Тереза Медейрос
Скандална нощ (8)

8

Дали жена му излезе от плесенясалия гроб за да ме уплаши или… за да ме предупреди.

Лоти трудно можеше да определи кой е по-потресен от обяснението на Хейдън, тя или момичето. В продължение на една ужасна секунда те се гледаха една друга, после отправиха поглед към Хейдън. Лоти направи опит да се изтръгне от ръката му, но той я стискаше здраво, а лицето му изглеждаше недостъпно.

Чу се едно изумено мърморене сред събралите се слуги. Очевидно дъщерята не бе единствената, която се изненада от новината. Една от слугините дори си позволи да се изкиска тихо и това принуди икономката остро да изсъска.

Като избягваше погледа на Лоти, Хейдън каза:

— Лоти, бих желал да ти представя дъщеря си Алегра.

— Дъщеря ти? — прекъсна го Лоти. — Не си споменавал, че имаш дъщеря.

В момента, в който думите се откъснаха от устата й, тя се разкая и си пожела да ги върне обратно. Въпреки че изглеждаше невъзможно, лицето на момичето стана още по-затворено.

— Не се тревожете. На него най-много му харесва да се прави, че не съществувам.

Мускулите около челюстите на Хейдън се стегнаха и той почти заприлича на момичето.

— Знаеш много добре, че това не е вярно, Алегра. Смятам за ненужно да подхранваме любопитството на хората.

— Защото се страхуваш да не те поставя в неудобно положение — обвини го пламенно Алегра.

— Не, защото се страхувам някой теб да не постави в неудобно положение — отговори той.

Лоти се почувства принудена да се намеси преди размяната на думи да прерасне в открит скандал.

— Алегра, не се сърди на баща си, че не ни е съобщил за съществуването на другата. Ако неговият… нашият брак не бе станал толкова набързо, навярно бих имала време да прелистя регистъра на благородниците. — И като заби нокти в рамото на Хейдън, Лоти му се усмихна.

— Искаше да бъде изненада, нали, мили?

Алегра скръсти кокалестите си ръце пред гърдите, с което заприлича още повече на баща си, и каза:

— Мразя изненадите.

— Е, млада госпожице, не вярвам, че това напълно отговаря на истината — обясни Хейдън и лицето му се отпусна.

Въпреки че можеше да натовари със задачата някой от лакеите, той сам се върна до каретата и отвори задното помещение за багаж. Най-отгоре върху купчината беше поставена тайнствената кутия, предизвикала любопитството на Лоти. Докато Алегра с подозрително безразличие наблюдаваше как баща й се доближи до нея, от напрежение Лоти прехапа долната си устна. По нареждане на господаря един лакей прекрачи напред и взе кутията, а Хейдън извади от джоба на жилетката си малък златен ключ и го пъхна в ключалката. Лоти и слугите проточиха врат, когато капакът се отвори и Алегра видя съдържанието й.

Лоти не можа да потисне възхитената си въздишка. Вместо отрязана глава върху кадифената подплата лежеше най-красивата кукла, която бе виждала някога. Тя беше облечена в дреха от швейцарски памук с цвят на лавандула, изпъстрена с избродирани цветенца. Беше обута с копринени чорапи и обувчици от ярешка кожа. Дългата й черна коса падаше на букли до раменете. Талантлив майстор бе оформил и изрисувал чертите на лицето й. Устата, приличаща на розова пъпка, беше разтворена в усмивка, а виолетовите очи гледаха високомерно под гъстите клепачи и като че ли проблясваха.

Погледът на Лоти се отмести бавно от куклата към Алегра. Хейдън беше изразходвал много усилия и средства, за да му изготвят точно копие на дъщеря му, по-точно не на детето, а на жената, в която тя един ден щеше да се превърне.

Хейдън толкова напрегнато наблюдаваше дъщеря си, че Лоти можеше да се закълне, че не диша. С безизразен поглед Алегра незаинтересовано гледаше към кутията. Тишината се проточи и Лоти не можа да издържи.

— Колко е прекрасна! — извика тя, усмихна се на Алегра и протегна ръка да докосне бузите на куклата. — Господи, та тя толкова прилича на теб.

— Не ставайте глупава — отвърна момичето и й хвърли унищожителен поглед. — Изобщо не прилича не мен. Тя е хубава.

