Катрин Каултър
Контесата (31)

ТРИЙСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

Не го прострелях между очите. Гневът и напрежението станаха причина ръката ми да потрепне. Улучих го в бедрото. Той изкрещя, сграбчи раненото място, падна на колене и след това се отпусна на една страна.

Джон беше свободен. Тримата мъже се спуснаха към оръжието си, но Джон беше по-бързо. Грабна два от пистолетите им и тогава видях в действие войника в него. Беше впечатляващо спокоен и стабилен, а гласът му прозвуча убийствено:

— Имам два куршума, господа. Един от вас ще избегне смъртта, но кой ще бъде той? Кой иска да опита? Хайде, не се дръжте като страхливци, направете нещо. Погледнете човека, който ви е платил да убивате невинни хора. Той няма да ви помогне. Ще остане да лежи тук, докато кракът му гангреняса и писъците му го отведат в ада. Хайде. Не искате ли да ме повалите?

Тримата се спогледаха и след това много бавно легнаха отново на пода.

— Сложете ръцете си зад тила.

Те се подчиниха.

Спуснах се към баща си. Той бе изгубил съзнание, а ножът грозно стърчеше от рамото му. Навсякъде имаше кръв. Затворих очи за момент, за да се овладея.

— Няма да умреш в ръцете ми, дяволите да те вземат — възкликнах аз. Отметнах пелерината и съблякох ризата си. Накъсах я на дълги широки ивици, от които приготвих дебела превръзка. Поех дълбоко въздух и измъкнах рязко ножа от раната. Едва не повърнах от кошмарното усещане на лесното плъзгане на ножа през плътта на баща ми. Не смеех да си представя каква болка му причиняваше това. — Съжалявам — прошепнах аз. — Вече свърши. Съжалявам.

Притиснах кървящото място с цялата си сила. Той изохка, все така със затворени очи, но дланта му се премести върху ръката ми. Погледнах дланта му. Беше голяма и силна. И кафява.

— Ти ще живееш — заявих аз. — Кълна се, че ще живееш.

— Да — отвърна той и сините му очи светнаха насреща ми. — Да, трябва.

Затвори отново очи, ръката му се плъзна. Беше жив и в безсъзнание. Бях благодарна за това.

— Продължавай да притискаш, Анди. Кървенето трябва да се спре. — Джон се озова до мен и ме избута. — Дръж и двата пистолета насочени към нашите хора там. Аз съм по-силен, сега аз ще натискам.

Застанах на няколко крачки от тях. Погледнах към съпруга си, който лежеше в локва кръв на пода, в безсъзнание, както ми се стори, свил ранения си крак.

Бях го простреляла. Дали щеше да умре? Странно, но не ме вълнуваше изобщо. Той беше убиец. Аз обаче не желаех да бъда като него. Въпреки това не помръднах и не направих опит да спра кръвта от раната му. Останах на мястото си, вперила поглед в тримата мъже.

Един от тях се размърда. Приближих се до него, наведох се и го ударих по главата с дръжката на пистолета. В този момент усетих някакво раздвижване, но не бях достатъчно бърза. Лорънс се бе надигнал на колене. В ръката си държеше пистолет. Още едно оръжие? Цял арсенал ли имаше в себе си? Изглежда беше така, дяволите да го вземат.

Спаси ме Джордж. Той скочи към графа, като ръмжеше, оголил зъби. Вдигнах рязко единия от пистолетите на разбойниците.

Всичко стана толкова бързо, че се обърка в съзнанието ми. Флинт ме сграбчи за глезена, Джордж атакува графа, а Джон, без да се поколебае, взе ножа, който чичо му бе хвърлил по моя баща и прониза с него гърлото на Лорънс. Дори не успях да го видя, толкова светкавично прелетя. На лицето на Лорънс се изписа безкрайна изненада. Помъчи се да каже нещо, но не успя. Изпусна пистолета и стисна ножа, но не опита да го издърпа. Дочух отвратително гъргорене. От устата му бликна кръв. Вдигна поглед към баща ми и лицето му замръзна от ужасен гняв. Отпусна се назад на пода, докато Джордж се късаше от лай над него. Умря с това изражение.

Флинт се хвърли с яростен вик към глезена ми и успя да ми дръпне краката. Паднах с цялата си тежест, но това нямаше значение. Вече бях спокойна и концентрирана.

— Пусни ме веднага, Флинт! — извиках аз. — Незабавно, дяволите да те вземат!

