Катлийн Удиуиз
След целувката (18)

18

— Госпожо Раелин! Госпожо Раелин! — викаше разтревожено Тизи, докато тичаше към шивачницата в късния следобед три дни по-късно. — Кочияшът на господин Брандън тъкмо пристигна в къщата на госпожа Елизабет и тя каза, че госпожа Хедър почнала да ражда и молела да идете при нея!

Раелин незабавно скочи от стола си и тъкмо се канеше да потърси Фаръл и да го помоли за разрешение да иде, когато видя, че той вече крачи бързо към нея.

— Просто тръгвай! — подкани я той и я избута към вратата. — Недей да подреждаш бюрото си! Елизабет ще оправи всичко. Остани, колкото искаш. Ако възникне нещо, което не търпи отлагане, знаем къде да те намерим. Хайде, бързо се приготви! Чака те дълго пътуване.

— Аз съм ви приготвила багажа, госпожо Раелин, щото си помислих, че бебчето на госпожа Хедър няма да чака — рече Тизи. — Чантата ви вече е в каретата на господин Брандън. Ако сте съгласна, може веднага да тръгнете.

— Благодаря ти, Тизи — от сърце поблагодари Раелин, забързала се към вратата. Грабна наметалото си от закачалката и го наметна тичешком.

Миг по-късно бе на улицата, а каретата бе спряла точно пред вратата. Кочияшът държеше отворена вратичката и й помогна да се качи вътре.

— Добър ден, госпожо Раелин — поздрави я той и докосна шапката си. — Дано нямате нищо против да препуснем много бързо. Господин Брандън беше като луд за връзване, толкоз се тревожеше за милата си женичка. Преди да тръгна, каза да ви закарам там, колкото може по-скоро.

— Благодаря, че си дошъл чак до Чарлстън да ме доведеш, Джеймс. Да тръгваме. — Едва успя да се намести на седалката и каретата потегли.

Когато Джеймс зави по дългата алея, водеща към имението Хартхевън, мракът вече беше паднал над земята. В дъното на пътя между големите дъбове светлините на къщата блещукаха гостоприемно. Скоро каретата спря пред стълбището и Раелин зърна Брандън, забързал се по верандата, за да ги посрещне.

— Радвам се, че успя да дойдеш — рече той, когато й помогна да слезе. Изглеждаше видимо облекчен, че я вижда. Поведе я към верандата под ръка. — Хедър сподели с мен, че те чувствала съвсем като сестра, както ние с Джеф сме братя. Наумила си е, че трябва да си до леглото й, и толкоз. — Той тихо се засмя, но смехът му не беше безгрижен. — Казах на Джеймс, ако се наложи, дори да те завлече насила в каретата, но той само се засмя и каза, че ще те доведе, без да му се налага да стига до насилие.

— Хедър не е в опасност, нали? — тревожно попита Раелин и вдигна очи към Брандън.

— Хати казва, че всичко било нормално — отвърна той, но в кратката пауза, преди да продължи, тежко въздъхна. — Само че това „нормално“ може да значи хиляди неща, затова и не ме успокои особено.

Когато влязоха в господарската спалня, Хедър тъкмо имаше болезнена контракция. Дори и така, тя все пак успя да удостои с една измъчена усмивка новодошлата. Когато най-сетне болката отмина, отпусна глава на възглавницата и докато успокояваше дъха си, им се усмихна сърдечно. Въпреки хладното време косата й бе влажна и капчици пот лъщяха по лицето й. Сякаш забравила болката, протегна ръка към Раелин да се приближи.

— Съжалявам, че не можах да те посрещна както трябва, но това бебче явно настоява за цялото ми внимание. Болките започнаха преди няколко часа, та се надявам, че надали ще трябва още дълго да се мъча, докато родя.

Раелин стисна нежната й ръка и успя несигурно да се усмихне.

— Джеймс здравата се бе разбързал да ме доведе. Не помня някога да съм се возила с по-главоломна скорост.

Хедър простена с преувеличено съжаление.

— Не исках да ти изкарва ума чак дотолкова, скъпа. Щях да чакам и още половин час, ако трябва.

— Само че бебето можеше и да не чака толкова — прекъсна я мъжът й и се приближи от другата страна на леглото. Настани се до жена си и улови свободната й ръка. — Пък и честно да си кажа, и аз самият не знам още колко мога да издържа.

Хедър и Раелин се засмяха на белите му кахъри, после жена му с любов го погали по ръката.

— Ще се справиш, скъпи!

