В момента моят файтон не е тук. Трябваше да пратя Тадеус до Оукли, за да свърши някои неща.

Раелин съжали, че сутринта не е облякла нещо по-елегантно.

— Трябва да се облека по-прилично.

— Глупости, скъпа, изглеждаш зашеметяващо, както винаги.

Щедрият му комплимент доста я поободри, но тя невярващо се разсмя.

— Доста се съмнявам, Джефри.

Той се огледа.

— Имаш ли наметало? Навън е необичайно влажно и задушно и предполагам, че не след дълго ще се спусне мъгла.

Раелин посочи към закачалката, където висеше вълнена пелерина.

— Наметалото е на Елизабет, а пелерината е моя.

От шкафчето си Раелин извади стилно боне и си го сложи леко накривено, застанала пред голямо огледало. Обърна се, за да види дали Джеф одобрява вида й, само че тъкмо в този миг се опитваше да забучи голяма игла за шапки в бонето си и като се разсея, здравата се убоде по пръста. Извика от болка, изпусна иглата и стисна в шепа пръста си, за да спре кръвта. Не искаше да изцапа роклята си. Джеф мигновено се бе озовал до нея.

— Ама че съм непохватна! — притеснено възкликна тя с изкривено от болка лице.

— Дай да видя какво направи този път — настоя Джеф и отново я накара да се изчерви. Мислено се проклинаше за това, че когато той е около нея, става непохватна като малко дете.

Джеф улови ръката й и я заведе до умивалника, който Раелин използваше да си мие ръцете, след като е скицирала нещо с въглен. След като изми ранената й ръка обилно с вода и сапун, той я подсуши с чистата си носна кърпа и нежно я сгълча:

— Бъди по-внимателна, Раелин!

Раелин вдигна ръка към челото си, опитвайки се да прикрие силната руменина по бузите си. Близостта му я бе накарала напълно да забрави и убождането, и смущението, че е толкова непохватна. Слисана, осъзна, че магическото излъчване на високото му снажно тяло е накарало собственото й тяло да реагира по удивителен начин. Зърната й се стегнаха и набъбнаха от желание отново да усетят ласките на ръцете и на устните му, и не само това, а и бавното ритмично движение на твърдите му гърди по време на тяхното любовно съединяване. Опита се да овладее пулсиращото усещане в слабините си, породено от копнежа отново да се слее с него, и отново да достигне до онези вълшебни висини, където той я бе отвеждал толкова често. Колко глупаво бе да реагира така! „По-добре се овладей“, укори се тя. „Ако той те желаеше по този начин, щеше отдавна да е дошъл при теб!“

Чертите на Джеф се бяха обтегнали от собственото му желание да грабне жена си, да я притисне силно в прегръдките си и да я целуне с цялата страст, която се бе натрупала в душата му, откак бяха разделени. Никой не знаеше каква агония е за него тази раздяла. Но тъкмо в този миг се чуха забързаните стъпки на Елизабет по коридора откъм апартамента на горния етаж. Зад нея бързаше и Фаръл. Приближаването на двамата не му остави друг избор, освен да потуши надигащия се пожар от чувства в тялото и душата му.

— Какво се случи? — разтревожено попита брюнетката, когато дотича при тях. — Раелин, добре ли си? Стори ми се, че те чух как извика.

— Просто се убодох с една игла за шапки — призна си засрамено тя. — Слава богу, Джефри се погрижи за убодения пръст.

— Е, сигурна съм, че не му трябва помощ от наша страна — весело отбеляза Елизабет, забелязала руменината по страните на приятелката си. За да не се засмее, бързо се оттегли и тайничко даде знак на Фаръл да стори същото. — Връщаме се там, откъдето дойдохме.

Джеф се обърна и срещна искрящия поглед на вдовицата.

— Двамата с жена ми смятаме да вечеряме навън, Елизабет. Няма нужда да я чакаш тази вечер. Може да се върнем доста късно.

