Катлийн Удиуиз
След целувката (22)

22

Купър Фрай подпря рамо на тежката дървена врата и щом я избута, влезе в склада на Густав Фридрих. Веднага забеляза германеца в другия край на помещението, седнал зад масивното си писалище, където обикновено можеше да го намери човек напоследък. Явно заради сакатата му ръка вече не му се ходеше в шумните бардаци, където преди прекарваше повечето си време, зает с порочните си занимания с поне половин дузина жени наведнъж. Богатият германец можеше да си позволи да плаща за услугите им, но това очевидно напоследък не можеше да го откъсне от мрачното му настроение. Въпреки това сега Фрай беше дошъл с определена цел, а именно — да помогне на този човек да се освободи от известна част от богатството си.

Леденосините очи бавно се вдигнаха от книгите със сметките на склада и се спряха върху англичанина. По време на краткото им познанство, Густав Фридрих понякога бе намирал за особено забавно да слуша какво ново ще измисли Купър Фрай, тъй като този човек явно беше пълен с идеи, когато съзнанието му не е помътено от алкохола. Но иначе си беше пълен мошеник — в това не можеше да има и капчица съмнение. Густав още не беше забравил, че именно заради хитрите кроежи на Фрай бе загубил Раелин, а оттам и едната си ръка. Някой ден щеше да накара тази отрепка горчиво да съжалява за измамата си.

Като се облегна на масивния си стол, Густав забарабани с пръсти по писалището и се подсмихна иронично.

— Охо, Купър Фрай! На какво дължа тази чест? Рядко те виждам трезвен, значи трябва да е нещо важно. Какво е този път? Нещо ново или си дошъл за пари, както обикновено? Тъй като почти винаги това те води насам, чудя се единствено какво си готов да направиш този път, за да изкрънкаш няколко цента?

Без да чака да го канят, Купър се настани на стола срещу германеца.

— Понеже си държа ушите отворени, днес следобед разбрах, че са арестували Джефри Бърмингам за убийството на Нел. Та затова си помислих, че вече няма как да не ми платиш, каквото беше обещал.

— Че за какво ще ти плащам? — скептично попита Густав. — Не си направил нищо, което да си струва парите.

Купър сви рамене.

— Ами ако не бях убил Нел, Джефри Бърмингам сега нямаше да е в затвора, а доколкото си спомням, ти ми беше обещал хиляда долара, ако направя тъй, че племенницата ми и онова конте да се разделят.

Германецът тутакси скочи на крака и яростно удари с длан по бюрото.

— Лъжеш! Вече говорих с Олни. Той ми каза, че е видял Бърмингам да убива момичето, така че какво искаш от мен? Да ти платя за нещо, което не си извършил?

Фрай се изсмя презрително, щом чу да се споменава името на съперника му. Онзи сополанко непрекъснато се вреше в краката му, щом реши да поспечели някоя пара.

— Олни се е объркал, както обикновено. Не Бърмингам уби Нел.

Очите на Густав искряха гневно, когато срещнаха нахалния му поглед.

— Защо направо не ми кажеш какво се е случило през онази нощ? Олни идва и ми разправя едно, сега пък ти — друго! Искам да знам кой от вас лъже и кой се опитва да ме измами.

— Ще задоволя любопитството ти — съгласи се Фрай. Никога не беше харесвал Густав и ако не беше богатството му, въобще нямаше да се занимава с този тиранин. — Виждаш ли, чух, че Олни смятал да заведе Нел, за да вдигне патърдия в Оукли тъкмо по време на бала на Бърмингамови, ако племенникът ми не се съгласи да й даде пари. Затуй реших да ида и сам да поогледам наоколо, само че голям зор видях да си намеря кон — всичките карети бяха наети от поканените на бала. Хм, когато най-сетне пристигнах, цялата олелия беше приключила. Рекох си, я за всеки случай да взема един фенер и да поогледам по-внимателно, просто да видя какво може да се е случило. И точно тогава се натъкнах на Нел. Лежеше с голяма рана на корема в единия от боксовете, самичка с бебето си. Болеше я много, ама ми се стори, че ще оживее, ако докторът й помогне.

Отначало си помислих, че Олни може да я е намушкал с ножа, дето видях захвърлен на земята. Но Нел ми каза, че някакъв непознат я наръгал. Каза, че отишла да търси Бърмингам, та за последен път да го предупреди как ще го посрами пред хората, ако не й даде каквото иска. Когато влязла в спалнята му, видяла, че мъжът там не е Бърмингам, а някакъв съвсем непознат, който бърникал по една кутия върху бюрото. Нел каза, че веднага се опитала да се измъкне, но оня я хванал, допрял й ножа до гърлото и заплашил, че ще я заколи, ако изпищи. Заради дъжда навън всичко било много кално, пък оня не искал да си цапа официалните обувки, та затова я издърпал до леглото и седнал върху й, докато нахлузил някакви обувки на Бърмингам.