— Не ми е лесно, особено като знам, че обещах да стоя с теб до края — призна Брандън. — Като се сетя за това, и коленете ми се разтреперват.

— Идеята беше твоя, не моя — мило го сгълча Хедър. — Мога да се справя и без теб.

Брандън нежно положи ръка върху корема й.

— Кой е отговорен за това бебче?

— И двамата — призна с усмивка тя.

— Тогава и двамата ще стоим тук, докато се роди — увери я той и нежно целуна ръката й. — А сега ми кажи, скъпа, как се чувстваш в момента?

— Чудесно — увери го Хедър и прокара пръсти през неговите. Вдигна очи към лицето му и го огледа с искрена загриженост. — Ами ти?

На вратата се почука и когато Брандън отвори, млада чернокожа жена тихо извести:

— Господин Джефри е долу, сър. Тъкмо пристигна.

— Благодаря, Мелъди. Кажи му, че веднага слизам.

Брандън затвори вратата и когато се обърна, откри, че Раелин се е втренчила в него. Стори му се някак неуверена, но нямаше представа как да я успокои. Затова и неловко сви рамене.

— Сигурно Фаръл му е казал.

— Пратил е човек чак в Оукли?

— Не, в къщата му в Чарлс… — Брандън рязко замълча, осъзнал гафа си. Но като видя объркването на Раелин, реши да й даде някакво обяснение, без да изкривява много истината. — Джеф напоследък е много зает в корабната компания. Не искаше да язди всеки ден чак от Оукли, затова нае къщата на един свой приятел в града.

Раелин понечи да каже нещо, но не можа — едва се сдържаше да не заплаче. Тъй като Оукли бе на около час път от Чарлстън, тя се беше утешавала с мисълта, че мъжът й няма време да дойде да я види заради многото си задължения. Но ако през цялото време е бил в града, значи умишлено я е отбягвал.

Едва се сдържаше да не избухне в сълзи, затова много внимателно прочисти гърло и се осмели да попита:

— Отдавна ли е там?

— Не съм много сигурен колко време стана. Две-три седмици, струва ми се. — И Брандън не излъга. С грижите около Хедър, почти нямаше време да мисли за друго.

— Брандън! — повика го Хедър от леглото.

— Да, любов моя? — Отиде до леглото й, благодарен, че се измъква от неприятната ситуация.

Жена му притисна ръката му към гърдите си и му се усмихна нежно.

— Слез при брат си. Искам да поговоря насаме с Раелин.

Брандън разбра, че тя смята да й каже цялата истина и че е по-добре за всички засегнати той да се оттегли от сцената. И най-охотно го стори — предпочиташе да не вижда сълзите, които сигурно щяха да последват.

— Само недей да раждаш, докато ме няма — предупреди я той с някакви остатъци от чувството му за хумор. — Казал съм, че ще бъда с теб до края, а ти знаеш, че държа на думата си.

— Дори и ако припаднеш? — подразни го Хедър и надигна лице, за да получи любяща целувчица.

— Кой, аз ли? — Изпъчи гърди и се посочи с пръст невярващо. — Срамота, мадам! Никога не бих сторил подобно нещо!

— Разбира се, скъпи — мило се съгласи Хедър и стисна ръката му, преди да го пусне да върви.

Когато вратата се затвори зад гърба му, Хедър повика Раелин до леглото си. Но когато лицето на Хедър внезапно се изкриви от болка, Раелин стисна ръката й и тревожно попита, удивена от силата, с която Хедър стискаше пръстите й:

— Мога ли с нещо да облекча болката ти?

Без да може да отговори, Хедър стоически изтърпя, докато контракцията премина. После дълбоко издиша и вдиша още веднъж. Възвърнала спокойствието си, се усмихна на Раелин.

— Няма да продължи още дълго.

— Искаше да говориш с мен — нежно я подкани Раелин.

— Да, скъпа. Просто исках да те уверя, че причината Джефри да стои в Чарлстън си единствено ти.

— Аз? — Раелин се изсмя на това абсурдно предположение. — Но аз почти не съм го виждала, откак напуснах Оукли! Само веднъж дойде при Фаръл, и тогава даже не погледна към мен.

— Това не значи, че Джефри не е мислил за теб. През цялото време около теб имаше негови хора, които да се грижат за безопасността ти, най-вече да те пазят от Густав. Не знам къде са точно, но са винаги близо до местата, където си ти. А Джефри е в Чарлстън, за да е близо до теб, ако възникнат проблеми.

