Катлийн Удиуиз
След целувката (21)

21

Густав Фридрих крачеше по улицата, без да го е грижа за нещастниците, които имаха глупостта да застанат на пътя му. Лъщящото му подпухнало лице бе станало на червени петна от усилието, а дъхът излизаше със съскане от масивните му гърди. Въпреки това той нямаше никакво намерение да забави крачка, за да си почине. Това би било проява на слабост, а той презираше слабостта почти толкова, колкото и света, в който бе принуден да живее.

Горната му устна се надигна в презрителна гримаса, докато гледаше спокойно разхождащите се наоколо елегантно облечени двойки. „Сякаш нямат никакви грижи на света“, мислеше си с отвращение. „Глупаци! Слабаци!“

По негово мнение Чарлстън представляваше една помийна яма, развъдник на мързел и безгрижие, достойни само за презрението му. Въпреки че бе забогатял благодарение на контрабандата и тъмните сделки, които въртеше именно в този град и околностите му, той презираше тукашното население. Изглежда, хората предпочитаха да се наслаждават на простите радости на живота и на добрите отношения със съседите си, вместо да работят усилено и да се стремят да натрупат богатство. А най-много мразеше шерифа. Ако не беше Райс Таунсенд, сигурно все още щеше да притежава Раелин. А това би послужило като сладостна упойка за ранената му и вече безполезна ръка. Никога не беше имал жена като нея, а и вече му се повдигаше от похабените курви, готови да обърнат корема към всеки, който им подхвърли няколко монети. Онези, които се беше опитвал да изчука, след като ръката му беше ранена, всеки път го оставяха да се гърчи от срам и неудовлетворена страст. А яростта и хапливият му език ги караха да се разбягват панически, ококорени от ужас.

Обаче с Раелин всичко ще е различно, утешаваше се той. Само мисълта да легне с нея събуждаше онази част от тялото му, която уличниците при цялото си умение и опит не можеха да размърдат. Приказно красива, добре възпитана, елегантна — да не говорим, че беше и достатъчно млада, за да бъде държана съвсем лесно в подчинение — Раелин щеше да бъде чудесна, много апетитна хапка за леглото му.

Но никак не му ставаше по-добре от това, че страстта по нея вече го бе довела до това унизително състояние. Не можеше дори да се погледне в огледалото, изпълнен от отвращение от непрестанно наедряващото си тяло, обременено с една безчувствена ръка и нещо още по-безчувствено в панталоните му. Това непрестанно му напомняше защо толкова ожесточено мрази Джефри Бърмингам. А и фактът, че шерифът още не е благоволил да го арестува за убийството на Нел го вбесяваше още повече.

Потънал в мрачните си мисли, Густав сви в един тесен проход, по който щеше по-бързо да стигне до мястото, на което го очакваше каретата. Само че не забеляза как двама моряци, като се спогледаха и си кимнаха, го последваха по тясната уличка.

Внезапно здравата му ръка бе сграбчена изотзад и някой притисна лицето му към стената, като едва не му счупи носа. Опита се да погледне назад, но силна ръка притискаше врата му напред.

— Хей, какво става? — дрезгаво излая Густав. — Защо ме нападате?

Някой се изкикоти точно зад врата му и го облъхна със зловонния си дъх. Груб пресипнал глас изръмжа точно до ухото му:

— Давай мангизите, шефе, или ще ти клъцнем гърлото, преди да кажеш „копче“! — И за да докаже готовността си да го стори, морякът притисна огромен нож към врата на жертвата си, докато изпод острието прокапа тънка струйка кръв.