— Защо не я е убил направо в стаята на хер Бърмингам? Би могъл да си спести доста неприятности.

— По всичко личало, че бил някой от гостите. Сигурно не е искал веднага да намерят тялото й и да се дигне олелия, докато той е още в къщата.

Густав замислено издаде напред брадичката си, докато умуваше над чутото. После махна с ръка.

— Давай нататък!

— Мъжът я закарал до конюшнята и я намушкал. Смятал да я наръга и втори път, но Нел каза, че май чул някакъв шум. Явно точно тогава Олни е избягал от съседния бокс. Онзи хукнал след него, но Нел смяташе, че Олни се е измъкнал, щото скоро чула тропот на отдалечаващи се копита. Непознатият се върнал при нея, ама тя се престорила на умряла и май успяла да го заблуди. И тогава се замислих върху цялата история. Ей на, ти ми беше обещал хилядарка, ако скарам ония гълъбчета. Пък имаше и някакъв непознат, който щеше да излезе виновен за цялата работа. Тогава реших аз да довърша Нел. — Той рязко се изсмя. — Изпищя, като разбра какво съм намислил, ама туй хич не й помогна. Само че нещо не бях преценил подходящия момент. Видях от къщата да излиза някой с фенер и бързо изгасих моя. Скрих се в друг бокс, и тогава видях как самият Бърмингам излезе, за да огледа около конюшнята. Като намери Нел, се спря при нея. Тя още беше жива, та започна да му се лигави колко го обичала и колко съжалявала, че го лъгала за бебето. Скоро и племенницата ми дотърча да търси мъжа си. Ама като го намери, нещата изглеждаха тъй, все едно той е убил момичето. Хукна да бяга към къщата, все едно огън й гореше по петите.

— Така значи, Фрай! Хвалиш ми се, че си ги скарал, само че днес, като отидох в къщата на оная Далтън, за да видя твоята племенница, тя беше заедно с Бърмингам!

— Няма значение — махна с ръка Фрай. — Важното е, че ако не бях аз, Нел щеше все още да е жива, а Джефри Бърмингам нямаше да е в затвора, щото Нел щеше да каже на всички, че не той я е намушкал и даже, че не е баща на бебето й. Като я гледах как си е загубила ума по тоя богаташ, бас ловя, че нямаше да го остави и ден да се мъчи в затвора, а веднага щеше да хукне да разправя истината. Можеше дори да се раздрънка и за туй, как съм я накарал да каже, че Бърмингам й е надул корема.

Густав не се опита да скрие подигравателните нотки в гласа си:

— И сега какво? Дошъл си да си искаш заплатата, а?

— Хиляда долара, както обеща, господин Фридрих! Иначе ще кажа на шерифа, че мъжът на племенницата ми не е тоя, когото търси, а че трябва да търси друг богат господин, дето да е бил на бала на Бърмингам.

Густав се намръщи при заплахата на англичанина. Вече беше дал на Олни десет хиляди долара и Бърмингам бе арестуван. Като знаеше и как всички са настръхнали срещу Джефри Бърмингам, Густав имаше всички основания да вярва, че не след дълго врагът му ще увисне за убийството на Нел, а Раелин ще остане беззащитна вдовица. И тогава самият той ще получи всичко, което иска от нея. Сега Фрай би могъл да обърка нещата още преди обесването, но Густав нямаше намерение да позволи това.

— Ще ти платя хилядата долара, за да си държиш езика зад зъбите, Фрай — най-сетне отстъпи Густав с наперена усмивка. Извади малка каса от писалището си, отключи я и отброи нужната сума в златни монети. — Ако не ти дам това, знам, че ще изпълниш заплахата си и ще идеш да освободиш Бърмингам.

— В крайна сметка жена му ми е племенница, а както казват, кръвта вода не става. — Фрай събра монетите в кожена кесия и самодоволно тръгна, като се сбогува с ехидна усмивка.

— Проклятие! — изрева Густав и тресна с юмрук по писалището. Обърна се и тръгна из мрачните помещения на склада, крещейки: — Къде сте всички? Морган? Чъни? Мъфат? Къде сте?

Не чу отговор и мина към по вътрешните помещения, докато най-сетне чу приглушените ругатни на мъжете, товарещи сандъците с оръжие.

— Морган, къде сте се дянали всичките?

— Тук, сър, товарим пушките, както ни наредихте, та да ги пратим нагоре по реката.

— Засега забрави тая работа — остро нареди Густав. — За момента имам по-важна задача за вас. Купър Фрай си тръгна оттук преди малко. Станал е опасен за нашия бизнес. Искам да го… как да кажа? Да го избавите от страданията му. Фрай има в себе си кесия с пари. Погрижете се за него и тя ще ви е наградата. Можете да си я поделите по-равно или както щете. Няма значение кой ще го стори, стига само устата на Фрай да бъде затворена по най-сигурния начин. Разбрано?

