Катрин Каултър
Контесата (20)

ДВАЙСЕТА ГЛАВА

Не желаех да отварям очи. Не исках да се връщам, защото знаех, че няма да ми хареса. Усетих ръце около тялото си — ръцете на Джон. Почувствах ударите на сърцето му в бузата си, бързи, силни, и отворих очи, тъй като знаех, че се притеснява много за мен. Видях го като през мъгла и премигнах няколко пъти.

Опитах да вдигна ръка, но не успях.

— Ти си тук, нали?

Той ме хвана нежно за ръката и я постави внимателно отново край тялото ми.

— Да, тук съм, и няма да ходя никъде. Как се чувстваш?

Усетих как ръцете му ме обхванаха по-силно. Не изпитах страх, а по-скоро — сигурност; почувствах се обичана. Много приятно усещане.

— О, Боже — прошепнах аз, — пусни ме… веднага. Бързо.

Той ме пусна незабавно. Изправих се, превих се надве и повърнах в близките нарциси.

Главата ми увисна. Искаше ми се да умра, толкова силно ме болеше. В този момент пак усетих ръцете му, които ме обхванаха. Избърса устата ми с кърпичката си и ме вдигна отново.

— Така по-добре ли е?

— Да, но главата ми или ще падне, или ще се разцепи. Ще бъде грозна картинка. Иска ми се да можеш да я спреш. И изобщо не ми харесва.

— Не те обвинявам. Първо си полежи неподвижно и ме слушай. Не е нужно да мислиш или да правиш каквото и да било друго, просто слушай и не мърдай. Така. Дишай бавно, леко. Добре. Когато укротих Темпест след скока, се обърнах и видях как Малката Бес се върти във въздуха, а ти излиташ над главата й. Какво стана? Тя да не би да се подхлъзна? Как успя да те хвърли? Ако желаеш и мислиш, че си в състояние, можеш да говориш.

Очите ми се отвориха, тъй като спомените нахлуха изведнъж в съзнанието ми. Опитах да се изправя, но той ме възпря.

— Не, не мърдай. Какво има?

— О, Боже, нещо наистина не е наред, Джон. Малката Бес беше страшно неспокойна, направо влудена. Моля те, отиди да я видиш.

— След малко. Първо да видим, можеш ли да си движиш краката?

Можех. Не исках, но можех и го направих, защото знаех, че нямаше да ме остави на мира, докато не го сторех.

Той плъзна длани по ребрата ми, после — по ръцете. А аз му го позволих. Нямах избор. И, за моя изненада, все още не бях изгубила ума и дума от ужас, а той си бе все същият — прекалено едър, прекалено силен и прекалено опасен. Беше достатъчно да го погледнеш, за да разбереш, че е опасен. И ме беше притискал до гърдите си, а аз се бях чувствала в безопасност.

— Добре, сега ще отида да видя какво става с нея — заяви най-сетне младият мъж. Пусна ме на земята и свали жокейския си жакет. Сгъна го и внимателно го подпъхна под главата ми. — Ако мръднеш, няма да остана доволен.

— В такъв случай се подготви да останеш доволен — прошепнах аз и той се усмихна.

Няколко минути по-късно Джон отново ме привлече нежно в обятията си. Започна да ме полюлява съвсем леко, съвсем бавно.

— Как е тя?

— Мисля, че няма да я загубим. Ръкър е много добър в лекуване на нараняванията, както впрочем и моят лакей Бойнтън. Десният й крак под коляното изглежда е здраво изкълчен. Има и няколко лоши наранявания по гърба. Ще видим.

— Аз мога да помогна — заявих аз. — Прекарала съм часове наред в конюшните на Диърфийлд Хол, за да се науча да се грижа за конете. О, Боже, не мога да позволя да я загубим. Вината е моя. Трябва да съм направила нещо…

— Вината не е твоя — рече със съвсем премерен тон Джон. — Успокой се.

Опитах да се съсредоточа върху лицето му, докато чертите му се изяснят. Той изглеждаше мрачен. И вбесен.

— Не съм я преуморила, нали, Джон?

— Разбира се, че не си. Ти си много добър и опитен ездач, за да направиш такова нещо. — Пое си дълбоко въздух и когато заговори отново, гласът му беше напълно лишен от каквито и да било емоции. — Както казах, на гърба й има няколко рани. Е, виж какво открих под седлото.

