Катлийн Удиуиз
След целувката (11)

11

Препуснал на гърба на Брут, Джеф не се интересуваше колко бързо се движи животното или колко неравен е теренът пред тях. Искаше само да откъсне съзнанието си от онази студена, тъмна празнота, която беше сграбчила стомаха му. Още преди години бе разбрал, че най-добрият начин да подреди мислите си, е да се качи на гърба на кон и да препуска поне час или повече. А темпераментът на Брут за него бе предизвикателство, което в момента Джеф с радост приемаше. Бе готов на всичко, само и само да откъсне мислите си от готовността на жена му да си мисли най-лошото за него.

Мина покрай мястото, където се бяха любили с Раелин, но споменът за онзи щастлив ден още повече помрачи настроението му. Напомни му каква огромна промяна може да настъпи в живота на един човек, и то само за една нощ. Сега, когато жена му го подозираше в убийство, той не се и съмняваше, че бракът им отново ще се превърне в хладно съжителство.

Джеф тихо изруга и се насили да пропъди тези мисли от главата си. Докосна лекичко с пети блестящите хълбоци на коня и скоро препускаха в бесен галоп. Забеляза едно голямо дърво, наскоро повалено от силния вятър. Да, това беше предизвикателство! Насочи коня нататък и потупа копринено гладката му шия с тихи окуражителни думи. Брут сякаш разбра какво се иска от него. Малките му заострени уши се насочиха напред с повишено внимание, очаквайки командата. Достатъчно бе само едно леко докосване с петата на Джеф, и Брут вече летеше към препятствието. Когато стигнаха до поваленото дърво, Брут се оттласна от земята и с невероятен грациозен скок прелетя над дънера, оставяйки предостатъчно място между себе си и препятствието.

Джеф почувства как сърцето му полита, въодушевено от успеха им. Реши да иде още по-далеч. Обърна коня и се огледа за друго препятствие. В далечината зърна висок плет.

— Хайде да видим какво можеш, момчето ми — подкани той Брут и го насочи натам.

Щом приближиха плета, Брут се изстреля с невероятна точност и се приземи изящно като лебед. Джеф го спря и го потупа по шията с щедри похвали. Засмя се, когато Брут размаха опашка и тихо изцвили, сякаш зарадван от одобрението на господаря си.

Продължиха да правят и други скокове и Джеф неведнъж се удиви на готовността, с която Брут се подчиняваше и на най-лекото движение на коленете му. Друг път опърничав като муле, сега жребецът сякаш изпитваше някакво състрадание към него, доловил мрачното настроение на ездача си.

Един-два пъти великолепното животно едва не се препъна в препятствията. Ако Джеф не беше толкова опитен ездач, че да може да се задържи в чудесното английско седло, най-вероятно щеше да прелети през врата на коня към земята. Последното препъване се случи при един особено дързък скок и Джеф усети, че вече преминава границите на разумното и е на ръба на безразсъдния риск. Затова най-сетне дръпна юздите и даде почивка на чудесното животно, като отново го обсипа с похвали. Освен това вече до голяма степен се бе освободил от напрежението и недоволството си. Мислите му се бяха избистрили с кристална яснота.

Каквито и подозрения да хранеше Раелин, той знаеше, че трябва да е търпелив с нея в трудните мигове, които изживяваше. Съзнаваше какви съмнения бушуват в душата й и разбираше добре, че ще е чиста лудост да я насилва да приеме невинността му.

Това би довело само до повърхностни прояви на доверие, поддържано насилствено от негова страна. А това определено беше в разрез с принципите му. И все пак, ако й даде време да възстанови сама доверието си в него, това ще означава, че самият той отново ще бъде подложен на въздържание — може би дори няколко седмици нямаше да бъдат достатъчни да се изгладят недоразуменията помежду им. Толкова бе свикнал с близостта й, че просто не можеше да си представи отново да я загуби. Непоносима беше мисълта, че ще бъде близо до нея, ще я вижда, ще чувства присъствието й, ще вдъхва аромата й и ще се разкъсва от желание по нея, без да знае кога най-сетне ще бъдат отново истински заедно.

