Катрин Каултър
Контесата (6)

ШЕСТА ГЛАВА

— Влизаме в леговището на змея — прошепна в ухото ми графът, изхили се и стисна ръката ми.

Опитах да се засмея, но се оказа трудно. Събрах смелост, преглътнах с усилие и погледнах към тримата, които продължаваха да ни съзерцават безмълвно. Не бяха помръднали. Изкашлях се и тръгнах към тях.

И в този миг се заковах на мястото си. Не, просто не беше възможно. Не можеше да е той, не можеше. Но беше точно той. Мъжът се отдели от сянката в другия край на камината. Беше Джон, същият Джон, когото Джордж обожаваше, Джон, който на три пъти бе искал да се запознае с мен.

Той беше племенник и наследник на моя съпруг. Мрачния, онзи, който не се разбирал добре с Лорънс, и който сега се връщал от война. За да остане.

Моят племенник.

В този момент реших, че мразя съвпаденията с цялото си сърце.

Внезапно, без никакво предупреждение, Джордж залая лудо зад гърба ми. Очевидно бе забелязал Джон, беше го познал и се бе отскубнал от ръцете на мис Крислок. Нямах представа, че има такова остро зрение.

Териерът се спусна напред, като размахваше опашка така диво, че бе невъзможно да я види човек. Лаеше, скимтеше и подскачаше, като същевременно тичаше с пълна скорост към Джон, който коленичи пъргаво и го посрещна със смях в обятията си. Джордж бе на път да го оближе по лицето, а Джон продължаваше да се смее. Правеше безуспешни опити да се опази от езика на животното.

— Какво е това, Джон? — проговори най-сетне графът. — Познаваш ли кучето?

Младият мъж спря да се смее в мига, в който чу гласа на чичо си. Стисна Джордж под лявата си мишница, но не престана да го дърпа за ушите и да гали копринения му перчем.

— Да — промълви бавно той, без да помръдне, — познавам го. Казва се Джордж. Срещнах го преди време в Хайд парк. Собственичката му беше с него. Но така и не се запознах с нея.

Лорънс обърна поглед към мен.

— Предполагам, че той не е същия Джон, за когото говореше?

Изненадах се, че си спомняше. Все още не ми се искаше да повярвам, че всичко това е възможно, въпреки доказателството пред очите си, което държеше и галеше безкрайно щастливия ми териер.

— Да, точно той е въпросният Джон. Ако си спомняш, казах също така, че има магическо въздействие върху животните, поне така твърдеше. Със сигурност спечели любовта на Джордж.

— Е, в такъв случай нещата се улесняват. Майор Джон Линдхърст е мой племенник и наследник. Джон, това е Андрея Джеймсън Линдхърст, моята съпруга, графиня Линдхърст. Тя спомена, че те е срещала, но знаеше само първото ти име.

Младият мъж продължаваше да гали главата на Джордж, който премрежваше поглед от екстаз и завираше главата си още по-силно между пръстите му.

— Аз знам коя е тя, чичо. Братовчедка е на Питър Уилтън. Но съм изненадан, че тя ме помни, и още повече — че е споменавала за мен.

Аз също не можех да повярвам, че съм направила такова нещо. Вдигнах очи към него — той изглеждаше внушително висок дори от това разстояние.

— Струва ми се, че споменах, тъй като чичо ви говореше за вас като за свой племенник и наследник. Имахте едно и също име. Наистина е съвпадение.

Не можех да разбера нищо по изражението му. Най-сетне той рече, докато почесваше леко лявото ухо на кучето ми:

— Питър дойде ли на сватбата ви? Добре ли е?

— Да, добре е. Остана в Лондон за съвсем кратко време, тъй като трябваше да се връща незабавно в Париж. — Не беше негова работа, че братовчед ми не бе дошъл на сватбата. Осъзнах, че не можех да отлагам повече. Трябваше да посрещна съдбата и да се справя с нея. Разтегнах устни в ослепителна усмивка. — Наистина ми е приятно да се запознаем, Джон. За мен е голямо облекчение, че вече сме роднини, тъй като ти определено си пленил кучето ми. Джордж, имай малко достойнство. Престани да му лижеш пръстите.

Джон се разсмя, от което на мен ми олекна донякъде, и остави Джордж на пода… само дето териерът не помръдна. Той продължи да стои в краката му и да размахва опашка, изплезил език. После протегна лапа към него.

