Тереза Медейрос
Скандална нощ (10)

10

Ако той беше господарят на ада, сега аз бях господарката…

На следващата сутрин Лоти реши, че след като съпругът й се нуждае от гувернантка, ще я получи. Като се отказа от дрехите от блестяща розова коприна и тъмносиньо кадифе, които така обичаше, тя извади от една от раклите сребристосива сутрешна рокля. Откъсна раираните копринени шлейфове от гърба и отстрани розичките, които украсяваха полите, така че се получи дреха, сива и безутешна като небето зад прозореца й.

Лоти изчетка къдравата си коса и я прибра в болезнено стегнат кок. Нито една къдрица не се подаваше от него. Огледа се в голямото огледало на стената и стисна устни в строга линия. Липсваха само телените очила и мазната брадавица върху брадичката, за да заприлича съвсем на мис Търлигър. Изглеждаше и по-стара — най-малко на двадесет и четири години.

Докато чакаше времето за закуска, започна да изследва сандъците и раклите. Навярно няма да се чувства толкова самотна, ако се обгради с познати неща. Беше изпразнила само две ракли, а всички чекмеджета и рафтове на ореховия гардероб в ъгъла вече бяха препълнени. Обзе я едно забележително чувство. Въпреки че беше чела в множеството романи на ужасите и дори сама един или два пъти беше писала за това, никога наистина не беше го преживяла. Дори косъмчетата по врата й настръхнаха.

Чорапите, които държеше, се изплъзнаха от ръцете й, когато Лоти бавно се обърна и се попита дали пред нея не стои духът на първата жена на Хейдън.

Но косата, която падаше върху лицето и мръсното петно върху носа придаваха напълно земен вид на съществото, надничащо от ъгъла. Тъй като усети, че посетителката й ще избяга при първото й движение, Лоти отново насочи вниманието си към раклата.

— Добро утро, Алегра — каза тя с хладна вежливост. — Не искаш ли да влезеш?

С крайчеца на окото си видя как момичето с развързани връзки на обувките плахо пристъпи в стаята. Лоти беше благодарна, че бе довършила първата глава на романа си малко преди зазоряване и бе го скрила на сигурно място.

След един дълъг момент на неловка тишина Алегра попита внезапно:

— Обичате ли баща ми?

Лоти на можеше да каже защо се замисли. Всъщност тя едва познаваше бащата на момичето. Докато търсеше подходящия отговор, Алегра тропна по пода с върха на ботушите си.

— Няма да ви се сърдя, ако не го обичате. Той е непоносим.

И когато Лоти се чудеше дали отговорът да бъде положителен или отрицателен, Мирабела избра точно този момент и изскочи като една дебела мишка изпод кревата. С демонична радост тя се хвърли върху връзките Алегрините обувки.

Всъщност Лоти очакваше Алегра да се наведе и да погали котенцето и да му се порадва, както биха направили всички останали малки момичета, но тя гледаше незаинтересовано предмета, който Лоти извади от раклата.

Лоти вдигна очуканата кукла и нежна усмивка озари лицето й.

— Сестра ми я донесе от първото си пътуване до Лондон, когато бях на същата възраст като тебе. Лора мислеше, че прилича на мен. Можеш ли да си представиш, че тази клета парцаливка тук беше някога точно толкова хубава, колкото и куклата, която баща ти ти подари.

Личеше, че куклата някога е имала руси къдрици. Те бяха събрани в очарователен кок, но Лоти беше унищожила голяма част от тях, когато реши да ги накъдри с машата. Нарисуваните в розово бузи бяха избелели, рюшовете на фустата разкъсани и мръсни, а малкият чип нос беше отчупен. През едното око минаваше черна копринена превръзка.

— След като загуби едното си око при трагичен инцидент със стрелба с лък, брат ми и аз започнахме да играем на пирати с нея — обясни Лоти. — Закачахме я на тавана на плевнята — от това е и счупеният връх на носа й.

Алегра замислено гледаше куклата.

— Харесва ми — каза тя. — Мога ли да си поиграя с нея?

Лоти не беше подготвена за такава дръзка молба. Но трудно можеше да се устои на настойчивия детски поглед. Въпреки уверенията на Хейдън, че Алегра изпада в ярост, Лоти имаше чувството, че детето моли за много малко и очаква още по-малко.

Лоти приглади полите на куклата и я подаде на момичето.

— Навярно няма да я повредиш повече от мен.

