Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Регентството (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Countess [= The Autumn Countess], (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 47 гласа)

Информация

Корекция
stela1981 (2009)
Корекция
maskara (2009)
Сканиране, разпознаване и начална корекция
Сергей Дубина (2007)

Източник: http://dubina.dir.bg

 

Издание:

Катрин Каултър. Контесата

ИК „Бард“

История

  1. — Добавяне

ДЕСЕТА ГЛАВА

Амилия ме чакаше току пред огромната входна врата на Девбридж Манър. Беше топъл ден, нещо доста неочаквано за ноември. Лек ветрец раздвижваше въздуха. Йоркшир не приличаше на южните графства. Имаше груба красота и всичко изглеждаше прекалено голямо — огромни групи дървета, струпани нагъсто сред гола равнина, величествени скалисти маси на най-невероятни места, като че ли разпръснати там от капризната ръка на някой бог. И, разбира се, безкрайните йоркширски тресавища. Непосредствено на изток се намираше тресавището Гранард мур; то имаше толкова безутешен вид с окаяните вкочанени могили и хълмове и с дълбоките дерета, които разсичаха безредно земята като много стари белези. Обичах това графство, винаги го бях обичала. Но през последните три години дядо предпочиташе да ходим или в малкото имение в Пензанс, в края на мрачния Корнуол, или в петдесетгодишната градска къща на „Пътнам Скуеър“ в Лондон, която сега принадлежеше на Питър. Диърфийлд Хол вече също бе отговорност на братовчед ми. Сега всичко беше отговорност на Питър. Интересно дали щеше да продаде офицерския си чин и да се върне в Англия, за да поеме задълженията си като седми херцог Бротън. Надявах се да дойде в Диърфийлд Хол, който се намираше съвсем близо до новия ми дом. Много ме болеше от спомена за начина, по който се бяхме разделили в Лондон непосредствено преди женитбата ми за Лорънс. Но братовчед ми беше справедлив. Щеше да види, че съм щастлива, и щеше да престане да ми се сърди.

Вдъхнах уханния селски въздух и го поех дълбоко в тялото си. Оттук не можех да видя Гранард мур, но знаех, че е наблизо. Прииска ми се да заведа Джордж там. Все едно, че го виждах как съзерцава непознатия пейзаж и се пита какво точно очаквах да направи. Териерът бе свикнал с Лондон, с неговия шум и оживено движение. Нямаше карета или каруца, след които да не тича, докато малките крачета му изневерят.

Тук обаче той щеше да се запознае с един напълно различен начин на живот. Може би беше най-добре днес следобед да го изведа до Гранард мур. Бях го оставила дълбоко заспал, след като се натъпка на закуска.

Амилия намести безгрижно в косите си полуизмъкналата се фиба и рече:

— Днес времето е прекрасно, нали? Помня как и аз, също като теб, бях застанала там; оглеждах се и попивах всичко с поглед. Понякога е нужно да мине време, за да се свикне. Мнозина мразят Йоркшир.

— А ти мразиш ли го?

— Аз съм от Съмърсет. Полегати хълмове, преминаващи постепенно в долини, земята е прорязана от десетки потоци, които достигат до всички ферми.

— Нещо като невинна девица, омъжена за неукротим воин?

Младата жена премигна и, честно казано, не можех да я виня за това. Сравнението ми може би не беше чак толкова точно.

— Абсолютно права си, ако думите ти означаваха, че Съмърсет е невинната девица, а Йоркшир — воинът — отвърна тя. — Миналата година свикнах с него. Сега даже ми харесва. Хайде да отидем в конюшнята. Искам да се запознаеш с Бътъркъп, сладката кобила, която баща ми ми доведе от Уексфорд. Чичо Лорънс предложи ли ти вече какво да яздиш?

— Не, не още.

Конюшнята на Девбридж беше безупречна, а слънцето светеше право в яркочервения й, покрит с керемиди, покрив. Плетовете, с които бяха оградени отделните пространства за животните, бяха бели и очевидно — прясно боядисани. Погледнах към най-близкото от тях и моментално се влюбих.

