Тереза Медейрос
Скандална нощ (13)

13

Как можех да открия какви потресаващи тайни се крият в сърцето му?

След тази нощ Алегра стана образцова ученичка. Всяка сутрин точно в десет тя идваше на урок с прясно колосана престилка и прилично завързани с панделка чорапи. Седеше до масата със скръстени ръце и послушно спрягаше латинските съществителни или казваше без грешка таблицата за умножение. Можеше да намери Маракеш на глобуса или да разкаже така историята за остготите и вестготите, че от очите на римляните биха потекли сълзи от умиление.

Вече не бе необходимо Лоти да изтърсва всяка сутрин обувките си или да крие шапките си — в случай че някоя коза посети спалнята й. Тъй като и Алегра, и призракът бяха в добро настроение, всички обитатели на къщата се радваха на несмущавана нощна тишина. Като че ли в имението Оукуайлд най-сетне бе настъпило примирие.

Но без необходимостта да обуздава Алегра Лоти скоро започна да страда от скука. Хейдън бе все така недостъпен и се отнасяше към нея с резервирана любезност, както навярно би се държал с някоя втора братовчедка. И въпреки че бе благодарна заради компанията на вярната си приятелка, Лоти не можеше да се твърди, че Хариет я забавлява особено. Главната й тема на разговор обикновено беше сладкишът, който ще поднесат с чая.

Беше мрачната утрин на един вторник. Лоти и Алегра бяха в класната стая. Стояха пред прозореца и наблюдаваха капките дъжд, които обливаха стъклата на прозорците. Между две капки Лоти почувства как очите й се затварят, а прозевките на Алегра бяха заразителни. Когато и двете почнаха да клюмат, Лоти енергично затвори учебника, а Алегра я изгледа виновно и започна да пише бързо в тетрадката.

Лоти стана.

— От няколко седмици се занимаваме с Магелан и Де Сото. По-добре ще разберем как се е чувствал един изследовател, ако предприемем една експедиция.

— Експедиция?

Въпреки че Алегра не изглеждаше толкова подозрителна както обикновено, в очите й заблестя пламъче на интерес.

— Знам, че в тази къща има повече от петдесет стаи, а аз не съм видяла и половината. Защо не започнем от тавана и да не ги разгледаме отгоре на долу. Кой знае, можем да открием някакво скривалище или таен ходник, за което шушукат Меги и Джем.

— Ами баща ми? Той няма да е въодушевен, ако разбере, че не съм довършила урока.

Устните на Лоти се разтвориха в широка усмивка.

— Според слуховете баща ти и управителят са заминали за Боскасъл и няма да се върнат до късния следобед. Марта отиде да посети сестра си в селото. — И тъй като Алегра не изглеждаше все още убедена, Лоти й подаде ръка в очакване. — Ела, малка конквистадорке, чака ни свят, който трябва да бъде открит.

В един такъв мрачен и бурен ден, в който дъждът плющи по покрива с многото фронтони, най-хубавото място беше уютният таван. Свързаните една с друга мансарди, пълни с ракли с проядени от молците дрехи и нахвърлени детски играчки, забавляваха Лоти и Алегра през по-голямата част от предобеда. В един ъгъл Лоти откри шарено люлеещо се конче. Тя внимателно погали грубо изрязания врат и се попита дали не е принадлежало на Хейдън.

Около обяд те напуснаха тавана с петна по чорапите и паяжини в косите. Алегра мълчеше, но Лоти говореше непрекъснато на доведената си дъщеря и изглеждаше весела и доволна и за двете.

Задържаха се за малко на втория и третия етаж, но там откриха само спални и приемни, запуснати и прашни, неизползвани от години. Точно когато бяха открили галерия с портрети, чуха стъпки зад гърба си. Лоти хвана Алегра за ръка и двете избързаха по задната стълба. След като разбраха, че това е Меги с купчина чисто бельо, Лоти настойчиво пошушна:

— Ела, Де Сото. Това са проклетите англичани, които нападат корабите ни и искат да плячкосват.

Когато стигнаха до приземния етаж, Лоти бе останала без дъх от смях и дори Алегра се бореше с усмивката. Слязоха по парадното стълбище и се отзоваха в широк коридор с врати от двете страни. Лицето на Алегра отново стана мрачно. Искаше да се върне в началото на коридора.

— Не трябва да влизаме тук. Тук е забранено.