— Джордж — извиках аз. — Достатъчно. Ела при мен, където ти е мястото. Аз съм твоята господарка, единствената на света, на която можеш да разчиташ наистина за следващото си хранене.

Джордж изскимтя и, след десетина, изпълнени с нерешителност секунди, се помъкна към мен. Е, поне бе разчупил напрегнатата атмосфера, сред която се бяхме озовали. Взех го в ръцете си, а в това време Лорънс каза:

— А това, скъпа, са Томас и съпругата му, Амилия.

Приближих се към тях и подадох свободната си ръка.

— Приятно ми е. Чичо ви ми разказа всичко за вас. Действително ми е много приятно да се запозная с двама ви.

Томас целуна подадената му ръка, Амилия докосна едва-едва връхчетата на пръстите си в нея.

— Това е голяма изненада за нас, мадам — проговори младата жена, повдигнала невярващо красивите си вежди поне с три сантиметра.

Мадам ли? Усмихнах й се с цялата си добра воля. Тя беше по-висока с цели петнайсет сантиметра от мен и ме наблюдаваше отгоре надолу. Когато заговорих отново, от гласа ми буквално капеше такава благоразположеност, че дори един викарий би се изпълнил със съмнение.

— Наричай ме Анди. Дори Лорънс ме нарича вече така. Много по-приятелски е, не мислиш ли?

— О, да, права си.

— И защо сте изненадани?

— Разбрахме едва вчера от пристигналия пратеник, че чичо Лорънс се е оженил — отвърна Томас. — Това бе първата изненада. Струва ми се, че всички очаквахме някоя дама с по-майчински вид, не толкова млада и красива жена като вас.

— Предполагам, че ще придобия по-майчински вид с времето, Томас.

— Какво? Да не би вече да очаквате дете? — извика Джон; тонът му бе нисък и зъл.

Отдели се от стената до камината и направи две дълги крачки към нас.

Езикът ми отказваше да помръдне; чувствах го като дървен.

— Не, Джон — отвърна невъзмутимо графът, като хвана свободната ми длан в ръката си, — тя искаше да обясни, че с времето ще свикне с вас.

Не казах нищо, просто оставих новите си роднини да ме оглеждат на воля. Какво виждаха, освен едно по-скоро ниско момиче с къдрави червеникаво-кестеняви коси? Не бях грозна, но се съмнявах, че мога да претендирам за епитета „красива“, който Томас току-що бе употребил в моя чест. Знаех, че имам хубави сини очи, „като лятно небе“, както казваше дядо ми, но и тримата бяха прекалено далеч, за да могат да им се възхитят, дори да искаха да го направят.

Защо Лорънс не им бе казал, че ще се жени за мен? Какво ставаше тук?

— Скъпа — обърна се съпругът ми към Амилия, — Брантли казал ли ти е кога можем да очакваме вечерята? Анди има здрав апетит. Струва ми се, че стомахът й започна да се оплаква десетина мили преди да стигнем в Девбридж.

Червата ми наистина бяха куркали, но не шумно.

Дарих го със слънчева усмивка.

— Можем би един-два фазана, добре изпечени, ще ми стигнат.

Графът докосна леко с пръсти бузата ми и ме погали. Замръзнах. Знаех, че усети как се свих в черупката си, въпреки че не помръднах изобщо. Това не помрачи усмивката му.

— Ще позвъня на Брантли и ще се погрижа за твоя фазан.

— Благодаря, Лорънс.

Той не беше имал предвид нищо; просто ми засвидетелстваше привързаността си. Трябваше да свикна с подобен род прояви, типични за мъжете. От страна на съпруга ми. Не означаваше нищо. Той просто бе привързан към мен. Не беше проблем да се справя с привързаността му.

Амилия седна на един от прекрасните махагонови столове от миналия век, с извити странични облегалки за ръцете, и подреди тъмносинята си копринена пола. Тя беше вероятно три години по-голяма от мен, не повече. И прекрасна с тези черни като грешни мечти коси, както би казал в такъв случай дядо ми, с майсторски аранжирани къдрици.

— Ти не яздиш ли, Амилия? — попитах аз.

Джордж излая, тъй като Джон тръгна към нас.

— Защо мислиш, че не яздя? Джон, не насърчавай това куче.