Имаше и друг проблем — какво ще стане с доброто му име пред съседите и познатите. Съвсем реално беше да очаква, че те ще го заподозрат в убийството на Нел. Не можеше да тръгне и на всеослушание да се кълне в невинност. Ако не бъде обвинен открито, щеше да е по-благоразумно да си държи езика зад зъбите и да не обръща внимание на слуховете и изпитателните, пълни с подозрение погледи.

Докато се приближаваше към конюшнята, Джеф не можеше да твърди пред себе си, че се е примирил с трудностите. Мисълта за отделни спални определено накара мрачното му настроение да се завърне. Но поне в съзнанието му се беше избистрило разбирането, че го очакват големи проблеми — и в брачния живот, и в отношенията с хората от областта — но щеше да се справи с тях, когато му дойде времето. Надяваше се, че в крайна сметка правдата ще възтържествува.

Спарки, разтревожен от дългото отсъствие на Джеф, вече очакваше, че конят ще се върне в конюшнята с празно седло. Затова и не можа да скрие облекчението си, когато зърна Джеф и Брут да приближават и разбра, че страховете му са били напразни… поне този път.

— Слава богу, господин Джефри! — отдъхна си той, щом изтича да посрещне господаря. — Вече се чудехме, дали не лежите някъде със счупен врат. Добре, че нищо ви няма!

Джеф скочи от седлото.

— Няма да повярваш, Спарки, но Брут днес се държа като истински джентълмен. Затова тази вечер го поглезете малко — заслужи си го.

— Да, сър, ще го сторим. Може пък, ако му дам малко допълнителен овес, да схване, че си струва да се държи добре.

Когато Джеф стигна до верандата, икономът моментално изтича към него и се оказа, че е споделял притесненията на младия треньор.

— Слава богу, господин Джефри! Спарки каза, че сте тръгнал с Брут, и вече се чудехме дали ще се приберете жив и здрав у дома.

— Има ли вести от Илайджа? — попита Джеф, без да спира. Влезе в къщата и едва тогава се обърна към Кингстън, за да чуе отговора му.

— Не, сър, нищичко. Господин Брандън чул новините и дойде да ви търси. Казахме му, че сте на разходка с Брут и той ме помоли да изпратя някой, когато се върнете, та да знаят, че нищо ви няма. Казва, че госпожа Хедър щяла да се поболее от тревоги, ама като гледам, и господин Брандън върви натам. Много се разтревожи за вас, взе да крачи насам-натам и току поглеждаше през прозорците, да види дали не идвате.

Джеф разхлаби яката си и отиде в кабинета си, където си наля малко бренди.

— Ще пратя някой с бележка при брат ми. Междувременно искам ти да удвоиш стражите около имението. Не искам повече непознати да нахлуват тук, без да знаем предварително за идването им.

— Веднага ще го сторя, сър, ама… трябва да ви кажа нещо…

Джеф обърна на един дъх питието и погледна въпросително иконома, който внезапно му се стори доста разтревожен.

— Какво има, Кингстън?

— Кора… тя казва, че ходила да чука на вратата на госпожа Раелин поне четири или пет пъти, да я пита дали не иска да похапне нещо, пък госпожа Раелин още нищо не е казала.

— Сигурно спи. След случилото се, това е най-доброто за нея.

— Да, сър, тъй си е. — Икономът се поколеба, явно не му беше удобно да подхваща и другата тема, но в крайна сметка нямаше друг избор. — Тревожехме се и за друго нещо. За бебето на Нел. Кора казва, че то било добре с госпожа Фъргюс, ама си мислехме, че ще искате да го видите тази вечер, преди да си легнете.

