Катрин Каултър
Контесата (11)

ЕДИНАЙСЕТА ГЛАВА

Ангелът премигна, това поне го видях съвсем ясно. Невероятно черните му очи премигнаха още веднъж. Той ме привлече към гърдите си, толкова близко, че усещах топлия му дъх върху челото си.

— Може би — отвърна с не по-малко мрачен глас той.

— Да не би да съм се объркала? Да не би да не съм в Рая, а в Ада? Ти си толкова тъмен, дори гласът ти, като държаните дълго в тайна грехове. Да не си някой от ангелите на дявола? Дядо винаги казваше, че не само Господ, ами и дяволът си има ангели. Ти такъв ли си? Очите ти са почти черни. Как понасяш цялата тази светлина?

— Не е чак толкова силна. А сега замълчи.

— Все едно, че небето се разцепи и от него рукнаха всевъзможни неща. Прекалено много е за мен, наистина, прекалено много. Не разбирам нищо от това, което става.

И затворих отново очи. Мозъкът ми като че ли се изпразни, но дълбоко в себе си не исках да бъда нито в Рая, нито в Ада. Не исках никакъв ангел край себе си, а ако на всичкото отгоре се окажеше, че е един от дяволските ангели, тогава ме очакваха сериозни неприятности. Опитах да си припомня най-големите грехове, но успях да се сетя само за случая, когато бях откраднала един шилинг от бюрото на викария. Тогава бях на седем години.

— Не искам да умирам — заявих аз пред тъмното лице, което като че ли ту се губеше в нещо като мъгла, ту се появяваше отново пред носа ми. — Искам да остана тук, в Йоркшир, и да яздя Темпест.

— Можеш да правиш само първото, не и второто.

Той ме вдигна с лекота и си дадох сметка, че този ангел бе много силен. Обърна се и невероятната бяла светлина падна с пълна сила върху лицето ми.

След малко намаля значително.

— Искам и двете — заявих аз, сгушила лице в рамото му.

— Обещавам, че си все още в Йоркшир. Но няма да яздиш Темпест. Ако опиташ, ще те напердаша. А сега стой мирно.

Изведнъж всичко си дойде на мястото. В този момент внезапно разбрах, че това е Джон, и страхът избликна, мощен и непреодолим. Мразех това усещане. Просто не знаех как да се справя с него.

— Точно така — обади се той; гласът му беше спокоен и дълбок. — Не се съпротивлявай. Знам, че се страхуваш от мен. Нямам представа защо, но може би ще ми го обясниш скоро. Имай ми доверие, Анди. Няма да ти сторя нищо лошо.

Усещах ударите на сърцето му в бузата си. Бяха силни, стабилни, леко ускорени. Беше си човек, никакъв ангел. Отворих очи и погледнах нагоре, към брадичката му. Изпълнена с несигурност, попитах с леко дрезгав глас:

— Къде отиваме? Защо просто не ме отнесеш на крилете си?

— Не съм никакъв ангел. И нямам криле. Аз съм проклетия ти племенник. Бузата ти се намира до сърцето ми. Не можеш ли да усетиш ударите на човешкото сърце? Не, не казвай нищо. Мълчи, все още не си дошла напълно на себе си.

— Добре — отвърнах аз, затворих очи и просто се отпуснах.

Страхът отмина и това определено беше приятно усещане. Не мисля, че бях в безсъзнание, но всеки, който се бе озовал в този момент край мен, си го бе помислил. Чувах толкова много гласове, и всички те говореха едновременно. „Амилия“ — сетих се ненадейно аз. Трябваше да им съобщя, че Амилия бе заключена в една стая на втория етаж.

Наложих си да отворя очи, почувствах пробождаща болка зад дясното ухо и казах:

— Джон, моля те, тичах, за да потърся помощ. Трябва да помогнеш на Амилия.

Томас почти скочи отгоре ми.

— Какво? Какви са тези приказки за Амилия?

Концентрирах вниманието си върху внезапно пребледнялото му лице.