Другият моряк нямаше намерение да губи време със заплахи, за да получи каквото иска. Коленичи до германеца и започна да преравя джобовете му. Когато не намери достатъчно монети, затърси нагоре под жакета му. Нещо издуто на кръста на мъжа го накара да измъкне своя нож. С едно движение видя сметката на тирантите му и след миг смъкна панталоните от дебелия му задник. Освободени от тлъстите бутове, панталоните сами се смъкнаха до глезените на Густав и сега единствено пешовете на жакета му и дългите му долни гащи покриваха косматите му набити крака. Връзките на колана с парите за нула време бяха отрязани и плячката бе преметната през мускулестото рамо на моряка.

— Това трябва да ни стигне за две-три зими, приятел — изхили се мъжът и шляпна другаря си по рамото.

— Какво ще го правим тоя? — попита несигурно другият.

— Ще му прережем гърлото, какво друго?

Свикнал самият той да причинява страх, болка и смърт, а не да бъде жертвата, Густав буквално бе парализиран от уплаха при мисълта, че ще бъде убит от двама прости моряци. Сърцето му направо щеше да се пръсне, а дрезгавото му дишане бе тежко и учестено. Колкото и да обичаше парите, в момента дори и не помисляше за тях. Това, което изпълни мислите му, беше досегашният му живот, мъжете, които бе съсипал, онези, чиято смърт бе предизвикал, за да получи самият той облага, жените, с които се беше отнасял по най-долен начин, старците, които бе измамил и бе довел до просешка тояга, децата, които бе подритвал от пътя си или просяците, които бе удрял жестоко. Някои от жертвите му бяха просто пионки в стремителното му изкачване към богатството и властта, други — безполезни статисти, които бе стъпкал без съжаление, веднъж постигнал целите си. А сега, докато се крепеше на ръба между живота и смъртта, лицата на жертвите му се върнаха, за да го измъчват, а най-отпред стоеше Нел. Та не беше ли обещал самият той хиляда долара, за да види Джефри Бърмингам, единственото препятствие по пътя му към Раелин, премахнат? И ето какво беше последвало — смъртта на младата майка!

„Не съм виновен аз! Не знаех!“ — пищеше съзнанието му пред загърнатия в черен саван съдник, чието лице-череп се извисяваше над него. Но присъдата бе изречена. „Виновен! Присъдата е смърт!“

Густав, който не се бе молил, откак бе шестгодишен, сега се опита да си припомни думите на някоя молитва, но в този миг откъм единия от нападателите му се чу внезапен стон и ножът, опрян до гърлото му, падна на земята. Другият вдигна ръката си, стиснала неговия нож, но дъхът му секна. Дълго кърваво острие бе измъкнато от корема му и той бавно се преви на две.

— Вече можеш да вдигнеш панталоните си, господин Фридрих — разнесе се познат глас. — Тия мизерници повече никога няма да те закачат.

— Олни? — Густав едва успя да намъкне панталоните си върху дългите си долни гащи.

— Да, самият аз, от плът и кръв.

Като се обърна към младия мъж, Густав започна да закопчава панталоните си, загледан яростно в негодника, съвсем забравил, че Олни току-що е спасил живота му.

— Къде беше? Още преди седмици те чаках да се появиш!

— Опитвах се да си спася задника. Ръката ми беше изкълчена и трябваше да чакам да оздравее, преди да се осмеля да изляза от скривалището си. Хората на Бърмингам и шерифа душат навсякъде и ме следяха по петите, та въобще не можех да се спра на едно място и да си почина. Вече яко ми е накипяло, да знаеш. Не съм се къпал, не съм спал в легло, да не говорим, че и с мадама не съм лягал вече повече от месец. Ама ми писна, дотук търпях! Сега съм тръгнал да се скрия в оня бардак, дето открих стария Куп предния път. Пък и ще видя какви мацки има там. Всъщност тъкмо натам отивах, когато те видях с тия приятели да завивате в прохода. — Той любопитно наклони глава. — Между другото, какво става с Бърмингам? Още ли не са го арестували?

— Не! Онзи тъп шериф отказва да стори каквото и да е за убийството на Нел! Убил си я напразно!