* * *

Купър Фрай се отдалечи от склада, безкрайно доволен, че притежава цели хиляда долара. Отдавна не бе оставал трезвен и в момента бе твърдо убеден, че не може да направи грешна стъпка. Дори вече бе планирал следващото начинание, с което да увеличи печалбата си, вероятно с още цели няколко хилядарки. За целта трябваше да иде при един стар познайник, когото от доста време усърдно избягваше. Този човек бе много по-опасен от германеца, но ако запазеше трезвия си разсъдък, не се и съмняваше, че ще излезе победител. В крайна сметка нали това беше щастливият му ден?

Беше наистина рядка гледка да се види как Купър Фрай мина по „Мийтинг стрийт“ и влезе в най-добрата странноприемница в града. Не ходеше често там, не защото не обичаше такива места. Просто обикновено не можеше да си позволи нищо съществено. Щом влезе, управителят и целият персонал — както всеки път — го изгледаха, сякаш е боклук. Досега винаги беше напускал това място дълбоко депресиран, което само го караше да пие още повече. Но сега поне в кесията си имаше достатъчно пари. Достатъчно, но за жалост не чак толкова, колкото му се искаше и колкото бяха необходими, за да се наслаждава на лукса, за който винаги бе копнял.

Благодарение на малкия подкуп, даден на една попреминала първа младост, но иначе симпатична камериерка, той се почувства успокоен, че бележката му ще стигне до стаята, наета от неговия познат. Все пак той тайничко я последва, докато се увери, че бележката е отнесена до точната стая. Камериерката я предаде на прислужника на въпросния човек и после забърза обратно към мястото, където работеше преди. Тихо си затананика някаква весела песничка. Докато внезапно ахна слисана — една голяма ръка я бе стиснала за задника. Мигом се обърна с изпепеляващ поглед и още преди Купър Фрай да успее да се отдръпне на безопасно разстояние го сграбчи за чатала и стисна толкова силно, че чак го накара да се изправи на пръсти.

— Повече никога не го прави, мръсник такъв! — изсъска жената, стиснала зъби. — Иначе ще ти откъсна топките! Разбра ли? — И за да придаде тежест на думите си, тя стисна още по-жестоко, докато Фрай смотолеви някакви молби или обещания. — Разбра ли?

Фрай постепенно възвърна самообладанието си и изтупа дрехите си, колкото и да бяха мърляви. Като си придаде вид на някой богаташ, той се върна на първия етаж и излезе навън в мразовития следобед. Не се и съмняваше, че неговият познат ще дойде на уговорената среща, това определено беше в негов интерес. Разбира се, Купър Фрай се бе погрижил да избере място за срещата им, където двамата ще са достатъчно близо до други хора. Така беше къде-къде по-безопасно.

 

 

— По дяволите, Райс, трябва да ме пуснеш! — разгорещено настояваше Джеф, докато шерифът седеше, вдигнал крака върху бюрото. — Вече всички в Чарлстън знаят, че съм арестуван, а това значи, че жена ми е в опасност. Дали Густав, дали онзи мръсник, който ни нападна — всички ще си помислят, че им е паднала в ръчичките, докато аз съм удобно заключен и не мога да им попреча.

— Не си заключен, Джефри — отбеляза не без основание шерифът. Махна с ръка към единствената заета килия в шерифството. — Заключен е Олни. Ти си свободен. — Посочи широкото пространство, из което крачеше гостът му, сякаш на последния му трябваше напомняне, че се разхожда свободно из шерифството и съвсем по своя воля. — Всъщност, ако не спреш да кръстосваш напред-назад, скоро ще пробиеш дупка в дюшемето!

— Чуй ме, по дяволите! — сърдито възрази Джеф и се завъртя. — Не разбираш ли, жена ми е абсолютно сама в къщата на Елизабет, само с прислужницата си и с едно четиригодишно дете! Те ли ще й помогнат, ако се случи нещо? Густав вече идва там, за да си я иска. А един Бог знае какво може да хрумне на онзи дявол с качулката, докато ме няма! Казвам ти, Райс, трябва да ме пуснеш!

— Стига, Джефри, успокой се! Държа всичко под контрол — увери го шерифът. — Говорих с Илайджа и той ще продължи да наблюдава жена ти. Ако се случи нещо, ще ми каже.

— Това въобще не е достатъчно! — възрази Джеф. — Не и сега! Не и докато съм тук!

Райс въздъхна, вече малко раздразнен от упорството на този човек.