Ръката на Джеф, който тъкмо си наливаше второ питие, спря насред движението. Той много обичаше малкия си племенник, но по принцип децата не го интересуваха особено. Просто досега никога не се беше замислял за тях. Разбира се, когато има свои собствени деца, нещата щяха да се променят… ако това някога се случи. Имайки предвид разрива между него и Раелин, вече малко се съмняваше, че скоро ще имат потомство.

Остави чашата и се изправи пред иконома.

— Кингстън, бих искал да ме разбереш съвсем ясно по този въпрос. Детето на Нел е сираче, доколкото ми е известно, няма никакви роднини, и по тази причина ще позволя да остане в дома ми, или докато някой роднина на Нел си го поиска, или друго семейство го осинови. Дотогава очаквам за него да се грижат мило и състрадателно в моята къща или в къщата на госпожа Фъргюс. Но помни едно, Кингстън, Даниел не е мой син и никой да не си въобразява подобно нещо.

Кингстън закима енергично.

— Знам го туй, господин Джефри. Хич и не съм си помислял, че сте му татко.

— Благодаря за доверието, Кингстън. Нормално е да имаш някои съмнения, особено след като чу Нел да твърди, че детето приличало на мен. Ако е така, то е чиста случайност. Значи също ще прилича и на господин Брандън, на покойния ни баща и на роднините ни в Англия, да не говорим и за цял куп други непознати. Можем само да се надяваме, че баща му може да реши да постъпи правилно и да вземе своето извънбрачно дете. За малчугана ще е много тежко да расте без майка и всички да се отнасят с него като с копеле. Лепнат ли му този етикет, то дори няма да има шанс да започне живота си както трябва.

— Да, сър. Трудничко ще му е на господин Даниел да оцелява в тоя свят без майчица, ама като няма и бащино име, ще му е още по-трудно.

— Засега домът на Даниел ще бъде тук. Ако чуя някой от слугите да се отнася зле с него, само защото майка му го е родила, без да е омъжена, ще бъда много суров с този човек. Нека всички знаят още отсега: няма да търпя злобни подмятания нито от хората, които работят за мен, нито от онези, които влизат в дома ми.

По устните на Кингстън заигра доволна усмивка.

— Сърцат човек сте вий, господин Джефри. Хич не съм се и съмнявал в това!

Джеф повдигна едната си вежда и се загледа в иконома.

— Не знам дали съм сърцат, но определено съм много гладен. Бъди така любезен и ми донеси нещо за ядене в кабинета, преди да съм ревнал и аз като гладно бебе.

— Да, сър, ей сегичка! — изкикоти се Кингстън и забърза по коридора.

Джеф изпи и втората чаша бренди и макар че се изкушаваше да си налее трета, отиде до прозореца и дълго съзерцава дърветата около къщата. Няколко звезди блещукаха между короните им. Мислите му отново се върнаха към събитията от деня и страха на Раелин от него. Как само искаше да може да я утеши! Сърцето го болеше при мисълта, че тя не иска да го изслуша. Но Джеф дълбоко се съмняваше, че тя ще приеме някакви обяснения от него, преди невинността му да бъде доказана. Засега трябваше да остави нещата, както са си.

Изяде вечерята, която Кингстън му донесе, и се опита да разсее мрачните мисли, като се зае със счетоводните книжа. Само че, когато се улови, че за трети път прави една и съща грешка в изчисленията, той изсумтя с отвращение и захвърли книгите. Явно сметките щяха да почакат, докато бъде в състояние да се съсредоточи върху тях.

