Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Регентството (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Countess [= The Autumn Countess], (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 47 гласа)

Информация

Корекция
stela1981 (2009)
Корекция
maskara (2009)
Сканиране, разпознаване и начална корекция
Сергей Дубина (2007)

Източник: http://dubina.dir.bg

 

Издание:

Катрин Каултър. Контесата

ИК „Бард“

История

  1. — Добавяне

ТРЕТА ГЛАВА

Положението беше безнадеждно.

Най-после проговорих; гласът ми беше сух, тъй като сълзите бяха отзвучали и бе останала само старата болка.

— Когато дядо умря, нямаше кой да ми помогне. Мис Крислок е далечна братовчедка и сме заедно, откакто се помня, но тя винаги е гледала на дядо със смесица от страх и притеснение. И, за разлика от мен, няма прекрасни спомени от него, по-скоро го смяташе за деспот. Когато й казвах как е правил това или онова, тя само ме поглеждаше и прошепваше: „О, успокой се, скъпото ми дете.“ Струва ми се, че просто престанах да говоря, защото нямаше с кого да го правя.

Големите ръце продължаваха да разтриват гърба ми.

— Можеше да ми пишеш. Можеше да ми кажеш да домъкна дотук егоистичните си задни части.

— Беше невъзможно. Опитах да ти пиша, на няколко пъти, но думите все не идваха. Чувствах се глупава и безпомощна. Тогава срещнах онзи човек. По-скоро — видях го случайно на три пъти. Той искаше да се запознае с мен, но аз не позволих. Разбра коя съм чрез лорд Анстън. Каза, че те познавал.

— Как се казва?

— Не знам. Научих само първото му име — Джон. Накара ме да се смея, и той се смя на това, което казвах. Държа се прекрасно с Джордж.

— Познавам поне половин дузина Джоновци. Нямаш ли представа какво е последното му име? Или нещо за семейството?

Поклатих глава.

— Добре, давай нататък, Анди. Чакането няма да улесни нещата. Изплюй камъчето.

— Добре. Преди около два месеца графът дойде вкъщи. Каза ми, че неговият баща бил един от най-добрите приятели на дядо, а той самият уважавал и се възхищавал от дядо ми през целия си живот. Държеше се мило с мен, винаги искрено и прямо. Нито веднъж не опита да ми пробута онази фалшива симпатия, която ме кара да посягам към бутилката с бренди. — Спрях за момент и се усмихнах, когато усетих подсмиването на Питър. — Караше ме да чувствам, че разбира внезапната празнота, ужасната болка. Не се отнасяше към мен като към безпомощна жена, нуждаеща се от мъжки грижи. Говорехме за дядо; той бе приятел не само на баща му, а и на него самия. Сподели, че дядо улеснил влизането му във висшето общество като гарантирал за него в „При Уайт“ и „Фор хорсмен’с клъб“.

Питър се намръщи.

— Никога преди не съм чувал дядо да споменава за граф Девбридж, нито за предишния, нито за сегашния. Семейното им име е Линдхърст. Лорънс Линдхърст. Чувал съм името му, но никога не съм го срещал, нито съм чувал да говорят за него. Не ти ли се струва доста странно, Анди?

Кимнах.

— Да, наистина, странно е. Затова и попитах графа защо досега не сме се срещали. Той каза, че след като дядо се оженил и се оттеглил в Йоркшир, двамата с бащата на Лорънс престанали да се виждат. Лорънс се запознал с дядо, когато като младеж дошъл тук, в Лондон.

— Странно — повтори братовчед ми. Трябва да бе усетил напрежението ми, защото ме потупа по гърба. — Всичко е наред. Ще разсъждаваме върху това по-късно. Давай нататък.

— Той поиска ръката ми преди три седмици. Слушай, Питър, не може да се каже, че идвам направо от училищната скамейка. На двайсет и една години съм, голяма жена. Мислила съм много върху това. Дядо смяташе, че имам добър мозък. Моля те, опитай се да разбереш. Решението ми не е плод на глупост, лекомислие или емоции. Размишлявала съм най-задълбочено. Знам, че Лорънс може да ми предложи живота, който желая и от който се нуждая.

Братовчед ми се дръпна. Изправи се в целия си ръст над мен — метод за сплашване, който, както знаех, мъжете използваха, когато започнеха да губят, особено спрямо жените.

— Това не е отговор — заяви той. — По дяволите, Анди, какво желаеш и от какво се нуждаеш — от друг дядо ли?