— Толкова си бяла — отвърнах аз. — Не мога да си представя, че слънцето някога те е докосвало. Приличаш на статуите на богинята Диана, които съм виждала в Британския музей. Джордж, дръж се поне за момент както трябва, ако обичаш.

— Прекалено е бяла, и аз й го казвам — намеси се Томас. Той бе застанал зад съпругата си и бе поставил леко длан върху рамото й. — Може би дори мъртвешки бледа през зимата, а тя вече чука на вратата. Не искам да имам нищо общо със смъртта. Организмът ми не е така силен, както би трябвало да бъде.

— Не обичам луничките — заяви Амилия. — Достатъчно е един слънчев лъч да се докосне до лицето ми и веднага ми излизат лунички.

Тя се усмихна, а аз останах поразена, че бялата кожа на лицето й поруменя.

— Луничките винаги са ми напомняли старчески петна — обади се Томас. — Старческите петна се появяват преди смъртта. Не, определено не обичам и луничките. Амилия, скъпа, предпочитам мъртвешки бялата кожа пред луничките. Колкото повече мисля за това, толкова повече харесвам бялата ти кожа. Да, сега вече се смятам доволен.

Джон, който съзерцаваше брат си с изумено изражение, рече:

— Томас, какви са всички тези приказки за смърт? Не виждам нищо нередно в теб. Здрав си като бик. Ще ни надживееш всичките.

— Много мило от твоя страна, Джон, но през последните години почти не си живял тук и нямаш представа колко крехко е всъщност здравето ми. Ето, тази сутрин кашлях. Нямаше дори още седем и половина и кашлицата се появи, дълбоко в гърдите, може би малко водна. Уплаших се, че имам инфекция на белите дробове. Амилия реагира незабавно. Изля ми лековита отвара в гърлото и ми уви врата с топла кърпа. Благодарение на грижите на моята любима, аз се отървах от нещо, което можеше да сложи край на съществуванието ми. Да, отървах се на косъм. О, Анди, според мен това куче много иска да се добере до Джон.

— Всеки ден, подарен на Томас от Господ, е дар, който трябва да се цени — заяви Лорънс с непроницаемо лице, без да се обръща към някой специално. — Стори ли ми се само или наистина долових в гласа му сарказъм? Мъничко изпълнено с обич презрение? Не можех да бъда сигурна. Подобно на Джон, Лорънс също пазеше за себе си своите мисли. — Да, Джон, или излез, или вземи досадното куче. То направи истинска сцена.

Погледнах към Джон, който стоеше зад брат си, и стиснах Джордж. Младият мъж все още не бе помръднал, но срещна погледа на чичо си. Запознах да тананикам тихичко една от любимите мелодии на териера, песничката за кучето, което хванало заека и му сдъвкало ухото.

— Е, Джон, радвам се да те видя. Този път за да останеш ли се прибра?

— Така мислех — отвърна бавно Джон, като погледна към мен, или към Джордж, не знам.

— Какво, отново ли си сменяш намеренията? Искаш да стоиш в Париж в мирно време ли?

— Не, изобщо не става дума за това.

— Вечерята е сервирана, милорд.

— А, Брантли, тъкмо навреме. Скъпа, ще правиш ли нещо с Джордж?

— Нека да го занеса горе на Мили. Тя иска вечерята й да бъде занесена на поднос в стаята. Помоли ли те вече, Брантли?

— Да, миледи. Мисис Редбрест, нашата икономка, се грижи много добре за вашата мис Крислок. Тя ме помоли да ви уведомя, че ще бъде много щастлива да се запознае с всички сутринта, след като си почине. Да заведа ли аз кучето, миледи?

Погледнах към Джордж.

— Ще се довериш ли на мъжа, който прилича на Мойсей, да те заведе при мисис Крислок?

Джордж приближи муцунката си до Брантли и подуши дългите му бели пръсти.

На Брантли това трябва да му се признае. Той може и да прилича на библейски пророк, но има чувство за хумор и е много мил. Сега завря бавно длан в муцунката на Джордж и го остави да го души на воля. Най-сетне териерът се отдръпна.

— Чудесно — рекох аз и му го подадох. — Благодаря, Брантли.

— А сега, скъпа, да се погрижим за стомаха ти — обади се съпругът ми.

Вечеряхме в голямата официална трапезария; петимата бяхме насядали около маса, където можеха да се хранят спокойно шестнайсет човека. Един лакей, когото Брантли нарече Джаспър, ме настани в единия край на масата.