Разтри врата си и усети, че го боли — явно от скоковете с Брут и от насъбралото се напрежение. Изви глава назад, за да раздвижи схванатите мускули, и погледът му попадна върху ковчежето, което Райс бе оставил на бюрото. Обзет от любопитство, взе кутията и я приближи до светлината на лампата. Разгледа много внимателно вътрешността, но не откри нищо ново. Обърна я наопаки — отново нищо, което да подсказва за скрито отделение. Тъкмо смяташе да върне ковчежето на мястото му, когато забеляза, че едната пролука между дървените плоскости е с част от милиметъра по-широка от другите. Взе тънък нож за писма, притисна върха му в процепа и внимателно изпробва цялото протежение на сглобката. Близо до края й острието леко се закачи в миниатюрна вдлъбнатина. Не се случи нищо, докато не натисна върха навътре. Чу се изщракване и за негова най-голяма изненада се отвори едно тясно, колкото пръста му, дървено капаче, успоредно на ръба. Веднага наклони отвора към светлината на лампата и надникна вътре с надеждата да открие нещо, което ще обясни защо някой би убил една млада майка. Отделението беше широко и дълго колкото самото ковчеже, но, уви, беше празно.

Джеф тихо изруга, отчаян и ядосан. С нищо не можеше да докаже, че някога тук е имало важни тайни документи или поне нещо, с което да накара Раелин да повярва, че Райс е бил прав. Колкото и да му беше неприятно, пак си оставаше в същото положение.

При тези обстоятелства не можеше да вини Раелин, че е объркана и изплашена. Самият той преди няколко години се бе озовал в същото положение. Тогава в Оукли живееше Луиза Уелс. Един път той забеляза как брат му си тръгва от имението, а малко по-късно откри, че Луиза е убита. Не си ли помисли и той най-лошото за брат си? Брандън нямаше нищо общо с убийството, но всички улики тогава сочеха към него. И все пак, макар след онзи случай с брат му да разбираше какво е да си обзет от съмнения, Джеф знаеше, че просто не би могъл да понесе Раелин да го подозира за неопределено дълго време. Тя бе негова съпруга, нуждаеше се от нейната вярност и доверие. Изпитваше непреодолимо желание да бъде с нея. А и се беше почувствал чудесно в ролята си на любящ и грижовен съпруг, а сега копнееше за същата загриженост и от страна на жена си.

Като стана от бюрото, погледна часовника над камината и видя, че е много по-късно, отколкото смяташе. Разтърка с ръце лицето си, търсейки някакво практическо решение на проблемите си. Единственият изход бе да се опита да разкрие истинския убиец и да намери достатъчно улики срещу него, за да бъде осъден. А за момента се чувстваше ужасно уморен и предпочиташе да отложи всякакви опити да види Раелин тази вечер. Утре и двамата щяха да са имали предостатъчно време да починат и да обмислят нещата.

Взел това решение, Джеф тъкмо се канеше да излезе от кабинета си, когато Кора се зададе тичешком по коридора. Кингстън подтичваше зад нея и се опитваше да я спре, но годинките явно му тежаха. По-младата и по-пъргава от него негърка вече влизаше при Джеф, когато старият иконом стигна до вратата.

— Няма нужда да тревожиш господаря тъкмо сега! — извика след нея Кингстън доста разгорещен. — Господин Джефри си има достатъчно грижи и без ти да нахлуваш и да го ядосваш още повече!

— Няма нищо, Кингстън — прекъсна го Джеф. Въпреки че двамата слуги много се уважаваха, не беше рядкост да ги види човек как спорят. Този път Джеф искрено се надяваше, че спорът им няма нищо общо с бебето на Нел. Прекалено дълго бе живял като ерген, та да може за една нощ да се превърне в грижовен осиновител. Обърна се към икономката и я попита: — Какво има този път, Кора?

— Госпожа Раелин, сър — рече Кора, като кършеше ръце. — Вече часове наред все чукам на вратата й, ама тя не отговаря на молбите ми. Не е добре това, господин Джефри. Колкото и да е разстроена, все трябва да хапва, заради бебето.

Джеф бе съвсем озадачен.

— По дяволите, какво общо има бебето на Нел с храненето на жена ми?