Но той нямаше подобно намерение. Протегна ръце с намерение да ме удуши и изкрещя, очевидно извън себе си:

— Проклета кучко, ще те убия. Ти уби господаря ми. Ще ти извия мършавия врат.

Чух как Джон извика нещо, видях как се спусна към нас, но знаех, че само аз мога да се спася. Овладях се. Знаех какво трябва да направя и прострелях Флинт право в гърдите.

В малката стая настъпи зловещо мълчание. Двамата мъже останаха да лежат по корем, залепили лица към пода. Джон изтича до Флинт и се вгледа в него.

— Божичко, какъв ужас изживях. Ти го направи, Анди, направи го.

Джордж погледна към Джон и изскимтя. Заразмахва опашка, все по-бързо и по-бързо, докато най-накрая тя вече не се забелязваше. И тогава скочи върху младия мъж, цели трийсет сантиметра от пода. Джон хвана кучето ми.

— Всичко е наред вече, Джордж, съвсем наред. Не, успокой се. Справи се чудесно. Спаси всички ни. Не, не се облекчавай върху мен във вълнението си. Добро момче. — Донесе ми го. Отпусна се на колене до мен. — Добре ли си, любов моя?

Кимнах бавно. Нямах думи. Бяхме заобиколени от трупове. Миризмата на кръв изпълваше въздуха. В този момент баща ми изохка.

— Добре съм — успях най-сетне да прошепна аз.

Той ме целуна леко, по устата, потупа ме по бузата и се изправи.

— Ще превържа рамото на баща ти. Трябва да се доберем до имението и да изпратим да повикат доктор Боулдър колкото се може по-скоро. Трябва също така да освободя Бойнтън от онзи навес. — Спря и добави през рамо: — Много се гордея с теб, Анди. Ти си смела. Но все пак мисля, че е невъзможно да ме обичаш повече, отколкото те обичам аз.

Баща ми изохка отново.

Джон седна веднага и започна да му превързва раната.

— Не се притеснявай — рече той, без да вдига поглед. — Бил съм войник шест години. Имам голяма практика в правенето на превръзки.

Изправих се бавно и взех другия пистолет. Беше останал само един куршум. Беше достатъчен. Нито един от останалите двама не се интересуваше какво бе станало с господаря им; това беше проблем само на Флинт, но той вече не се вълнуваше от нищо.

Поех си дълбоко въздух. Всички бяхме живи. Чух ново болезнено изохкване. Каквото и да бе сторил баща ми, аз не исках да умира.

И започнах да се моля с цялото си сърце да остане жив.

 

 

Баща ми наистина оцеля.

Сега беше в някакво състояние между упоителен сън и безсъзнание. Доктор Боулдър бе останал в имението, за да се грижи за него.

Ръкър отведе двамата мъже в местния затвор и не беше никак нежен с тях. Помня как Джон ме притисна към тялото си, помня докосването на устните му в косите ми. Помня как Бойнтън му бе стиснал силно ръката с облекчение. Помня как се прегръщаха Томас и Амилия, и Амилия плачеше. Помня колко ужасени бяха всички от случилото се. Помня как се хранех в кабинета, край огъня, в компанията на Джон. И тогава внезапно, без причина, всичко изчезна. Опитвах се да отворя очи, да кажа нещо, но не можех. Какво ставаше с мен?

— Тя преживя прекалено много — чух аз гласа на Джон, който очевидно ме носеше. — Това е защитната реакция на организма й.

Усещах, че наоколо има хора, чувах ги да говорят, съвсем тихичко, както се прави край болен човек. Дали не бях болна? Нямах представа. Знаех само, че се намирам някъде надълбоко и не можех да се измъкна оттам.

Спах и сънувах.

В съня си чух гласа на Питър. Сънувах, че ме държи за ръката и прокарва леко пръсти по бузата ми. Казваше ми да се събудя, защото до Коледа оставали само четири дни и било неучтиво от моя страна да не го приветствам. Дори попита дали съм му купила подарък.

Но аз не можех да се събудя. Плувах в мрак, усещах как празнотата ме обгръща, обвива ме като в пашкул.

По-късно пък мис Крислок повдигаше главата ми и ми даваше нещо за пиене; изпих го и заспах дълбоко. Мисис Редбрест ме хранеше с вкусен пилешки бульон. Чух я да обяснява какъв късмет било, че се храня; в противен случай съм щяла да се изтощя и това щял да бъде краят ми. Искаше ми се да й благодаря, защото бульонът ми харесваше много и ме затопляше приятно. Искаше ми се също да я успокоя, че нямам намерение да се изтощавам.

