Катрин Каултър
Контесата (22)

ДВАЙСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

Той отвори вратата; беше по халат. В едната си ръка държеше книга. Джордж полудя. Младият мъж го вдигна и отстъпи встрани, за да ми направи място да вляза.

Знаех, че не е благоприлично, но нямаше значение.

— Какво, по дяволите, се е случило? Бледа си като смъртник.

Не отговорих; подадох му ножа.

Той го пое безмълвно. Обърна се и тръгна към онази част от стаята си, където държеше своята колекция. Беше бос. Стъпалата му, подобно на всичко останало в него, бяха големи. „Солидни и устойчиви“ — помислих си аз, щастлива да избягам поне за момент от парализиращия ме страх.

Обърна се към мен, все така без да пуска Джордж.

— Няма го, естествено. Къде го намери?

— Под възглавницата си. Вдигнах я, за да си сложа там пистолета, и го видях.

Младият мъж посочи към големия фотьойл пред горящия огън.

— Седни. — Понесе териера към бюрото си, където имаше бутилка бренди. Наля ми щедро в красива кристална чаша. — Изпий го.

Така и направих. Усетих парливата течност в като удар в стомаха си, последван от експлозия. Дъхът ми секна; закашлях се.

— Боже! — възкликнах аз.

— Чудесно, вече си възвърна цвета на лицето. — Приближи се до камината и подпря рамо на полицата над нея. Продължаваше да чеше Джордж зад ушите. Глупавото животно опитваше да го ближе по ръката. — Онзи, който е поставил бодливата тел под седлото на Малката Бес, е останал недоволен от липсата на истерична реакция или сериозно нараняване. И затова продължава.

— Да. И този някой наистина успява. На път съм да си изгубя разсъдъка от страх. Едва не паднах на пода, когато го видях, толкова се уплаших.

— Не е точно така. Овладяла си се и веднага дойде при мен, за да разбереш дали ножът е същият. И, разбира се, е същият.

Това не беше истинската причина, но не казах нищо.

— Според теб този някой дали се надява наистина, че ще помисля теб за виновен?

— Добър въпрос. Факт е, че е влязъл тук и е взел ножа. После е трябвало да издебне момент, когато в стаята ти няма никой, да влезе вътре, без да го видят, и да постави ножа под възглавницата ти.

— Да — отвърнах аз и се изправих бавно. — Не би трябвало да бъда тук. Трябва да се върна в Синята стая.

Той дойде да ме изпрати.

— Чуках по всички стени — казах аз като стигнахме. — Не открих никакъв отвор, който да води до таен коридор.

— Нямах представа, че си го направила. Добра идея. Дръж пистолета непрекъснато под ръка, Анди.

Подаде ми Джордж, който изскимтя, обиден, задето неговият герой го отхвърляше, погали ме по бузата и тръгна обратно към стаята си. Тъмносинята кадифена роба се мяташе около глезените му. „Силни, стабилни стъпала“ — помислих отново, докато го изпращах с поглед.

Прекарах още една нощ, вперила широко отворените си очи в тъмния таван, в очакване на изгрева на слънцето, а Джордж похъркваше, сгушен в мен.

 

 

Около обяд на следващия ден вече бяха пристигнали трийсетина от гостите, съпроводени от прислуга, смях, бодлива зеленика, подаръци и повече куфари, отколкото бях в състояние да преброя. Дворът на конюшните започна да се пълни с карети.

— Как ще се справи Ръкър? — попитах аз, след като посрещнахме лорд и лейди Моъм, стари приятели на семейство Линдхърст.

— Мисля, че пристигнаха всички, които ще отседнат тук — отвърна Лорънс. А Ръкър ще се справи. Имаме достатъчно място за всички коне. Как е Малката Бес?

— Ти не изпускаш нищо, нали? — усмихнах се аз и за първи се запитах дали той не беше този, който искаше да му убие, или да ми изкара акъла, а може би и двете. — „Не — помислих си аз, — няма никакъв смисъл.“ Но кое ли имаше? — Да, отидох да я видя тази сутрин. Ставата й е много по-добре, слава Богу. Ако трябваше да я убием, щях да…

Той докосна леко бузата ми с върховете на пръстите си.

— Знам, скъпа. Щеше да ти причини ужасна болка. Малката Бес ще се оправи. Аз също ходих да видя как е.