После се откъсна от ръката на Марта и избяга с развети коси. Този път никой не се опита да я спре. Слугите се взираха във върховете на обувките си или гледаха втренчено пред себе си.

Хейдън наблюдаваше как дъщеря му изчезна зад ъгъла на къщата, а лицето му бе застинало също като на детето.

Въпреки че не можеше да каже какво я накара да бъде толкова смела, Лоти утешително стисна ръката му.

— Не си слагай на сърце думите й. Като дете и аз бях изпреварила годините си и много своеволна.

— И сега си такава — отговори кратко той, затвори капака на кутията и я пъхна в ръцете й. Преди Лоти да отговори нещо, Хейдън се обърна и влезе в къщата.

— Не се притеснявайте толкова от думите на господаря — каза Марта на Лоти, когато се изкачваха по широкото стълбище към втория етаж. — Още като дете имаше склонност към необмислени изказвания.

— Познавате го от дете? — осведоми се Лоти и се опря на железния парапет.

— Да, бях негова бавачка. Негова, а преди това и на баща му, мир на душата му — добави жената и бързо се прекръсти над величествения си бюст. — Тъй като мастър Хейдън бе единственото дете и наследник, баща му умираше за него. Често си мисля, че беше истински късмет, дето родителите му умряха, преди да се ожени за онова капризно френско момиче. Без съмнение, това щеше да предизвика голям скандал.

Лоти разсъждаваше за кого ли е бил късметът и гледаше жената отстрани. Навярно не за Хейдън, който се бе изложил на публично заклеймяване.

По всичко личеше, че Марта не възнамерява да поеме задълженията на икономката. Например да придружи младата дама до покоите й, след като съпругът й позорно я бе изоставил.

Въпреки белите кичури, които прошарваха кестенявата й коса, възрастната жена бе изпълнена с енергия. Дори и когато стоеше, изглеждаше подвижна. Когато преведе Лоти през плетеницата от коридори и галерии, тя не я остави спокойно да разгледа портретите на предците, украсяващи стените. А и лакеят, който я следваше, се беше нагодил към крачките й и, натоварен с кутията с куклата и кошницата с котките, на искаше да изостава.

— И Алегра ли е наследила избухливия характер на баща си? — попита Лоти.

Марта изфуча:

— Страхувам се, че е наследила и този на майка си. Има хора, които с удоволствие ще обявят — и не без основание — детето за изчадие.

В края на дългия коридор жената отвори една врата. Стаята беше зарината от ракли, сандъци, куфари, кутии за шапки, пътни чанти и много други неща, като почти не беше останало място за минаване.

Като цъкаше с език, Марта едва си проправи път с едрите си бедра.

— Точно от това се страхувах. Когато колите с багажа дойдоха, мисис Кавендиш, нашата икономка, е натъпкала нещата ви в тази стая, защото се намира до класната стая. Ще повикам слугите и моментално всичко това ще бъде пренесено в покоите на маркизата.

— И къде точно се намират тези помещения?

Марта я изгледа учудено:

— Разбира се, до тези на маркиза.

Лоти се огледа. Малкото, което успя да види — бялото желязно легло, простите разнородни мебели и избелелите тапети, отчетливо й напомниха за стаята, която делеше със сестра си в Харфордшир, преди Стърлинг да промени всичко с богатството си.

— Няма да е необходимо, Марта — каза тя твърдо. — Мисля че стаята е подходяща.

Жената я изгледа учудено.

— Добре, милейди — отвърна бавно тя. — Ще говоря с мисис Кавендиш да прати няколко слугини да помогнат при разопаковането.

— Мисля, че не е необходимо — увери я Лоти. Не искаше да изложи наранената си гордост на насмешките и любопитството на слугините. — Свикнала съм да се грижа сама за себе си — излъга тя. — Ще се справя.

— Както желаете, милейди. — Въпреки че лешниковите очи на Марта потъмняха от упрек, тя се отдръпна и отведе лакея със себе си.

 

 

Три часа по-късно, когато небето от сиво беше станало черно и луната се прокрадваше боязливо през облаците, Лоти все още беше там, където искаше да бъде — сама в стаята. Седеше върху един от многото сандъци, които трябваше да изпразни, облечена в една от най-елегантните си рокли, и чакаше да я повикат за вечеря.