Чух гласа на Джудит, която ми казваше „Добро утро“ с типичен за щата Вирджиния акцент. Нейното „утро“ се точи почти половин минута. Мис Гилбанк се засмя, потупа ме по ръката и ме помоли да се събуждам скоро, тъй като съм й липсвала. Имах желание да споделя, че и тя ми липсваше. Толкова много хора имаше около мен, всички те шепнеха, всички ме докосваха леко, потупваха ме, а на мен ми се искаше да отворя очи. Но не можех и ми беше много неприятно. Исках да отворя уста и да им кажа да правят нещо друго, а не само да се промъкват наоколо ми и да шепнат. Исках да викат, да се смеят. Да, исках да чувам смях и може ми дори музика. Но единственото, с което бях заобиколена, беше шепот и безкрайно, бездънно, дълбоко мълчание.

Беше посред нощ. Нямам представа откъде го знаех. Усещах топлина, която ме обгръщаше отвсякъде. Дочух скимтенето на Джордж, точно в ухото си. Искаше ми се да се усмихна, да кажа на Джордж да не подлудява Джон с явното си обожание.

Топлината ме покриваше и проникваше в мен, до костите ми. Осъзнах, че е Джон, който ме прегръщаше и ме притискаше към себе си. Почувствах как големите му длани разтъркват гърба ми. Усещах твърдото му топло тяло. Топлият му дъх галеше слепоочието ми. Това ми харесваше. Даваше ми усещане за комфорт и сигурност.

Той говореше в ухото ми. Гласът му беше дълбок и нежен. Знаех, че ме обича, че е луд от тревога, но просто не можех да направя нищо. И тогава той каза, вече по-силно и нетърпеливо:

— Чуй ме добре, Анди. Предостатъчно търпях. Отнасях се с теб мило, нежно, но ти не се връщаш при мен. Реших, че повече не заслужаваш нежността ми. Ще ми се подчиниш, дяволите да те вземат. Ти ще ми станеш съпруга, а съпругата трябва да се подчинява на мъжа си. Защо отказваш да се събудиш? Това продължава вече шест дни. Лекарят не знае какво ти е. Говори някакви врели-некипели за шок, женски нервни припадъци и други подобни, но аз му обясних, че твоите нерви могат да бъдат опънати оттук до Франция и пак да не се скъсат. Колкото до женските нервни припадъци му казах, че ще ме стъпчеш, ако ти кажа някога нещо подобно. Той само поклати глава, видимо ужасен. После му обясних, че си застреляла човек и е имало толкова много смърт, болка и страх, че най-вероятно просто не си била в състояние да ги понесеш; сигурно си се оттеглила на някакво безопасно местенце и ще останеш там, докато се справиш с тях. Да, струва ми се, че вярвам на това обяснение. Може би той също повярва. В отговор само изсумтя. Струва ми се, че повече му допада собствената му прогноза за женски нервен припадък. Но вече минаха шест дни, цели шест дни, Анди. Време е да се върнеш отново към живота и да се омъжиш за мен, да свириш отново на пиано и да ми позволиш да те разсмивам. Ще можем да се обзалагаме с Джудит на кой храст ще се облекчи следващия път Джордж. Добре, тогава само ще ме слушаш. Приятно ми е да чувствам гърдите ти; много хубави, меки гърди имаш. Обичам да усещам устните ти, но сега те са сухи. Не трябва да забравям да ги намажа с крем. Баща ти се поправя. Доктор Боулдър не е мръднал оттук от самото начало. Но според мен го прави най-вече заради превъзходната кухня на готвачката. Изяжда храна колкото собственото си тегло.

Вече е много студено. От три дни вали сняг. Малката Бес е почти напълно здрава. Скимти всеки път, когато някой се приближи до нейното отделение. Липсваш й. Всички очакваме да отвориш красивите си очи и да направиш някакво безочливо изказване. Например да поискаш чаша бренди с пилешкия бульон. Питър също е тук. Крачи напред-назад, седи и те наблюдава часове наред. Започва да губи самообладание, Анди. Трябва да се върнеш при всички нас и да си пийнеш бренди. Какво ще кажеш? Отвори очи, Анди, усмихни ми се. Искам да те целувам и да те науча как да ме целуваш. Искам да те любя и да ти покажа, че мъжът и жената заедно могат да създават вълшебство. Ние ще го създадем също, ще видиш. Ти ще ми вярваш и ще ме обичаш, и дори понякога ще се хвърляш отгоре ми, толкова ще ме желаеш, и ще ме целуваш, докато ме подлудиш. Ще бъдем заедно. Точно така. Ти ще ми вярваш, Анди. Аз ще ти бъда верен до последния си дъх. А после духът ми ще ти бъде верен. Никаква нестабилна аура. Ще се прилепя към теб, докато започнеш да ме кълнеш и пожелаеш да се разтворя във въздуха. Повярвай ми, Анди. Никога няма да те излъжа, никога.

