Тереза Медейрос
Скандална нощ (14)

14

За съжаление всяка дума, която излизаше от прекрасната му уста, беше една красива лъжа, изречена, за да ме прелъсти.

Лоти се надигна от столчето и погледна Хейдън, застанал над блестящата повърхност на рояла. Видя, че не бе успял да махне палтото и шапката си. Дъждът капеше върху паркета, а очите му бяха закрити от периферията на шапката. С края на очите си Лоти виждаше как Алегра наведе рамене и сякаш се смали. На Лоти й се прииска да тропне с крак.

— Кой ви пусна тук? — мрачно попита Хейдън.

— Никой — отговори Лоти спокойно, но едновременно с това и разгневено.

Той обърна обвиняващия си поглед към дъщеря си.

— Алегра?

Детето поклати изразително глава.

— Нямам ключ.

Той свали шапката си. И когато видя очите му, на Лоти й се прииска да не беше я свалял.

— Как, по дяволите, попаднахте тук. Знаете, че съм забранил.

— Играхме си на откриватели — осведоми го Лоти и искаше с това да отклони вниманието му от детето.

Планът й като че успя. Хейдън пристъпи към нея с присвити очи и стиснати зъби и я прикани да продължи. Тя повдигна рамене.

— Както навярно знаете, няма нищо по-съблазнително за един откривател от забраненото.

За момент в леденостудените му очи припламна нещо едновременно и опасно, и съблазнително.

— Как го направихте? Откраднахте ключовете от Марта ли?

— Разбира се, че не. Никога няма да позволя на Алегра да краде. — Лоти кръстоса благопристойно ръце. — Отворих ключалката с фиба.

Известно време Хейдън не можеше да повярва, после силно се изсмя.

— О, добре. Не насърчавате дъщеря ми да краде, но нямате скрупули да й покажете как се разбиват ключалки.

Алегра се приближи и го дръпна за ръката, но той не реагира, защото беше зает да гледа мрачно Лоти.

— Какво беше планирала за следващите часове? Да я научиш как се спира карета със зареден пистолет?

Преди Лоти да отговори, Алегра отново го задърпа за ръкава и този път успя да насочи вниманието му към себе си.

— Не ме е учила да разбивам ключалки. Тя сама го направи. — Гласът й се повиши — И знаеш ли защо? Защото забеляза, че ми е скучно, че в действителност съм нещастна, а тя е единствената в тази къща, която се старае да промени това.

Хейдън и Лоти се спогледаха, изумени от това страстно избухване. Лоти не беше и мечтала, дори и след милион години, да бъде защитена от Алегра. Когато погледна към лицето на момичето, я обзе неочаквана нежност към доведената й дъщеря. Хейдън обаче не споделяше сантименталните й чувства.

— Мащехата ти навярно не е съвсем запозната с правилата в този дом, но ти, млада госпожице, със сигурност ги знаеш. Нямаш абсолютно никакво извинение за своето непослушание. — И със сериозна физиономия поклати глава. — Дълбоко съм разочарован от теб.

— Това не е новост, татко. Винаги си бил разочарован.

По-малко зле би било, ако Алегра бе избухнала в сълзи, но тя се обърна и излезе през вратата с твърди стъпки и с ръце, стиснати в юмруци.

С потисната ругатня Хейдън обърна гръб на рояла, само за да срещне погледа на първата си жена върху портрета. Лоти беше благодарна, че не може да види очите му в този момент. Изведнъж я осени прозрението, кой е застанал вляво от художника. Усмихнатите очи и присвитите устни на Жюстин бяха обърнати към Хейдън.

— След смъртта й — започна той със сух глас, приличен на гробищен прах, — прекарах повече от две седмици в тази стая. Отказвах да се храня, не спях и не исках да видя дъщеря си. В деня, в който накрая намерих сили да изляза през тази врата, се заклех, че докато съм жив, чужд крак никога повече няма да престъпи този праг. — Той обърна гръб на портрета и на Лоти, като че ли повече не можеше да понесе да гледа и двете.

— Извинявайте — прошепна Лоти, която за пръв път осъзна значението на необмислената си постъпка.