— Не говоря за бебето на Нел, господин Джефри. За вашето бебе и на госпожа Раелин. Тя е бременна, а ме е страх, че може да си е събрала багажа и да е хукнала нанякъде.

Джеф светкавично се стрелна покрай слугите, които зяпнаха от изненада и едва след миг се сетиха да хукнат след него. Джеф изкачи стълбището, като взимаше по три стъпала наведнъж. Щом стигна до горния етаж, пробяга разстоянието до стаята, където се беше затворила жена му. Както бе очаквал, вратата беше заключена. Отвътре не се чуваше никакъв шум. Разтърси бравата и с пресипнал от тревога глас извика:

— Раелин, веднага отвори! Ако ме чуваш, моля те, отвори, защото ще разбия вратата!

Не чу никакъв отговор. Притисна ухо към ключалката с надеждата да чуе някакъв шум, но вече бе почти сигурен, че тя не е вътре.

— Да ида ли до вратата на терасата, сър? — попита Кингстън и избърза към него.

Джеф въобще не беше в настроение за подобно практично решение на проблема. Ако Раелин наистина беше бременна и е избягала от къщата, той бе готов да събори и тухлена стена, стига само да я открие. Затова мрачно нареди:

— Дръпнете се!

Докато Кора и Кингстън го зяпаха изумено, той вдигна крак и силно стовари ботуша си върху дървото. Тежката врата се разтресе при удара, но не поддаде.

— С-сър — заекна Кингстън, слисан от подобна ярост в човека, когото винаги бе смятал за въплъщение на сдържаността. — Няма да ми трябва и минутка, за да ида да проверя…

Кракът на Джеф отново се стовари върху вратата и този път дървото около ключалката се нацепи. При следващия ритник вратата окончателно поддаде и се люшна напред. В стаята, върху масата до леглото, гореше лампа, френските прозорци бяха отворени и както се боеше Джеф, от Раелин нямаше и следа.

Кора надникна иззад рамото му и притисна трепереща ръка към устата си, разбрала, че страховете й не са били неоснователни.

— Божичко, това дете наистина е избягало! Какво я е прихванало, господин Джефри?

Лицето му бе мрачно. Мисълта как неговата бременна жена се скита беззащитна вън от дома, докато един убиец все още е на свобода, направо смразяваше кръвта му. Рязко се обърна към Кингстън и нареди:

— Иди в конюшнята и кажи на Спарки да сложи на Маджестик работното седло и калъфа за пушки. Да го приготви за дълго пътуване. И бързо!

На Кора не й трябваха повече обяснения.

— Ще ви трябва храна, вода, одеяла и други работи, достатъчни за двама. Кой знае колко време ще се лутате да търсите госпожа Раелин! Докато ви стегнат коня, всичко ще съм ви приготвила, господин Джефри.

Джеф не си направи труд да отговори. Вече крачеше обратно към стаята си. Щом стигна там, навлече дебел жакет, нахлупи на главата си шапка и мушна един ловджийски нож в джоба на палтото си. Върна се в кабинета, отключи шкафа за оръжие и извади дълга пушка и чифт пистолети. Запаса пистолетите в колана си, преметна два черни рога за барут през рамо и излезе с пушката в ръка.

Спарки вече извеждаше Маджестик от конюшнята. Джеф мушна пушката в калъфа зад седлото и провеси роговете с барут на лъка му.

— Липсва ли Звездоброец от бокса си? Или някой от другите коне? — попита той.

— Не, сър. Проверих всички боксове. Нищичко не липсва, даже и одеяло.

— Проклятие! — изруга Джеф в мига, в който осъзна каква огромна опасност дебне жена му, ако наистина срещне убиеца. Ако поне имаше кон, би имала някакви шансове да се измъкне.

Вече екипираше Маджестик с основните неща, които биха му позволили да броди из гората поне няколко дни, когато Кора пристигна задъхана откъм къщата и му връчи нещата, приготвени за пътуването му.