Джон се настани в средата, между чичо си и мен. Томас и Амилия седнаха от другата страна, срещу Джон. Точно тогава за първи път видях добре Томас; свещите го осветяваха добре.

Вероятно съм изхълцала на глас. Божичко, опитвах да не се взирам, но беше много трудно. Томас беше най-красивият мъж, когото бях виждала в живота си. Слабоват, рус — за разлика от своята майка испанка и брат си, а чертите му бяха изваяни така безупречно, че Микеланджело със сигурност би се побъркал от желание да направи скулптура по неговия образ. Докато по-големият му брат изглеждаше тъмен, опасен, непреклонен и зъл като побесняла хрътка, Томас приличаше на ангел. Имаше гъсти, чупливи руси коси и очи с цвят на лятно небе, почти същия като моя.

Той беше просто красив, по друг начин не можеше да се определи. Най-сетне видях нещо, което го спаси — имаше инатчийска брадичка, но дори тази брадичка, наклонена в нужния ъгъл, караше човек да иска да прокара пръст по лицето му, без да отделя погледа си от него. Това бе наистина смущаващо. В този момент срещнах погледа на Джон; той ме съзерцаваше, повдигнал леко вежди.

— Съжалявам — промълвих аз. — Просто не зависеше от мен.

— Повечето дами реагират така — отвърна той. — Опитай да се сдържаш.

— Ще опитам.

В този момент се върна Брантли, за да ръководи сервирането на вечерята. Ритуалът беше официален, очевидно изпълняван многократно, и много по-официален от ритуала, който бяхме съблюдавали с дядо ми. Тази стриктна церемония несъмнено щеше да достави истинско удоволствие на мис Крислок. Именно благодарение на нея, с дядо спазвахме що-годе разумно разписание за вечерята. Винаги бе настоявала да се облечем официално, нещо, което ни караше да мърморим и двамата, но все пак го правехме, защото беше важно за нея.

Наблюдавах как двамата лакеи Джаспър и Тимоти се движат тихо около масата, без да вдигат ненужен шум. Освен това бяха много добре обучени и се преструваха без проблем, че не чуват, когато графът говореше свободно за времето, за състоянието на тревата в източната ливада и дори когато премина към по-спорна тема — за проклетите виги, безкрайното нещастие, което сме били принудени да понасяме, тъй като човек нямало как да ги нареди в една редица и да ги изпозастреля.

Едва когато Брантли даде знак с глава на двамата лакеи да минат в далечния край на помещението и застана сам до затворената врата, Лорънс се обърна към по-големия си племенник, който точно бе вдигнал вилицата си със забодено на края й парче пуешко месо с кестеново пюре, и рече:

— А аз си мислех, че възнамеряваш да останеш в Девбридж. Има ли вероятност да не останеш тук и да не се захванеш с изучаването на управлението на имението?

Младият мъж се намръщи на забодената на вилицата си хапка и я изяде, без да каже нищо, преди да я преглътне. Облегна се назад на стола си, кръстоса ръце пред гърди и заяви много бавно:

— Ти току-що си се оженил за съвсем млада дама, чичо, съвсем млада. Тя изглежда изключително здрава. Очевидно в недалечно бъдеще ще се появи наследник. Вече не виждам причина да уча как да управлявам това имение. Ти ще отгледаш сина си така, както би трябвало да се отгледа и възпита един бъдещ наследник. Докато навърши дванайсет години, момчето сигурно ще знае всичко, което трябва да знае за ръководенето на едно имение. Няма да има нужда и аз да се мотая наоколо и да правя навалица на масата.

Лорънс вдигна чашата си към мен и поклати безмълвно глава. Обърна се към Джон с глас, леден като зимен вятър, носещ се из Йоркширските тресавища:

— Казвал съм това преди, ще го повторя и сега. Ти, Джон, си моят наследник. И ще си останеш мой наследник. Следователно трябва да се подготвиш един ден да заемеш мястото ми. Няма какво повече да кажа.

— Но, чичо Лорънс — обади се Томас, като махна със слабата си, красиво оформена ръка към мен, — Джон има право. Тя е съвсем млада. Защо си се оженил за нея, ако не, за да се сдобиеш с наследник?

— Мъжът не може да живее само чрез наследниците — заявих аз.

Настана мъртва тишина.

Защо не си бях държала езика зад зъбите?