— Не съм я убивал! Бърмингам уби хлапачката. Видях го!

— Лъжеш, Олни. Ти я заведе там и обеща да създадеш проблеми на Бърмингам. После чух, че е убита. Че защо му е да убива Нел, като си има такава хубава жена?

Къдрокосият младеж сви рамене.

— Може Бърмингам да се е ядосал здравата, когато Нел влезе в къщата му по време на неговия бал. Искаше да го заплаши, че ще го изобличи пред всичките му приятели. Каза, че щяла да обяви пред всички, че точно той й е надул корема с онова копеленце, дето го роди. Предполагам, Бърмингам не е искал да се срами пред приятелите си и те да мислят, че е изчукал хлапачката и после я е разкарал. Някои мъже са си такива, пука им повече за репутациите им, отколкото за закона и за безопасността им. Разбира се, ние двамата няма защо да се тревожим за това, нали?

Густав усети намека по адрес на собствения му престъпен живот, но не му обърна внимание, заинтригуван от възможността неприятелят му действително да е убиец.

— Колкото и да ми се ще да е така, трудно ми е да повярвам, че Бърмингам наистина ще е толкова глупав — измърмори Густав. — Може би грешиш, Олни. Може би си видял истинския убиец, а само си помислил, че е бил Бърмингам.

— Почти съм готов да се закълна и пред съдията, че това беше самият Бърмингам от плът и кръв. Ама надали ще ида да свидетелствам. Само да ме зърне, добрият шериф тутакси ще ме арестува. Ха! Сигурно ще надрънка какви ли не измишльотини и гадни лъжи на заседателите, че да ме окошарят поне за двайсетина години. Някакви въшливи хиляда долара не могат да ми платят за такива неприятности, тъй че, ако чакаш да ида и сам да си вкарам главата в торбата, казвам ти: няма да стане!

Леденосините очи се присвиха пресметливо, докато Густав обмисляше какво би изкушило негодника.

— Какво ще кажеш за три хилядарки?

Олни изсумтя презрително.

— Бих тръгнал при шерифа само по един начин: ако накараш хората си да пуснат слух из града, че съм се върнал и че съм видял Бърмингам как убива Нел, после те да настроят народа против шериф Таунсенд, задето е пристрастен към приятелите си. Като се ядосат хубавичко, тълпата да тръгне след мен при шерифа и да почнат да му задават въпроси, когато мен ме окошарят.

— Мога лесно да накарам моите хора да го сторят. Кога искаш да почнат?

— Трябва ми време да се изкъпя, после няколко часа с някоя мадама и десет хилядарки в брой.

— Десет хиляди! Ти си луд! Никога не бих ти платил толкова много!

Олни сви рамене незаинтересовано.

— Както искаш, господин Фридрих, ама няма да сторя нищо, ако не получа толкова. Сигурно ще ми се наложи да прекарам няколко годинки в затвора, а ми се ще преди това да инвестирам някъде една хубава сумичка, та като изляза, да си заживея като някой Бърмингам.

— Но това си е пладнешки обир!

Младежът отвърна с подигравателен смях.

— Ха, какво съвпадение! Баща ми беше пладнешки разбойник, та сигурно си го нося по наследство. Ама ако има крадец между двама ни, господин Фридрих, то значи аз го гледам право в очите. Ти ми плащаш надница, не помниш ли? Аз съм просто един честен, трудолюбив човечец, който знае как да се пазари, когато му дойде времето. Три или повече години в затвора е прекалено дълго време, та да съм доволен с мижавите подаяния, които плащаш обикновено. Накратко, няма да се навия за цент по-малко!

Густав го изгледа, присвил очи.

— Гарантираш ли, че Бърмингам ще бъде арестуван, ако се съглася?

— Гарантирам.

— Значи десет хиляди. Ако се провалиш, ще се озовеш в реката с прерязано гърло. Това поне мога да ти го обещая.