Скочих на крака и се покатерих на тапицирания с кожа стол на дядо си. Така се извисих с трийсетина сантиметра над Питър.

— Не заслужавам подобно отношение — казах аз, като се наклоних към него, така че носовете ни почти се допряха. — Какво знаеш ти за моите желания и нужди? Ти виждаш в мен само малкото глупаче, което те боготвори, но не ме познаваш като човек. Аз съм жена, голяма жена.

— Пълен абсурд. И ти го знаеш.

— Ха — рекох аз. — Ти си мъж. Ти си свободен. Реши, че искаш да се биеш срещу Наполеон. Дори като наследник на дядо, отиде и се изложи на огромен риск, без да се тревожи, че някой ще те критикува или заклейми, задето постъпваш както ти е приятно. А можеш ли дори да си представиш какво би станало с мен, ако реша, че искам да пътувам, да речем, само с една компаньонка? Или ще ме затворят в лудницата, или ще бъда заклеймена и от приятели, и от врагове. Не е справедливо. Само се виж — ужасен си, че мога да говоря подобни неща, камо ли да ги желая. — Спрях и си поех дълбоко въздух. Така нямаше да стигнем доникъде. — Прости ми — додадох аз, — изпуснах се и наговорих неща, чието място не е в този разговор. Махни покрусеното изражение от лицето си. Не, не казвай нищо — сега говоря аз.

Но той не можа да се въздържи и извика:

— Ти какво искаш? Да бъдеш като онази Станъп[1], която не се е къпала по месеци наред и е споделяла храната си с пустинни гризачи и вонящи бедуини ли? Това е пълна идиотщина и ти го знаеш много добре.

Слязох от стола и се отдалечих. Когато се обърнах, двамата се загледахме от двата края на стаята. Настана дълго мълчание. Най-сетне казах:

— Е, в такъв случай, тъй като не възнамерявам да закусвам с пустинниците, значи сме напълно единодушни. Аз ще се омъжа, така както се очаква да направя. Ще бъда съпруга, както се очаква от мен. Ще се занимавам с наглеждане на домакинството, отговорност, която очевидно се свързва само с жените. Дотук няма и капчица идиотщина. Обществото няма причина да не одобри постъпката ми. И така, Питър, както виждам единственият проблем е в годините. Според теб графът е прекалено стар за мен, а на мен не би ми пукало дори да беше на сто години.

— Защо?

— Защо какво? Защо не ми пука на колко години е ли?

— Да.

— Годините му са без значение за мен. Както ти казах, той е мил човек. Предлага ми това, което искам. Не очаквам повече, защото няма нищо повече. Просто е една добра сделка и аз го знам много добре. Доволна съм от сключената сделка, в резултат на която графът ще ми стане съпруг.

— Да не искаш да кажеш, че си се влюбила в него?

— Не, определено не. Няма такова нещо. Има други неща, но с късмет и малко почтеност от негова страна, никога няма да ми се налага да имам вземане даване с тях.

Братовчед ми се приближи до дъговидните прозорци, дръпна едно от пердетата и се вгледа към парка, който се намираше от другата страна на улицата. Най-сетне рече замислено, сякаш си говореше сам:

— Както ми каза Крейгсдейл, Девбридж е богат. Следователно не е нужно да се тревожа, че се жени заради богатството ти.

— Не, той даже не иска зестра.

— Чудесно. Ти не го обичаш. Казваш, че можел да ти даде нещо, което смяташ, че искаш, и от което според теб се нуждаеш. В такъв случай съм принуден да стигна до същия извод, който изразих още в началото — ти, Анди, искаш и се нуждаеш от друг възрастен наставник. Дали графът не прилича донякъде на нашия тираничен дядо? Не виждаш ли в негово лице заместител на дядо ни?

— А, това бе крайно непочтено от твоя страна, Питър, но аз няма да се разкрещя. Ти просто се опитваш да ме изкараш от равновесие, да ме накараш да кажа неща, които не желая да казвам. Приключи ли вече?

— В дългия списък от неща, които каза, че ще правиш, ти спомена брак, съпруга, икономка. Но не стана дума за осигуряване на наследник на графа. Както ти споменах, засега наследник му е един негов племенник. Но не е същото като да бъдеш наследен от собствения си син. Той няма ли да иска ти, неговата нова, зряла, да не говорим колко млада и апетитна съпруга, да го дариш с наследници?

Проклетите думи се изплъзнаха от устата ми преди да успея да ги възпра:

— Не, няма да има нищо от този род. Чу ли ме? Нищо. Никога.