— Виж какво, Джефри, защо просто не си легнеш в килията да поспиш или нещо такова? — предложи той. — Може би тогава ще се успокоиш и ще видиш колко съм прав. Ако те пусна сега, най-вероятно ще те обесят, а тогава каква полза за жена ти?

Джеф спря на мястото си и замислено изкриви челюстта си на една страна, обмисляйки положението. Райс, обнадежден си каза, че най-сетне го е вразумил. Само че бързо разбра колко се е лъгал, защото Джеф заяви:

— Бих могъл спокойно да изляза оттук. Не си ме арестувал и знаеш дяволски добре, че съм невинен. Така че, тъй като гледам, аз съм си един напълно свободен човек. — И за да провери доколко вярна е тази теория, той грабна палтото си и тръгна към вратата. — Довиждане, Райс.

Райс срещна пламналия изумруден поглед и макар че не трепна нито за миг пред него, почувства как косата му настръхва. Беше изправен пред мъж с неговия ръст и макар да беше доста по-лек от него, все пак бе в отлична физическа форма. Джефри Бърмингам би могъл да е страшно приятен човек, както добре знаеше Райс, можеше и да се разбират отлично, но шерифът нито за миг не се съмняваше, че отвътре този човек си е чиста стомана. Не му трябваха повече от две секунди, за да разбере защо Бърмингамови са смятани за опасни мъже, ако ги раздразниш. Ако тези наситенозелени остриета не можеха да пронижат някого като ками, то със сигурност мъжете, които ги притежаваха, щяха да продължат битката, докато бъде обесен и последният враг или престъпник.

— Чарли, закопчей с белезниците господин Бърмингам за леглото в килията!

— Какво?! — извика Джеф, обзет от буйна ярост. — По дяволите, Райс, няма да ми сториш това, не и когато жена ми е в опасност!

Шерифът бутна с ръка коравото му мускулесто рамо, опитвайки се да отдалечи приятеля си от вратата.

— Влизай в килията си.

— Не, дявол да те вземе! — процеди Джеф и се обърна към него, стиснал юмруци.

Ударът не беше нещо повече от леко тупване по главата, но след скорошното мозъчно сътресение явно беше достатъчен, за да запокити Джефри на пода в безсъзнание. Райс повика Чарли да му помогне и с общи усилия успяха да вкарат зашеметения мъж в килията, където го проснаха върху леглото.

— Това би трябвало да накара господин Бърмингам да помълчи известно време, а, шерифе? — отбеляза заместникът със състрадателна усмивка. — Още ли искаш да му сложа белезниците?

— Не, просто го остави там. И без това ще е достатъчно бесен, когато се събуди. Само ще заключим вратата, за да сме сигурни, че ще остане вътре, когато се свести. — Райс тъжно поклати глава. — Дано отървем кожите след тая история, Чарли, защото господин Бърмингам ще се опита да ни одере живи.

— Хей, шерифе?

Райс се обърна към обитателя на другата килия. Къдравият негодник се беше излегнал на леглото си и изглеждаше така, сякаш се чувства на седмото небе. Наистина това пале доста сериозно се опитваше да го изкара из кожата му. Нямаше намерение да се предаде.

— Какво искаш, Олни?

Като се почеса по брадата, разбойникът обърна глава върху възглавницата си и се ухили на шерифа.

— Като гледам, страх те е от Бърмингам, а?

Райс тежко въздъхна:

— Я млъквай, Олни!

* * *

Купър Фрай чакаше до Военния затвор вече повече от половин час след времето, определено в бележката му. Бе сметнал, че мястото е подходящо за срещата им, но сега реши, че няма смисъл да чака повече. Явно човекът нямаше намерение да дойде.

Тръгна на север по „Маркет стрийт“ и от пазара там си купи една ябълка. Тъкмо облегна рамо на едно дърво и една дълга сянка падна върху него, като се проточи на земята пред краката му. После почувства острието на нож, притиснат между ребрата му.

— Добър ден, Куп — поздрави го дрезгав глас точно до ухото.

— Морган? — Купър Фрай се опита да се обърне, но върхът на ножа му даде друг акъл, напомняйки му да стои мирен. — Какво правиш?

— Тоя път здравата ядоса господин Фридрих. И той прати мен и момчетата да те потърсим, ама аз първи те открих, та, струва ми се, сам ще задържа наградата.

— Каква награда? — Купър отчаяно се опитваше да извърне поглед достатъчно встрани, че да види мъжа зад себе си.

— Наградата, която носиш със себе си. Ще я взема, ако нямаш нищо против.

— В ризата ми е, ама ако се опитам да ти я дам, хората ще си помислят, че се опитваш да ме обереш и ще повикат шерифа.

Морган се замисли върху тази възможност само за миг. Фридрих никак нямаше да остане доволен, ако и шериф Таунсенд бъде въвлечен в цялата история. Пък и самият той нямаше да се зарадва особено.