— Западното крило — прошепнах аз, — една стая приблизително в средата на коридора, от дясната страна. Беше отворена и Амилия видимо се изненада от този факт. Влезе вътре. Понечих да я последвам, но вратата се затръшна в лицето ми. Не успях да я отвори или разбия. Амилия извика. Не знам защо. Аз съм добре. Вървете за Амилия. Моля ви, нямам представа какво е станало с нея.

И се прегънах на две. Разбрах, че все още съм част от тази земя, тъй като болката нарастваше. Затворих очи и я оставих да ме повлича все по-дълбоко и по-дълбоко, докато най-накрая успях да се освободя от нея и да се плъзна в красив, дълбок мрак.

Не знам колко време съм била в безсъзнание, но когато се свестих, отново се намирах в някакъв мек, спокоен полумрак, където никой не искаше нищо от мен, никой не говореше гръмко. Просто лежах, а на челото му бе поставена хладна мокра кърпа. Отворих очи, а ангелът, който бе същевременно и мъжът, от когото се страхувах, не беше тук. Затова пък до мен седеше съпругът ми Лорънс, което означаваше, че не съм мъртва, а се намирам отново на Земята.

— Надявам се, че този път ще остана жива — промълвих аз.

— Напълно си жива — отвърна той и ми се усмихна. Усетих, че стисна ръката ми. — Как се чувстваш, Анди?

— Амилия — рекох аз. — Къде е Амилия?

Той помълча за момент и ми обърна гръб. Чух тихи гласове. След това графът се върна и се наведе толкова близо до лицето ми, че почувствах дъха му върху бузата си.

— Амилия спи. Когато Томас и Джон открили стаята, вратата била открехната, а Амилия лежала на една страна в празното помещение и спяла.

— Тя носеше свещник — заявих аз, опитвайки да намеря някакъв смисъл в думите му.

— Да, свещите също били там, край нея, и били изгасени.

— Какво се е случило с нея?

— Нищо не се е случило, Анди.

Лорънс стисна отново ръката ми, сякаш бях някакъв малоумен инвалид.

— Тя извика. — Опитах да се надигна. — Вратата се затръшна и тя извика.

— Не, не мърдай, още е много рано.

— Пусни ме — рекох аз и го принудих да се дръпне, за да се надигна.

Лежах на едно от канапетата в гостната и бях завита до кръста с някаква кремава кувертюра. Спуснах крака на пода и седнах. В стаята имаше много хора, но само една жена. Погледнах я и, след кратка мъчителна пауза, тя промълви:

— Аз съм мисис Редбрест, икономката, миледи. Не се бяхме виждали досега… е, вече се запознахме, но по този странен начин.

Наистина странен.

Тук бяха Джон, Лорънс и лакеят на Лорънс, Флинт, когото ненавиждах с цялата си душа. Той имаше най-безжизнените очи, които бях виждала, черни и без блясък.

До Джон стоеше още някакъв мъж.

— Това е Бойнтън — обясни той, — беше ми ординарец в армията, а сега ми е лакей.

Въпросният човек изглеждаше твърд и непреклонен като стомана, със силно обветрено и загоряло от слънцето лице, приличащо на щавена кожа. Беше почти толкова нисък, колкото и аз. В този момент той се усмихна. Забелязах широкото разстояние между предните му два зъба и, въпреки всичко, което ставаше, отвърнах на усмивката му. Бойнтън беше достатъчно възрастен, за да ми бъде баща и поне с десет години по-млад от съпруга ми. Усмивката изчезна от лицето ми.

Увих се с кувертюрата и заявих, съвсем бавно и отчетливо, на цялата стая.

— Обясних ви какво се случи. Чух как Амилия извика. Когато не успях да отворя вратата, й викнах, че отивам да търся помощ. Макар да паднах, когато Джон влезе през входната врата, не съм била много дълго в безсъзнание.

— Не, ни най-малко — обади се Джон.

Намръщи се и нещо в почти черните му очи не ми допадна. Може би в тях видях съжаление. Да, точно така — съжаление. Ако имах камък под ръка, щях да го замеря с него.

— Добрахме се до тази стая много бързо — додаде той.