Лоти бавно се обърна и отново видя двойната врата в края на коридора. Намираха се в западното крило, точно на мястото, където през онази нощ беше чула призрачните звуци на пианото. Алегра гледаше виновно през рамото й и гласът и стана по-настойчив.

— Наистина трябва да си вървим. Тук не е позволено да играем.

Лоти обаче беше неудържимо привлечена от вратата. Точно тук Хейдън я беше прегърнал с горещите си жадни ръце.

Тя тръгна бавно към нея.

— Какви изследователи сме — тихо попита тя, — ако бягаме при първата опасност. — С разтреперани пръсти посегна към една от дръжките.

— Няма да стане — Алегра се приближи до вратата, също привлечена като с магнит. — Тази врата е заключена повече от четири години. Само Марта има ключ.

Лоти знаеше, че не трябва да окуражава Алегра да не слуша баща си. Но любопитството скоро премахна всякакви угризения на съвестта. Ако няма какво да крие, защо Хейдън ще държи, вратата да остане заключена.

Заинтересувана, Алегра се приближи, когато Лоти вдигна ръка към кока си и извади една от фибите. Тъй като не носеше шапка, трябваше да се задоволи с нея. След няколко минути човъркане, съпроводено с тихи ругатни, почувства как ключалката поддаде. Тогава се изправи. Алегра стоеше плътно зад нея и тя чуваше ускореното дишане на детето. Подаде ледената си ръка на Алегра, не съвсем сигурна дали трябва да вдъхва смелост на нея или на себе си.

Когато Лоти отвори внимателно вратата, от устата й се изтръгна неволна въздишка. Осмоъгълното помещение беше неизказано красиво — просторно и елегантно без тъмните махагонови мебели, които задръстваха останалата част на дома. Наредбата бе в гръцки стил, който преди няколко години беше последният писък на модата във висшето общество. Стените бяха облицовани с бели лакирани дървени панели, свързани по краищата с позлатени листа. Рисувани ръчно цветя украсяваха всеки корниз или фриз. Около стените имаше тънки колони, които се извисяваха към куполообразен стъклен таван, който напук на сивото небе приемаше и последната дневна светлина. Ламперията под него беше боядисана в синьо и украсена с пухкави бели облачета.

— Винаги съм си представяла така небето — прошепна едва чуто Лоти, сякаш да не смути тишината. Освен мекото трополене на дъждовните капки върху стъклото, единственият звук в помещението бе от меките им обувки, когато, хванати, за ръка тръгнаха по паркета.

Ако това тук беше небето, то тогава жената от портрета над бялата мраморна камина навярно бе ангел. Когато Лоти порасна достатъчно, за да може да скочи от леглото и да изтича към първото огледало, тя знаеше, че е красавица. Но това божествено създание с развети смолисти къдрици и с усмихнати виолетови очи беше наистина неописуемо красиво.

Добре че все пак Нед се е сетил да не ми изпраща брюнетка…

Когато си припомни тъжните думи на Хейдън, Лоти несъзнателно докосна с ръка собствената си коса. За пръв път я намери безцветна, бледа сянка на онова, което трябва да бъде женската коса.

Феята от картината нямаше алабастровия тен на английските рози, а чувствена галска мургава кожа. Гледаше някого, застанал отляво на художника, някой, който бе накарал пищните й устни да се присвият, а очите й да заблестят с неизказано обещание. Не беше за вярване, че тази жизненост е изчезнала завинаги. Въпреки че бе прикована към лененото платно, Жюстин изглеждаше по-жива, отколкото повечето жени можеха да се надяват. Тя беше от богините, заради които един мъж може да умре или да убие.

Лоти бе толкова впечатлена, че изобщо не почувства кога Алегра се е освободила от ръката й. Тя се обърна и откри, че детето стои пред портрета на майка си и я гледа със зловеща отчужденост.

— Майка ти е била чудно красива — каза Лоти, като се помъчи неловкостта й да не проличи.

Алегра сви рамене:

— Вероятно. Не си я спомням.

С надеждата да прекъсне прелъстителното въздействие на портрета, Лоти мина зад гърба й и установи, че това не е ателие, а музикален салон. В ъгъла до нисък диван бе поставена позлатена арфа. В отсрещния ъгъл се намираше един клавикорд, характерен всъщност за музикалните салони от миналия век. Но центърът на помещението бе зает от виенски роял, лакиран в бяло, за да подхожда по цвят на обстановката. Капакът му беше отворен, а извитите му крака бяха образец за грация.