Братовчед ми наклони глава на една страна, без да отделя поглед от лицето ми.

— Защо? Прекалено стар ли е, за да изпълни съпружеските си задължения? А аз мислех, че един мъж трябва да се намира на смъртното си ложе, за да не бъде в състояние да вземе желаната жена.

— Млъкни — Размахах юмрук пред очите му и извиках: — Няма да те слушам повече. Ти си като всички останали, нали така, Питър? Е, като се омъжа за графа, няма да се налага да се тревожа, че ще започне да мъкне любовници под носа ми или да спи наред със слугините. Ще ми бъде спестено унижението да гледам как моят съпруг раздава безразборно ласките си на всичките ми приятелки. Графът се закле, че няма да ме докосне, че не иска деца. Закле се, че поддържа дискретна връзка с любовница, която ще се грижи за нуждите му. Но тя няма никога да се намесва в живота ни. Закле се, че няма да ми причини болка или да ме унижи по какъвто и да било начин.

Питър ме съзерцава дълго, след което промълви на себе си:

— Често съм се питал каква част от ъъъ… любовните подвизи на прочутия ти баща ти е известна. Надявах се, че майка ти е проявила достатъчно разум и интелект, за да запази за себе си своето разочарование и огорчение. Но сега разбирам, че не е станало така.

— На десетгодишна възраст аз, струва ми се, знаех за мъжкото безчестие повече, от което и да било друго момиченце на Земята. — Погледнах го и добавих, този път без гняв, тъй като това бе съвсем ясно и определено в ума ми. — Ако бях на мястото на майка си, щях да го убия.

— Може би щеше да го убиеш — изрече бавно братовчед ми. — Но ти беше само на десет години, когато умря тя. Толкова малка, а вече си знаела?

— Да, знаех. Още чувам риданията на майка си, все още виждам пребледнялото й лице, когато той й съобщаваше за любовниците си.

— Проклета жена — произнесе Питър, забил поглед в килима. — До този момент винаги я бях съжалявал. Все пак тя ме взе след смъртта на моите родители и се отнасяше доста добре с мен. Но сега виждам какво егоистка е била, при това без капчица здрав разум. Изливала е нещастието си в твоите уши, в ушите на едно съвсем малко момиченце, което определено не е разумна постъпка.

— Не смей да говориш така за майка ми. Ти не знаеш, не може да знаеш какво е изстрадала. Повечето време теб те нямаше, беше на училище. Е, аз пък бях тук непрекъснато. Виждах как страдаше. Онова копеле баща ми я уби. Ти не знаеш ли? Тя не можеше да понася повече унижението и…

— И — довърши Питър вместо мен, — настина и умря само седмица след като пристигна в дома на дядо. Стара история, скъпа, която няма нищо общо нито с теб, нито с мен. Можем да проклинаме баща ти, дори да изпитваме съжаление към майка ти, но те са извън живота ти повече от десет години. Повтарям — техните грешки, техният егоизъм, цялата тази трагедия нямат нищо общо с теб.

— Сериозно ти казвам, Питър, ако бях на мястото на майка си, нямаше да избягам. Щях да взема пистолет и да го застрелям, и щях да се възрадвам като се строполи мъртъв в краката ми.

Той помълча, за което му бях благодарна, после попита:

— Значи се жениш за мъж, когото няма да трябва да убиваш?

— Изобщо не е смешно. Баща ми заслужаваше да умре за това, което стори, и което представляваше — лишено от чест копеле, способно само да флиртува. И ако мислиш, че бих рискувала някога да ми се случи и на мен… е, предпочитам първо да умра или да умра, като си отмъщавам.

— Божичко — промълви едва чуто Питър. Приближи се до мен и ме придърпа в обятията си. Дълго не пророни дума, само ме притискаше към гърдите си. Най-сетне прошепна в ухото ми: — Не може да позволим неудачите на твоите родители да съсипят живота ти. Смяташ да избегнеш преживените от майка ти унижения като се ожениш за мъж, прекалено стар или неспособен да има желания. Добре, той ти е казал, че има любовница. И може би е така. Може би дори не те желае в леглото си. Много трудно ми е обаче да му повярвам. Какво те кара да му се довериш? Та ти си достатъчно млада, за да му бъдеш дъщеря. Защо, по дяволите, ще иска да се жени за теб пък той? Знаеш ли? Казал ли ти е?