Погледнах го и отново се запитах: „Ти ли пъхна бодливата тел под седлото й?“ Дали бе видял страшните, дълбоки рани по гърба й. Очевидно не. Ръкър най-вероятно беше оставил одеялото върху меките превръзки на гърба на животното и съпругът ми не бе забелязал нищо нередно, слава Богу. Но може би вече знаеше всичко.

Мис Крислок влезе в стаята ми, докато Белинда ми помагаше да облека друга рокля. Имах нужда от най-малко три тоалета дневно и всяка смяна отнемаше много време.

— Колко странно — рече тя, след като се поразходи из помещението, прегледа съдържанието на гардероба ми и подреди десетките шишенца върху тоалетната маса.

— Какво има, Мили?

— О! Вчера видях Амилия да излиза от стаята на Джон. Не е ли странно?

Сърцето ми спря да бие за момент. „Амилия? Не — помислих си аз. — Не.“

— Може би й се е наложило да вземе нещо — отвърнах аз. — За Томас.

— Очевидно. Носеше нещо, увито в плат.

Не, това бе повече, отколкото можех да понеса. Целунах Мили по бузата и двете слязохме заедно долу.

Къщата беше украсена с клонки бодлива зеленика, откъснати от нашето дърво и донесени с кошници от гостите. В подобната на пещера камина в Старата зала гореше Бъдник с впечатляващи размери.

На всяко свободно пространство бяха струпани подаръци. Веднага след обяда от Йорк пристигна пратеник с огромна кутия за мен. Отправих се почти бежешком към покоите на Джудит; бях безкрайно щастлива, че поръчката ми най-сетне бе пристигнала, при това съвсем навреме.

— Анди, Божичко — усмихна ми се мис Гилбанк, — идваш точно по време на урока по италиански. — Обърна се към момичето: — Е, умното ми дете, какво трябва да кажеш?

— Come sta? Favorisca sedersi.

И посочи към един стол.

— Sto molto bene, e Lei?

— О, Божичко, Анди, аз също съм много добре. А сега седни. Какво има в тази огромна кутия? Да не би да е Коледният ми подарък?

— Съжалявам, Джудит, но ще трябва да почакаш. Аз направих един облог с мис Гилбанк и загубих, както губя винаги и от теб. Мис Гилбанк обаче настоя залогът да бъде нещо необичайно.

— Мис Гилбанк, нямах представа, че и вие се обзалагате. Вярно ли е? За какво се обзаложихте?

— Спомняте ли си, скъпа мис Гилбанк?

Гувернантката премести поглед от мен към кутията и отново към лицето ми.

— Странно, но поводът за този облог напълно ми е излетял от ума?

— А? Е, Джудит, с мис Гилбанк направихме този облог веднага, след като се запознахме в градината. Ти вече веднъж беше вечеряла с възрастните и тя се обзаложи, че ще ти бъде разрешено да вечеряш отново с нас, и то съвсем скоро. Тогава аз не повярвах и заложих почти всичко, което имах, че няма да те допуснат повече на масата. И изгубих. Веднага след като гостите си тръгнат, вие, мис Линдхърст, сте сърдечно поканена да вечеряте в продължение на цяла седмица с възрастните. Баща ви настоя. — Беше лъжа, разбира се, но на кой му пукаше? — И така, мис Гилбанк, ето наградата за спечеления облог. — Приближих се до писалището на Джудит, прибрах на една страна част от учебниците и поставих на мястото им огромната кутия. Отворих я и се отдръпнах. — Точно както наредихте, мис Гилбанк. Надявам се, че няма да се разочаровате.

Гувернантката беше силно озадачена. Тя вдигна прекрасната сребриста хартия и остана на място, без да промълви нито дума.

— Какво има вътре, мис Гилбанк?

— Това е роклята, която ще носи на бала утре вечер — отвърнах вместо нея аз. — Какво ще кажеш?

Джудит настоя младата жена да я извади, за да може да я види, и мис Гилбанк, все така без да пророни и звук, измъкна красивия тоалет, който бях поръчала за нея. Бях задигнала една от роклите й, за да може Белинда да й вземе мерките. Беше великолепна бална рокля от златисто кадифе, с широка три сантиметра лента от златист атлаз под гърдите, с наистина много дълбоко изрязано деколте и дълги ръкави. Нямаше никакви панделки, воланчета и дантели. Беше семпла и елегантна, с класическа кройка. Щеше да изглежда превъзходно в нея.

Тя изпъна роклята пред себе си. Джудит докосна мекото кадифе и извика:

— О, Божичко, трябва да я облечете, за да ви видим. Моля ви, мис Гилбанк, още сега!