— Да идем по-близо до кея, където няма толкоз много народ, та да ни видят. — Когато Фрай се поколеба, ножът отново бодна отпуснатите сланини около кръста му. — Тръгвай, преди да ми е свършило търпението!

Купър Фрай неохотно се подчини. Когато се отдалечиха от по-оживените места, той започна да съблича палтото си. Още преди да го е смъкнал и от втората си ръка обаче, той яростно замахна и удари Морган по лицето толкова силно, че ножът изхвърча и собственикът му залитна назад с насълзени от болка очи. В следващия миг Купър грабна оръжието и го заби в мекото шкембе на доскорошния си нападател. Когато отново го измъкна, Морган нададе някакъв гъргорещ звук и се строполи на колене. Фрай доволно се подсмихна и след миг мъжът се свлече сгърчен в краката му. След това Фрай се огледа — никъде не се виждаше никой. Щастлив ден наистина, мислеше той, докато се отдалечаваше от местопрестъплението.

 

 

Купър Фрай едва се бе унесъл в сън, когато внезапно бе събуден от злокобен, нисък, мяукащ вой, от който студени тръпки полазиха по гърба му. Очите му мигновено се отвориха и той предпазливо ги завъртя в орбитите им, докато погледът му попадна на нещо огромно и чудовищно, надвесено над него. Нямаше лице, само широка, абсолютно черна, лишена от изражение маска, в която само две дупки служеха за очи. Първо помисли, че сънува. Втората му мисъл беше много по-ужасяваща. Самият той беше човек, почти лишен от съвест — имаше само някакви закърнели остатъци от това чувство, които никога не го тормозеха. Само че имаше много живо въображение и се ужасяваше от духове. Беше убеден, че къщата на дядо му, където бе отраснал, беше пълна с призраци — по-късно там бе открит закован с дъски кладенец, пълен със скелетите на почти дузина мъже. А сянката, която се беше надвесила сега над него, съвсем приличаше на адско привидение.

— Призрак! — панически прошепна Фрай, тъй като гърлото му просто отказа да нададе очаквания писък.

Мигом си спомни за Морган. В крайна сметка това се беше случило преди около два-три часа. А дали не беше някой ужасен дух от миналото му, когато е решил, че ще му е от полза да отнеме нечий живот? Отдавна бе забравил имената на много от жертвите си.

В този миг, сякаш не беше и без това достатъчно изплашен, ужасеното съзнание на Фрай се сети за друга възможност, още по-лоша. Дали черната фигура не е предвестник за смъртта му?

Панически задраска по таблата, опитвайки да се изправи, и изграчи:

— Да не си банши? Чух те да виеш!

— Събуди се, човече! Не си чул нищо друго, освен един разгонен котарак под прозореца — присмя му се студен глас. Тихият безмилостен кикот ужаси още повече Фрай. — Е, някои наистина ме мислят за пратеник на сатаната, а и честно да си кажа, имат основания.

Докато Фрай се опитваше да си изясни какво става с помътеното си от съня съзнание, нов ужас смрази кръвта му. Лунните лъчи проблеснаха върху дълго острие. От стегнатото му на буца гърло се откъсна сподавен вопъл, усетил как смъртоносният ръб се притиска към гръкляна му.

— Съветвам те да не трепериш толкова силно — предупреди го привидението с преувеличена загриженост. — Имам удивително стабилна ръка, но дори и така може да се случи нещо непредвидено.

В отговор Фрай успя само да изгъргори някакво сподавено съгласие.

Маската отново се изкикоти.

— Кажи ми — попита той, — имаш ли представа кой съм?

Фрай панически закима. За най-голямо съжаление знаеше точно кой е тук с него. Този, който първи бе намушкал Нел.

— А знаеш ли защо дойдох?

— Аз… оставих ти бележка да се срещнем, приятелю, но ти така и не се появи.

— Не съм някой от мърлявите ти приятели и не ме наричай повече така! — изръмжа стържещият глас, а ръбът на острието се помръдна заплашително.

— К-как желаете да ви наричам, милорд?

— Така е по-добре. — Ножът съвсем леко бе отдръпнат. — Как разбра, че съм тук, в колониите, а и къде да ме намериш?

Фрай надали можеше да мисли трезво, докато съзнанието му бе изцяло заето с остротата на оръжието до гръкляна му. Макар че натискът беше понамалял, все още ножът се намираше прекалено близо до вените му.

— Моля ви, ще ви кажа, само ми дайте да дишам!

Злобно присмехулно изсъскване се разнесе от тъмната маска, но натискът мъничко отслабна.

— Мисли, преди да говориш, Фрай. Няма да търпя лъжи.