— И непременно да върнете това мило дете у дома, чувате ли?

— Чувам, Кора — измърмори Джеф, докато проверяваше одеялата, постелката за спане и мушамата за дъжд, които Спарки бе навил на руло и прикрепил зад седлото. То беше по-голямо от спортното английско седло и имаше висок рог от едната страна, който се бе оказал изключително полезен в много трудни положения. Дори имаше място, където да увеси навитото въже, което Спарки се беше сетил да прибави към принадлежностите му.

— Ще ви трябва ли още нещо, сър? — попита треньорът със загрижен глас.

— Струва ми се, погрижил си се за всичко, Спарки — отвърна Джеф, докато се мяташе на коня.

Жребецът сякаш усети тревогата на господаря си, защото щом Джеф докосна с пети хълбоците му, Маджестик подскочи и се втурна напред. Двамата препуснаха по пътеката и скоро се изгубиха в нощта.

 

 

Джеф дръпна юздите върху малко възвишение близо до потока, където някога двамата с Раелин се бяха любили. Загледа се в луната, която тъкмо се плъзваше зад гористия хоризонт. С нейното залязване изчезваше и последната светлинка, която му бе помагала да открива следите на жена си. В настъпващия пълен мрак не можеше да се надява да продължава успешно да търси следите й. Нямаше друг избор — трябваше да спре.

Слезе от коня и се зае да накладе огън, в случай че Раелин е наблизо и иска да се върне. После разседла жребеца и го отведе до потока. Когато конят наведе глава, за да пие вода, погледът на Джеф попадна върху парченце прозрачен, обшит с дантела муселин, увиснало на един храст наблизо. Взе го и внимателно го огледа на светлината на огъня. Стомахът му се сви, когато разпозна плата от муселинената рокля, с която Раелин бе слязла за разпита на шерифа.

Джеф знаеше, че не може да се мери с Илайджа, но все пак беше научил някои следотърсачески умения от скаута. Когато излизаше от Оукли, бе направил голям кръг около къщата, за да разбере накъде е тръгнала Раелин. Най-сетне откри следи от нечие забързано преминаване през храсталака. С надеждата, че е сгрешил и че жена му не е била чак толкова заблудена, та да поеме именно към мочурището, той все пак бе последвал оскъдните дири. И ето, тук, при потока, откри парчето плат, което потвърди страховете му.

Обходи с поглед дърветата наоколо и внимателно се взря в сенките. Отчаяно се надяваше да види жена си, сгушена в някое закътано местенце, за да се пази от студа. Уви, нищо. Колкото и да не му се искаше да приеме този факт, Раелин вероятно се страхуваше от него повече от всичко и всеки друг. Но тя беше някъде тук, в пустошта, сама, трепереща от студ и страх. Молеше се само наистина да е сама, а не в компанията на убиеца на Нел. Този, който бе взел Ариадна, бе побягнал в същата посока, несъмнено, за да не бъде преследван. Джеф се надяваше той да е стигнал много по-далеч от Раелин, но ако по някаква причина човекът е решил да се върне назад, а и ако поне малко умееше да разчита следи, може да е забелязал следите на Раелин. Ако е забелязал подобни парченца разкъсан муселин, надали ще е побягнал панически. В такъв случай Раелин ще е оставена на милостта на този мъж и Джеф можеше само да се надава, че човекът, откраднал Ариадна, не е бил убиецът.

Тази мисъл се оказа възможно най-лошата компания, когато Джеф се опита да поспи. Смразяващите кръвта видения, как Раелин е в смъртна опасност, нападаха непрестанно съзнанието му и го караха да се взира ужасено в пламъците на огъня. Развиваше се между желанието да набие малко разум в красивата й кестенява главичка и още по-силното желание да я прегърне и да знае, че е в безопасност. И така Джеф прекара цялата нощ буден, обсаден от мрачните си мисли.