В ръката си държеше навита тел. Към нея бяха закрепени други къси парчета тел, насочени надолу. Всички те бяха червени от кръв, кръвта на Малката Бес.

Долната ми челюст увисна; известно време не бях в състояние да направя каквото и да било, освен да се взирам невярващо в това, което ми показваше.

— Не, невъзможно е, просто е невъзможно. Кой би направил такова нещо?

— Някой я е поставил под седлото й. Този някой е знаел, че така ще я влуди. Всеки път, щом си се размърдвала на седлото и си притискала крака около хълбоците й, остриетата са се забивали в плътта й. Когато си я подготвяла за скока, тя трябва да е изпитала ужасна болка и затова се е опитала така яростно да те хвърли от гърба си. Бих искал да знам кой е този някой. Ще го убия.

— Аз трябва да го убия, проклетото копеле. Да опитва да ми причини зло е едно нещо, но да постъпва така с коня ми… Кълна се, ще застрелям човека, който го е направил.

Ръцете му ме стиснаха по-силно, като че ли от изненада. После младият мъж се усмихна.

— Ще трябва да помислим върху това. — Замълча за момент и додаде: — Знаеш ли, Анди, ако я бях яздил аз, остриетата щяха да се забиват много дълбоко, вероятно с цялата си дължина. Тъй като ти си много по-дребна, било е нужно повече време и повече движения от твоя страна. Но така или иначе се стигна до желания от някого резултат. Животното е било побесняло, полудяло по времето, когато си го накарала да скочи. Болката трябва да е била наистина нетърпима.

Преглътнах мъчително.

— Ако не се бях преметнала през главата й, тя щеше да падне отгоре ми.

— Много вероятно.

Писмото от баща ми изплува съвсем ясно в съзнанието ми. Обърнах глава на другата страна, все така без да се отделям от ризата му, и като вдишах топлото ухание на плътта му, рекох:

— Това е поредното предупреждение към мен. Този, който го е направил, не е можел да бъде сигурен, че ще доведе до смъртта ми. Същото като със старицата с проклетия ти нож, която ми каза, че ще си платя за всичко. И двете случки са предупреждения. Но защо?

— Не знам. Сега обаче съм наистина разярен и възнамерявам да разбера причината. Първото, което трябва да направиш, е да се върнеш в Лондон, в къщата на дядо си.

Планът му ми се стори разумен, логичен. Безопасен. Като да влезеш в женски манастир и да затвориш големите железни порти зад гърба си. Там нищо не можеше да ми навреди. Но и никога нямаше да получа търсените отговори. Още по-лошо, може би никога нямаше да бъда в безопасност, дори да се криех в моя манастир.

— Никъде няма да ходя — отвърнах нещастно аз. — Нима не разбираш? Ако си тръгна сега, никога няма да научим кой и защо прави това. А може би дори да се махна оттук, тази неизвестна особа пак ще иска да ми навреди и ще тръгне след мен. Не, Джон, не спори с мен. Знаеш, че съм права. Няма да бъда в безопасност, докато не разбера кой е виновникът. Слушай, аз не съм беззащитна. Купих си пистолет от мистър Форестър. Знам как да стрелям с него. Не съм пълна глупачка. Закрепила съм го с каишка около бедрото си.

Усетих напрежението в ръцете му, което малко по малко намаля. Но не го бях убедила. Всъщност бе напълно нормално — той беше мъж.

— Всичко, което каза, е вярно. Само дето съществува един много голям проблем — няма как да разберем откъде ще дойде следващата заплаха.

— Ще се постарая повече да не оставам сама. Имам пистолета. Знам как да стрелям. Дай ми само някой злодей и ще го надупча набързо. По принцип Джордж е винаги с мен, а той вдига голяма врява и ще ми бъде наистина солидна защита.

Джон не отговори, но предполагах, че също като дядо ми, щеше да мълчи само докато намери доводи в подкрепа на своята идея.

— Чувстваш ли се добре, за да се връщаме?

— Да.

Той облече жокейския жакет и пъхна в джоба му телта.

— Постарай се да се държиш за мен.