— Знам, милорд. Ами, първо, Нел още беше жива, когато я открих в конюшнята. Помогнах й да мине в отвъдното наистина, та тъй довърших това, което вие започнахте. Но преди това Нел ми каза, че се натъкнала на някакъв непознат, който кълцал с ножа си ковчежето на племенницата ми в спалнята на Бърмингам. Помислих си, че това може да е бил само един от тримата души, които се интересуват от тази кутия. И тъй като сте човек с вкус, предположих, че ще ви открия в най-добрата странноприемница в града. Пък и си помислих, че приятелите ви ще решат да пратят именно вас да се погрижите за работата, тъй като нали сте най… ъ-ъ, най-експедитивен.

— Дъщерята на Барет не ти е никаква племенница, нахално копеле такова! Не си придавай важност пред мен. Ти си само един прост моряк, който има добра памет, стига да е трезвен, а някога е имал късмета да попадне на един кораб с истинския Купър Фрай, преди вълните да го отнесат в морето и да се удави.

Застаряващият моряк се изсмя.

— Да, младият Куп много обичаше да дрънка за семейството си. И по-добре за мен, де. Запомних историите му за това, къде живее и кои са неговите роднини, и то достатъчно добре, че да заблудя и собствената му сестра.

Негова Светлост се изсмя язвително.

— Да, а и за наше най-голямо съжаление успя да я придумаш да отплава за колониите.

— Винаги съм си мечтал да се заселя в тая част на света, ама всеки кораб, на който се качвах, все плаваше за някое друго място. А да убедя лейди Барет за предимствата да се живее тук, не беше особено трудно, особено като се има предвид с какво презрение се отнасяха хората към нея и дъщеря й, след като лорд Барет ритна топа. Туй със сигурност беше най-добрият начин, който можех да измисля, за да се добера дотук, тъй че се направих на много беден и й се примолих да ми даде пари назаем, че да доплавам дотук.

— А така остави мен и другите двама да се чудим дали можем да ти се доверим. Аз веднага сметнах, че не можем, затова и те последвах. В края на краищата моя бе вината, че онова писмо попадна в ръцете на Барет. Моят глупав късмет накара прислужника ми да обърка Барет с човека, с когото е трябвало да се срещне в действителност, а най-голямата глупост от страна на Барет беше, че е бил на грешното място в грешното време. Е, разбира се, не помогна и това, че пратеникът до Франция е бил забавен по пътя. Но всичко това вече няма значение. Барет е мъртъв благодарение на теб, а в момента и аз, и приятелите ми трябва да се тревожим за това, къде се намира информацията, която той пазеше, за да представи на процеса си. Като се има предвид през колко ръце трябваше да премине онзи документ, за да стигне до краля, надали може да го вини човек, че Барет беше толкова предпазлив. Не склони да се довери даже на онези, които искаха да му помогнат. Всъщност, ако не беше ти с хитрия си план да се представиш за брат на жена му, Барет щеше да занесе в съда своите доказателства и аз и приятелите ми щяхме да бъдем арестувани. Затова май трябва да ти бъда благодарен, но се чудя какво си намислил сега. Ако си открил писмото и смяташ да го използваш срещу нас, бъди сигурен, имам начини да се разправям с хора като теб. Затова, питам те направо, какво искаш от мен?

— Наистина намерих писмото, милорд, тъкмо както сте предполагал. А и като го поогледах, разбрах защо толкова се бояхте да не би да попадне в ръцете не на когото трябва. Най-малкото щяхте да загубите живота си. Не се и съмнявам, враговете на Англия щяха да спечелят немалко от това писмо, което посочваше наред с другите неща и слабостите в отбраната на нашата войска. Колко жалко, че вашите подписи стояха най-отдолу. Ако не беше това, нямаше да стигате чак до такива крайности, като се опитвате да си го върнете.

— Подобни знания могат да ти донесат смъртта, Фрай — предупреди го стържещият глас.

— О, да! Пределно ясно ми е, милорд. Точно затова не съм споменавал и думичка на никого по въпроса.

— Само че доста се забави да дойдеш с тези новини при мен. Нел е мъртва вече повече от месец.

— Трябваше да събера кураж, милорд. Особено както бях напуснал Лондон, без да ви се обадя и така нататък. Страхувах се, че ще ме накълцате с тоя ваш нож, ама най-сетне реших да рискувам и да ви кажа всичко като честен човек, какъвто съм си.

Лорд Марсдън презрително се изсмя.

— Някак все не мога да ти повярвам, Фрай. Знам те колко струваш.

— Е, щях ли да ви потърся, ако не исках да ви дам писмото?

Макар че Негова Светлост все още подозираше някакви скрити користни цели, любопитството му надделя.

— Къде откри писмото? В ковчежето на Барет, както предполагах ли?