— Чичо Лорънс ще ти каже какво стана. Вратата не беше заключена. Амилия спеше на пода. Тя се събуди и обясни, че видяла вратата отворена. Обзета от любопитство, тъй като тя беше винаги затворена, влязла вътре. Помнеше, че ти си била в коридора. И след това не помнеше нищо повече. Нищичко.

— Тя извика — повторих аз. — И вратата се затръшна в лицето ми. Беше заключена. Дърпах я и я блъсках, но не успях да я отворя. Не съм нито луда, нито съм още в безсъзнание.

Започвах да се уморявам да повтарям едно и също, особено като се има предвид, че очевидно никой не ми вярваше.

— Сигурен съм, че е било точно така, скъпото ми момиче — заяви Лорънс. — Така, сега очакваме местният лека да пристигне всеки момент. Той ще се увери, че си наред.

Изправих се бавно. Зави ми се свят само за момент, после главата ми се проясни. Чувствах се почти като преди.

— Не искам никакви лекари. Искам да видя Амилия.

— Разбира се — отвърна съпругът ми. — Явно се тревожиш много за нея. Тя обаче заспа отново. Била твърде уморена, така каза.

— Виждаш ли някакво обяснение? Защо ще е уморена Амилия? И да речем, че е била уморена, защо ще ляга да спи на пода в някаква празна стая? Защо са изгаснали всички свещи, сякаш някой ги е духнал?

Никой не отговори.

Всичко това определено не ми харесваше. Местех поглед от лице на лице, от графа, който изглеждаше леко притеснен, към Джон, с вид на тъмен ангел, който няма представа какво става, към Флинт с безизразните му черни очи; бях убедена, че е лош човек. Той ме гледаше така, сякаш бях лъжкиня, нищо повече. Колкото до Бойнтън, той бе смръщил замислено обветреното си чело. Подобно на своя господар, той не разбираше нищо, както впрочем и аз самата. Усмихнах му се отново. Този път лакеят не отвърна на усмивката ми, а остана все така смръщен. Колкото до мисис Редбрест, тя ми се стори леко разтревожена. Да не би да се притесняваше, че новата й господарка е някакво плиткоумно лековерно създание?

— Отивам в стаята си — обявих аз.

И, като помъкнах красивата кремава кувертюра, излязох от дневната по чорапи, защото някой ми беше събул обувките.

— Оставете я — чух гласа на съпруга си. — Ще се погрижа за нея по-късно.

Продължих да се движа безмълвно, докато чух дивото лаене на Джордж иззад вратата на Синята стая.

Насреща ми по коридора се появи мис Крислок и ми махна с деликатната си бяла ръка.

— Скъпа, как си? Точно идвах долу да те видя. Чух, че си паднала. Какво стана?

— Просто малко прекатурване надолу по стълбището в Старата зала. Вече съм добре, Мили. Всичко е наред. Дойдох за Джордж.

— Той явно е усетил, че си наблизо — знаеш колко остър слух има. В състояние е да събуди и мъртвите, ако не побързаш да отвориш вратата.

Така и направих. Териерът стоеше право пред мен, захапал малка жълта ръкавица с един пръст.

Отпуснах се на колене пред него и красивата кувертюра легна на пода край мен. Започнах играта „дай това на мама“, при което Джордж стисна здраво зъбките си. Опасявах се, че ще разкъса ръкавицата, която изглеждаше много добре направена от скъпи материали. Започнах да го галя и му обещах още бекон утре на закуска, ако ми даде това, което държи в устата си. Най-сетне успях да му отвлека вниманието, като щраках с пръсти над главата му, и той разтвори челюсти. Хванах ръкавицата. Тя не беше на голям човек. Очевидно притежателката й бе момиченце.

Но кое бе то? Тук нямаше деца, нали?

— Мили — казах през рамо аз, — наистина съм добре. Защо не намериш мисис Редбрест? Увери я, че не съм луда. Да, убеди я, че съм напълно безопасна. Имам чувството, че тук нещата се управляват от нея и Брантли.

— Разбира се, скъпа.

Мис Крислок ме потупа по рамото и излезе, присвила прекрасните си светлосини очи. Какво друго можех да й кажа? Да я успокоя? Не можех да успокоя дори самата себе си.