„Да го целувам, докато го подлудя?“ Харесваше ми. Усетих как голямата му длан се спря върху задните ми части и ме притисна към него. Искаше ми се да бъда дори още по-близо. Той беше едър и силен, но вече не ме плашеше ни най-малко. Идваше ми да се изсмея над това, над огромната промяна в себе си, осъществена благодарение на него. Щях да го обичам винаги. Искаше ми се да му кажа, че моята аура щеше да бъде по-стабилна от неговата.

Той ми беше върнал живота. Исках да му го кажа, и точно така направих, но някъде дълбоко в себе си.

Нямам представа колко дълго ми говори Джон, колко дълго ме притиска в обятията си, като ме галеше и целуваше, но определено не беше достатъчно. Не ми се искаше да ме пуска никога. Но малко по-късно той си тръгна. Усетих, че Джордж лежеше, притиснат към дясната ми страна. Всичко беше наред.

После се появи светлина, усетих дори горещината в клепачите си. Не можех да разбера какво става. Никой никога не се приближаваше толкова близо със свещ. Какво беше това?

Чух някакъв тих глас, който повтаряше:

— Нямах възможност да остана с теб насаме, дяволите да ги вземат. Вечно имаше някой тук, особено Джон, дано Господ го прокълне за вечни времена, задето уби моя Лорънс. Страхувах се, че действието на опиума ще премине и ти ще се събудиш, но не стана така. Два дена вече не съм имала възможност да ти дам още от него. Но най-после съм тук сама с теб и, слава на Бога, ти все още спиш. А сега, проклето момиче, нека да ти повдигна главата, за да можеш да изпиеш прелестната отвара, която съм приготвила специално за теб. Дадох ти я през първата нощ, когато донесохте мъртвото тяло на Лорънс. Тогава доведохте доктор Боулдър, който се грижи така възхитително за окаяния ти баща. И той ще се оправи, а бедният ми Лорънс гние в студената земя. Аз ти дадох отварата и ти просто падна. Всички видяха колко съм разстроена, как плаках от тревога за теб. Дадох ти от отварата още веднъж, като наблюдавах как се плъзга навътре в гърлото ти и те заключва още по-дълбоко вътре в теб самата. Вече започваш да отслабваш, защото само лежиш без да мърдаш. Можеш ли да ме чуеш? Не съм сигурна. Никой не знае със сигурност. Тази последна отвара ще те отведе на другия свят, завинаги, и ако питаш мен беше крайно време.

Уплаших се. Мис Крислок беше полудяла. Искаше да умра? Искаше да ме убие? Обичала Лорънс ли? Усетих дланите й върху себе си. Не, не, сигурно сънувах, просто някакъв кошмар, нищо повече от ужасен кошмар. Намръщих се; отчаяно желаех да се събудя. И наистина го направих. Отворих очи и погледнах мис Крислок право в лицето.

Тя държеше в ръка малка чаша, пълна с някаква, подобна на мляко, течност.

Устата не ме слушаше, но знам, че успях да изрека на глас:

— Мили? Защо? Какво правиш с мен? Та ти винаги си ме обичала. Защо?

Тя се засмя, но това беше грозен, побъркан смях, пълен с омраза. Осъзнах, че обектът на тази омраза бях именно аз.

— Значи си чула всичко, така ли? Убивам те, окаяно момиче. Лорънс се провали, но аз няма да се проваля. Джеймсън уби майка ти и аз ще трябва да убия него, но първо ще умреш ти. Това ще отвлече вниманието на всички и така ще мога да се разправя с него. Когато очите ти останат затворени, никой няма да разбере какво се е случило с теб. Ще решат, че просто си се оттеглила от този свят и си умряла от изтощение. Лекарят няма да може да каже нищо. На мен няма да ми се случи нищо. Никой никога няма да ме заподозре. Но аз ще знам и ще се усмихвам в себе си, защото аз съм те убила. Ти си мислеше, че Лорънс е бил старицата, която се появи тук с ножа, но всъщност аз изиграх тази роля. Исках да те уплаша до полуда, но в теб няма и капка чувствителност, ти си дебелокожа, прекалено здраво стъпила на тази земя. Да, надявах се, че ще изпаднеш в истерия, но трябваше вече да те познавам по-добре. Ти не си като майка си. Лорънс мислеше, че така ще те влудим. Аз се надявах, но не бях така сигурна като него. Той не те познаваше и не се вслуша в моето мнение. И виж какво му донесе това. Проклетият ти любовник го уби, малка кучко.