 

 

— Добър ден, шерифе.

Олни се изхили и почеса с пръст носа си.

Олни беше очаквал, че ще има надмощие, когато се изправи пред шерифа, но се оказа, че този човек е разменил местата им.

 

 

— Аз ще отворя, Тизи — извика Раелин към задната част на къщата, където негърката къпеше Джейк. — Върши си работата!

Раелин пристъпи първо към прозореца и предпазливо погледна навън, за да се увери, че посетителят е някой приятел. Щом видя шерифа, побърза да отвори вратата, макар и изненадана.

— Райс, какво правиш тук?

В същия миг забеляза колко хора са се насъбрали на улицата пред къщата. Най-отпред стоеше Олни с белезници на ръцете. Внезапно Раелин разбра защо е дошъл шерифът. Олни най-сетне се бе появил, за да обвини мъжа й.

— Джефри не го е сторил, Райс — обяви тя без капка колебание. Вече беше твърдо убедена, че е невъзможно Джеф да е извършил подобна мерзост. Беше прекалено честен и благороден. — Знам, че не е бил той!

— Бих искал да поговоря с него, Раелин — сериозно каза Райс. — Тук ли е?

— Да — неохотно призна тя, отвори вратата и отстъпи назад, за да пусне едрия мъж в коридора. — Преди няколко часа Джефри получи нов, силен пристъп на главоболие и му сипах малко лауданум в храната, за да заспи и да му олекне. Вече трябва ефектът да е попреминал.

— Ще съм ти много благодарен, ако му кажеш, че съм тук.

Щом влезе в къщата, Райс се огледа.

— Има ли някой друг тук?

— Само прислужницата ми и Джейк. Елизабет и Фаръл се ожениха следобед и ще прекарат нощта в апартамента на Фаръл.

Широка усмивка разтегна устните на Райс.

Когато Раелин се качи в спалнята, Джеф вече беше станал и плискаше с вода лицето си. Щом тя влезе, той посочи с палец през гърба си към прозореца с изглед към улицата. Завесите бяха дръпнати встрани.

— Какво става там? — попита, докато бършеше лицето си. — Какво правят всички тия хора пред къщата?

— Мисля, че ако погледнеш по-внимателно, скъпи, ще видиш, че сред тях е Олни Хайд. Райс Таунсенд чака долу, за да поговори с теб. Макар че още не го е казал, боя се, че е дошъл да те арестува.

Джеф уморено въздъхна и захвърли кърпата.

— По-добре да се облека.

Минути по-късно Джеф слезе по стълбите, прилично облечен в риза, панталони и високи до глезена обувки. Влезе в гостната, където го очакваше Райс, и се здрависа набързо с приятеля си, преди да се обърне към влизащата тъкмо в този момент Раелин с подноса с кафе. Джеф чувстваше, че наистина се нуждае от ободряващата напитка, за да поразмърда мозъка си. Пристъпи към нея и си взе едната чаша от подноса.

— Сигурно вече си видял тълпата, Джеф — рече той и отпи още една глътка кафе, отвратен от това, което предстоеше. — Олни се е погрижил да има подкрепления, още преди да дойде да ми се обади. Кълне се, че ти си бил този, който е убил Нел…

— Знам какво си мисли той, Райс, но греши — възрази Джеф. — Не аз убих Нел. Казах ти какво се случи, и това си е самата истина.

— Джефри просто не може да е убил момичето, Райс — отново заяви Раелин, напълно убедена, което предизвика учудването на съпруга й. Тя с готовност остави ръката му да стисне нейната, но продължи с абсолютна увереност: — Ти го познаваш по-отдавна, отколкото аз. Би трябвало да знаеш по-добре от всеки друг, че Джеф просто не е способен да извърши подобно нещо.

Райс вдигна ръка, за да ги спре.