— За какво ми се извинявате? — попита той, като въртеше шапката в ръцете си. — Че не сте уважили желанието ми? Или че подучвате дъщеря ми да ми отговаря? Или че вашата намеса забива клин между нас двамата?

— Ако смятате, че давам лош пример на дъщеря ви, не разбирам защо изобщо ме взехте със себе си в Оукуайлд.

Хейдън посочи с юмрук към вратата.

— Защото исках и тя да стане като вас.

Лоти го изгледа изумена, напълно изненадана от думите му.

— Исках да използва разума си, да намери изход от положението, в което се намира, и да не бъде роб на настроенията си. Исках да стане като вас умна, силна, изобретателна и самостоятелна.

Когато Лоти се вгледа в страстните му очи, гърдите й се затоплиха от едно забележително чувство, като че ли нещо в нея се разтопи. Тя заобиколи пианото и се приближи толкова близо до него, колкото й позволяваше смелостта.

— Кълна ви се, че не исках да се случи нищо лошо, когато доведох тук Алегра. Не я ли чухте как пееше и се смееше като всяко десетгодишно дете. За няколко часа тя беше щастлива.

— Майка й също обичаше да пее и да се смее. За съжаление след веселостта на Жюстин неминуемо следваше страдание за останалите, включително и за нея.

— Както и за вас? — добави Лоти Хейдън не отговори.

Тя въздъхна.

— Как ще ме накажете за грешката? Навярно ще ме изпратите без вечеря в леглото?

— Не ставайте смешна. Въпреки че се държите като дете, вече не сте.

— Но не съм ви и слугиня — възрази разпалено тя. — Макар че, изглежда, ме смятате за такава.

Когато той се обърна и тръгна към вратата, хладно пренебрегнал думите й, Лоти си пожела да изпадне в бяс като Алегра, да вземе ценната порцеланова статуетка от камината и да я хвърли след него.

— Навярно не умопомрачението е виновно, задето жена ви е вкарала в леглото си друг — извика след него тя. — Виновно е непоносимото ви безразличие.

Хейдън застина на мястото си, върна се с отсечени движения и се изправи срещу нея, а ледът в очите му беше заменен от пламък. Лоти не се учуди, когато видя как от влажната вълна на палтото му изведнъж започна да излиза пара. Той я избута с твърдото си мускулесто тяло до пианото и със силните си пръсти обгърна врата й.

Но вместо да я удуши, впий устни в нейните. Тя не очакваше, че целувката, с която я наказваше, ще й достави такова удоволствие, че необузданата му груба сила ще я разтърси така дълбоко, а страстните движения на езика му ще я разтреперят. Той я целуваше, като че ли тя му принадлежи, като че ли винаги го е правил и вечно ще го прави. Това беше любовникът от съня й и тъмната сила на целувката му я накара да потъне в бездна от опасни чувства.

Останала без сили, тя се притисна по-силно към него, когато той най-сетне откъсна устните си от нейните. Той махна пръстите си от раздърпания й кок и я изгледа с жаден поглед под тежките си клепки.

— Мога да ви уверя, милейди, че не безразличието ме държи далеч от леглото ви.

Както внезапно я беше сграбчил, така и внезапно я пусна, напусна стаята с отсечени стъпки и затвори вратата с такъв трясък, че струните на арфата зазвъняха протестиращо.

Когато, потресената до дъното на душата си, Лоти се отпусна пред рояла, Жюстин я гледаше с весели искри в черните си очи.

 

 

Тази нощ Лоти лежеше будна с опънати до крайност нерви. Мирна тишина обгръщаше къщата и спящите й обитатели, но тя само усилваше нарастващото й безпокойство. Дори някой от яростните пристъпи на Алегра би бил желано разнообразие. По едно време реши да отиде в стаята на Хариет, но когато влезе, приятелката й спеше кротко като агънце.

Обърна се настрана и легна върху завивката, както и върху учудения Мистър Скокльо. Опита се да задържи котарака, но беше вече късно. Наскърбен и уплашен, той скочи от кревата и изтича към вратата, отвори я с лапа и напусна спалнята, очевидно търсещ по-добра компания.

Лоти отново се отпусна на възглавницата.

— Изглежда днес не мога да направя никого щастлив — каза тя на Мирабела, която се бе свила на възглавницата до нея. — Особено съществата от мъжки пол.

