Тереза Медейрос
Скандална нощ (7)

7

Когато за пръв път видях неговата крепост, разбрах, че съм се оженила за господаря на ада…

Докато Хейдън внасяше Лоти в странноприемницата, тя се притисна до гърдите му и обви ръце около врата му. Съдържателката, по халат и нощно боне, бе изтичала да запали огъня в камината на най-добрата си стая, а сияещият й съпруг посрещна госта с думите, че не всяка нощ има честта да приюти един благородник и неговата съпруга. А когато Хейдън се появи в горния край на стълбата, стопанката чакаше до вратата със свещ в ръка.

Той й подаде една банкнота и я помоли да не ги безпокоят до сутринта.

Хейдън затвори вратата, свали шапката от главата на Лоти и внимателно я остави на леглото. Както всичко в този дом, завивката беше избеляла, но чиста. Тя с въздишка се отпусна върху мекия пух, без да го изпуска от прегръдката си. Хейдън хвана ръцете й и нежно се освободи. Тя направи недоволна физиономия и още по-дълбоко се зарови във възглавницата, като мърмореше, без да отваря очи, нещо за френски тортички и Мистър Скокльо.

Хейдън направи една крачка и загледа напълно облечената жена в леглото му. Навярно преждевременно беше отпратил хазяйката.

Не че не бе запознат с тайнствената система от връзки, панделки, копчета и закопчалки, които бяха част от облеклото на една жена. Но докато беше във властта на Жюстин, тя сама разкопчаваше част от тях.

Разтърсен от мрачни спомени, той свали обточената с кожа пелерина и нежните ботушки, след това разкопча едно по едно перлените копчета на дрехата. Когато бръкна под долната й риза да освободи панделките, пристягащи корсета, той си припомни, че има право да направи това. Защо тогава се чувстваше като най-големият развратник?

Въпреки безстрашието на Лоти всичко при нея изглеждаше малко. Ранимостта й събуди у него инстинкта на закрилник. Беше опитал да закриля и Жюстин, но напразно.

Неволно докосна с китката си мекото възвишение на една от белите й гърди. Отправи поглед към лицето й. Когато я освободи от стегнатите банели на корсета, от устните й се изтръгна блажена въздишка.

Гърлото на Хейдън пресъхна. Спомняше си колко сладки бяха тези устни. Колко нежно и доверчиво се притискаха към неговите. Искаше отново да ги опита, да прокара език между кораловите им очертания и да си открадне глътка нектар.

Спомни си мрачно, че това няма да е кражба. Имаше пълното право върху целувките й, както и върху всичко останало. Вече нямаше бдителен настойник, който да се меси във всичко и да го възпре да мушне ръка под полите на дрехата й и да намери нежната пролука в коприненото й бельо. Нямаше и нито един журналист от скандален вестник, за да го оклевети, когато стигне до нежното й тяло и започне с пръстите си да извлича нектар, много по-горещ и по-сладък от този на устните й, докато въздишките преминат в стонове, а бедрата й се разтворят подканващо. Нямаше да има клюкари, които да разнасят по света лъжи и слухове, когато вдигне полата й нагоре и покрие нейното тръпнещо от желание тяло със своето.

Трябваше да я направи своя любовница, вместо да се ожени за нея. Тогава нямаше да има опасност тя да проникне в миналото му, а дори и в сърцето му. Като се проклинаше, че е най-големият глупак, Хейдън се наведе и погали с устни нежната кожа на Лоти. Тя се обърна настрани и въздъхна радостно. Навярно Стърлинг щеше да я остави да спи до обед или най-малкото дотогава, докато Куки не почука на вратата с табла топъл хляб и кана горещ шоколад.

Тя се сгуши още по-дълбоко във възглавницата, като се надяваше да се върне отново към отлетялото блаженство на съня. Смътно си спомни силни ръце, които я носят, като че ли е перце, широки гърди, върху които е опряла лицето си, топли устни, които я целуват с неизказана нежност — отначало по челото, след това по устните.

Лоти отвори очи. През кръглите стъкла на един чужд прозорец се стелеше млечната светлина на изгряващия ден. Груби греди украсяваха стените и минаваха като ребра по варосания таван. Навярно така изглеждаше всяка странноприемница между Лондон и Корнуол. Последният й спомен беше как сънливото поклащането на каретата я беше накарало да се унесе в дрямка. Отвори очи и разсея мъглата на съня, като се мъчеше да отдели истината от съня.