Беше огромен, черен като греха жребец, с бяла линия, преминаваща по средата на главата и с четири бели „чорапа“. Шията му имаше гордата извивка на арабската кобила, която бях яздила някога, но това изчерпваше неговите грациозност и гъвкавост. Той беше изключително висок, имаше силни тежки крака и широки, мощни гърди.

— Какво има, Анди?

— Само момент, Амилия. Изгубих си сърцето. Ще те настигна ей сега.

Приближих се до отделението, като не виждах нищо друго, освен великолепното животно.

— Добър ти ден, красавецо — провикнах се аз.

За мое учудване и удоволствие той обърна голямата си глава към мен и изцвили. Покатерих се на оградата и протегнах ръка към него, като го наричах „красавец“, „ангел“ и дори „архангел“, но най-често употребявах „красавец“. Нямах нищо, което да му дам. Надявах се, че нямаше да се ядоса и да ми ухапе ръката.

И отново, за моя радост, когато го повиках, той тръгна към мен, като размахваше встрани опашка и кимаше нагоре-надолу с глава. Беше вероятно около четиригодишен, в съвършено здраве, козината му блестеше на светлината на яркото утринно слънце.

Жребецът натисна глава в дланта ми и едва не ме избута от оградата. Засмях се.

— Прекрасен си, знаеш ли? Сигурно го знаеш. Трябваше да попитам Амилия кой си. Как ли се казваш? Не мога да продължавам да те наричам „красавецо“, не и хубавец като теб.

— Името му е Темпест[1].

Обърнах се бавно, все така без да отделям ръката си от Темпест. Джон стоеше на по-малко от два метра зад мен, облечен за езда.

— Защо не си с чичо си и Суонсън, управителя на имението? От теб се очаква да учиш усърдно, да се готвиш за деня, когато ще поемеш всичко в твои ръце.

— Съпругата на Суонсън току-що роди близнаци. Чичо реши да го остави да бъде с нея днес.

— Абсолютно правилно. — Махнах към Темпест, макар вече да знаех отговора. — Твой ли е?

— Да. Изобщо не си мисли за него. Той е войнишки кон, силен и интелигентен, по-зъл от дявола, когато се налага. В момента флиртува с теб, но само опитай да го яздиш, или няма да ти обърне никакво внимание, или ще те хвърли в най-близката река.

— О, не, няма да го направи. — Обърнах се отново към жребеца. — Ще ми позволиш ли да те пояздя?

Голямото животно ме изгледа доброжелателно, кълна се, че точно така направи.

— Яздя добре, само дето известно време нямах възможност да го правя. Наистина съм много добра. Всеки добър ездач знае, че физическата му сила няма нищо общо с тази работа.

— Темпест е умен, но се съмнявам, че дори той е разбрал всички тези обяснения. Пък и последното бе предназначено за мен. Така че по-добре се обърни към мен. Попитай ме дали можеш да яздиш коня ми.

Обърнах се върху оградата.

— Мога ли да яздя коня ти, Джон?

— Не. В никакъв случай. Той губи лесно търпение, идват му идеи къде иска да отиде и кога, и точно по кой път да стигне дотам. Изисква майсторство и вече е приел, че аз го притежавам. Може да стане зъл. Какво ще кажа на чичо, ако позволя на съвсем младата му изчервяваща се съпруга да язди Темпест и той я убие?

— Не се изчервявам.

— Другото обаче е вярно.

— Добре. И какво точно би му казал?

— Ами, ако някога яхнеш Темпест, със сигурност си го направила без мое разрешение и си заслужила това, което ти е причинил. Ще трябва да обясня на чичо, че съпругата му е глупачка.

— Глупачка, аз? Сега пък аз ще ти кажа какво мисля. Ти се държиш грубо, защото не паднах в краката ти и не заскимтях безволево още там, в Лондон. Признай го. Не си свикнал на такова отношение от дамите. И сега си отмъщаваш. Наричали са ме с разни имена, но глупачка — никога.