— О, разбира се — жизнерадостните нотки в гласа й показваха колко е доволна. — Не се тревожете за нищо. Просто си прекарайте приятно.

— Ще се постараем — обеща ухилен Джеф.

Когато двойката се отдалечи, Раелин се надигна на пръсти и прошепна до ухото на мъжа си:

— Днес Елизабет покани Фаръл на вечеря у дома, а като гледам как си гукат напоследък, много съм доволна, че мога да ида другаде. Заедно с тях щях да се чувствам като пето колело.

— И си готова да излезеш с мен?

С нежна усмивка Раелин спря грейналите си очи върху лицето му.

— Не бих излязла с никой друг, Джефри.

 

 

Нощта бързо се спускаше над Чарлстън, докато семейство Бърмингам вървяха по улиците на града. Откъм морето се проточиха тънки воали мъгла и запълзяха по тесните улички, през които минаваха Раелин и Джеф. Скоро мъглата се сгъсти и запъпли нагоре по високите здания, а в парковете висеше на призрачни валма. Фенерите по улиците заприличаха на увиснали във въздуха кълбета бледа светлина, самотни сияния сред околната сивота.

За вечерята им Джеф бе избрал изискан френски ресторант. Келнерът ги поведе към усамотена маса в дъното. Този път Раелин по-смело срещаше слисаните погледи на хората, покрай които минаваха. Водена под ръка от мъжа си, тя грациозно кимаше на онези, които ги зяпаха изумено.

Настаниха се на масата и си поръчаха бутилка вино и ордьовър. После Джеф нежно улови ръката на жена си, за да подхване темата, която най-силно го вълнуваше, но тъкмо в този момент един висок тъмнокос мъж се осмели да се натрапи в компанията им.

— Извинете, господин Бърмингам. Не знам дали ме помните от бала ви, но аз съм лорд Марсдън. — Мъжът посочи свободното място вляво от Раелин. — Имате ли нещо против да поседна за мъничко при вас и вашата прелестна съпруга? Бих искал да обсъдим един въпрос, който ме доведе в Каролина чак от Англия.

Джеф бе възнамерявал да се наслади на вечерята насаме с жена си, но добрите обноски просто не му позволяваха да откаже на Негова Светлост. Прикривайки умело недоволството си, той учтиво покани лорда да се присъедини към тях.

— Моля, заповядайте.

Келнерът пристигна с виното и веднага бе изпратен да донесе трета чаша. След като опита чудесното френско вино и похапна доста от предястието със скариди и спанак, което Раелин великодушно сподели с него от своята чиния, Негова Светлост похвали домакина си за чудесното вино и храна.

— Изглежда е изключително трудно човек да намери толкова добро вино тук. Поне аз досега не съм успявал.

— Зависи къде ходите и кого познавате, милорд — отвърна Джеф. — Но пък моите кораби внасят голяма част от виното, което се предлага в този град.

Негова Светлост се разсмя гърлено.

— Нищо чудно тогава, че знаете къде да откриете най-доброто вино. Да, наистина. Освен за великолепните им вина много уважавам французите и заради кухнята им. Сосовете, които използват за блюдата си, са просто вълшебни. Влюбих се във всичко френско, когато бях кралски пратеник в тази страна преди няколко години. Но, разбира се, това беше преди отвратителната им революция. Когато селяните превзеха страната, унищожиха всичко хубаво в нея. Сега Франция си има консул, който си е наумил да стане император. Наполеон надали ще се задоволи с по-малко. Едва успяхме да сключим мир с него миналата година и ето че отново сме във война. Ужасно самонадеян е този негодник! А и нищо чудно, като се има предвид какви неща се говорят — че имало шпиони в нашите лагери, та дори и сред приближените на Негово Величество. Как е тук, чуват ли се новини за тези неща при вас, в колониите, сър?