— Моля ви, Джеф, Раелин, оставете ме да довърша. Позволете да уверя и двама ви, че подозирам друг човек, но за да предпазя теб, Джеф, от онази тълпа навън, трябва да те отведа със себе си. Не те ли арестувам, онези хора вън може да решат да те линчуват. Хората на Фридрих са ги насъскали, че аз не си върша работата, само защото си ми приятел. А сега искам да ми кажеш дали си забелязал нещо особено в човека, който ви нападна с жена ти. И двамата знаем, че е висок, бяга бързо и ако е бил способен да блъсне човек с твоя ръст в стълба на фенера, значи очевидно е доста силен. Сещаш ли се за нещо друго, което може да ти е убегнало? Забеляза ли краката му?

Джеф се втренчи в приятеля си, сякаш имаше побъркан пред себе си.

— Попита ме абсолютно същото и за краката на Олни, а отговорът ми все още си е „не“. Опитвах се да си спася живота и да попреча на този главорез да убие и жена ми! — Джеф заинтригувано свъси вежди. — Има ли нещо важно в краката му, което да е привлякло вниманието ти?

Райс сви масивните си рамене.

— Въобще не успях да се приближа до него. Просто се чудех не си ли забелязал дали няма достатъчно тесни крака, та да носи твоите обувки?

Джеф се облегна на канапето, а по лицето му се изписа учудване.

— Искаш да кажеш, калните обувки, които Кора откри в банята?

— Точно така.

— Защо ще иска човекът, убил Нел, да убива и мен? — попита Джеф, все още неспособен да мисли ясно. — Изглежда по-логично някой да я е убил, за да ме натопи.

— Олни каза, че мъжът, който го подгонил от конюшнята, бил много бърз, а това ме накара да си спомня колко изненадан бях самият аз от бързината му. Нападателят ви ме надбяга за нула време. Разбира се, не мога да твърдя със сигурност, че има някаква връзка между двата случая, но ми се струва доста странно, че и двамата с Олни бяхме впечатлени от едно и също нещо — колко бърз бегач е. Знам, че и ти никак не си бавен, Джеф. Но никога не си бил чак толкова бърз, че другите да ти гълтат така прахоляка. Мога само да си мисля… и да се надявам, че мъжът, който е убил Нел, е същият, който ви нападна. Ако е така, това определено доста ще ми улесни работата. Ще търся само един, вместо двама души.

— Но въпреки това нито ти, нито Олни имате някакви улики как изглежда той — отбеляза Джеф. — Олни го е сбъркал с мен, но явно само защото онзи е довел Нел, след като е влязла в моята спалня, уж за да говори с мен. Олни каза, че мъжът бил висок, тъмнокос и облечен във вечерни дрехи, което напълно съвпада с моя вид по това време. Как ще откриеш такъв човек сред всичките хора, които живеят тук, в Чарлстън, след като дори не можем да отгатнем кой от гостите ми в онази нощ е отговарял на това описание?

Райс сви устни и шумно издиша, замислен върху въпроса.

— Това, Джефри, момчето ми, както казва нашият приятел Фаръл, е въпрос, който би накарал и самия дявол да оплете конците.

Тъкмо в този момент на вратата се почука. Райс даде знак на Раелин да си остане на мястото.

— Това ще да е Чарли. Сигурно ще рече, че хората навън започват да се изнервят.

Стана, отвори вратата и се оказа прав.

— Кажи, Чарли?

— Шерифе, Олни насъсква хората да се бунтуват. Да му запуша ли устата, или какво?

Райс изруга под носа си и раздразнено нареди:

— Кажи им да траят, Чарли! Ей сега излизаме с господин Бърмингам.

Като се върна и застана до стола си, той погледна Джеф право в очите.

— Най-добре е да излизаме вече, иначе Олни може да подкокороса оная сбирщина да нахълтат в къщата.