Затвори очи, но веднага ги отвори отново. В действителност тя се страхуваше повече от съня, отколкото да стои будна. Защото със съня идваха кошмарите и в тях тя отново щеше да се озове в ръцете на един непознат върху брулената от бурята скала. Непознат, чиято целувка щеше да е също толкова сладка, колкото и целувката на мъжа й. Лоти гледаше сенките, които трептяха по тавана. Трябва да прибави в романа нова сцена, в която безстрашната героиня отхвърля страстните домогвания на подлеца, който хитро я е подмамил да се ожени за него. Сцена, в която тя високомерно ще му съобщи, че е по-добре да умре, отколкото да приеме целувката му. Защото честната смърт е за предпочитане пред липсата на достойнство и срама, които идват с усещането за твърдата му жадна уста върху нейната, за прекрасния допир на езика му, за милувката на пръстите му по врата й…

Прехапала долната си устна, за да пресече предателската възбуда, Лоти се обърна по корем. Точно бе потънала в неспокоен сън, когато дочу музиката от пианото, но този път без ридания.

Лоти отвори очи. Първият й импулс бе да се завие през глава, но не успя да се раздвижи, само затаи дъх и се заслуша.

Далечната музика бе едновременно прекрасна и ужасяваща, звучеше с непремерена страст, а всеки тон съдържаше частица лудост.

— Жюстин, — прошепна тя. Откакто видя портрета й, не можеше да я определя като призрак. Замисли се коя сила е толкова могъща, че да накара една жена да излезе от гроба. Дали Жюстин иска да я прогони, защото смята, че й е откраднала любовта на Хейдън? Или иска да я предупреди да не допусне и тя същата грешка: да повери на Хейдън сърцето си, а после и живота си.

Лоти скри глава под възглавницата и запуши уши. Но не можа да избяга от необуздания гняв, който струеше от музиката.

Когато пиесата достигна своята кулминация, Лоти отметна възглавницата, приближи се до тоалетната масичка и започна да рови между панделките, токите и връзките за чорапи, докато не намери онова, което търсеше — една дълга и опасна игла за шапка.

Тя я подържа на светлината на камината, любувайки се на блясъка й. Очевидно Жюстин е забравила, че Лоти имаш ключ към царството й. А ако това царство се е превърнало в ад, тя лично ще поеме риска да се срещне с дявола.

 

 

Хейдън беше в лошо настроение. Крачеше по тихите коридори на дома и се укоряваше за глупостта си. Най-напред искаше да накаже Лоти с целувката, но в края на краищата беше наказал себе си. Леглото му се бе превърнало в инструмент за изтезание, а студените му железа бяха непоносима противоположност на изкусителната топлина на ръцете на Лоти.

Осмелявайки се да отвори вратите на музикалния салон, бе пуснала демоните на свобода. Като че ли част от него бе погребана в това помещение, заедно със спомените за Жюстин. Лоти не се бе съгласила да го остави да се превърне в прах, погребан в сянката на призраците. С нейните глупави песни и силен смях бе влязла в душата му и я бе извадила на светло.

Дори Жюстин беше избягала от храбрата й решителност. В момента, в който се целуваха, присъстваше само Лоти, с подканващите си устни, потрепващи като пламък под неговите, горещи, сладки и отзивчиви. А когато, вместо да го отблъсне, тя обви малките си ръце около яката на ризата му и се притисна до него, изпита чувството, че нещо в него се събуди за нов живот.

Още по-обременяващ от целувката беше моментът, в който й заяви, че иска Алегра да прилича на нея. Възхищаваше се от смелостта й, от ума й, от нежеланието й да спазва задушаващите правила на обществото. Стори му се, че ще се пръсне, когато започна да разбира, че се влюбва в нея.

Хейдън изтръпна. Тази мисъл бе много по-ужасна от някакъв си ридаещ дух от миналото. Последния път, когато изгуби сърцето си, заедно с него загуби и разума си. Като че ли за да му припомни цената на такава глупост, до ушите му достигна дива музика на пиано, която грубо проникна в съзнанието му с красотата и лудостта си.

Хейдън тръгна несъзнателно към източника на шума, като се страхуваше, че Лоти, без да иска е отключила сила, която може да унищожи и двама им.