— Искате да кажете, в Каролина? — поправи го Джеф и успя за момент да се усмихне. — Тези територии вече не са под английско владичество.

— Да, разбира се. Грешка на езика, нали разбирате.

— Колкото до въпроса ви, ние като че ли сме доста незаинтересовани от събитията в английския двор и интригите там.

— Но, доколкото разбрах, жена ви е англичанка. Тя не е ли чувала за предателствата и заговорите на някои от приближените до трона?

— Самата тя е пострадала много именно заради тях, Ваша Светлост — уведоми го Джеф, протягайки ръка през масата, за да улови ръката на Раелин. Никак не се изненада, когато усети как трепери тя. — Мисля, че тази тема все още е особено болезнена за нея. Баща й е бил несправедливо обвинен в измяна и е починал в затвора още преди да се стигне до процес.

— О, ужасно съжалявам — отвърна лорд Марсдън. Тъмните му вежди се сключиха загрижено, докато поднасяше съболезнованията си на Раелин. — Надявам се, че не съм ви обидил с необмислените си приказки, мадам. Ако е така, моля ви най-смирено да ми простите.

— Нямаше как да знаете за моето положение, милорд — великодушно промълви тя и успя да се усмихне слабо. — В края на краищата познавате ме само като госпожа Бърмингам. Името на покойния ми баща е Джеймс Барет, граф Балфур.

Лорд Марсдън се отпусна назад в стола си, а челюстта му увисна от изненада. Но бързо се съвзе и побърза да я увери:

— Скъпа моя, въпреки че само бегло познавах баща ви, дълбоко го уважавах. Когато го арестуваха, просто не можех да повярвам, че обвиненията са основателни. Другите благородници се възхищаваха от този човек и дълбоко го уважаваха…

— И въпреки това — прекъсна го Раелин с треперещ глас, — именно някой измежду тези благородници е скалъпил гнусната клевета, която предизвика гибелта му. Баща ми беше уверен, че ще успее да изобличи истинските престъпници, щом бъде изправен пред съда, но уви, почина в затвора, преди дори да има шанс да се защити.

Тъмни сенки се спотайваха в очите на Раелин, докато си спомняше за последните дни на баща си, прекарани в затвора. Той бе загрижен за безопасността на семейството си и именно заради това не искаше двете с майка й да идват в затвора при него. Твърдеше, че залогът е огромен и искаше да се скрият на някое сигурно място, без много-много да се излагат на показ. И все пак накрая майка й отиде да го види — един от изключително редките случаи да не се подчини на съпруга си, когото обичаше и почиташе. Тогава Джеймс Барет й се сторил блед и уморен, но в добро здраве. По-малко от ден след това вече беше мъртъв. На вдовицата му казаха само, че се простудил — което звучеше доста правдоподобно предвид студа и влагата в затворническата килия — и светкавично починал от възпаление на дробовете.

— Но вие сигурно дори и след смъртта му сте можели да докажете невинността му с доказателствата, които е притежавал — рече лорд Марсдън.

— С времето истината за честността и верността на баща ми към крал Джордж ще излезе на бял свят, милорд — отвърна Раелин, уверена, че в крайна сметка доброто винаги тържествува над злото. — Ще дойде ден, когато злото ще бъде поправено, и аз не се съмнявам в това.

— Е, виждам, че развалих празничното настроение и стигнахме до тъжните баналности — хладно отбеляза лорд Марсдън. — Простете, че подхванах темата за проблемите на моята страна. Не бива да забравям къде се намирам, защото явно тук, в Каролина, хората не се интересуват нито от Англия, нито от Франция.

— Да, тук си имаме свои привички и обичаи — потвърди Джеф и като се наведе напред, попита: — А сега, Ваша Светлост, ако позволите да ви подсетя, какъв беше проблемът, по който искахте да поговорим?