Гувернантката, която никога не губеше самоконтрол, остави внимателно дрехата в кутията и заплака.

— Олеле — обърна се към мен заварената ми дъщеря. — Мислиш ли, че не й харесала? Нали си получила точни указания за това, което желае, Анди? Може би си разбрала погрешно цвета? Или деколтето е прекалено дълбоко? Като го гледам ми се струва, че ще й стигне до кръста.

Мис Гилбанк се засмя през сълзи. Отказа да ни се покаже с роклята, като измънка някакво извинение; това щяло да стане утре вечер.

Подсвирквах си щастливо, когато излязох от покоите на Джудит. Бях забравила за цели петнайсет минути, че на някой моето присъствие в Девбридж Манър не му допадаше. Какво бе изнесла Амилия от стаята на Джон вчера? Със сигурност — не ножа, със сигурност.

Вдигнах глава и видях някакъв мъж, който сви припряно по коридора пред мен.

— Чакайте! — извиках аз. — Кой сте вие? Почакайте!

Но, разбира се, от него нямаше и следа, когато на свой ред завих на ъгъла.

— По дяволите! — изругах аз.

Стисках в ръката си пистолета. Бях готова. Не се бях вцепенила на място.

 

 

Същата вечер, облякла поредната прекрасна рокля, вечерях заедно със съпруга си в компанията на трийсет и шест гости в голямата трапезария. Бях чула, когато Брантли даваше указания на Джаспър и останалите лакеи да донесат всички удължения на масата от склада зад килера.

Масата изглеждаше великолепно. Кристалите блестяха, сребърните прибори и съдовете бяха подредени безупречно. Брантли бе наел временно още десет лакеи, така че да има по един за всеки трима от гостите.

Менюто, при чието съставяне бях послушала съветите на почти всички обитатели на Девбридж Манър, можеше да очарова дори плиткоумния кулинар, принца-регент. Имаше шестнайсет различни блюда. Преброих ги, докато ги поднасяха с изключителен финес и елегантност.

Погледнах към мис Гилбанк, красива в една от моите рокли, които бяха преправили за нея, с корсаж от воднистозелена коприна и пола от по-тъмнозелена коприна. Белинда се бе погрижила за косата й. Бях я сложила да седне до сина на един местен баронет, когото я бях чула да споменава веднъж. Тя се смееше. Погледнах към Амилия и Томас, седнали един до друг, по средата на безкрайно дългата маса. Те си говореха тихичко един на друг. За какво ли? В този момент и двамата се обърнаха, сякаш го бяха планирали предварително, за да говорят със съседите си.

Моята скъпа мис Крислок седеше от лявата страна на Лорънс. Тя се усмихваше на нещо, което й казваше той.

Всички изглеждаха в добро настроение. Не смеех да преброя колко бутилки вино се изляха в гърлата ни по време на двучасовата вечеря.

Погледнах на Джон, въпреки нежеланието си. Знаех, че това само щеше да ми причини болка, да ме накара да си задам някои въпроси и да се нарека стотина пъти глупачка. Той седеше до една от най-красивите жени, които бях виждала в живота си — лейди Елизабет Палмър. Тя бе изключително богата вдовица и не можеше да е на повече от двайсет и пет години. Предполагам, че Лорънс опитваше да ожени племенника си и я бе поканил именно заради това. Трябваше да призная, че имаше превъзходен вкус. Аз не я харесах, но и тя не се бе държала особено любезно с мен, когато бе пристигнала заедно с приятели. Беше погледнала като че ли през мен, сякаш бях прозрачна, и ми се бе приискало да я зашлевя и по двете бузи. Но във всяко друго отношение беше безупречна, дяволите да я вземат. Имаше гъста руса коса, вдигната на тила, но поне десетина кичурчета падаха по белите й рамене и прекалено разголената белокожа гръд. Дядо ми щеше да съзерцава лицето и гръдта й без да каже дума. Веднъж беше споделил, че предпочита да се възхищава мълчаливо на съвършенството. А в този случай щеше да мълчи доста дълго време.

Очевидно Джон се различаваше от дядо ми, поне в това. Той се смееше, разговаряше и не изпускаше нито една нейна дума. Повдигаше ми се.

Едва когато преминах към изключително вкусния шницел от омар, осъзнах, че ревнувам. Едва не изтървах вилицата, толкова се ужасих от себе си. Просто престанах да се храня и се втренчих натам. Двамата беседваха съсредоточено, свели глави един към друг, косата й изглеждаше още по-руса на фона на неговата тъмна коса.