— Да, милорд, но не беше достатъчно само да отворя капака, за да го открия. Колко време само драсках като луд по тая ми ти кутия, ама поне имах предостатъчно време да си блъскам ума над нея — през цялото пътуване от Англия дотук. Ако не бяхте предположил, че може да има тайно отделение в кутията, щях да се откажа дълго преди да го открия. Отне ми почти два и половина месеца да разбера как се отваря тая проклетия, но най-сетне успях. Беше точно както казахте, на дъното на кутията — същата, която сте се опитвал да разбиете, преди да намушкате горкичката Нел.

Забулената фигура се обърна настрани, за да се взре в обляния от лунна светлина пейзаж под прозореца.

— Знаех си, че ще е там! — промълви замислено. — Но след като нагласихме обвиненията срещу Барет в държавна измяна, много от лордовете, включително някои доста по-висшестоящи от мен, сметнаха обвиненията за нелепи. Затова се боях дори да се приближа до имението му от страх, да не би приятелите му да го наблюдават. Ти беше последната ми надежда и, разбира се, когато успя да се добереш до килията на Барет под предлог, че си му роднина, все още много се надявах, че ще откриеш това, което търсехме. — Заплашителната фигура отново се обърна към Фрай, но сега съскащият му глас беше изпълнен с язвителна подигравка. — Никога не съм очаквал да оплетеш конците и да го убиеш, преди да си се добрал до писмото.

Фрай възропта:

— Че откъде да знам, че отровата ще му подейства толкова бързо? Мислех, че ще имам предостатъчно време да го разпитам. Дадох му малко вино точно както казахте, а после според вашите инструкции му казах какво съм сторил и му обещах противоотрова, ако ми даде документа или поне да ми каже къде е. Само че едва бе изпил отровата, и той взе, че умря. — Фрай щракна с пръсти за по-голяма образност. — Ей толкоз бързо, дявол да го вземе!

— Не, най-вероятно теб ще те вземат дяволите, Фрай, затова, че си такъв хитър и подмолен негодник — възрази закачулената фигура. — Действаш не само против враговете си, ами и против приятелите си. С моите съмишленици не знаехме, че не може да ти се има никакво доверие, след като подслуша разговора ни и предложи разрешение на проблема. Взе ни парите и после се обърна против нас, като накара лейди Барет да напусне Англия. А сега чух какви неправдоподобни извинения предлагаш.

— Тя и без това смяташе да избяга от страната — побърза да обясни Фрай, вече здравата изплашен. — Не можеше да търпи подигравките и презрението на селяните от околността, където бе отишла да живее. Туй го знам със сигурност. Един от тях ме замери с една зелка, когато отивах на гости у тях, и едва не ме събори в безсъзнание. Сторих всичко, което човек би направил в подобна ситуация. Не убедих ли лейди Барет, че съм родният й брат? Мислите ли, че това беше лесно? — Фрай толкова си вярваше в преувеличенията си, че чак нещастни сълзи избиха в очите му. Възлестата му брадичка потрепваше. — Живях като Купър Фрай толкова дълго, че понякога не си спомням дори собственото си име!

— Между другото, кое е истинското ти име? Така и не стигнахме до този въпрос.

— Фентън… Оливър Фентън.

За мъжа, който го чу, това нямаше никакво значение.

— Е, Фентън, къде е сега писмото?

Оливър Фентън имаше един последен коз.

— Като гледах колко държите вие и съратниците ви да си го получите още преди месеци, сметнах, че бихме могли да стигнем до ново споразумение относно това, което сте готови да платите в замяна.

— Внимавай, Фентън! — изръмжа посетителят. — Няма да търпя отново да ме одере отрепка като теб.

— Че кога съм…?

— Вече взе пари от мен и приятелите ми, Прескот и Хейвлок, и ние ти се доверихме да намериш писмото, което беше попаднало в ръцете на Барет. Платихме ти голяма сума и ти обещахме и още пари. — Гласът му стана по-твърд. — Първите пари изпи още в Англия, въпреки че все още не беше свършил нищо, за да ни успокоиш. А сега се чудя само какво още би могъл да искаш.

— Само каквото ми обещахте, милорд, а и още мъничко отгоре, колкото да мога да си купя една хубава кръчмичка…

— Какво? — Тъмната фигура изсумтя с абсолютно изумление. — За да изпиеш всичката печалба? Къде е писмото?

— На сигурно място, милорд.

Ножът за пореден път се притисна към гърлото на Фрай и сега вече потече струйка кръв.

— Ако ме убиете, милорд, никога няма да го откриете. То е в друг човек, който да ми го пази. Ама ако чуе, че съм мъртъв, ще го занесе веднага на момичето на Барет… или, както е позната сега, госпожа Бърмингам.

— Как ли пък не! — изръмжа Марсдън. — Защо ще й го пращаш? От това, което чувам, тя и онзи неин янки са ти забранили дори да припарваш към плантацията им, още по-малко пък да се приближаваш до тях тук, в Чарлстън.