— А, да, разбира се! Почти забравих по каква работа съм дошъл, като се замислих за трудностите на страната си. — Той преглътна и заговори по въпроса. — Може би си спомняте, че търся имение, което да подаря на дъщеря си за сватбата. Благородникът, за когото е сгодена, няма надежда да получи титлата на баща си, затова е решил да дойде тук, в Каролина, където вече се е установил по-малкият му брат. Щях да ви посетя по-рано, но както разбрах, известно време не сте били в имението си, а и аз все не можех да дойда до корабната ви компания. Бихте ли могъл да ми помогнете в това начинание?

— Защо не дойдете в кантората ми например утре сутринта? — предложи Джеф. — Мога да ви разведа наоколо и да ви запозная с някои хора, които ще са добре информирани за имотите, предлагани в момента.

— Разбира се, господин Бърмингам. А колкото до тази вечер, какво ще кажете да ви поканя заедно със съпругата ви да вечеряте с мен? Компанията ви ще бъде чест за мен.

— Благодаря, милорд, много сте любезен, но всъщност с жена ми бяхме решили тази вечер да вечеряме насаме.

— О, да, разбира се, колко съм недосетлив! — Англичанинът побърза да стане от масата, видимо обиден от получения отказ.

— Явно ще се наложи да вечерям сам.

Раелин направи лека гримаса, докато гледаше как този мъж помпозно се отдалечава.

— Мисля, че го ядоса, Джефри.

— Наистина не исках да съсипе вечерта ни с присъствието си. Ако ни беше поканил преди няколко дни, щях да бъда склонен да приема поканата му, но не ми беше особено приятно как ни се натрапи тази вечер.

— Вероятно няма да го видиш повече — предупреди го Раелин.

Джеф пренебрежително сви рамене.

— Въобще не ми пука, мадам. Титлата му няма никакво значение тук, в Каролина, а и не се чувствам длъжен да изпълнявам желанията му само защото е лорд. — Протегна ръка и внимателно освободи къдраво кичурче от косата й, което се бе промушило в яката й. Усмихнат, потърка къдрицата между палеца и показалеца си, възхищавайки се на копринената й мекота. — Както му казах, настроил съм се да прекарам вечерта насаме с теб, скъпа.

Доловила дълбоката чувственост в гласа му, Раелин направо се разтопи от удоволствие. Погледна къдрицата, увита между пръстите му, изтегли я и я приглади заедно с косата си.

— Кой знае на какво приличам с тази коса! Пада, където си иска.

— Аз знам, мадам — тихо рече Джеф, докато поглъщаше с поглед лицето и тялото й, опиянен от красотата й. — Приличаш на истинска принцеса!

Струваше му се, че е изминала цяла вечност от последния път, когато я беше видял. Дългата раздяла се бе оказала истинско изпитание за волята му. И сега, когато бяха сами, не искаше никой да им се натрапва, най-малкото пък някой надменен английски лорд.

Вечерята бе изключителна, компанията — още повече, а когато стигнаха до десерта, за Раелин това беше просто върхът на насладата. С всяка лъжичка от сладкия деликатес тя затваряше очи от удоволствие, а Джеф — който бе отказал десерт — вместо това се наслаждаваше на очарователните физиономии на жена си.

— Ако все ядеш колкото тази вечер, мадам, бебето ни ще стане толкова дебело, че ще му е доста трудничко да се покаже на бял свят.

Раелин кокетно се нацупи.

— За всичко ще си виновен само ти, Джефри. Водиш ме на места с такива вкуснотии, а после питаш защо се тъпча! Сигурно утре ще трябва да гладувам през целия ден, че да компенсирам за тази вечер.

— Може би трябва да стоя далеч от теб, щом ти действам толкова лошо.

Лицето й посърна.

— Стоя далеч достатъчно дълго, Джефри. Вече си мислех, че повече никога няма да те видя.