— Благодаря — и без да каже нито дума повече, Алегра гушна куклата и излезе от стаята.

Лоти се появи на закуска и установи, че Хейдън я чака. Той седеше начело на махагонова маса с такива впечатляващи размери, че върху гладката й повърхност можеше да удобно се играе крикет. В Девънбрук Хаус също имаше такава маса, но когато семейството се хранеше само, Стърлинг настояваше всички да седят в единия й край, за да си правят компания и да разговарят. Когато лакеят отведе Лоти към единствения стол в противоположния край на масата, тя си направи заключението, че Хейдън не се интересува от нито едно от двете неща.

Все пак според етикета той стана, когато тя влезе в салона.

— Добро утро, милорд — каза тя студено и седна.

— Милейди — отговори той и с недостъпна физиономия огледа нейните дрехи без украшения.

Той отново седна и извади часовник от джоба си. Отначало Лоти помисли, че иска да я порицае, че е закъсняла, но после видя, че на масата има още един прибор, поставен точно по средата.

Хейдън още не бе успял да прибере часовника, когато се появи Алегра. Вместо да се влачи безрадостно, момиченцето подскачаше. Беше се приготвила за закуската и бе вдигнала чорапа си и изчистила мръсотията от носа и бузите си. Като мърмореше тихо под нос, придърпа един от тежките столове до своя и постави с такава нежност до себе си предмета, който носеше, сякаш бе немощен старец или с нещо чупливо.

Хейдън гледаше към стола, намръщил чело, без да може да прикрие смайването си.

— Какво, за бога е това, което остави на стола?

— Моята нова кукла. Мама ми я даде. — Алегра се обърна сияеща към Лоти. Слънчевата усмивка промени лицето й.

За миг тя не само беше симпатична, но изглеждаше напротив чудно красива.

Това малко чудовище.

Когато Хейдън премести поглед към Лоти, тя почувства как сърцето й спира да бие.

— Колко великодушно, от страна на мама — рече той с копринен глас. А очите му блестяха пагубно, когато в подигравателен тост вдигна чашата за кафе.

Всъщност беше забележително от страна на Лоти да даде на детето му една употребявана, горещо обичана играчка, докато неговият скъп подарък — лежеше захвърлен и прашасваше в кадифената кутия.

— Това е една от старите ми кукли — побърза да обясни Лоти. — Алегра влезе в стаята ми, когато я разопаковах и веднага я хареса.

Момичето сгъна салфетката като лигавниче и я върза около обточеното с рюшове деколте на своята питомка.

— Мама каза, че куклата изглежда точно като нея, когато е била малка.

Хейдън замислено се вгледа в сплъстените проскубани къдрици, в отчупения нос и в пиратската превръзка на окото. Въпреки всичко, което беше претърпяла, останалото здраво синьо око не бе изгубило смелите си искри, а устата, приличаща на розова пъпка, пазеше дяволитата си усмивка.

— Смятам, че все още има прилика — каза той.

За негово щастие в този момент влезе малката червенокоса прислужница с купа димяща овесена каша в ръце и закри погледа му към Лоти, която го стрелкаше гневно. Закусиха в напрегнато мълчание. Чуваше се само бъбренето на Алегра, когато поднасяше лъжичката към устата на куклата, за да я храни. Лоти на един дъх изпи чашата горещ шоколад и й се стори, че пие стрихнин.

Когато Алегра с удоволствие си довърши кашата, тя изгледа и двамата.

— И така, как се запознахте?

Лоти се задави от парчето херинга, което току-що бе сложила в устата си.

— Мисля, че е редно на този въпрос да отговори мащехата ти. — Хейдън се облегна на стола. Дяволитите пламъчета в очите му говореха, че той е точно толкова заинтересуван от отговора й, колкото и Алегра.

Тя знаеше че не можеше просто да обясни: „Тайно наблюдавах баща ти, той ме хвана и ме взе за куртизанка“. Избърса устни със салфетката, за да печели време.

— Е, може да се каже, че въпреки бързата женитба, знаех много за баща ти, още преди да го бях срещнала.

— Той известен ли е? — осведоми се Алегра и я погледна невинно.

— Направо в устата на всички! — промърмори Хейдън и отпи глътка кафе.

Усмивката на Лоти замръзна.

— Казано просто, той е познат в известни кръгове и поради това много ми се искаше да се запозная с него.