Вдигна ме високо. Вкопчих се в неговата риза и заврях лице във врата му. Занесе ме до Темпест, който пасеше на няколко метра от нас.

— Дръж се, Анди. Щом се качим на гърба му, ще те поставя пред мен.

— Мога да се справя.

— Добро момиче.

Не знам как успя да го направи, но той наистина качи и двама ни на гърба на жребеца. Намести ме пред себе си. Болката беше толкова ужасна, че не удържах стенанията си, макар да бях завряла юмрук в устата.

— Добре — промълви в ухото ми той. — Всичко е наред. Дишай бавно, леко. Точно така. Аз ще те държа. Ще се движим съвсем бавно. — Придърпа ме още по-близо до гърдите си и хвана юздите с една ръка. — Дръж се за мен колкото можеш. Затвори очи. Би трябвало да ти помогне за световъртежа. Ако започне да ти се повръща отново, кажи ми. И опитвай да не се тревожиш за Малката Бес. Ще изпратя Ръкър да я види веднага, щом пристигнем.

— Радвам се, че бях с теб — прошепнах аз, без да отделям лице от врата му. — Страхувам се, че в този случай пистолетът ми нямаше да бъде от голяма полза. Просто щях да си издъхна там край нарцисите.

— Познавам те, Анди. Щеше да намериш някакъв изход.

— Наистина ли го мислиш или просто се опитваш да ме ободриш?

Младият мъж се наведе и ме целуна по челото, но веднага изруга.

— Съжалявам. Няма да се повтори. Забрави, че съм го направил. Съгласна ли си?

Но аз нямаше да го забравя. Устните му ми се сториха толкова приятни и топли.

— Да, наистина мисля това, което казах. Ти имаш воля, Анди, и мозък. Все някак си щеше да се справиш. Така, а сега какво искаш да кажем на чичо ми?

Сетих се отново за писмото на баща си, заключено в кутията ми за писма. Не бях споделила съдържанието му с Лорънс. Или с когото и да било другиго. Защо? Защото всеки можеше да бъде неприятел. Само дето не можех да се сетя за нито една причина някой, особено пък съпругът ми, да иска да ми навреди. Не бях сторила нищо лошо нито на него, нито на когото и да било от обитателите на този дом. Лорънс дори не ме бе познавал преди първото си посещение, когато дойде да изкаже съболезнованията си по повод смъртта на дядо. Нищо не го бе принудило да се ожени за мен, след като се запознахме. Нито пък да дойде отново. Просто нямаше никакъв смисъл.

— Не, не искам никой да знае нищо — отвърнах аз. — Нека извършителят да се чуди дали сме разбрали или не сме.

— Съгласен съм. Какво ще кажем тогава? Че причината за инцидента е някоя заешки дупка ли?

— И за Ръкър, и за всеки, който си направи труда да погледне, ще бъде повече от очевидно, че дълбоките рани по гърба на Малката Бес нямат нищо общо с препъване в заешка дупка.

— Ще кажа истината на Ръкър. Той сам ще се грижи за нея. Ще го предупредя също така да си мълчи. Ръкър е добър човек. Тази случка ще го ядоса много. Сигурен съм, че ще я запази в тайна. Единственият, който ще знае истината е този, който е поставил бодливата тел под седлото.

— Това не ми харесва — промълвих аз и притиснах лице в рамото му.

— Тщеславието ти се проявява. Няма да позволя никой да остане с впечатление, че си некомпетентна. Не, ще обясня на всички, че заешката дупка е била наистина много дълбока и просто е нямало как да се избегне. Даже ако някой реши, че ти си оплела конците, аз ще продължа да те защитавам.

Идваше ми да го ударя, но дори не можех да стисна подобаващо ръка в юмрук.

Той се позасмя и усетих как ме стисна по-силно.

По пътя се наложи да спре още веднъж Темпест, за да повърна отново. Според мен се справи много добре със ситуацията, но ми беше толкова зле, че не ме интересуваше чак толкова.

Като се прибрахме, около мен се събраха много хора. Всички говореха и даваха мнението си, а на мен ми се искаше да ги пратя по дяволите. Джон ме остави на едно много меко канапе. Лежах със затворени очи и изглежда ту идвах на себе си, ту отново потъвах някъде.