Той влезе в отделението на жребеца и застана до мен. Вдигна единия си крак на парапета на оградата. Носеше черни, стигащи до коленете ботуши, така излъскани, че виждах отражението на смръщеното си лице в тях, и още нещо. Виждах, че съм нащрек. След като видях доказателството за това, което чувствах, което той ме караше да чувствам, аз си наложих да изпълня съзнанието си с най-студените възможни мисли, за да се преборя с него. Джон беше наистина много едър мъж и той го знаеше много добре и дори го използваше, за да доминира, но не можеше да ми стори нищо лошо, не и тук, не и в имението на чичо си.

— Тогава идиотка — рече той.

— Не, идиотка е дори още по-лошо от глупачка. Няма да приема нито едното, нито другото. Вярно е, нали? Вероятно си свикнал да караш дамите да се обръщат.

Той наклони глава леко на една страна и впери поглед в лицето ми. Погледнах отново отражението си в ботушите му. Имах едновременно студен и арогантен вид. Най-сетне той проговори, бавно и замислено:

— Това е смехотворно. Ти нямаш представа за какво говориш. Просто се опитваш да ме дразниш. Когато те видях за първи път в Хайд парк, поисках да се запознаем. — Сви рамене и погледна някъде зад мен. — Нещо в теб привлече интереса ми. Разбрах, че си в дълбок траур, но нямах никаква лоша мисъл, можеш да ми вярваш. И тогава, за моя изненада, ти ми даде да разбера ясно, че нямаш търпение да се отървеш от мен. Държа се грубо. Помня, че ми се прииска да те ударя, но не можех да го направя; не е джентълменско. Не, изчаках, докато те видях отново. Но всичко това няма значение.

Той се обърна и тръгна нататък в заградената поляна. Изсвири леко, почти беззвучно. Темпест вдигна едрата си глава и изпръхтя. Насочи се съм Джон без колебание и го бутна в рамото. Ако го беше направил на мен, сега щях да съм на земята. Младият мъж само се засмя и го погали по носа. После рече през рамо:

— Едва третия път, когато говорих с теб, разбрах какво всъщност не е наред. Поради някаква причина, която все още не мога да си обясня, ти се страхуваше и все още продължаваш да се страхуваш от мен.

Все едно, че ме удари в стомаха. Не беше вярно, не беше, и затова казах:

— Абсолютна глупост.

— Аз смятам, че е вярно, но какво значение има сега? Никакво. Ти си съпруга на чичо ми. — Обърна се отново към мен и заяви: — Ако се качиш на коня ми и той те убие, поне тогава няма да се налага да те виждам повече.

— Само още веднъж. В ковчега ми.

— Искам да знам защо се омъжи за чичо ми.

В този момент Амилия ме извика.

Приближих се до Темпест и го погалих по носа. Той наклони глава към мен, усетил, че залагам на него, и аз го прегърнах.

— Тръгвам — обявих аз и скочих от оградата на поляната.

— Защо, по дяволите?

— Амилия ме попита същото снощи, когато ме заведе до Синята стая — отвърнах през рамо аз. — Не е твоя работа. Ако любопитството те измъчва толкова, попитай чичо си.

Видях как очите му потъмняха, но изпълненият с желание за насилие поглед изчезна почти веднага; Джон отново се бе овладял. Не бих искала да бъда в лагера на враговете му по време на битка. Вената на врата му пулсираше бурно. Беше ядосан. Е, вината не беше моя. Най-накрая проговори; гласът му прозвуча безмилостно като решетките на прозореца на Синята стая.

— Очевидно не се страхуваш от мъжете по принцип, щом си се омъжила за чичо ми. Или нямаш страх само от старите мъже?

— Млъкни, дяволите да те вземат.

— А, да не би да улучих някакъв нерв?

— Ти не би могъл да улучиш и онази плевня, даже през увеличително стъкло?

— Раздразних те, нали? Улучих те право между очите. А, ето, че те видях отново три месеца по-късно, вече като моя леля, омъжена за проклетия ми чичо, който определено е по-стар и от баща ти. Защо го направи?

— Махай се. Не, аз ще се махна. Довиждане.