Лоти пристъпи към инструмента и нежно прокара пръсти по блестящите клавиши от слонова кост и черно абаносово дърво. Не можеше да се открие и прашинка. Ако Марта беше единствената, която имаше ключ за помещението, значи много грижливо пазеше паметта на някогашната си господарка.

Лоти стрелна Алегра с крайчеца на окото си и попита:

— Можеш ли да свириш?

Момичето се пусна от ръката й и се скри зад гърба й.

— Разбира се, че не. Баща ми никога не би позволил.

Лоти сбърчи челото си. Върху поставката за ноти бяха нахвърлени пожълтели партитури, като че ли притежателката им е излязла за следобедния чай и всеки момент ще се върне. Когато Лоти седна на столчето, обзе я чувството че осквернява светилище.

За да раздвижи пръстите си, започна с няколко неравни акорда, а после засвири лека мелодия. Пианото имаше великолепен звук — мощен и величествен. Лоти винаги свиреше с удоволствие на всевъзможни музикални инструменти. Много преди Стърлинг да й наеме учител по музика, Лора, Джордж и тя бяха прекарали много приятни вечери около малкото раздрънкано пиано в салона на лейди Елинор.

След няколко минути пръстите й умело се плъзнаха по клавишите и засвириха един бърз пасаж от „Музика на водата“ от Хендел, която Лоти много обичаше. Скришом през рамо тя поглеждаше към Алегра.

Детето наблюдаваше клавишите с израз на възторжено опиянение, какъвто Лоти не бе виждала дотогава. Като смени темпото. Лоти засвири весела шотландска танцова песен, извърна се към Алегра и запя с преувеличен шотландски акцент:

Жена ми е мъжко момиче.

Не иска въобще да ме чуе.

Продаде палтото си снощи.

и седна отново да пие.

Не иска изобщо да ме чуе.

Не след дълго и Алегра припяваше и потропваше в такт. След третата строфа тя се включи в рефрена, отначало плахо, но самочувствието й нарастваше с всяка следваща нота. Гласът и бе плътен алт, перфектно допълнение към сопрана на Лоти.

Лоти не можеше да понесе, че душицата на Алегра отново ще се скрие в черупката си. След като изпяха всички строфи започнаха да си измислят нови. Така се кикотеха над комичните импровизации, че едва можеха да ги изпеят. Никой от двете не забеляза, че не бяха плътно затворили вратата.

* * *

Музика и смях!

Нещо, което Хейдън мислеше, че никога повече няма да чуе в имението Оукуайлд. Когато един срутен мост преждевременно прекъсна пътуването до Боскасъл, той бе принуден да се върне и сега чуваше как музиката и смехът кънтят из дома му.

Стоеше в преддверието, заслушан в призрачното ехо, а дъждовната вода капеше от периферията на шапката му. За миг си помисли, че времето е обърнало своя ход и миналото се е върнало.

Видя се как върви по коридора, водещ към музикалния салон, с леки крачки, ненатежали от мрачни предчувствия. Отваря вратите и вижда Алегра, все още малка и пухкава, в скута на майка си. Косите на двете са се сплели, а Жюстин поставя пълничките пръстчета на Алегра върху клавишите и пее със сладкия си глас нежна приспивна песничка. Хейдън се е облегнал на рамката на вратата просто да ги погледа. За негово облекчение под очите на жена му ги нямаше сенките, които предвещаваха злото.

— Папа! — изчуруликва радостно Алегра и очите й заблестяват, когато го вижда. Тя се плъзва от скута на майка си и изтичва към него. Когато притиска меките си бузки до неговите, той затваря очи и вдъхва сладкия й детски аромат.

Когато ги отвори, се видя все така стърчащ насред преддверието, с празни ръце и с натежало от загубата сърце.

— Милорд — учудено заговори Джил, — вие сте съвсем мокър. Мога ли да взема шапката и палтото ви?

Хейдън не отговори. Отпрати лакея с безмълвен жест и тръгна към музикалния салон.

Лоти и Алегра бяха така погълнати от удоволствието, че не чуха стъпките му. Не забелязваха, че отдавна не са сами, докато капакът не падна с трясък и двете вдигнаха глави.