— И такъв ли беше, какъвто си го представяхте?

— Много по-добър — отговори Лоти и сладко се усмихна на Хейдън, като дори показа зъбите си.

— И къде се срещнахте?

— Точно преди моя дебют — отвърна Лоти на момичето и много трудно й се отдаде да излъже. — Точно преди първия валс.

С облекчение се отпусна назад, когато Алегра се обърна любопитно към баща си.

— Как така реши, че трябва да се ожениш за нея?

Дори и през дългата маса погледът, който Хейдън отправи към Лоти, беше толкова интимен, че приличаше на целувка.

— Както виждаш, чарът на мащехата ти е толкова заразителен, че не се оставих дълго да ме уговарят.

„И това е вярно“, искаше да добави Лоти. Най-малкото когато не се уплаши от пистолета, насочен към сърцето му. Тя отклони поглед от неговия, не само потресена от общите им лъжи, но преди всичко от това, колко бяха вълнуващи. Занапред трябваше да внимава повече. Всеки мъж, който можеше да излъже по този начин едно дете, при това собственото си, е още по-опасен.

За нейно облекчение слугинята се появи отново, за да раздигне масата.

Алегра внимателно обърса устата на куклата и се надигна.

— Ще ме извиниш ли, татко?

— Моля, моля — отговори Хейдън равнодушно. Когато момичето излезе, взело куклата на ръце като бебе, слугинята я гледаше с отворена уста, толкова задълбочена в гледката, че не забелязваше как горещото какао прелива от чашата в полата на Лоти.

— Мега! — остро извика Хейдън. Момичето се изплаши.

— О, милейди, простете глупостта ми!

Тя взе една салфетка и втри още по-дълбоко какаото в скъпия плат на полата.

— Няма нищо — увери я Лоти, докато заедно с нея се оправяше със салфетката.

Когато момичето най-сетне излезе, Хейдън се облегна на стола със суха усмивка на устните.

— Трябва да я извиниш, Лоти. Тя не е свикнала да чува дъщеря ми да моли за позволение. Особено мен.

— Когато започнем занятията, ще направя каквото мога, за да подобря маниерите й.

— Не се интересувам от добрите й маниери. — Хейдън издрънча с чашата за кафе върху масата и уплаши Лоти с избухливостта си. — Не съм те довел тук да пълниш главата на Алегра с ненужни и глупави неща. Искам да й преподаваш езици, математика и история. Искам наученото да й послужи, когато ще върви сама по пътя на живота.

— Във висшето общество намират, че единствено необходимите знания, за да си намериш състоятелен съпруг, са грацията, с която изпълняваш дворцови реверанси, и попълненото тефтерче за танците — обясни Лоти.

— Всичко това е ненужно за Алегра. Тя никога няма да заеме полагащото й се място в обществото или да създаде изгодна връзка. За това се погрижихме майка й и аз.

— Все още има много време до дебюта й. Може пък след време…

Състрадателният му поглед я накара да млъкне.

— Мога да я държа тук още трийсет години. Но когато пожелае да бъде въведена в обществото, ще бъде известна винаги и само като дъщерята на един хладнокръвен убиец.

Лоти преглътна, неуверена дали не намеква за дуела, отнел живота на най-добрия му приятел.

— Искам да възпиташ духа й. — Една забележима сянка се плъзна по чертите му. — Искам да я направиш силна. Нечуплива.

Лоти мислеше колко разумно се държеше детето, когато обкръжаваше с грижи раздърпаната кукла.

— Задачата няма да е тежка.

— Трябва само да знам, че когато мен вече няма да ме има, Алегра ще е в състояние да се справя сама. Докато съм жив, нищо няма да й липсва. — Той изгледа Лоти, а зелените му очи сияеха топло и приличаха на огряна от слънцето горска поляна. — Ако ми помогнеш да я опазим, ще се отнасям по този начин и с теб.

Май обеща нещо, което не може да изпълниш, помисли си Лоти, след като се сбогува и напусна трапезарията с лек поклон. Страхуваше си, че иска нещо, което никога няма да получи.

Основното претърсване на къщата не помогна на Лоти да намери младата си питомка, затова тя слезе в кухнята с надеждата, че някой от слугите може да знае къде е Алегра. Спусна се по стълбите и заобиколи един ъгъл, когато изненада мис Кавендиш и Марта, които дискутираха оживено. Шепнеха и никой не можеше да ги чуе, но Лоти умееше да чете говор по устните.