— Би могло да се каже, че съм длъжник на момичето, задето отрових баща й и оставих майка й да умре от глад. Пък и когато умра, вече няма да ми пука, че нямам пари. Ще оставя само добро след себе си. — Морякът се изкикоти. — Освен това тя и нейният господинчо най-вероятно няма да са хората, които ще ме убият. Чудесни хора са те, благородни, честни…

Лорд Марсдън бързо схвана логиката му и усети, че този път Фентън не може да бъде разубеден. А и как иначе? В този случай той имаше надмощие. Ако момичето получи писмото, тя със сигурност ще се погрижи то да бъде изпратено по най-бързия начин в Англия, и то от надеждни адвокати. А те на свой ред веднага ще се заемат да очистят името на баща й и да обвинят истинските виновници не само за фалшивите обвинения, но и за държавната измяна.

Марсдън веднага махна ножа.

— Е, Фентън? Колко още искаш и как смяташ да проведем тази сделка, че да може всеки от нас да е сигурен, че другият няма да го излъже?

— Искам още поне пет хиляди.

Последва дълго мълчание, докато Негова Светлост се отдалечи, накуцвайки. После гласът му се чу от другия край на стаята.

— Продължавай!

— Сега вече знам, че ако не спазя моята част от сделката, ще ме преследвате до смърт. А това, така да се каже, гарантира доброто ми поведение. Колкото до себе си, искам да изпратите прислужника си с петте хиляди долара до един бордей, чието име ще ви дам. Щом стигне там, мъжът ще получи допълнителни инструкции къде да иде. Когато получа парите, той ще вземе писмото в дървена кутия, която ще бъде запечатана, за да са в безопасност тайните ви. После ще изпратя прислужника ви у дома в една карета.

— Това въобще не ми гарантира, че ще получа писмото, след като ти си вземеш парите. Трябва да има по-добър начин да извършим сделката.

— Знам какво сте способен да сторите с тоя ваш нож, милорд, а и знам какви други неща можете да правите. Като например да тичате ей така, за удоволствие. То, правичката да си кажа, никога не съм виждал подобно нещо. Е, сигурно така поддържате форма и сте доволен, като харесвате такива особени работи. — Фентън кратко се изсмя. — Можете да се обзаложите, че щом веднъж получа парите си, няма да стоя наоколо дълго време. Ще удържа на думата си, щото не ми се ще да тръгнете след мен с тоя нож.

Стържещият глас най-сетне отвърна:

— Може в крайна сметка и да преживееш тази нощ, Фентън. Само внимавай да сториш точно това, за което се разбрахме. Иначе няма да те оставя на мира, преди да съм видяла трупа ти потънал в някое мочурище.

Вратата се затвори след посетителя с черното наметало и Оливър Фентън най-сетне се откъсна от таблата на леглото и си отдъхна с дълбоко облекчение. Като скочи от леглото, наля си чаша уиски и я обърна на един дъх. Светна лампата и известно време гледа треперещите си ръце. Поне едно бе сигурно — вече беше прекалено стар, че да му изкарват акъла по този начин.

Несигурни стъпки в коридора го накараха да окаменее от внезапен ужас. Веднага си помисли, че Негова Светлост е променил решението си и ще приключи цялата история по по-бърз начин, но в този миг се чу заваленият глас на минаващ по коридора пияница.

Фентън за втори път въздъхна и реши, че това е просто някой нафиркал се клиент, който си търси свободно легло из пансиона. Нямаше никакво желание да търпи присъствието на друг в стаята, която сам си бе наел, затова отиде до вратата, отвори я и надникна навън. Тъкмо я затвори отново и смяташе да я заключи, когато едно силно рамо внезапно я блъсна навътре. Като се олюля, Фентън зяпна изненадано двамата мъже, приближаващи с ножове в ръце. Нададе смразяващ кръвта писък, когато го хванаха, но звукът беше много успешно заглушен, щом му прерязаха гърлото. Очите му се разшириха и последното, което си помисли, беше, че това в крайна сметка не е бил щастливият му ден. Преглътна, задавяйки се с кръв, и се строполи ничком на пода.

Навън, в двора, една закачулена фигура се спря сепнато, когато предсмъртният писък прониза нощта. Обърна се и потърси с поглед стаята, която тъкмо бе напуснал, и докато гледаше с нарастващ ужас, видя как двама души се измъкнаха през прозорците. Покатериха се на покрива и единият поспря, колкото да хвърли на земята някакъв предмет, много приличащ на нож, а другият скочи на земята долу. После и двамата се отдалечиха също толкова бързо, колкото се бяха появили.

Писъкът на някаква жена процепи тишината.

— Повикайте шерифа! Убиха Купър Фрай!