Доловил издайническото потрепване на гласа й, Джеф за миг се почувства дълбоко обнадежден за бъдещето на техния брак. Въпреки това разпери ръце и предложи удобното извинение.

— Съжалявам, мадам, бях зает.

— Очевидно. Прекалено зает, за да си направиш труда да видиш жена си. — Раелин въздъхна и избута встрани недовършения десерт. Бе загубила апетита, както и въодушевлението си. Нужно й бе известно време, докато успя да овладее импулса да се разплаче и да възвърне достатъчно самообладанието си, че да го погледне.

— Ако искаш, готова съм да тръгваме.

Джеф веднага щракна с пръсти, за да повика келнера и да поиска сметката.

Скоро той поведе жена си към вратата, но преди да излязат вън се поспря, за да увие Раелин по-плътно в наметалото й. Мъглата определено се беше сгъстила и сега човек едва можеше да различи ръката си пред себе си.

— Също като в Лондон — обади се Раелин и потръпна.

— Добре че познавам тази част на града.

Джеф хвана Раелин под ръка и двамата бавно тръгнаха по улиците. От време на време наблизо като че ли отекваха стъпки, докато минаваха покрай други оживени ресторанти и кафенета. Но щом излязоха от по-оживения район, Джеф се спря за миг и се ослуша, после ускори крачка.

— Джефри, защо вървим толкова бързо? — попита Раелин, стараейки се с мъка да не изостава. Не можеше да се мери с бързината на дългите му крака. — С това темпо до следващата пресечка ужасно ще се задъхам.

— Вече сме почти до ъгъла — окуражи я той, без да забавя крачките си.

Раелин напрегна очи, за да се взре сред млечносивата мъгла, но й се струваше, че са заобиколени от непроницаема стена.

— Сигурен ли си?

— Да, мадам. Имай ми доверие.

Както каза Джеф, скоро стигнаха до мястото, където улицата се разделяше. Раелин почти стъпи на паважа, но Джеф я притегли рязко към себе си. Щом тя се обърна, за да го попита защо прави така, той притисна пръсти до устните й, за да я накара да мълчи. Наведе се и прошепна до ухото й.

— Зад нас идва каруца. Чуваш ли нещо друго?

Раелин наостри слух и действително различи трополенето на приближаващите колелета, бавното похлопване на конските копита по паважа и подрънкването на металната сбруя. А дали чу и забързани стъпки някъде зад тях? Или бе илюзия, създадена от мъглата?

Забелязала тревогата на Джеф, тя се уплаши и се притисна към него. Този, който караше каруцата, бе подкарал коня в тръс и доста бързо зави покрай тях, без да им обърне внимание.

Когато превозното средство отмина, Джеф внезапно обви ръка около кръста на Раелин и въпреки сепнатото й ахване я вдигна на ръце и изтича до отсрещната страна на улицата. Щом стигна там, избута Раелин до стената и се притисна към нея, а точно в този миг се чуха бягащи стъпки, които приближаваха към тях. От мъглата се появи висока, зловещо закачулена фигура, която сякаш летеше срещу тях с развяното като криле наметало, а валмата на мъглата злокобно се завихряха около него. Докато се приближаваше, черният демон вдигна високо над главата си блестящо дълго острие и със странен съскащ звук се нахвърли върху Джеф.

Писъкът на Раелин бързо заглъхна в гъстата влага на въздуха. Но Джеф се оказа също толкова бърз, колкото и нападателят му. Като пристъпи напред, за да го пресрещне, той го сграбчи за китката и я изви зад гърба му, докато човекът нададе вой от болка и острието издрънча на калдъръма. Но в този миг призрачната фигура се освободи от хватката му и с един силен удар с лакътя си в стомаха на Джеф, го запрати назад към тухлената стена на къщата. Джеф нямаше време да се опомни преди следващият удар, нанесен с опакото на ръката, да го запокити втори път към стената и за миг да го зашемети. Човекът с наметалото се втурна към ножа си и тъкмо щеше да го грабне, когато Раелин, измъкнала дългата декоративна игла от бонето си, се втурна срещу него. За нея беше ужасяващо ясно, че нападателят им смята да убие някого от тях или и двама им. Но Раелин нямаше никакво намерение да чака безучастно съдбата си.