С развята нощница Лоти бързаше през тъмния коридор. Тъй като добре знаеше, че всички слуги са се изпокрили в леглата си, не изгуби време да си облича халата. Колкото повече наближаваше западното крило, толкова по-силно звучеше музиката. Но тя не беше готова да се отметне от намерението си. Не се ръководеше вече от смелост или любопитство, а от страстното желание да се изправи срещу жената, която отказваше да освободи сърцето на Хейдън.

В действителност Лоти се страхуваше както никога досега. Стигна до дългия изоставен коридор, а тракането на зъбите й звучеше по-силно от музиката. Когато доближи вратата в края на коридора, тя очакваше, че крилата ще се разтворят от само себе си с покана, зад която се крие капан.

Вкочанясалите й пръсти едва успяха да хванат дръжката на вратата. Когато я натисна, не се случи нищо. Вратата беше заключена, както днес следобед, когато те с Алегра стояха пред нея. Ръцете на Лоти се потяха толкова силно, че два пъти изпусна иглата, преди да отвори ключалката.

За миг се поколеба. Ще отвори вратата — и какво ще види? Дали няма да открие едно обвито в пламъци същество, което иска да я унищожи? Или клавишите щяха да се движат сами, напътствани от невидима ръка?

Зашеметена от тази картина, тя натисна дръжката и си пожела музиката да престане, както през първата нощ, която прекара в имението. Но когато отвори вратата, тоновете се разнесоха така мощно, че Лоти почувства как сърцето й започна да бие в същия ритам.

Просторният салон бе потънал в мрак. Въпреки че дъждът бе престанал преди часове, през стъкления таван се виждаха черните облаци по нощното небе. Те се носеха пред луната и портретът на Жюстин ту се обливаше в светлина, ту потъваше в мрак.

Капакът на рояла беше отворен, така че от вратата не можеше да се види кой седи пред клавиатурата. Лоти бавно заобиколи инструмента, като се закле, че няма да се разкрещи, независимо какво открие от другата страна на рояла. Оттам се разнесе опияняващият мирис на жасмин, който я обви като отровен облак, от който й прилоша.

Когато заобиколи капака, пред рояла седеше жена, облечена изцяло в бяло, с разпуснати по раменете черни коси. Жюстин.

Лоти не можеше да извика, дори и да искаше. Страхът беше стиснал гърлото й.

Един полъх на вятъра разнесе облаците. Лунната светлина нахлу през стъклото на тавана и разкри чертите не на жена, а на дете, облечено в нощница, в която можеше да се събере два пъти.

Алегра.

Запленена от силата на музиката на доведената си дъщеря, Лоти се препъна и трябваше да се хвана за рояла, за да не падне. Малките пръсти на Алегра се плъзгаха по клавишите и изтръгваха от инструмента тонове, изпълнени с толкова ярост и страст, каквито не можеше да изсвири никое дете на нейната възраст. Докато свиреше, по бледото й лице се стичаха сълзи, но беше толкова концентрирана, че не погледна нито веднъж извън нотните листове, дори и когато Лоти попадна в полезрението й.

Алегра удари по клавишите и с мощен акорд завърши ноктюрното.

— Как? — прошепна Лоти в оглушителната тишина, която настъпи след това.

Алегра скри ръцете си в скута. Изведнъж те отново станаха ръце на дете, непохватни и безпомощни.

— Има един таен проход зад камината, който води до втория етаж. В него си играехме на криеница с мама. Папа… — тя се препъна на думата — … баща ми не можеше да ни намери, когато се скриехме там.

— Имах предвид — как се научи да свириш така? — Лоти посочи клавишите и ужасът, който я обзе, я лиши от говор. — Е?

— Мама ми преподаваше, докато беше жива. — Момиченцето изпъна слабите си рамене — За мен не беше трудно, както за останалите хора.

Лоти поклати глава. Алегра нямаше представа, че е дете чудо.

— Мислех, че вече не си спомняш за майка си.

— О, много добре си я спомням. — Очите на детето заблестяха страстно. — Той не иска, но аз го правя. Тя беше мила, добра и весела, винаги пееше и се смееше. Можех с часове да седя в скута й и да рисуваме или да пеем нова песен. Позволяваше ми да нося всичките й шапки и пиехме чай с куклите ми.