От унеса ме извади красивият, успокоително действащ глас на Томас. Той не ме подразни, което най-вероятно означаваше, че вече се чувствам малко по-добре.

— Ето, чичо Лорънс, сложи тази мокра кърпа на челото й. Амилия винаги прави така, когато имам главоболие.

Усещането беше прекрасно.

— Благодаря — успях да промълвя аз.

— Само лежи неподвижно, Анди — обади се съпругът ми.

Усетих топлия му дъх в ухото си. Подуших нещо друго, бренди; познатият аромат ми подейства успокояващо и аз го вдишах дълбоко.

— Добре съм, Лорънс, наистина. Само ми дай още малко време.

— Чичо Лорънс, мисля, че трябва да повикаме доктор Боулдър — предложи Амилия.

— Не искам никакъв доктор да се приближава до мен, Амилия — заявих аз. — Гледай си твоята работа.

Чух как Джон се засмя.

— Просто я оставете да полежи малко на спокойствие — настоя той.

— Добре — съгласи се съпругът ми, — но работата не ми харесва. Щях да съм по-спокоен, ако Кътбърт я беше прегледал.

— Не докато съм жива — възкликнах аз. Успях да повдигна клепачи; пред очите ми изплува лицето на графа. — Ти си ми съпруг. Би трябвало ти да се грижиш за мен. Не ме мъчи. Не допускай онзи Кътбърт да се приближава до мен.

— Добре — отвърна той и преди да се унеса отново, си дадох сметка, че гласът му бе прозвучал развеселено.

А там, където се бях пренесла, беше топло, гласовете бяха неясни, болката — значително по-слаба.

Не знам кой ме е пренесъл в стаята ми. Последното нещо, което помня, преди да потъна в блажен дълбок сън с помощта на малкото лауданум от мисис Редбрест, беше лицето на Белинда.

 

 

Събудих се късно следобед. Останах да лежа без да мърдам, за да разбера дали ще усетя болка. За мое облекчение почувствах само натрапчиво главоболие. Надигнах се бавно. Белинда ме беше съблякла и ми бе сложила нощница.

Чу се поскърцване. Обърнах се. Камериерката ми, седнала на стол край леглото, беше готова да скочи.

— Не, не, миледи, не мърдайте. Все още не сте готова за движение.

— Добре съм — отвърнах аз и отпуснах крака на пода. Бях схваната, натъртена и всичко ме понаболяваше, но иначе се чувствах добре. — Заешката дупка беше дълбока — додадох и, като се сетих за Джон, се усмихнах.

Въпреки всичко.

Белинда се озова до мен за секунда. Вдигнах ръка, за да я възпра.

— Не, Белинда, аз съм съвсем добре. Мисля, че бих искала една много гореща вана. Тя сигурно ще отмие всичките ми болежки.

И щеше да ме отърве от нейното присъствие. Но веднага се разкаях за тази мисъл. Момичето се притесняваше за мен. Аз обаче исках да остана за малко сама. Проследих я с поглед; тя се обърна на няколко пъти и ме погледна смръщено, преди да излезе от стаята.

Бях уплашена. Пистолета ми. Паникьосана бръкнах под възглавницата. Беше там. Кой ли го бе поставил там? Надявах се, че Джон беше свършил тази работа. Ако беше Белинда, тя най-вероятно щеше да уведоми Лорънс. Не, сигурно е бил Джон. Дали беше позволил камериерката ми или някой друг да го види, или бе успял да се промъкне в стаята ми и да го измъкне изпод жокейската ми пола? Тази мисъл бе достатъчна да ме накара да се върна в леглото. Седнах без да изпускам пистолета от ръка, и се взрях в прозорците с дупките от решетки. Решетките, поставени заради лудостта на Каролайн.

Струва ми се, че не помръднах, докато Белинда се върна с достатъчно ведра вода да ме удави.

 

 

Час по-късно, следвана по петите от Белинда, която кършеше ръце и кудкудякаше неспокойно, напуснах Синята стая. Бях сложила стара сива рокля, избеляла от прането, и удобни обувки за ходене; бях ги носила в Диърфийлд Хол по време на разходките си из блатистите местности. Кадифената пелерина и ръкавиците бяха не по-малко стари. Този път пистолетът не бе прикрепен с каишка за бедрото ми; намираше се в джоба на пелерината. Можех да го извадя и да стрелям за секунда. Бях в състояние да се защитя и със сигурност щях да го направя, ако се наложеше. Главата ме болеше, но сега вече чувствах много по-силен гняв, отколкото болка.