Инерцията на атаката й даде сила да забие иглата чак до инкрустираната й главичка в месестия задник на мъжа, който извика от болка и мигновено се изправи. Вече вбесен, той се хвърли към нея с ножа в ръката, а дъхът му достигаше през нея изпод качулката му.

— Най-сетне дойде и твоят край, кучко! — изсъска той. — Няма повече да се тревожим дали ще откриеш нещо!

Отърсил се от временното зашеметяване, Джеф чу заплахата към жена си и скочи устремно напред, като блъсна негодника в ребрата с мускулестото си рамо. Мъжът полетя назад и се просна на паважа. Последва ожесточено боричкане, докато всеки се стремеше да се добере до ножа, а Раелин обикаляше около тях и се опитваше да намери сгода повторно да забие иглата в нападателя им.

Вкопчени в отчаяна борба на живот и смърт, никой от тях не чу бързото приближаване на стъпки, докато внезапно силен вик прокънтя през мъглата:

— Какво, по дяволите, става там?

Джеф мигновено разпозна гласа на приятеля си.

— Райс! Помогни ни!

Макар че Джеф се опита да задържи мъжа, той успя да докопа ножа си и като се завъртя рязко и мощно, нанесе силен удар с дръжката му под брадичката на Джеф, който полетя назад и се блъсна гърбом в уличния фенер. Главата му удари металния стълб и той рухна на земята в безсъзнание.

Забелязал, че Раелин е наблизо, злодеят се обърна към нея и с ножа в ръка пристъпи към нея, вдигнал оръжието, за да го забие в гърдите й. Тя изпищя от ужас, но в следващия миг един пистолетен изстрел прокънтя в мъглата и ножът излетя от ръката на нападателя. Писъкът, изтръгнат от гърдите му, смрази кръвта във вените й. Мъжът сграбчи ранената си ръка, погледна Раелин така, сякаш обмисляше друг начин да я убие, после се обърна, за да види как шерифът тъкмо се прицелва с втория си пистолет. Това явно го накара най-сетне да се замисли за спасяване на собствената си кожа. Втурна се по улицата, а Райс хукна подир него, оставяйки Раелин да се погрижи за съпруга си. Отчаян вопъл се откъсна от гърдите й, когато взе главата на мъжа си в скута си. С полите на роклята си избърса кръвта, която течеше на тънка струйка от челото му.

Мина известно време докато шериф Райс Таунсенд се върна и коленичи до Джеф. Едва си поемаше дъх.

— Мръсникът беше бърз — обясни той, все още страшно задъхан. Вдигна очи към Раелин и откри, че по лицето й са рукнали сълзи, затова побърза да я утеши: — Недей, недей да плачеш! Джеф има глава, корава като гранит!

Въпреки това той притисна два пръста до шията на приятеля си и бързо се увери, че пулсът му е равномерен. Както беше коленичил, Райс се обърна и вкара същите два пръста в устата си, а в следващия миг се разнесе толкова пронизително изсвирване, че Раелин отново се стресна до смърт. Скоро същата каруца, която ги бе подминала преди нападението, се появи от мъглата. Щом спря при тях, широкоплещестият мъж на капрата се втренчи в падналия на земята човек.

— Ранен ли има, шерифе?

— Да, Чарли, помогни ми да натоварим господин Бърмингам на каруцата.

— Искаш да го закарам чак в Оукли ли? — тревожно попита мъжът.

— Не — отвърна Раелин вместо шерифа. — Можете да го откарате в къщата на госпожа Далтън, а после ще ви помоля да повикате доктор Кларънс.