Готова бе да се закълне, че силните ръце бяха на съпруга й. Но Хейдън можеше спокойно да предостави на кочияша или на който и да е коняр досадната задача да я сложи в леглото. Тя пое дълбоко въздух. До кожата й все още достигаше слабият аромат на лаврово и сандалово дърво. Това беше неговият мирис, който я обгръщаше, очароваше и привличаше.

Лоти бавно се обърна по гръб и стисна устни за да не изпищи, когато открие на възглавницата до себе си тъмен кичур коса.

Само че леглото до нея бе празно и студено. Тя беше сама.

Седна и закри лицето си с ръце, разкъсвана между облекчение и смущение. Беше проспала първата си брачна нощ и прекрасните поучения на Лора и Даяна бяха останали неизползвани. Навярно съпругът си мислеше, че е глупава гъска.

Но какво бе станало с целувката? Тя сън ли бе, или спомен? Когато прокара пръсти по устните си, една мисъл я ужаси. Ами ако е проспала не само нощта, а и нещо повече? Като се бореше с надигащата се паника, тя внимателно се огледа. Смачканите чаршафи не издаваха нищо. Тя никога не спеше спокойно, хвърляше се на всички посоки, така че леглото й изглеждаше като че ли през него е минала вихрушка. Бавно повдигна завивката и погледна под нея. Въпреки че дрехите, обувките и корсетът липсваха, ризата, долните гащи и чорапите бяха на местата си.

— Не мога да реша кое е по-обидно — разнесе се проточен мъжки глас, който звучеше и меко, и грубо едновременно, — дали съм способен да изнасиля спяща жена, или че се мъчиш да си спомниш дали съм го направил.

Първоначалният импулс на Лоти беше да се скрие под завивката. Вместо това си наложи да сведе очи. Хейдън стоеше облегнат на отворената врата. Изглеждаше като излязъл от рекламата на мъжко списание. Въпреки че не можеше да мине за денди като Нед, шалът беше завързан както трябва, а сакото му беше току-що изгладено. Велуреният брич за езда се беше опънал върху тънките му бедра. Беше току-що избръснат, а косата му — намокрена и вчесана назад. Неочакваното му желание да изглежда добре повлия на Лоти да се почувства още по-зле при вида на собственото си оскъдно облекло.

Развълнувана, че е прочел мислите й, тя придърпа завивките към гърдите си и го погледна дръзко през облак разрешени коси.

— Роклята ми е изчезнала. Исках да се уверя, че не съм загубила нещо ценно.

— Беше напълно съсипана тази нощ, затова помолих гостилничарката да ти свали дрехите.

Той кимна към един стол с висока облегалка в ъгъла, върху който бе застлано одеяло.

— Аз спах там.

Лоти изкриви лице. Навярно столът е бил ужасно неудобен, особено след тежкия ден върху седлото.

— Ти ли ме донесе дотук?

Той кимна.

— За щастие, беше късно след полунощ и имаше само няколко пътници в гостната. Навярно никак не би било добре, когато из Лондон плъзнат слухове, че съм удушил младата си жена преди брачната нощ.

Тя го наблюдаваше с притворените си очи, но не успя да разбере дали се шегува с нея или със себе си. Хейдън не би отнел невинността на една спяща жена, но би ли откраднал една целувка? Или лекото докосване на устните му по челото бе само сън?

Той се отдели от вратата.

— Ако желаеш, мога да изпратя някоя прислужница да ти помогне с обличането. Мисля, че ще предпочетеш да закусиш долу. — Вдигна едната си вежда и продължи. — А може би ще си хапнеш от храната в кошницата, която Куки ти приготви вчера?

— Кошницата! О, боже, кошницата! Напълно забравих за нея! — Без да я е грижа за оскъдното облекло, Лоти отметна завивките.

Леко притеснен, Хейдън пресече на две крачки помещението и отново я зави.

— Нямаш основание за тревоги. Кратунчо, Мистър Скокльо и очарователната им спътничка се намират в кухнята на странноприемницата и лочат сметана от една паничка.

— О! — изгледа го виновно Лоти, облегна се на една възглавница и изпъна колене. — Навярно щях по-рано да ти кажа, но се страхувах, че не обичаш котки.

— О, напротив, обичам котки. От кожата им се правят най-меките и най-гладките ръкавици.

Лоти се задъха. Той вече бе преполовил пътя към вратата, когато осъзна, че я е ядосал. Поне този път. Тя отново сви колене.

— Навярно ме мислиш за неблагодарна. Досега нито веднъж истински не съм ти благодарила, че се ожени за мен и запази живота на Стърлинг.