Сграбчи главата ми и ми дръпна рязко нагоре. Видях как чашата се приближава. Но нямах сила.

— Не — прошепнах аз, — не.

— Ти уби скъпия ми Лорънс. И заслужаваш да умреш.

— Той беше зъл. Зъл.

— О, не, просто беше предаден, от Каролайн и от гадния ти баща. Той беше добър човек и щеше да се ожени за мен, след като те погребеше дълбоко в замръзналата земя. Опознах го много добре, когато дойде в Лондон. Не исках да се жени за теб, но той ме убеди, че е необходимо да го направи. Призна, че обича мен, само мен, а ти си за него само една пионка, с която ще осъществи отмъщението си. Аз го обичах, чуваш ли? Щях да се омъжа за него. Но сега е невъзможно. Вече нямам нищо. А като заспиш отново, мисли си за баща си и за това, как ще дойде съвсем скоро при теб. Той е по-слаб от теб. Не след дълго ще те настигне. Най-вероятно ще го убия на Коледа. Какво ще кажеш? Да, а после идва ред на Джон. Дали да го убия? Все още не съм решила.

— Не, Мили. Не трябва да убиваш Джон. Той не е направил нищо лошо. О, моля те, не, недей да причиняваш още страдания на баща ми.

— Той е достоен за съжаление в слабостта си — заяви тя, като се надвеси над мен, а чашата бе вече почти до устата ми. — Хайде сега, да свършваме.

Усетих такъв безпомощен страх, че направо се задавих от него. Тогава чух рязък мъжки глас.

— Мис Крислок, нека аз да се заема с това. — Беше Джон. Сграбчи я да китката и измъкна чашата от ръката й. Видях как я подаде на Питър, който стоеше зад него. След това погледна към мен. — Добре дошла отново при нас, Анди.

— Ти си тук. Защо си тук?

— Задавах си някои въпроси във връзка с тази жена. Още повече ме озадачаваше непробудният ти сън. С Питър обсъдихме това и решихме да чакаме тук. Когато влезе мис Крислок, за малко не се показахме, но в последния момент Питър ме дръпна назад. Видяхме и чухме всичко. Тя е луда, Анди, омразата й я е побъркала. Но всичко вече приключи, и ти си отново с мен, слава на Бога.

Внезапно мис Крислок изкрещя, смразяващ кръвта крясък, напомнящ за току-що измъкнал се от портите на ада демон. Започна да удря едновременно по двамата млади мъже, да крещи, да рита, ръцете й не се виждаха, толкова бързо ги движеше. Видях как Питър я удари с юмрук по челюстта. Тя се строполи на пода.

Джордж се измъкна изпод завивките и заскимтя, като спря чак когато Джон се засмя и го взе на ръце.

— Виж само господарката си, Джордж. Най-сетне благоволи да ме погледне отново. Знаеш ли какво си мисля? Мисля си, че ще мине още доста време, преди да повярва отново в способността си да ме надмине, както с ума, така и с юмруците си. Какво ще кажеш?

Териерът изскимтя.

Бях безкрайно щастлива, но както изглежда думите ми се бяха изчерпали. Всичко се беше изчерпало. Опитах да се усмихна на любимия си братовчед Питър и на най-скъпия за мен човек на света, мъжът, който ме бе спасил от мрака и ме бе отвел сред блажена светлина, бе ме освободил. Усещах обаче как този мрак ме тегли към себе си. Плачеше ми се заради това, но успях само да промълвя:

— Много съжалявам. Както изглежда все още не съм готова да се върна.

— Не, не, не ме оставяй отново, Анди.

Но аз усещах, че нямам избор. Всичко просто се оттегли отново от мен и не бях в състояние да го спра; въздъхнах и затворих очи.

Чух Питър да казва:

— Отивам за доктор Боулдър. Той е с баща й.

— Не, тя няма нужда от него — отвърна бавно Джон. — Тя ще се оправи. Виж, вече диша с лекота. Мисля, че просто спи. — Усетих целувката му по устата си и чух думите му: — Трябва да й намажа устните с крем; изсъхнали са.

Засмях се вътрешно. А когато след известно време чух отново гласа на своя любим, устните ми бяха меки.

Отворих очи. И този път ги задържах така.