Не можеше да ревнувам. Това бе лудост. Бях омъжена. Джон не можеше да ми бъде никакъв. Беше племенник на съпруга ми, следователно и мой племенник. И винаги щеше да си остане такъв. Когато се оженеше, щеше да доведе съпругата си в Девбридж Манър. И може би тя щеше да бъде Елизабет Палмър.

Той ме беше излъгал, подобно на всеки един от мъжете на този свят. И аз бях изненадана, признавам. Каква глупачка бях наистина! Джон заливаше лейди Елизабет с цялото си внимание, с хумор, с проклетото си остроумие, с наблюденията си, и го правеше само ден след като ми се бе обяснил в любов.

Беше ме лъгал.

От друга страна не желаех да стои мълчалив и мрачен и да бъде нещастен, защото не може да ме има. Освен това аз не желаех да бъда с него. Беше прекалено едър и силен… Тук едва не се задавих от смях заради смехотворното изречение, които си повтарях непрестанно.

Не, не беше смехотворно. Той беше излъгал. Като баща ми. Точно в този момент се сетих за писмото му и си дадох сметка, че не бях казала на Джон за него. Е, не беше нужно да го правя.

Започнах да беседвам със съседите си — един херцог от Манчестър, сух като кокал и със също толкова сухо остроумие, и някаква маркиза, притежателка на най-големия бюст, който бях виждала, при това в по-голямата си част — разголен. Полагах отчаяни усилия да не се взирам в този бюст, за разлика от повечето насядали в близост господа.

Разговарях оживено. Сипех остроумия и се смеех на техните остроумни прояви. Маркизата с бюста се оказа забавна, особено с приказките си за своя пекинез, от който имала цели дванайсет кученца, всичките невероятни сладурчета. Суховатият херцог пък бъбреше с охота за някакви хора в Лондон, за които никога не бях чувала, но аз се смеех и участвах в разговора, както можеше да се очаква от една домакиня. Трябваше да накарам Лорънс да се гордее с мен.

Бях облечена с бляскава сребриста рокля и знаех, че изглеждам доста добре в нея. Е, нямах толкова бяла гръд като лейди Елизабет, а косата ми беше къдрава и в нея можеха да се видят и червеникави, и кестеняви, и руси, и ръждиви цветове, подобно на букет от паднали есенни листа. Вероятно не бях и толкова модерна като нея, но… о, трябваше да престана. Не притежавах Джон. Нямаше никога да мога да го имам.

Бях голяма идиотка.

Как бе възможно да съм се променила толкова много? Та той си оставаше мъж, при това същия мъж, когото бях срещнала на три пъти в Лондон и бях успяла да го разкарам. Но само привидно.

Бях забъркала огромна каша.

Но, най-важното, в момента бях домакиня. Не някоя провинциална госпожичка. Бях графиня и, макар и бледа, знаех за какво става дума. Знаех какво и кога да правя. Изправих се, за да изведа дамите, и погледнах само към съпруга си. Усмихнах му се. Той кимна.

— Господа — рекох аз, извисила глас точно до нужната сила, за да привлека всеобщото внимание, — дамите ви напускат, за да си пиете спокойно портвайна. — Никой от тях не обърна почти никакво внимание на съобщението ми. Всички очакваха с нетърпение портвайна, брендито и един Господ знае още какво. Обърнах се към вратата и извиках, този път по-силно: — Дами, ние ще си пием брендито в гостната. Ще обсъждаме новините за Наполеон, ако изобщо има новини, за които заслужава да се говори. Ще обсъдим също кой от присъстващите господа е най-красив, най-начетен, най-очарователен.

Някои от жените се засмяха, дори ме потупаха по ръката. Други не одобриха постъпката ми, но на кой му пукаше? Не посмях да погледна към съпруга си и да видя какво мислеше той.

Мъжете бяха чули всяка моя дума. Сега се разприказваха всичките едновременно. Чух възмутени коментари, смях, викове.

По-късно Лорънс сигурно щеше да ми се накара.

В гостната повече от половината дами пожелаха да пият бренди. Поговорихме известно време за Наполеон, но скоро преминахме към бедната му съпруга, австрийската принцеса Мария Луиза, и това как Наполеон, в отчаяното си желание за наследник, я бе замъкнал в палатката си веднага, щом бе пристигнала на френска земя и бе консумирал още несключения брак.