Брантли стоеше край входната врата. Щом ме видя, той замръзна като гипсовата статуя на голия гръцки бог, която стоеше в един забутан ъгъл пред гостната.

— Излизам да се поразходя — обявих аз; гласът ми прозвуча студено като въздуха, който се процеждаше изпод голямата врата. — Всичко ще бъде наред, Брантли. Не се притеснявай за мен. Онова бе само една заешка дупка, много голяма дупка, но аз не съм мамино детенце. Ще се оправя. Ще се поразходя покрай потока. Там ми харесва.

Зачаках да ми отвори. Интересно дали нямаше веднага да потърси Лорънс и да го уведоми, че глупавата му съпруга е излязла да се поразтъпче из имението.

Докато прекосявах широката поляна пред главния вход, си зададох въпроса доколко разумно беше решението ми да остана тук и какво беше бъдещето ми в тази къща.

Не изглеждаше обещаващо. Потреперих, но не от студа, макар следобедното небе да имаше оловносив цвят. Не ми беше правило впечатление, но сега забелязах, че клоните на дърветата бяха съвсем оголели, напълно лишени от ярките цветни петна на есента. Зимата най-сетне бе дошла в Йоркшир. Започвах да се отърсвам от остатъчния ефект на лауданума, а проникващият до мозъка на костите страх ме избави набързо от летаргията.

Тръгнах към потока, свела глава, потънала в мисли. Бях казала на Брантли къде отивам. Никой нямаше да опита нищо; беше прекалено рисковано. Освен това как може да се размишлява нормално, когато някой се мъкне подире ти, мрънка ти в ушите и изобщо те подлудява? И тук идваше ред на най-важния въпрос. На кого можех да вярвам?

„На Джон“ — помислих си аз. Трябваше да му вярвам. Просто нямах друг избор.

Продължих да обмислям положението, да опитвам да преценя нещата, но така и не успях да открия нищо. Абсолютно нищо.

Сещах се само за желанието на Каролайн да разговаря с мен, доколкото можеше да го направи един дух.

И за злокобното присъствие в Черната стая, което продължаваше да стои там и да чака. Какво да чака?

Стигнах до брега на ручея. Увих се плътно с пелерината и седнах под една от огромните върби. Вперих поглед над сивата водна лента. Повърхността му беше съвсем спокойна, като гладка сива плоча. Нямах представа къде са отишли патиците.

В този момент си дадох сметка, че бях забравила напълно за Джордж. Той не беше в Синята стая. Надявах се, че мис Крислок или Джудит са се погрижили за него. Не знам какво щях да правя, ако нещо се беше случило с териера. Ако имах достатъчно енергия, щях да се върна и да го взема със себе си, но нямах никаква сила. Усетих как кората на върбата се впива в гърба ми.

Започвах да проявявам признаци на истерия. На Джордж нямаше да му стане нищо. Но ако все пак се случеше, щях да разпердушиня с голи ръце Девбридж Манър.

Не знам колко дълго бях седяла така, когато чух гласа на Джон зад гърба си:

— Белинда ме спря в коридора и изплака мъката си за теб. Разказа ми как си се измъкнала от леглото, едва не си се удавила във ваната си и накрая си взела, че си излязла навън. Попитах Брантли дали те е виждал. Той отговори, че си изглеждала почти мъртва и възнамерявал да те последва. — Спря за момент и сви рамене. — Аз те последвах.

Сви отново рамене, но аз вече го познавах. Просто набираше пара и скоро щеше да избухне. Нямаше да ме кара да чакам дълго. Ето, вече дори размаха показалеца си пред носа ми.

— Нямаше абсолютно никаква опасност да се удавя във ваната.

— По дяволите, Анди, обеща ми, че никога няма да оставаш сама. Какво ти става? Да не би ударът по главата да те е видиотил? Не, вероятно не. Това качество ти е природна даденост, нали? Отговори ми, дяволите да те вземат.