— Не е необходимо — отговори той, без да се обръща. — Не мога да понасям дуелите. Никога нямаше да приема поканата на зет ти за дуел.

Когато Лоти потъна във възглавниците, онемяла от учудване, той затвори вратата след себе си и я остави да си блъска главата над нова загадка.

 

 

Отново пътуваха вече почти час към Корнуол, когато от оловносивото небе започна да вали студен дъжд. Лоти отвори прозореца на каретата и се показа навън, за да почувства капките дъжд върху лицето си. Сега Хейдън щеше да е принуден да се скрие на сухо при нея и навярно да я посвети в тайнството на брака. Възможно ли е да прояви нещо като симпатия към нея? За да й покаже, че я е направил своя жена не от съжаление или по задължение, а защото го иска?

Когато Хейдън дръпна юздата на коня, тя го погледна с очакване. Но той само поспря, за да извади нещо от чантата върху седлото. Когато разгърна широките гънки над главата си, Лоти видя, че това е импрегнирана пелерина, направена да предпази притежателя си от природните стихии. Главата му остана непокрита, но той изтръска водата от косата си и подкара напред.

Изглежда мъжът й предпочиташе да язди под студения дъжд, вместо да прекара няколко часа в нейна компания. Лоти се отпусна на седалката и се помъчи да припише паренето в очите си на острия вятър.

По-късно след обед Лоти се събуди от неспокойния си сън и откри, че котаракът Кратунчо спи върху скута й. Мистър Скокльо и малкото й сиво-бяло котенце Мирабела се бяха свили на кълбо върху отсрещната седалка. Сега, когато вече не бяха осъдени да пътуват контрабандно, те се радваха с пълна сила на уютната карета.

Въпреки че плющенето върху тавана на колата беше престанало, небето оставаше все така сиво и надвиснало. Лоти отмести спящата котка и се надвеси да отвори прозореца. Когато погледна навън, дъхът й спря.

Грижливо подредените поля, ниви, поляни, живи плетове и каменни синори бяха изчезнали и преминали в пейзаж, който й беше чужд колкото безкрайната сивкава шир на пустинята. Вятърът свиреше над море от треви и отводнени поля и воят му напомняше хор на духове, извиваше се над високи скали, с които беше осеяно неплодородното тресавище. Изглеждаше така, като че ли това парченце земя никога не е усещало целувката на пролетта, а дреме непрекъснато под зимното небе. Въпреки цялата си безнадеждност обаче пейзажът предлагаше странна сурова красота, една впечатляваща дивост, които Лоти никога досега не бе срещала по грижливо подредените правоъгълни площади в Лондон или по заоблените хълмове на Харфордшир.

Тя се изложи вдъхновено на вятъра. Не бе трудно да разбереш защо наричаха Корнуол страна на митовете и легендите. Можа да си представи как рогатият великан Корморан с дебела тояга в ръка прекрачва високите скали, като че ли са парченца чакъл, преследван от Джак, убиеца на великани. Като че ли вятърът довя звуци от металните удари от меча на крал Артур, когато среща за последен път на бойното поле незаконния си син Мордред. А сянката на облаците над отводнените поля приличаше на банда отвратителни джуджета, които излизаха от прастарите гробове, за да плашат пътуващите или да откраднат бебе.

Хвърли бегъл поглед към Хейдън, който яздеше далеч пред каретата. Колко хубаво би било да седи на кон, вместо да пътува в задушната карета. Морският мирис гъделичкаше носа й. И тогава за пръв път видя имението Оукуайлд.

Домът беше построен от тъмни сиви камъни, които рязко се открояваха на фона на надвисналото облачно небе. С тресавището отзад и стръмните скали отпред, изглеждаше така, сякаш са стигнали до края на света.

Хейдън пришпори коня и прескочи плета. Вятърът брулеше косата му и той, заедно със сивото небе и с развълнуваното море, като че ли самият беше част от пейзажа. А ако това бе краят на света, то той беше неговият господар.

И нейният.

Каретата зави към една тераса, покрита с грубо издялани камъни. Когато Лоти вдигна лице към небето, новият й дом се показа пред нея. Хейдън беше господарят на този дом, а скоро тя щеше да бъде господарката.

Дори по стандартите на Стърлинг изграденият в Елизабетински стил замък с двете си обширни крила и двора по средата беше впечатляващ. Въпреки че стръмният покрив бе покрит с множество комини, над много малко от тях се виеше пушек. Без слънчева светлина, която да се отразява в тях, множеството прозорци проблясваха мътно и отегчено като полузатворени очи. Къщата не изглеждаше мъртва, но беше в унисон с мрачното небе и с бруленото от вятъра тресавище. Лоти се огледа и се попита дали тук изобщо някога огрява слънце.