Райс неловко се покашля, докато Раелин, заслепена от сълзите си, като замаяна тръгна към трапезарията. Джеф тихо изруга, раздразнен от цялата история, особено от факта, че трябва да остави жена си сама в къщата, без да има кой да я защити, освен Тизи и Джейк. Последва я в съседната стая и я притегли там, където Райс не можеше да ги види. Обърна я с лице към себе си и я притисна пламенно в жадна целувка. Устните й бяха солени от сълзите, но с готовност откликнаха на неговата настойчивост. Тялото й се стегна и се притисна към него, сякаш искаше да се слеят в едно и тялом и духом.

Когато Джеф най-сетне се отдръпна от устните й, Раелин трепереше неудържимо и коленете просто не я държаха. Отмаляла се облегна на гърдите му и стисна очи, при което тънки струйки сълзи потекоха по нежните й бузи. Устните му се притиснаха към челото й в една дълга целувка, после Джеф чу как тя подсмърча.

— Ще ти донеса палтото — пресипнало промълви Раелин. — Времето е доста мразовито.

Малко по-късно шериф Райс Таунсенд поведе отколешния си приятел по алеята пред къщата навън през бялата порта и по улицата към чакащата каруца. По-голямата част от сбирщината се състоеше от хора, които нито Райс, нито Джеф познаваха. По дрехите им можеше да се заключи, че са от по-бедните квартали на града, а следователно беше възможно на някои да е било платено, за да дойдат да създават размирици. Сега всички се развикаха, като упрекваха подигравателно шерифа, че защитава богатите си приятели и е настроен против обикновените работни хора като Олни например. Колкото до Джеф, не се въздържаха от обидни думи като „изнасилвач“ и „мръсен убиец“, а докато минаваше покрай тях, го заплюваха. Под изпълнените им с омраза и презрение викове лицето му, въпреки бронзовия си загар, потъмня още повече от гняв.

Раелин стоеше до прозореца и се опитваше да спре пороя сълзи. Преди около месец самата тя бе разтревожена от бездействието на шерифа и нежеланието му да арестува мъжа й. А сега я изпълваше ожесточено негодувание, че е позволил да се стигне до подобна ситуация. Буквално се беше оставил да го принудят да арестува съпруга й, въпреки че го смяташе за невинен в това престъпление.

Когато Джеф стигна до каруцата, Олни вече седеше в нея под зоркия поглед на заместник-шерифа, който се мъдреше върху страничната преграда. Джеф понечи да се качи отзад при Олни, но Райс веднага го насочи към предната част на каруцата, а с това си спечели само още повече викове и освирквания.

— Смяташ да го пуснеш веднага щом се озовете вън от града, а, шерифе? — подвикна един гърлен глас откъм тълпата, докато шерифът се качваше в каруцата.

При тези думи Райс бавно се обърна и изгледа едно по едно лицата до каруцата. Много от тях погледна право в очите.

— Мислите си, че сте ме принудили да арестувам един убиец — прогърмя гласът му, при което всички млъкнаха. — Е, грешите! Просто искам да съм сигурен, че Джефри Бърмингам ще е в безопасност от вас и подобните ви. Не мисля, че той действително е виновен за убийството на Нел. — Внезапните подигравателни подвиквания накараха Райс да вдигне ръка, за да усмири дръзката тълпа. Макар че някои все още мърмореха, той продължи да говори, с което ги принуди да мълчат. — Като му дойде времето, ще видите, че това, което ви казвам, е самата истина. Но дотогава, помнете ми думите! Ако възникнат някакви безредици тук или в този квартал, или където и да е в града тази нощ, ще ви намеря. Видях лицата ви, някои съм виждал и преди, затова мога да ви изловя до последния, ако се наложи. Няма да позволя озверяла тълпа да върлува из града или да налага мнението си по този въпрос. Вече съм повикал подкрепления от съседните градове, за да съм сигурен, че законът и редът ще бъдат спазвани и уважавани.