Лоти тъжно се усмихна и й се искаше и тя да има такива спомени от майка си.

— Навярно много ти липсва.

Алегра се изправи от столчето пред пианото. Тръгна напред-назад по паркета и повдигна с две ръце тънката ленена материя, за да не се препъне в края на огромната нощница.

— Не исках да се правя на призрак. Когато баща ми отсъстваше, идвах тук и свирех на пианото. Изобщо не ми е идвало на ум, че слугите чуват, докато една сутрин не чух как Марта и Меги си шепнеха, че в къщата има призраци.

— Но не престана?

— Не — изгледа я упорито Алегра. — Не престанах. След известно време започнах да свиря дори и когато папа е в къщи. Когато веднъж беше отпътувал за Йоркшир, намерих на тавана един сандък, с нещата на мама. Взех една нощница, защото тя миришеше на нея.

Лоти кимна с глава. Това обясняваше аромата на жасмин.

Алегра погледна умолително към Лоти.

— Нямах нищо от нея, разбираш ли. Той всичко заключи. И отказваше изобщо да говорим за нея. Сякаш никога не е съществувала, а аз не можех да го понеса. — Момичето млъкна, а сълзите й отново потекоха по бузите. — Мразя го! Мразя го с цялото си сърце!

Лоти незабелязано беше разтворила ръце и момиченцето се сгуши в нея. То обгърна талията й с ръце и хълцаше така, че й късаше сърцето. Докато галеше Алегра по меката дълга коса, тя вдигна очи и видя Хейдън да стои на прага на музикалния салон. Лицето му изглеждаше пепеляво на лунната светлина. Докато протегне ръка, отново бе изчезнал в сянката.

 

 

Лоти грижливо придърпа завивката върху спящото дете. Въпреки че лицето на Алегра беше още мокро от сълзи, тя спеше толкова всеотдайно, както могат да спят само децата. Вероятно щеше да се събуди чак на сутринта. Въпреки това Лоти се страхуваше да я остави сама. Тя се огледа и намери върху перваза на прозореца старата си кукла, която й се усмихваше приятелски. Лоти сложи куклата в ръцете на Алегра, остави лампата да свети върху нощното шкафче и отвори внимателно вратата на стаята.

Намери Хейдън точно там, където предполагаше. Стоеше в средата на музикалния салон и гледаше към портрета на Жюстин. Луната се бе изместила и го осветяваше със сребърна светлина.

— Разбирам защо ме мрази дъщеря ми — каза горчиво той, когато чу стъпките на Лоти зад себе си. — В крайна сметка аз й отнех майката.

Сърцето на Лоти спря за миг.

— Огледайте се из къщата — продължи той. — Освен този портрет няма никаква друга нейна картина, никаква бродерия, изработена от нея, никакъв акварел, нарисуван от нея — нито един спомен, че е живяла тук. Алегра беше толкова малка, когато майка й умря. Мислех, че е по-добре просто… да я забрави.

Сърцето на Лоти заби отново, макар и неравномерно. Тя приседна в края на дивана, тъй като коленете й отказваха да я слушат.

— Как сте могли да си помислите, че Алегра ще я забрави. Видно е, че и вие не си я забравил, нали?

Обърнат с гръб към портрета, Хейдън се приближи до рояла и с един пръст засвири първите тонове от Патетичната соната на Бетовен.

— След смъртта на майка й й забраних да свири на пиано. Вероятно съм се страхувал, че музиката и лудостта вървят ръка за ръка и едното не може без другото. Жюстин беше брилянтна пианистка. Ако беше мъж, щяха да я поканят да свири пред краля.

— И вие я обичахте — Лоти се страхуваше да не го обиди, ако попита за това.

Пръстът на Хейдън не улучи правилния клавиш. Той дръпна ръката си.

— Бяхме много млади, когато се оженихме. Аз бях на двайсет и две, а тя на седемнайсет. Отначало мислех, че резките промени в настроението са част от чара й. Тя беше французойка и не бе толкова сдържана като жените, с които бях израснал. В един момент се смееше, в следващия се нацупваше престорено наскърбена и предизвикаше скандал. След това плачеше и молеше за прошка. — Той тръсна глава, като че ли учуден от себе си — Не беше възможно да й се сърдиш повече от няколко минути.