След кратка разходка из малката градина на покрива, която откри в края на коридора, Кратунчо се сви удобно върху една възглавница, а Мистър Скокльо се разхождаше между куфарите и кутиите, следван плътно от Мирабела. Котенцето беше още толкова малко, че можеше да се придвижва само с подскоци. Най-любимото му занимание бе да скача върху нищо неподозиращите минувачи и да увисва на чорапите им. Затова Лоти беше вдигнала краката си върху капака на един сандък.

Тя приглади полата си от копринено моаре. Три пъти се преоблича, което никак не беше лесно без помощта на камериерка. Но тя беше твърде горда, за да повика някоя, след като бе отклонила предложението на Марта. Накрая се спря на дълга вечерна рокля с квадратно деколте в цвета на очите си. Въпреки че имаше цяла кутия с игли за коса и след, като употреби множество ругатни, неприсъщи за една дама, от които баща й би се обърнал в гроба, най-накрая й бе се удало да увие къдриците си в кок. Разтърка бузите, за да почервенеят, решена да изглежда като господарка на дома. Щом съпругът й я погледне, трябва да разбере, че Лоти не е дете, изпреварило годините си, а жена, с която трябва да се съобразява.

Стомахът й изстена. Тя погледна часовника, закачен на златна верижка около врата й. Навярно имаше по-практични начини да се отървеш от една нежелана жена, отколкото да я оставиш да умре от глад. Подпряла ръка на брадичката си, Лоти седеше и си представяше как потресените Лора и Стърлинг щяха да получат пакет с костите й, придружено от съболезнователното писмо на съпруга й. След като всички знаеха, че нито веднъж в живота си доброволно не бе отказвала храна, те щяха да разберат, че това е убийство.

На вратата се почука и Лоти така се уплаши, че едва не падна от сандъка. Изтича до вратата и спря, за да укроти дишането си и да приглади косите, си преди да отвори. Нямаше причина да изглежда нервна. Хейдън трябва да сведе засрамено глава, тъй като я унижи пред събралите се слуги.

Тя отвори вратата. Нямаше никакъв лакей, а една червенокоса луничава слугиня, която стоеше пред нея с табла в ръка и с извинителна усмивка на лице.

— Мис Марта мислеше, че навярно сте гладна след дългото пътуване, милейди.

— Колко съобразително от нейна страна. — С бледа усмивка Лоти взе таблата.

Момичето се разшета из стаята. Запали няколко восъчни свещи, както и огъня в камината. Попита Лоти дали да не й помогне при събличането, но Лоти отклони предложението и скоро отново остана сама.

За съпруга й сигурно беше повече от достатъчно една прислужница да се грижи за нейното благополучие. Навярно точно в този момент той седи с дъщеря си в елегантната трапезария пред обилна вечеря. Тъй като се страхуваше, че от тези представи ще загуби апетит, Лоти започна да яде с вдъхновение и погълна до последната хапка топлия хляб и пълната чиния с боб. Марта дори се беше погрижила да изпрати и огромна порция парченца херинга и пилешко месо за котките. Добре че безсърдечният Хейдън още не бе изгонил животните в хамбара. Или не бе повикал шивача си, да вземе мярка за три чифта нови ръкавици.

След като се наяде, Лоти разпусна косата си, пребори се с елегантната си вечерна рокля, но поради невнимание едно голямо парче от прекрасната венецианска дантела се отпори от полата. Тя се спусна да рови в сандъка, за да намери нощницата си.

Най-отгоре лежеше фина риза, която виждаше за пръв път. Повдигна я на светлината на свещите и прозрачната коприна се плъзна през пръстите й като вода. Самият допир с нея бе чувствено удоволствие. Това беше дреха, подготвена за специална цел — да засили удоволствието от плътската любов между мъжа и жената.

Връхлетяна от самота, Лоти допря плата до бузата си. Почти виждаше как Лора и Даяна сгъват внимателно нощницата и я поставят в сандъка заедно с всички надежди и мечти за бъдещето на Лоти.

Тя върна неглижето обратно и облече една от най-старите си раздърпани нощници. Познатата тъкан я обви успокояващо. После изгаси всички свещи без една и се покачи върху студеното чуждо легло. Кратунчо и Мистър Скокльо се бяха свили на кълбо в краката й, а Мирабела се бе настанила удобно върху възглавницата, заета да играе с косите на господарката си. Котенцето беше толкова малко, че Лоти се страхуваше, да не легне върху него и да го задуши.