Щом влязох в стаята си, установих, че последното ми желание е да я напускам. Тук се чувствах в безопасност, въпреки всичките дупки от някогашни решетки на касата на прозорците. Не спирах да мисля за случилото се. Но не ми идваше наум никакво обяснение. Когато Амилия се събудеше, нямаше да я оставя намира; тя със сигурност щеше да си спомни нещо.

Лежах така, потънала в размисли, в продължение на един час, докато Джордж скочи на леглото и се намести на гърдите му, като завря носа си на два сантиметра от моя.

— Имаш нужда да излезеш навън, нали? Е, аз се чувствам по-скоро жива, отколкото мъртва, така че чакай да обуя нещо и излизаме.

Слава Богу, не срещнах никой от семейството, когато се измъкнах през френските прозорци на гостната към малката задна градина, чиито тухлени стени бяха покрити с розови храсти.

Хвърлих любимата пръчка на Джордж и той хукна след нея джафкайки, но скоро разбра, че ще трябва да си пести дъха. Приближих се до една пейка, оградена с красива боядисана в бяло дървена решетка, по която се виеше бръшлян, и седнах.

Затворих очи и вдишах чистия студен въздух. Слънчевите лъчи топлеха приятно лицето ми. Като че ли започнах да усещам по-ясно болезнените местенца от падането. Нямах нищо против това, но мистерията около Амилия ме влудяваше. Щях да разбера каква е истината. Амилия със сигурност помнеше повече, отколкото казваше. Изглежда всички вярваха, че просто бе заспала на пода, макар да звучеше абсурдно.

Отворих очи, когато териерът постави клонката в краката ми. Веднага щом животното хукна, затворих отново очи, но се стреснах от някакво шумолене наблизо. След странната случка с Амилия бях готова да изпищя с цяло гърло. Отворих очи, готова да скоча светкавично на крака, но не видях нищо загадъчно или плашещо, само някакво хубаво момиче, което трябва да беше на около единайсет-дванайсет години, застанало на няколко крачки от мен. То беше дребно, с горда осанка като на принцеса; косата му имаше богат рус цвят с леки червеникави оттенъци. Очите му бяха прекрасно съчетание от светлосиньо и тъмносиво.

— Прекрасно е. Как се казва?

Сочеше към кучето, което, стиснало пръчката в зъбите си, бързаше към мен.

— Името му е Джордж. Териер. Съгласна съм с теб. Това е най-прекрасното, най-красивото куче в цяла Англия.

Този, за когото говорехме, спря рязко на около метър от момичето. Пусна пръчката и започна да размахва опашка.

— Мисля, че те хареса. Как се казваш?

— О, аз съм Джудит. А вие коя сте?

— Да си изгубила случайно една лимоненожълта ръкавица?

— О, да. Мис Гилбанк ме смъмри, задето съм толкова небрежна. Но не знам къде съм я изтървала.

— В Синята стая. Джордж я откри и ми я донесе. Аз съм Анди. И сега живея тук.

— Защо? Коя сте вие? Името е доста странно, нали?

— Може би, но на мен ми подхожда. Аз съм графиня Девбридж. С графа пристигнахме снощи.

— Колко странно — промълви Джудит.

След това падна на колене и, забравила за мен, протегна малката си бяла ръка към Джордж.

Той подуши учтиво пръстите й и направи още една крачка към нея. Момичето се обърна към мен.

— Мога ли да хвърля пръчката му?

— Разбира се, ако желаеш.

Захвърли пръчката колкото можа по-далеч. Беше силна — пръчката се удари в далечната стена на градината.

Териерът затанцува на задните си лапи и се спусна натам.

Джудит скочи на крака и го аплодира. Нещо в нея ми се струваше познато, но не можех да определя какво.

— Често ли идваш в Девбридж Манър?

Тя се обърна към мен. В същия момент Джордж се блъсна в нея с пръчката в уста. Тя падна, като се смееше; роклята й се изцапа, но това очевидно не я притесни. Явно си прекарваше добре. Не проговорих, докато тя гали дълго кучето, което след това се приближи до един храст.