— Не знам дали да вземем на работата момичето — точно обясняваше мис Кавендиш. Бледата кожа на икономката се бе опънала по високите скули, от което бузите й изглеждаха още по-хлътнали. Ако беше учителка в Литълтън, веднага Лоти и Хариет щяха да й прикачат прозвището „Чирза“. — Не знаем нищо за нея, освен че се появи на входната врата и помоли за работа.

— Мисля, че не можем да си позволим да я върнем — отговори Марта. — Последния месец загубихме три слугини, а миналата нощ още две. Избягаха призори, без дори да си вземат багажа. Ако върви така, през лятото само ние двете с вас ще трябва да се грижим за къщата.

— Но момичето няма никакви препоръки, никакъв опит и на всичко отгоре е сляпо като къртица. Когато Джил й отвори сутринта вратата, тя помисли връзката му за дръжката. А видяхте ли я как мете? Господи! Когато й подадох бърсалката за прах, тя ми я върна и каза че перата и прахта я карат да киха.

— Скоро ще научи достатъчно, ако иска нещо да влиза в стомаха й. Ако ли не, ще я вразумя с няколко шамара.

Мис Кавендиш се изправи и изсумтя.

— Смятам, че ще направим грешка.

Марта изсъска, като с това искаше насила да вразуми мис Кавендиш.

— Грешка е, ако не го направим. Какво ни остава? Положението може да стане още по-лошо, след като той доведе друга жена в къщата. И мъжете се страхуват да напускат стаите си през нощта. Никой не иска да рискува, когато онзи ужасен…

Навярно Лоти помръдна несъзнателно, защото двете жени я забелязаха. Изгледаха я гузно, сякаш ги беше сварила да се наливат с бренди от шишето.

Първа се опомни мис Кавендиш. Тънките й устни се разтегнаха в загрижена усмивка и тя се приближи към Лоти с дрънчащата връзка ключове.

— О, милейди, какво правите тук? Ако нещо ви е необходимо, достатъчно е само да позвъните.

— Тя е права. — Марта последва икономката. — Не забравяйте, че сте маркиза и че аз съм на ваше разположение по всяко време.

Преди Лоти да си поеме дъх, двете жени я изведоха от кухнята с меки предупреждения и приятелски съвети, така че не й остана време да мисли за късогледата прислужничка, пред която се очертаваше мрачно бъдеще, изпълнено с кихане и шамари.

Тъй като Марта и мис Кавендиш ней помогнаха да намери Алегра, Лоти реши да изучи околностите на замъка. Когато излезе през входната врата, леденият вятър за малко да издуха кашмирения й шал. Трудно бе да се повярва, че някъде в Англия вече вее топъл пролетен бриз, който нежно гали пъпките на дърветата. Тук имаше само мочурища и вятър, море и небе, които непрестанно спореха за господство над това бедно царство.

Първата й мисъл бе да се обърне и да се прибере в къщата, но все пак тръгна с решителни крачки по пътя, мислейки за разговора, който бе подслушала. Въпреки твърденията на Хейдън очевидно тя не беше единствената, чула стоновете през изминалата нощ, и навярно това не се случваше за пръв път. Ако отново се случи, Лоти си обеща, че няма да броди по коридорите като уплашена слугиня. Трябва да намери смелост и да отиде там, откъдето звучеше призрачната музика, дори ако това й коства нов скандал с мъжа й.

Най-сетне намери Алегра качена високо сред кривите клони на едно ябълково дърво в края на безнадеждно запусната овощна градина. Куклата на Лоти лежеше захвърлена до дървото, с лице към пръстта. С мрачно поклащане на главата Лоти я вдигна, обърса я от калта, опря я на стъблото и я сложи да седне.

— Здравей — извика тя развълнувана. — Не искаш ли да слезеш и да поговорим.

Нищо не беше останало от доброто настроение на детето.

— Не, благодаря — извика то отгоре, вперило поглед към широкия хоризонт. — Харесва ми тук, където съм.

Лоти се замисли само за момент.

— Добре — каза тя. — Щом като ти не искаш да дойдеш при мен, аз ще се кача при теб.

И тъй като си бе научила урока от нощта на своя дебют, отвърза шала и събра полите между краката, така че се получи нещо като панталон.

Стигна до Алегра задъхана и със скъсани чорапи, само за да открие, че момичето я гледа подигравателно.