Лежеше и наблюдаваше играта на сенките и пламъците в камината. Вятърът свистеше печално в прозорците, а разхлабените капаци хлопаха.

Лоти гледаше незаключената врата. Може би Хейдън не я пренебрегва, а изчаква времето, когато всички останали ще заспят. Навярно затова предишната нощ, в странноприемницата, отказа да дойде в леглото. Може би изчакваше за достигнат царството му на морския бряг, където думата и желанията му бяха закон.

Тук бе свободен от ограниченията на обществото и може би в този момент се е запътил към стаята й, за да се нахвърли върху нея. Лоти се уплаши. При тази мисъл кръвта потече във вените й едновременно студена и гореща. За пръв път осъзна колко зависи от благоволението му. Нямаше я Лора, да я предпазва от беди, нямаше го Джордж, да се втурне да я спасява, нямаше го Стърлинг да я предпази от самата нея. Разполагаше само с разсъдъка си. Единствено на него можеше да се осланя.

Лоти стисна очи и отчаяно се помъчи да заспи. Дълго лежа, заслушана в лекия пукот и въздишки на къщата около нея. Точно щеше да заспи, когато дочу едно призрачно ридание. Тя толкова се уплаши, че седна в леглото. Дълго време чуваше в ушите си само ударите на сърцето си. След това отново се чу зловещият вопъл, изпълнен с толкова мъка, че не можеше да бъде сбъркан с воя на вятъра.

Лоти чу собствения си глас, който като че ли идваше от други, значително по-безгрижни времена: „Във вестниците може да се прочете как из имението на маркиза убиец Оукуайлд броди духът на починалата му жена, като ридае и вика умрелия си любовник“.

Лоти се мушна под възглавницата, а зъбите й затракаха от страх. Въпреки че през по-голямата част от живота си беше чела за призраци, дори беше писала за тях, до този момент не бе сигурна дали изобщо вярва в тяхното съществуване. Но беше напълно изключено този, ридаещ звук да излиза от човешко гърло.

Тя се скри под завивките. За цяла вечност, както й се стори, докато една искра срам не се примеси със страха й. Почувства се точно като безстрашната си героиня, на която искаше да прилича. В готическите романи и дори в една от собствените й истории смелата героиня щеше да запали свещ и да изследва заплашителните сенки в мрачния замък.

Лоти се въоръжи с целия си кураж, отметна завивката и слезе от кревата. Хариет би се изплашила от срещата с един призрак от плът и кръв. Но маркиза Оукли бе направена от по-твърд материал.

 

 

Хейдън бродеше като фантом из пустите коридори на имението Оукуайлд. Господарският дом отдавна бе потънал в тъмнина и междувременно и най-смелите сред прислугата бяха намерили убежище зад залостените врати. Нямаше да срещне човешка душа, най-малкото жива.

Той се запита кой дявол го бе накарал да доведе тук младата си жена. Би могъл да й позволи да води собствено домакинство в къщата в Мейфеър, където ще е на сигурно място в лоното на семейството си. Те определено нямаше да са единствената брачна двойка от висшето общество, която живее разделено. Или спи в отделни легла.

Очите на Марта засвяткаха осъдително, когато дойде и му съобщи, че Лоти е отказала да се премести в луксозните покои на маркизата и вместо това е предпочела една проста спалня за гувернантка. Той й нареди да занесе в стаята й обилна вечеря, заедно с няколко хапки за котките, като почти беше сигурен, че старата бавачка ще откаже. Какво очакваше от него Марта? Че ще остави жена си да гладува? Или, че ще отиде в източното крило и ще я завлече за косите в леглото си. Марта никога нямаше да разбере, но Лоти беше точно там, където трябва да бъде. Далече от западното крило на къщата. И много далече от самия него.

Но това не намаляваше изкушението. Стаята на Лоти се намираше извън западното крило, далеч от стаите на прислугата. Ако искаше, може да отиде при нея и да утоли желанието си, без никой да разбере.