Лоти скришом погледна към портрета, след което й се прииска да не беше го правила.

Хейдън седеше на столчето пред рояла, изгледа я и продължи:

— След раждането на Алегра капризите на Жюстин се превърнаха в меланхолия. Дни наред не спеше, а сред това прекарваше по няколко седмици в леглото.

— Навярно ви е било много трудно?

Той поклати глава, като че ли искаше да отклони състраданието й.

— Имаше много мрачни дни, но имаше и весели. Когато Жюстин беше добре, всички бяхме щастливи. Тя обичаше Алегра повече от всичко. Да бъде майка, беше голяма радост за нея. Въпреки че понякога изливаше гнева си върху мен, никога не я видях да вдигне ръка срещу детето. — Лицето му внезапно потъмня толкова, че Лоти погледна към стъкления таван, за да провери дали луната не се е скрила зад облак. — Когато Алегра стана на шест години, Жюстин отново изпадна в тежка меланхолия. Мислех, че един сезон в Лондон ще я ободри. Ние се оженихме много млади и аз винаги се чувствах малко виновен, че я откъснах от светския живот, който тя толкова обичаше — Горчива усмивка се плъзна по устните му. — Най-добрите ми приятели, Филип и Нед, също я ухажваха преди да се оженим. В деня на сватбата те се смееха и се шегуваха, че съм измъкнал съкровището изпод носа им.

Всъщност съкровище с тъмни петна, помисли Лоти, но не посмя да каже нищо.

Хейдън стана и започна да се разхожда напред-назад из стаята, точно както дъщеря му беше направила преди няколко дни.

— В началото като че ли Лондон беше отговорът на моите молитви. Повече от две седмици Жюстин беше в центъра на вниманието, най-красивата на всеки бал. След това състоянието й започна да се влошава. Познавах много добре признаците. Престана да спи. Очите й започнаха да блестят особено, смехът й се изостри. Започна да се кара с мен за всяка дреболия. Имахме лоши сблъсъци. Казахме си неща, които бяха просто… непростими. Жюстин започна да закъснява нощем, да си слага много пудра и руж, флиртуваше безсрамно с мъжете дори и в моя присъствие.

— Какво направихте вие? — попита Лоти и с мъка се удържа да не го хване за ръка, когато мина покрай нея.

— Какво можех да направя… — Той мина пред нея и я погледна. — Когато един от моите загрижени приятели повика своя лекар, един високо почитан господин, който лекуваше предишния ни крал по време на болестта му, той само поклати глава и ме посъветва да я пратя в Бадлъм. — Хейдън коленичи пред Лоти и я хвана за ръцете. Погледът му се плъзна по лицето й, а в очите му се четеше неимоверна мъка. — Знаете ли какво правят с пациентите в тази болница? Връзват ги за стената с вериги в тесни килии. Пазачите вземат от хората входна такса, за да влязат и погледат. Небеса, Жюстин не би преживяла там и една нощ.

Лоти не можеше да погледне нито него, нито портрета, не можеше да си представи тази млада, обичаща живота жена, прикована с верига за стената като диво животно, а зяпачите минават покрай нея и я сочат с пръст. Дори не усети, че плаче, докато Хейдън нежно не изтри с палеца си една сълза.

— Когато лекарят си отиде, съобщих на Жюстин, че на следващото утро заминаваме за Корнуол. — Той попипа белега под лявото ухо и леко се усмихна. — Тя не прие добре новината. Страхувах се, че ще извърши нещо лошо, затова и приготвих една голяма доза опиум. Лекарят й ми беше дал едно шише за всеки случай. Не след дълго заспа като бебе. Трябваше да намеря екипаж за пътуването и да се сбогувам с приятелите си, затова я оставих на грижите на един слуга.

Хейдън стана. Навярно по-рано Лоти щеше да изслуша края на тази история със затаен дъх, но сега искаше да запуши с пръстите си устата му и да го помоли да не разказва за онази нощ.

Когато продължи, гласът му беше лишен от всякаква страст и звучеше толкова безизразен и далечен като луната отгоре.