Каретата се заклати и спря. Вратата се отвори и повече от две дузини слуги излязоха и се строиха в шпалир, за да посрещнат господаря и жена му. Лоти се учуди, че са толкова малко. За къща като тази трябваше да има двойно повече слуги.

Лоти никога не бе страдала от срамежливост, но изведнъж се поколеба да напусне защитената удобна карета. Беше факт, че е съпруга на маркиза, но сега трябваше да се представи пред всичките му хора като негова жена. Тя се забави, за да сложи котките в кошницата, да оправи гънките по полата си и да завърже шапката си. Накрая вратата на каретата се отвори. Протегнатата ръка не беше на лакея или на кочияша, а на Хейдън.

Със смела усмивка на лицето тя пое ръката му и слезе. Дългите престилки на слугите плющяха от вятъра, а Лоти се принуди да прихване с ръка шапката си. Докато се приближаваха до къщата Хейдън напрегнато наблюдаваше строения персонал. Според Лоти нямаше нищо интересно за гледане, което да обясни това напрежение. От достопочтените слуги и високата кокалеста икономка с връзката ключове около кръста, до лакеите и изчервените камериерки с розови бузки — всичко беше като в нормален господарски дом.

— Добре дошли, милорд — започна икономът и пристъпи напред. — Колите с багажа пристигнаха и са разтоварени.

— Много добре, Джил — отговори Хейдън, но лицето му оставаше напрегнато.

Много от жените гледаха Лоти с нескрито любопитство. Навярно Хейдън бе разпоредил на слугите, дошли преди това с багажа, да подготвят пристигането на съпругата му. А може би не?

Когато вече бе започнало официалното представяне, от ъгъла на къщата се появи една пълна, обветрена жена, чиято външност напомняше на яребица. Появяването й щеше да остане незабелязано, ако не водеше със себе си едно момиче на около десет години и не го беше хванала за ухото.

Хейдън замръзна, а на Лоти й оставаше само да наблюдава. Слугите не поглеждаха към театъра, който като че ли се разиграваше всеки ден.

Въпреки че челото на момиченцето бе упорито свъсено, то не направи никаква физиономия и не издаде никакъв звук на протест, когато жената и слугите го довлякоха пред Хейдън. Жената държеше отзад ръцете на детето, за да не избяга.

То беше високо, но ужасяващо слабо. Имаше остри черти, които един ден щяха да станат изящни. Тъмните коси бяха най-красивото нещо у него. Те обгръщаха лицето му като храсталак, пуснат да расте неподрязан. Лоти я засърбяха ръцете, да извади гребен и панделка и да привърже дивите коси.

Ако Куки беше тук, щеше да тъпче детето с джинджифилов хляб и пудинг, за да добие малко месо по костите.

Въпреки че някой се бе постарал да придаде на детето приличен вид, един от чорапите му се беше смъкнал и усукал около крака му. Синята престилка беше скъсана и изпъстрена с петна от трева, а панделката в същия цвят се беше разхлабила и косите на детето падаха върху лицето му.

Лоти като че ли долови нещо познато в упоритото навъсено чело, в недоверчивия поглед на виолетовите очи, в стиснатите устни…

Помисли, че си въобразява. Според нея детето беше или на някой слуга, или някое сираче от близкото село, приютено в замъка.

И Стърлинг приемаше от време на време в дома си такива деца, като се грижеше за образованието им, докато пораснеха и можеха да ги наемат за прислужници.

Жената гледаше Хейдън, като че ли с любезното примигване на топлите й кафяви очи искаше да компенсира лошото настроение на детето.

— Добре дошли вкъщи, мастър Хейдън. Много се радваме отново да ви видим. Надявам се, че по време на пътуването сте намерили всичко, което сте търсили. — Тя обърна луничавато си лице към Лоти и й се усмихна.

Въпреки че се учуди на свойския тона на жената, на Лоти не й оставаше нищо друго, освен да отвърне със същата топла усмивка.

— Дори напротив, Марта — отговори Хейдън със самоирония в гласа. — Намерих значително повече от това, което търсех.

— Виждаме — обади се детето и тръсна косите си. — Коя е тази? Това ли е новата ми гувернантка?

Преди Лоти да реагира на този абсурден въпрос, Хейдън хвана за лакътя облечената й с ръкавица ръка и съобщи:

— Не, Алегра, това е новата ти майка.