Той не отговори. Вдигнах полите на дрехата си и забързах към Амилия, която държеше юздите на най-симпатичната кафява кобила, която съм виждала. Чух го да се смее, копелето. Погалих носа на кобилата, дадох й моркова, който пъхна в ръката ми едно от момчетата в конюшнята, и изобщо не се обърнах към Джон. Насочих цялото си внимание към дружелюбното животно.

— Ти си голяма сладурана, нали така? — рекох аз. — Какво мислиш за Темпест? Би ли искала да тичаш с него?

— Не, Бътъркъп не желае да има нищо общо с него. Забелязах те като го галеше, Анди. Трябва да бъдеш предпазлива. Макар никога досега да не съм виждала този жребец да се държи добре с друг, освен с Джон, пак бъди внимателна. Конярите се страхуват от него. Той е зъл.

Най-сетне погледнах назад, към ограденото пространство. Джон точно слагаше юздата на поклащащата се глава на Темпест, за да я издърпа върху голия му гръб. След това двамата тръгнаха в абсолютен синхрон към оградата. Скоро се изгубиха от погледа ми.

— Недей да яздиш този кон, Анди. Ако гледаш Джон, ще останеш с впечатлението, че е много лесно, но не е. Джон е изумителен, но той е бил много дълго време войник. Свикнал е да укротява всевъзможни диваци.

Не ми беше трудно да повярвам на думите й. Не знаех само какъв точно вид диваци имаше предвид Амилия? Аз обаче не се страхувах от него.

— Ти като че ли се караше с Джон. За какво?

— За нищо. Така ти се е сторило.

Слава Богу Амилия не каза нищо повече по този въпрос.

След десетминутна обиколка из конюшнята се натъкнах на една дребна арабска кобила, наречена Малката Бес, и се влюбих за втори път този ден.

— Негово височество я доведе само преди три месеца — обясни Ръкър, главният коняр, като я чешеше по ушите.

„Значи — помислих си аз, — не беше купил Малката Бес за мен.“ Колко жалко.

— Защо не попитате негово височество? — додаде той, като започна да реше дългата й сребристосива грива.

— Така и ще направя, Ръкър. Довиждане, Малка Бес.

— Можеш да попиташ чичо Лорънс на обяд. Той така и не обясни защо я е купил, а и никой не попита. Само конярите са я яздили, никой друг.

— Той не я е купил за мен — отвърнах аз. — Тогава даже не ме познаваше.

— Ще видим. А сега, Анди, искам да те заведа в Черната стая, където според легендата някаква отдавнашна графиня Девбридж намушкала с нож любовника си.

Усетих неестествения студ на малкото помещение в момента, в който Амилия отключи и отвори широко вратата. Вътре нямаше нищо друго, освен тесен одър, а дървеният под не бе застлан даже с чердже. Стените бяха боядисани в черно. Единственият прозорец бе покрит с тъмна завеса. Не можах да определя точно какъв цвят, но достатъчно близко до черното, за да ме накара да настръхна. Спътницата ми вдигна високо свещника в ръката си.

— Тук е като в кладенец — рекох аз и отстъпих обратно към вратата. — Не искам да стоя вътре. Действа ми депресиращо. Събужда мрачни предчувствия и опъва нервите.

— Хайде де, не бъди страхливка. Няма нищо. Иска ми се тук да имаше нещо странно, заради баща ми, но никога не съм забелязвала нищо необичайно в тази стая, освен че някой смахнат й е боядисал стените в черно. Дали някоя от предишните графини наистина е наръгала любовника си? Неприятно ми е да го призная, но наистина би излязла чудесна история. Не, това е просто едно малко черно помещение. Аз самата бих накарала да го боядисат в бяло и да сложат хубаво дантелено перде на прозореца. Какво мислиш?

— Нещо не е наред тук. И то никак. Не го ли усещаш, Амилия?

Стоях доста далеч зад нея; вече се намирах само на две крачки от вратата. Тя стоеше в средата на стаята, вдигнала високо свещника, така че светлината на свещите осветяваше всички черни ъгли.