— Изглежда, той просто е постъпвал почтено и благородно, както винаги — сдържано отвърна Раелин. — Или просто ме използва като стръв, за да залови Густав?

— Раелин, скъпа, наистина вярвам, че Джефри те обича. Иначе…

— Ако е така, тогава защо не идва да ме види? — прекъсна я тя, а гласът й трепереше. — Мен ако питаш, тук става въпрос единствено за мъжка гордост. Така никой няма да може да го обвини, че ме е оставил беззащитна, ако Густав отново ме нападне с главорезите си.

Хедър се стегна и притисна ръце към корема си, когато дойде следващата контракция. След малко задъхано рече:

— По-добре повикай Хати. Мисля, че бебето вече ще излезе.

Раелин изхвърча от стаята и тичешком слезе по стълбището, като викаше чернокожата жена. Брандън се изстреля като пощурял от кабинета си и хукна нагоре по стъпалата. А Раелин се закова на мястото си, приковала поглед във високия, красиво облечен мъж, току-що влязъл в коридора.

Щом погледите им се срещнаха, Джеф кимна за поздрав и бавно се приближи до стълбището, където вдигна на първото стъпало обутия си в ботуш крак. Макар че коридорът внезапно бе станал страшно оживен от прислужниците, хукнали нанякъде кой с кърпи, кой с кофи вода, Раелин стоеше като окаменяла и виждаше единствено мъжа си, докато най-сетне осъзна, че преди няколко секунди Хати е изтичала покрай нея.

— Хедър ще се чуди къде съм — ахна тя.

Врътна се прихванала полите си и затича обратно нагоре. Усети колко силно се е разтреперила, едва когато затвори вратата на спалнята зад гърба си и се облегна на нея. Внезапно почувства коленете си толкова немощни, че едва успя да остане права. Бе стиснала зъби, иначе сигурно щеше да чуе как тракат. Като се укори мислено, че е позволила на мъжа си до такава степен да срине самообладанието й, тя несигурно се приближи към леглото. Най-лошото бе, че сърцето й туптеше като побесняло в клетката на гърдите й, сякаш бе тичала цели километри.

В момента Хедър се мъчеше да изкара на бял свят рожбата си.

Брандън бе до нея, вплел пръсти в нейните. Изглеждаше силен и уверен, докато мълвеше окуражителни слова до ухото й и попиваше капчиците от челото й. Само Раелин забеляза колко силно трепери голямата му ръка — може би дори колкото нейната.

— Браво, момичето ми, добре се справяш — окуражаваше я Хати, докато припряно приготвяше пелените за новороденото.

Хедър отпусна глава назад, когато спазъмът премина, известно време диша задъхано, сякаш напълно изтощена. После бавно въздъхна, поуспокои се и се огледа. Едва тогава забеляза, че Раелин стои до края на леглото. Хедър протегна подканващо свободната си ръка и Раелин я пое с просълзени очи.

— Всичко ще е наред — утеши я Хедър с храбра усмивка. — Всичко съвсем скоро ще приключи. Няма нужда да се косиш, миличка.

Само след миг Хедър отново се сгърчи от болка и напъните й започнаха. Главичката на бебето най-сетне се показа и скоро се разнесе един доста тих, но гневен писък, който предизвика смеха на всички околни.

— Няма силата, с която ревеше мистър Бо — отбеляза Хати с беззъба усмивка. — Това бебче ми звучи повече като изящна малка госпожичка. Ей сегичка и вий, госпожо Хедър, ще видите малката си дъщеричка.

Главата на Хедър отново се откъсна от възглавницата, докато се бореше с последните болки на раждането. Не след дълго тъмнокожата жена се разсмя щастливо.

— Ей я на, нали ви казвах! Чудесна чернокоса дъщеричка. Истинска красавица!

— О, наистина! — съгласи се Раелин със смях. Внезапно се почувства така, сякаш сърцето й ще полети.

Хати постави пищящото бебче върху гърдите на майка му. Впечатлен от чудото на раждането, на което току-що бе станал свидетел, Брандън промуши пръсти в миниатюрното, все още кърваво юмруче на новородената си дъщеричка и бебето моментално спря да плаче и започна да издава някакви звуци, сякаш суче.

— Е, знаем какво ще иска съвсем скоро малката ни хубавица — засмяно рече таткото.

Хати отнесе новороденото до ъгъла на стаята, където го изкъпа и пови. След минутка момиченцето бе предадено в прегръдките на майка му.

— Прелестна е! — гордо отбеляза Раелин.

Хедър погледна мъничкото сбръчкано личице и се разсмя.