— Мислех, че на дамите е забранено да се катерят по дърветата.

— На дамите е позволено да правят каквото си искат — обясни Лоти, наведе се и прошепна доверително: — Когато никой не ги гледа.

Тя се настани удобно върху един здрав клон. От едната страна се виждаше извитият бряг, а от другата — развълнувано море от треви върху дюните. Въпреки че вятърът се мъчеше да й изтръгне полата и й открадваше дъха, Лоти установи че горе гледката е прекрасна.

Алегра продължаваше да я наблюдава мрачно.

— Какво правите тук? Не трябваше ли да сте заедно с баща ми?

— Точно баща ти ме изпрати да те търся. Мисли, че ще мога да ти помагам в учението.

— Аз не уча.

Засегната от троснатия тон на детето, Лоти отговори остро.

— Вече е време да започнеш. Донесла съм няколко прекрасни книги — „История на света“ от Рали, „Ботаника“ от Линей, „История на Рим“ от Савини.

— Не обичам книгите.

Лоти я изгледа невярващо. Не можеше да си представи, че някой не обича книги.

— Щом като не обичаш книги, значи не си чела „Замъкът Волфенбах“ от мисис Пиърсън. Тази история е толкова вълнуваща, че цяла седмица не можех да заспя, ако в стаята не гори свещ.

Алегра изсумтя презрително:

— Марта казва, че книгите са излишно губене на хартия и време и че по-добре е да се науча как се садят картофи.

Лоти беше толкова потресена, че дълго не може да отговори.

— Ако Марта беше прочела поне „Среднощната камбана“, „Тайнственото предупреждение“ или „Монахът убиец“, нямаше с лека ръка да отхвърля книгите. — Лоти си спомни, че иска да бъде пример на детето по отношение на държание и обноски и се помъчи да укроти темперамента си. — Въпреки че нямам понятие как се садят картофи, защо не се срещнем днес след обед преди чая в класната стая за нашия първи урок?

— Добре, мамо, май нямам друг избор, нали? — този път обръщението беше изпълнено с гняв и пренебрежение.

— Аз не съм твоя майка, Алегра — каза спокойно Лоти, — и не е необходимо да ми викаш така.

— Тогава не се правете, че ме обичате. — Момичето сви крак, обви го с ръцете си и се загледа към морето. — Мен никой не ме обича.

— Това със сигурност не е вярно. Баща ти например много те обича.

— Не, не ме обича. Купува ми скъпи играчки, като оная кукла, защото ме съжалява.

Лоти прехапа устни, разтърсена от убедеността, която прозвуча в гласа на момичето.

— Ти си му дъщеря. Защо, за бога, да те съжалява?

Алегра се обърна към нея и тъмната й коса се развя на вятъра.

— Можете ли да пазите тайна?

— Не — отговори Лоти честно.

Алегра се загледа към стръмните скали и суровата линия на сушата.

— Той ме съжалява, защото майка ми беше луда и се страхува да не стана като нея.

Въпреки че уж тя беше учителката, Лоти разбра, че в този момент сама научи нещо от детето. Но не бе изненадана от откритието. Навярно само една луда би изневерила на мъж, който толкова хубаво целува.

— Баща ти ли ти каза това? — попита тя.

— Разбира се, че не — отговори презрително Алегра. — Той никога не говори за нещо, което е важно. Но чух какво приказват слугите, които си мислят, че нищо не разбирам. „Бедното дете, точно като майка си“, си шепнат помежду си, гледат ме и състрадателно кимат с глава, като че ли съм и сляпа.

— Имаш ли чувството, че си луда? — попита Лоти и се загледа в упоритите черти на детското лице.

Алегра беше изненадана от въпроса, като че ли по-рано никога не бе мислила за това.

— Не — отговори тя накрая и като че ли сама се изненада от отговора. — Но често се ядосвам.

Лоти се усмихна, надигна се от клона и заслиза.

— Когато бях на твоята възраст, и с мен бе същото. Не се страхувай. Скоро ще мине.

Когато слезе на земята, изтръска полите си. За миг поиска да вземе куклата, но после реши да я остави на Алегра. Плътно загърна рамене с шала и тръгна към къщата.

— Знаете ли, той никога няма да ви обича! — вятърът довя думите на Алегра. — Той никого няма да обича освен нея.

Лоти се спъна в една туфа и надявайки се, че момичето не е видяло, закрачи отново и промърмори:

— Ще видим!