— Какво да усетя?

— Студа. Неестествения студ. Лепкаво-влажен студ. От него кожата настръхва и сърцето спира. Нещо не е наред.

Амилия тръгна към мен, ококорена, наклонила леко глава на една страна.

— Какво искаш да кажеш? О, да, знам, че баща ми говори за наличието в някои стаи на определено място, където хората потреперват от внезапния и необясним студ. Аз обаче не чувствам нищо.

— Аз пък чувствам — заявих и побързах да изляза заднишком. — Не знам дали някоя графиня е убила тук любовника си, но определено има нещо, Амилия, нещо злонамерено и студено, и по-черно от тези стени.

Моята събеседница поклати глава, дори се усмихна, докато затваряше и заключваше вратата. Очевидно не ми вярваше, но това нямаше значение. И аз самата не желаех да си вярвам.

— Баща ти влизал ли е в тази стая?

— Не, татко все още не ме е посещавал тук. С Томас сме женени малко по-малко от година. Татко сигурно щеше да дойде с нас и да прекара множество часове в изследване на всяко едно помещение в къщата, но през последната година майка ми беше непрестанно болна. Сега вече е добре. Много ми се иска да дойдат да ни навестят.

Нямах търпение да се отдалеча колкото се може по-скоро от тази ужасна стая, така че Амилия трябваше да подтичва след мен.

— От какво беше болна майка ти? — попитах аз, когато прекосихме половината коридор.

Тя не ми отговори. Обърнах се и видях, че беше спряла и се взираше в някаква открехната около петнайсетина сантиметра врата. През нея в коридора нахлуваше ярко петно слънчева светлина.

— Колко странно — промълви тя и влезе в стаята. — Само за момент, Анди.

Спрях на свой ред, поклатих глава и се приготвих да я последвам, когато внезапно вратата се затръшна пред мен.

Защо го бе направила?

— Амилия? Отвори вратата. Какво правиш там вътре? Амилия, отговори ми.

Чух я как извика.

— Амилия! — Блъснах с рамо вратата, но тя не помръдна. Не можех да отворя, тъй като беше заключено. Изпитах неистов ужас, от който за момент изгубих способността да мисля. — Амилия, отивам да потърся помощ.

Широкият коридор на западното крило не беше съвсем тъмен, но все пак беше достатъчно мрачен, защото всички водещи към него врати бяха затворени, а той самият нямаше нито един прозорец. На всяка крачка се движеха сенки, които сякаш идваха към мен с намерението да ме погълнат.

— Престани, глупачке! — извиках на себе си аз, като си поемах с усилие въздух.

Най-сетне стигнах масивното централно стълбище и хукнах надолу. Веднъж за малко не паднах, но се хванах за перилата и се задържах.

— Лорънс, Джон! Помощ! Елате тук, веднага!

Нямаше никой. В тази къща живееха десетки хора. Извиках още веднъж, колкото можех по-силно. Нямах представа колко силни бяха в действителност виковете ми, тъй като сърцето ми биеше по-силно от гръмотевици.

Почти бях стигнала долу, когато внезапно някой отвори двете крила на огромната входна врата така стремително, че те се блъснаха в стените на Старата зала. Нахлу ослепителна светлина, по-силна, отколкото бях в състояние да си представя, всепроникваща бяла светлина, която изпълни дори най-тъмните ъгълчета, докосна старите брони край задната стена, изпълни всичко с непоносима, болезнена белота. Изпищях и се строполих с главата надолу по последните три-четири стъпала.

Трябва да си бях разбила главата; всичко ми се виждаше размазано и като през мъгла, но не ми пукаше. Чух над себе си мъжки глас, който повтаряше отново и отново името ми.

Успях да отворя очи и да го погледна. Той като че ли плуваше над мен. Стори ми се съвсем черен, макар да се намираше насред цялата тази ослепителна белота. И тогава разбрах. Бях мъртва.

Слава Богу, че се бях добрала до Рая.

— Ти ангел ли си?

Бележки

[1] Буря (англ.) — Б.пр.