— Само една любяща леля би казала подобно мило нещо.

Брандън стана от леглото и като отиде до вратата, се ухили.

— Отивам да доведа Бо и Джеф. И те ще искат да видят Сюзън.

Хедър съсредоточено оглеждаше рожбата си, за да се увери, че всичко е наред. Хати и Мелъди се заеха да подреждат спалнята и преместиха люлката до леглото. В цялата тази суетня никой не забеляза как Раелин се измъкна от спалнята и изтича по стъпалата. Излезе през задната врата на къщата колкото може по-тихо и изтича към тоалетната, търсейки усамотението, което предлагаше това място. Наистина не искаше Джеф да я вижда, когато бе толкова разстроена. Само при мисълта да го срещне отново тя така се разтрепери, че и ходенето до тоалетната стана крайно наложително. С напредването на бременността й вече често-често й се случваше да ходи там.

Но когато отвори вратата, за да излезе, въобще не очакваше да види Джеф точно пред въпросното помещение. От смущение стана аленочервена, сякаш той никога не я бе виждал да търчи към гърнето в спалнята им. Раелин нервно приглади полите си.

— Съжалявам, не знаех, че и ти чакаш да влезеш.

— Чаках теб, мадам — поправи я Джеф. — Казаха ми, че Джеймс те е довел от града, та се чудех дали няма да ми правиш компания в каретата ми на връщане към Чарлстън. Така ще спестим и разкарването на Джеймс.

Щом като той поставяше нещата по този начин, Раелин просто не виждаше как би могла да откаже.

— Тизи ми опакова нещата, в случай че реша да остана да нощувам тук. Ще трябва да ида да ги донеса.

— Джеймс ми даде багажа ти преди малко. Вече е в каретата — уведоми я мъжът й. — Щом изразя почитанията си на новороденото и майка му, ще съм готов да тръгваме. Съгласна ли си?

Раелин не можеше да реши дали да се чувства обидена, защото е приел съгласието й за дадено, или да се радва, че е прибрал нещата й с обичайната си досетливост и загриженост.

— Да, добре.

Без да смее да я докосне, тъй като не знаеше накъде ще ги отведе това, той махна с ръка към пътечката към къщата.

— След вас, мадам.

Раелин забърза напред, но дори и сред нощните сенки усещаше как погледът му не се откъсва от гърба й. Дългите му крака без трудности я следваха, а когато стигна до вратата, той мигновено се озова пред нея, за да й отвори.

— Благодаря — отвърна тя и притеснено вдигна очи.

Беше толкова погълната, докато го гледаше, че не забеляза къде отива, докато главата й не издрънча по острия ръб на касата на вратата. Залитна назад съвсем зашеметена и поруменяла от смущение си пожела да беше паднала в бездънна яма.

— Добре ли си? — разтревожено попита Джеф, като надигна брадичката й и я огледа.

Раелин щеше направо да потъне в земята от срам, докато притискаше с ръка надигащата се цицина на челото й. Мъжът й се опитваше да издърпа ръката й, за да огледа бойната й рана, но тя бе прекалено засрамена и унизена, за да му позволи.

— Нищо ми няма! Просто ме остави на мира, Джефри!

— Има ти — възрази той. — През пръстите ти капе кръв.

Стресната от думите му, тя бързо дръпна ръката си и слисано я загледа. Наистина бе окървавена, а още по-лошото бе, че кръвта вече капеше по гърдите й.

— О, роклята ми! Ще я съсипя!

— Цяло чудо е, че не видя сметката на главата си! — сгълча я Джеф, докато нежно бършеше с чиста носна кърпа раничката на челото й. Щом попи кръвта около нея, безцеремонно продължи с кръвта по горната част на роклята й.

Усърдното му търкане върху гърдите й моментално накара Раелин да забрави пулсиращата болка в челото, защото съвсем ясно почувства как зърното й се стяга под тъканта на роклята. Смутена, тя моментално притисна ръка към гръдта си.

— Моля те, Джефри, остави ме на мира!

— Трябва някой да се погрижи за главата ти, мадам — обясни той, — а в момента всички в къщата са заети, затова ще съм ти благодарен, ако просто ми позволиш аз да го сторя.

— Сама мога да се грижа за себе си.

— Да, ама не можеш да си видиш главата.

— О, добре тогава! — Като нацупено дете тя се тръшна на една табуретка близо до задната врата и наведе глава назад. — Погрижи се, щом искаш!