— Ходила ли си някога в Лондон? — попитах аз.

— О, не. Татко казва, че ще отида в Лондон, когато съм готова да си намеря съпруг. Не мога да си представя да пътувам донякъде, само за да си намеря съпруг. Съпрузите са просто момчета, които са пораснали. А нали знаете, момчетата са същински дяволи. Мислите ли, че това се променя?

— Вероятно не. На кого си дошла на гости тук?

— На никой не съм дошла на гости — заяви тя, като ме изгледа. — Аз живея тук.

Нямах представа какво става в тази къща.

— Коя е майка ти?

Джудит се изправи и седна до мен на пейката. Започна да четка с длан полепналите по роклята си пръст и трева. Тя определено не беше слугинско дете. Не говореше с тежкия йоркширски акцент, а дрехите й бяха от изключително качество. Роклята й бе в тъмен жълт цвят, ръкавите и деколтето — обрамчени с фина дантела.

Зачаках, без да кажа нищо.

Най-сетне детето отговори:

— Мама е отишла на небето, когато съм се родила.

— Съжалявам.

Но не отвърнах поглед от красивото личице, едно истински открито личице. Какво, по дяволите, ставаше тук?

— Няма нищо. Аз не си я спомням. Била съм току-що родена и нямам представа как е изглеждала.

— А кой е татко ти?

Този път момичето ме изгледа така, сякаш бях наистина малоумна.

— Граф Девбридж.

Едва не паднах от пейката.

Да не би това да бе извънбрачно дете на Лорънс? Съпругата му бе починала години преди появата на Джудит на тази земя.

— Не искам да прозвучи неучтиво — додаде тя с отчетлив, макар и тих глас, — но как е възможно да сте графиня Девбридж? Чух снощи татко да обяснява на мис Гилбанк, че сте дошла, но не очаквах да сте толкова млада. Предположих, че ще бъдете по-скоро на възрастта на татко, а вие сте по-млада и от братовчедите ми Томас и Джон. По-млада сте и от Амилия.

Какво можех да отговоря? Как можех да попитам едно малко момиче дали е незаконно дете? Реших да направя един дипломатичен опит.

— Джудит, коя точно е майка ти?

— Съпругата на татко, разбира се.

Бях толкова изумена, че стоях неподвижно и наблюдавах Джордж, който се запъти да души шестия си поред храст. Все още не бе решил къде да се облекчи. Беше много особено куче.

Защо Лорънс не бе счел за нужно да ме уведоми, че съм всъщност третата му съпруга, че е имало втора графиня Девбридж? „Две мъртви съпруги“ — помислих си аз.

— Мис Гилбанк казва, че татко обичал мама повече от която и да било друга дама. Предполагам, че включва и теб, Анди, което е наистина лошо. Но ти си съвсем млада, така че това няма кой знае какво значение, нали? — Трябва да съм кимнала, тъй като тя продължи: — Но не мога да разбера. Защо татко се е оженил за теб, след като все още обича толкова мама? Та ти си по-млада и от мис Гилбанк.

— Татко ти се ожени за мен, защото Джордж е мое куче, а той обожава Джордж. Ти не го ли харесваш? Погледни го само, как души всички храсти в градината, преди да направи избора си. Да се обзаложим ли кой храст ще избере най-накрая?

— Ще избере рододендрона — заяви Джудит без капчица колебание. — Имам един шилинг. Залагам го.

Мислех си, че залогът ще бъде по-скоро някоя ябълка или портокал. Но тя вече протегна към мен ръчичката си.

— Приемам — отвърнах аз и се ръкувах с нея.

Вперихме мълчаливо погледи в териера, който душеше наляво-надясно. Най-накрая той спря пред единствения рододендрон и вдигна крак.

Въздъхнах.

— Как успя да отгатнеш, че ще избере точно рододендрона? Ако бяха десетина, има някаква логика, тъй като тогава просто се залага на по-голямата вероятност. Но в цялата градина има само един-единствен рододендрон.

В този момент се чу женски глас.

— Джудит? Къде си, дете? Време е за урока ти по география. О, Боже, кое е това грозно куче, препикаващо рододендрона?