— Когато се върнах, я намерих с Филип. — Неотстъпчивият му поглед накара Лоти да се закове на дивана. — И знаете ли кое беше най-лошото?

— Не — прошепна тя. Но беше късно. И двамата го знаеха.

— Той я бе накарал да си мисли, че съм аз. Тя беше болна, почти упоена и луда. Помислила е, че съм се върнал, за да се сдобрим. Ако не виждах, че тя почти не е на себе си, докато гледаше как го издърпвам от леглото, нямаше да дочакам дуела. Щях да го убия с голи ръце. — Той несъзнателно движеше ръцете си и напомни на Лоти за тяхната сила.

— Ако бяхте го направили, сега щяхте да седите затворен в Нюгейт, а Алегра нямаше да има баща.

Но щеше ли да бъде и без майка? Лоти не смееше да зададе този въпрос.

Хейдън прокара ръка през косата си и поклати глава.

— След като Филип избяга, всичко беше като в мъгла. Аз самият почти не бях на себе си. Спомням си как хванах Жюстин за ръка и я повлякох през къщата. Единствената ми мисъл беше да я отстраня от леглото, където тя… където той… — Той сви ръце в юмруци. — Тя не разбираше какво е направила. Спомням си как се беше сгушила в ръцете ми, как ме галеше, обвила ръце около врата ми, нещо, което бе правила стотици пъти. Гледаше ме в очите и говореше, че съжалява за ужасните обиди, които ми е наприказвала. Каза, че ме обича, и че би била щастлива, ако й дам шанс да докаже любовта си.

Той отпусна юмруци и загледа ръцете си, като че ли не бяха неговите.

— За един миг, когато я погледнах в чудно хубавите й очи, ми се прииска да я удуша, за да й спестя унижението да узнае какво е сторила.

— Добре, че не сте го направили — каза Лоти и скочи бързо от дивана.

Той я наблюдаваше подозрително как се приближава.

— Нямам нужда нито от съчувствие, нито от прошка.

— Не ви съчувствам — студено отговори тя, — а ви завиждам.

— Завиждате! — извика той. — И вие ли сте луда? Лоти поклати глава.

— Повечето хора изживяват живота си, без да са преживели любов като вашата с Жюстин.

Хейдън вдигна умоляващ поглед към тавана.

— О, боже, опази ме от романтичните измислици на една ученичка. — Ако това беше любов — извика той, — не искам никога да имам нещо общо с това чувство. То разрушава всичко.

— То обаче не е разрушило нито вас, нито дъщеря ви. Най-малкото до този момент.

— Откъде сте сигурна? Нали чухте какво каза Алегра. Тя ме мрази.

Лоти сложи ръце на кръста си.

— И защото ви мрази, изпада в истерия само при споменаването, че ще я пратите в пансион. Навярно това е и причината, поради която се е промъквала в тази стая и е играла на призраци, с плахата надежда, че вие ще влезете в тази стая, а не аз. О, небеса, тя не е виждала друг начин, за да насочи вниманието ви върху себе си, освен да се преоблече в дрехите на починалата си майка.

Дълго време Хейдън я наблюдаваше изумено.

— Това е абсурдно. Когато се опитвам да й подаря нещо, тя го хвърля в лицето ми, както направи с куклата, която поръчах да й направят.

— Само защото не иска от вас кукли и скъпи вещи. Тя иска да я погледнете! Да я погледнете само веднъж, без да виждате Жюстин!

Лоти не разбра кога гласът й се е повишил. Знаеше само, че стои пред него и усеща топлината, която струи от тялото му, примесена с мириса на сапун за бръснене.

Хейдън протегна ръка и нави около пръста си една от дългите й златни къдрици. Гласът му стана опасно тих.

— Какво става с теб, Карлота? Какво искаш?

Лоти също искаше той да я погледне само веднъж, без да вижда Жюстин. Искаше той да я увери, че не се е влюбила в един убиец. Но най-много от всичко искаше да я целуне! Искаше да се надигне на пръсти и да погали с устни устата му. Искаше да го целува, докато всички призраци — Жюстин и фантомът на неговата младост — напуснат стаята. Искаше да обвие врата му с ръце, да се притисне до него и да му припомни колко топла и утешителна може да бъде една жива жена.

И тя го направи.