— Наистина е шокиращи неща правят мъжете с жените — заяви лейди Палмър, която сега наистина проявяваше интерес към друго, освен мода и клюки. — Така, готови ли сте да гласувате за най-чаровния джентълмен на масата?

Повечето дами се разсмяха при тези думи.

Лейди Колдкот, която размахваше яростно ветрилото си, но в същото време се бе настанила току пред камината, се обърна към мен:

— Изказването ви беше много умно, скъпа. Определено им привлякохте вниманието. Интересно за какво ли говорят сега?

— Естествено обсъждат кой от тях ще бъде избран за най-очарователен — отговори лейди Елизабет. Засмя се и кимна към мен, сякаш ме виждаше по нов начин. — Наистина умно от ваша страна.

Маркизата с огромната гръд се обади:

— Чух да разправят, че Наполеон имал много любовници и това вбесявало Жозефин. Започнала да разправя на всеки, готов да я слуша, че Наполеон не бил чак такъв мъж. Нали се сещате какво имам предвид?

Очевидно аз не се сетих какво имаше предвид и възкликнах:

— Е, ако и сега, след като е женен за Мария Луиза, продължава с любовниците, със сигурност не е чак такъв мъж.

Всичките шестнайсет дами в гостната ме изгледаха така, сякаш бях пълна идиотка.

Елизабет Палмър се засмя.

— Скъпа графиньо, вие сте омъжена. Не мога да си представя, че Лорънс не ви е показал точно какъв мъж е.

Изгледах я без да отговоря.

Скъпата мис Крислок се обади:

— Лорд Девбридж е изключително внимателен към младата си съпруга. Търпелив е. Изпълнен е с разбиране. Подайте ми една чашка бренди, скъпа.

След тези думи, изречени с най-добри намерения, дамите ме наобиколиха. Някои многозначително повдигнаха вежди. Други се подхилкваха. Трети едва прикриха усмивки зад дланите. Амилия остана назад. Мис Гилбанк се оглеждаше трескаво.

— Искате да кажете, че сте все още девствена ли, миледи? — попита мисис Бъркънхед и се приведе толкова близо до мен, че едва не се задуших от тежкия парфюм, с който се бе напръскала прекалено щедро.

Амилия се изкашля доста гръмко.

— Предлагам Андрея да ни изсвири някоя соната на Моцарт. Много е талантлива. Може също така да пее, но не толкова добре, колкото да свири. Хайде, Анди, изсвири нещо.

— Съмнявам се, че изпълнението й може да надмине онова, което направи пред господата преди да излезем от трапезарията — заяви една дама с майчински вид, чието име не можех да си спомня.

Приближих се до пианото и засвирих. Изпълних сонатата доста прилично. Когато вдигнах поглед, видях съпруга си, застанал съвсем близо до мен.

— Съжалявам, Лорънс — рекох аз веднага, щом затихнаха аплодисментите. — Дяволът ме накара да го направя.

Той се засмя, обърна се към господата, покашля се и обяви пред всички присъстващи в стаята:

— Съпругата ми ме информира, че дяволът я бил накарал да го направи.

Репутацията ми беше възстановена.

Била съм обявена за оригинал, уведоми ме по-късно мис Крислок. В Лондон съм щяла да бъда в центъра на нещата.

— На какви неща? — попитах аз.

— На всички партита и тям подобни, предполагам — рече тя, потупа ме по бузата и ме изгледа продължително. — Не изглеждаш щастлива, Анди. Какво има, скъпа?

Едва не си глътнах езика.

— Нищо, Мили. Аз съм съвършената млада дама.

Беше почти два сутринта, когато графът ме изпрати до Синята стая.

Погледна ме замислено.

— Ти продължаваш да ме изненадваш, Анди.

— Надявам се, че повечето от изненадите са приятни.

— Поне половината. Не се притеснявай, последната беше прелестна. Господата не бяха в състояние да говорят за нищо друго, освен за това кой бил най-очарователният, най-начетеният, най-забавният сред нас.

— Точно така предположи и лейди Елизабет Палмър. Всъщност, аз изненадах и самата себе си. Повечето ни гости са много симпатични.

— Да, така е. И те те харесаха. Честно казано не очаквах, ти си толкова млада. Беше очарователна.

— Сега звучиш така, сякаш вече не си сигурен, че направеното от мен ти допада.

— Така ли? Колко глупаво от твоя страна да мислиш подобно нещо. Лека нощ, детето ми.

И си тръгна.

Наистина ли ме мислеше за дете?