— Смятам, че графът ми се възхищава много, като на внучка на нашия дядо. Много е привързан към мен. Компанията ми му доставя удоволствие. Забавлявам го. Приятно му е да прави това, което е приятно на мен. Той е самотен. Знае, че ще управлявам безупречно домакинството му. Знае, че може да разчита на мен. Знае, че няма да се меся в личния му живот. Знае, че може да ми има доверие. Знае, че никога няма да го предам, тъй като не искам да имам нищо общо с тези неща.

— Ами ако те е излъгал? Ако си промени намерението и заяви, че те иска в леглото си?

— Няма да се съглася. Вече му го казах. Той няма да пристъпи тази ограничителна линия. Разбира кога наистина съм решена да направя или да не направя нещо. И ми вярва.

Питър не каза нищо в продължение на доста дълго време. Отдалечи се от мен. Потърка брадичка — много стар навик.

— О, Боже! — изпъшка най-сетне той, като се обърна към мен. — А аз се чудех защо отказа предложението на младия виконт Баресфорд, прекрасен човек и искрено привързан към теб. И на Оливър Тревър, друг много симпатичен мъж, който те боготвореше; дядо ми каза, че веднъж си излязла да яздиш в неговата компания, след което си отказала да го виждаш повече. Нима вярваш, че можеш да се спасиш от нещастието като бягаш от живота и се обвързваш със старец, който се кълне, че няма да те докосва така, както мъжът докосва жената?

Поклатих мълчаливо глава; нямаше какво повече да се каже по въпроса, но Питър не го осъзнаваше.

— Анди, чуй ме. Не всички мъже са като баща ти. Никога не съм чувал моят баща да е изневерявал на майка ми. Повярвай ми, Анди, аз не съм като баща ти. Когато си взема съпруга, ще й бъда верен. Много повече мъже са като мен, отколкото като баща ти.

Възцари се тежко мълчание.

Братовчед ми поклати глава и проговори с такава тъга в гласа, че ми се приплака.

— Виждам, че отказваш да го повярваш.

Тъй като нямах с какво да го утеша, обявих:

— Венчавката ще се състои идния вторник. Веднага след нея тръгваме за имението Девбридж. Разбира се, ти си добре дошъл, ако искаш да дойдеш.

— Всичко е ужасно нередно, Анди, и ми разбива сърцето.

Не отговорих, защото гърлото ми бе задавено от сълзи.

Чух как го прекоси припряно библиотеката. Вратите се блъскаха след него. През прозореца видях Уилямс, коняря, да му води коня, Шампион. Питър се метна върху седлото и замина.

Свих се на фотьойла край прозореца и се загледах в падащата мъгла. Последните думи на Питър не ми излизаха от главата. „Всичко е ужасно нередно, Анди.“ Ужасно нередно.

Дали нямаше право? Дали не бягах от живота, уплашена до смърт от проваления брак на родителите си? Прокарах длан върху очите си, за да избърша сълзите. И беше казал, че това му разбило сърцето. Но мъжете нямаха сърца, които се разбиват, дори братовчед ми, макар да не се съмнявах, че той си вярваше. Не се съмнявах също така и че ме обича истински. Но не се беше върнал вкъщи, когато умря дядо, тъй като имаше по-важна работа. И никой не бе сметнал, че прави нещо нередно. Никой не го укори… освен аз самата.

Не, мъжете само вземаха и правеха единствено това, което им беше приятно. Човек можеше да ги изтърпи, може би дори да ги обича, но не и да им вярва. Дори братовчедите, които са толкова близки, че са като братя, и които обичаш, и те те обичат. Аз никога нямаше да забременея и по този начин да стана зависима от някакъв съпруг.

Дядо бе по-различен. Молех се същото да може да се каже и за бъдещия ми съпруг.

На вратата се почука леко. В библиотеката влезе „кльощавият лорд Торп“, както Питър бе нарекъл преди десет години иконома Торп, застана гордо пред мене с изправен гръбнак като истински аристократ и съобщи за пристигането на граф Девбридж. Премигнах няколко пъти, за да се преборя със сълзите. Станах от мястото си и пригладих набързо косите и роклята.

— Андрея — произнесе той с мекия си, красиво модулиран глас. — Андрея.

Подскочих стреснато и се огледах припряно. Не бях в дядовата библиотека на Кавъндиш, а стоях срещу новия си съпруг в леко полюшващ се файтон.

Бележки

[1] Английска пътешественичка, живяла в края на XVIII и началото на XIX век — Б.пр.