Хейдън потърка чело и се опита да прогони картините, които обсебваха мислите му. Това бяха нежните крачета на Лоти, преплетени с неговите, блестящите й руси къдрици, разпилени по възглавницата, разтворените й сочни устни, задъхани от удоволствие.

Фантазията му бе черпеше храна от сватбената нощ, когато я бе наблюдавал в съня й, учуден колко безгрижно се бе завила и как беше прегърнала със слабата си ръка възглавницата, като че ли беше неин любим. Необходим му беше всеки грам воля, за да не се мушне при нея под завивките. Тази решимост не бе полезна за здравето, а повечето негови съвременници бяха на мнение, че има право, дори е длъжен да я направи своя жена.

Сам се оправда, че в момента има неотложни задължения и забави крачките си, когато мина покрай стаята на Алегра. Тънък лъч светлина се процеждаше под вратата. От малко дете, тя страдаше от кошмари и той нареди в близост до леглото й непрестанно да свети лампа, в случай че се събуди през нощта и се уплаши. По-рано би изтичала при него и би го помолила да изгони чудовищата. Но това беше преди да е станал и той едно такова чудовище в нейните очи.

С края на пръстите си внимателно докосна гладкото дъбово дърво. Искаше да си я представи как лежи в леглото, прегърнала новата кукла. Но тя бе отказала подаръка и всичко, което й беше донесъл. Дълго време стоя заслушан пред вратата й, но не чу нищо освен едно безкрайно ридание.

Хейдън се спря, косите му настръхнаха. Дали си въобразяваше, или шумът бе по-силен от обикновено? Или по-обвиняващ? Или по-зъл? Навярно двете седмици престой в Лондон бяха изострили сетивата му. Когато стенанието отново се повтори, той не трепна, тъй като знаеше, че колкото и сърцераздирателни и пронизителни да бяха тези призрачни звуци, най-лошото тепърва предстои.

 

 

Някой свиреше на пиано. Лоти спря, когато тоновете стигаха до ухото й, бавни, сладки и настойчиви. Първоначално не можа да познае пиесата, но скоро разбра, че това е първата част от сонатата на Бетовен, позната след смъртта му като „Лунната“.

Мелодията бе прекрасна, но звучеше така, като че ли оплакваше непрежалима загуба. Лоти почувства как гърлото й се стяга. За миг се почуди дали изобщо е напускала леглото си, за да търси призраци и дали не сънува, че е осъдена вечно да броди по самотните коридори на замъка Оукуайлд, с мъждукаща свещ в ръка и траурна мелодия, която да я съпровожда.

Следвайки музиката, тя слезе по една извита стълба. Не чу нито веднъж зловещото стенание, което я бе накарало да напусне стаята си. С леки стъпки обиколи осветеното от луната преддверие, обърна се надясно и вървя няколко минути, докато се отзова в дълъг коридор. Спря и се ослуша. Тъжните тонове като че ли идваха отвсякъде и отникъде. Като пазеше с ръка пламъка на свещта, започна да опитва всички врати. Те се отваряха без усилие и откриваха тъмни тихи помещения.

Точно когато музикантът изпълни страстното кресчендо, тя бе стигнала до най-отдалечената врата в края на коридора. Щом пръстите й докоснаха месинговата дръжка на вратата, Лоти отдръпна ръката си. Тишината прорязваше една тъмна дупка в дрехата на нощта и нищо не се чуваше, освен шумът от дишането й.

Бавно хвана дръжката и пое дъх, когато се опита да отвори. Но вратата не поддаде. Напъна я, но нищо не се получи. Вратата оставаше затворена. Лоти се отпусна и разбра, че макар и да се правеше на смела, в този момент бе уплашена до смърт.

След известно време тя пое дълбоко дъх и усети, че въздухът е напоен с тежък аромат на жасмин. Един студен полъх на вятъра през коридора угаси пламъка на свещта и Лоти остана на тъмно.

Винаги се бе страхувала да остане сама в тъмното. Още по-лошо бе, че не беше сама. Тя можа да почувства точно зад себе си присъствието на някой друг или на нещо странно, опасно и диво.

От сянката се разнесе тихо изръмжаване:

— Защо, по дяволите, не искаш да останеш там, където ти е мястото?

Свещникът се плъзна от ръката й и с трясък падна на пода, когато две ръце я уловиха, обърнаха и грубо я натиснаха към вратата.