Джеф изтегли от кладенеца кофа вода, наля малко в металната чаша, която висеше на една кука наблизо, и я поднесе към лицето й.

— Няма нужда да се правиш на толкова засегната, Раелин — укори я внимателно той, докато намокряше кърпичката. — Правил съм доста повече от това, да докосвам гърдите ти.

Раелин осъзна, че вероятно изглежда повече от нелепо, както си седеше там и стискаше гърдите си. Размърда се неловко и отпусна ръка върху скута си. В същия миг забеляза как очите на мъжа й се стрелнаха към деколтето й и тя побърза да проследи погледа му, любопитна какво е привлякло интереса му. Зърното й все още бе стегнато и издуваше плата, затова тя побърза да скръсти ръце и недоволно простена. Джеф не можа да сдържи смеха си.

— Сякаш досега не си виждал такива неща — нацупи се Раелин.

— Трябва да поосвежа паметта си — извини се Джеф, ухилен до уши. — Доста отдавна беше.

Искаше й се да отвърне с нещо достатъчно хапливо, но за нищо не се сети. И така, наложи се да изтърпи внимателното почистване на раната на челото й, позволи му да я превърже и после се наметна с пелерината си, за да иде заедно с Джефри в господарската спалня.

Когато пристигнаха, Бо седеше на леглото до майка си и любопитно зяпаше малкото създание, което баща му държеше в ръцете си. Момчето задаваше безброй въпроси, откъде се е появила тази нова сестричка. Най-сетне Брандън намести дъщеря си в едната си ръка и като се протегна с другата, я постави върху корема на жена си, който вече бе значително по-плосък.

— Ето откъде сте дошли и ти, и Сюзън, момчето ми.

Бо се зачуди за момент, после озадачено вдигна очи.

— Но как сме влезли вътре?

Джеф притисна кокалчетата на пръстите си до устата си, за да потисне напиращия смях. Брат му го погледна с тревожно изражение. После се обърна пак към жена си и като стисна ръката й, най-сетне отговори:

— Обичта постави теб и сестричката ти вътре, синко.

— Обичта ли? — невярващо попита Бо. — Искаш да кажеш, както Хати обича панирано пиле?

Откъм Джеф се разнесе гръмогласен смях. Всички го погледнаха — бе отметнал глава назад и се смееше от все сърце. Заразени от смеха му, скоро всички в стаята избухнаха в шумно веселие.

 

 

Нощта се беше възцарила над земята, когато Джеф и Раелин се сбогуваха с роднините си и се настаниха в каретата за дългото пътуване до Чарлстън. Раелин доста се надяваше да получи покана да остане да нощува в Оукли и да си скъси наполовина пътя, но скоро стана ясно, че мъжът й няма намерение да я кани там.

Макар че в началото бе нервна и притеснена да седи до Джефри, събитията от деня определено бяха изчерпали силите й. Скоро вече клюмаше. Не беше сложила бонето си от страх да не изцапа панделките му с кръвта от раничката. Но така, когато главата й се облегна на стената на каретата, откритата рана силно я заболя и тя се сепна от дрямката си. Засрамена, веднага изправи гръб и продължи да седи сковано на меката седалка, съзнавайки, че вбесяващо търпеливият й съпруг не откъсва очи от нея.

Но не след дълго клепките на Раелин отново натежаха и се затвориха. Сънят надделя над волята й. Така и не разбра кога Джеф я притегли към себе си и сгуши главата й до шията си. Не усети и целувката му върху косите си.

По едно време Раелин смътно почувства, че я носят през мрака. Чу звука от затваряща се врата, а после и приглушени гласове, които достигнаха до съзнанието й сякаш на дъното на дълбок кладенец. Някъде високо горе се движеше светлината на фенер и хвърляше танцуващи сенки по таваните на коридорите. Изскърца врата, а миг по-късно усети, че лежи върху легло, което скръцна някак познато. Опита се да се събуди, дочула познатия сънен глас на Тизи, но друг дълбок глас прати момичето обратно в стаята й. Внимателни ръце разкопчаха копчетата й и с доволна въздишка Раелин обърна лице върху възглавницата, когато бебето се размърда в утробата й. Движенията му се усещаха слабо и неясно, сякаш само ги сънуваше, както и съблазнителната топлина на голямата длан, долепила се до хладния й стомах. Почувства как през главата й навлякоха нощница и най-сетне я завиха с одеяло. После фенерът в дъното на дългия тунел бе изгасен и мракът се сключи около нея, докато Раелин потъваше все по-дълбоко във водовъртежа на съня.