Тереза Медейрос
Скандална нощ (12)

12

Страшното му, но изключително красиво лице започна да ме преследва — насън и наяве…

Марта беше напълно слисана.

— Милейди, какво правите? Да не би да познавате това създание?!

— Това създание е най-добрата ми приятелка — каза Лоти, която все още не беше се оправила от шока. Тя прегъна утешително момичето през рамо и удостои старата бавачка с мрачен поглед. — Това е мис Хариет Дъмуинкъл. Баща й е съдия в Кент.

— Съдия? — Марта се запрепъва назад, а готвачката бързо й подаде стол. Старата жена не можеше лесно да бъде убедена. Ако се съдеше по синините по ръцете на Хариет, момичето често е било щипано за наказание. А ако се съдеше по стъклените очи на Марта, тя се виждаше изправена на позорния стълб посред селото си.

Въпреки че мисис Кавендиш невярващо цъкаше с език, очите й блестяха триумфиращо.

— Трябваше да ме послушате. Предупредих ви, че нищо няма да излезе от това, когато назначавахте това глупаво… — В този момент Лоти я погледна, а тя се усмихна и продължи със стиснати зъби — това мило момиче.

Донесоха два стола за Лоти и Хариет. Лоти помогна на приятелката си да седне и се настани срещу нея. После нежно улови треперещите ръце на Хариет.

— Мислех, че си се прибрала у вас. Как, за бога се озова тук?

— Аз също съм много любопитен да науча — обяви Хейдън, извади една носна кърпа от джоба на жилетката си и я подаде на Хариет. Облегна се на зиданата печка. В това женско царство изглеждаше още по-мъжествен.

— Наистина тръгнах за дома — хълцайки, отговори Хариет. — Накарах дука и дукесата да повярват, че се връщам при семейството си, но не исках да го направя. Знаех колко ще се разочароват родителите ми, ако се появя на прага, без да съм свършила работата. Толкова се надяваха да си намеря мъж в Лондон.

— Но как се озова в Корнуол, при това сама, без придружител? — попита Лоти.

— Сестра ти ме настани в дилижанса за Кент, но аз слязох от другата страна и размених най-красивата си брошка за билет в пощенската кола за Корнуол. — Хариет шумно се избърса в кърпата на Хейдън. — Знаех, че никой няма да ме потърси.

— Бедното ми момиче — Лоти отметна косите на Хариет от челото. — Какво е станало с очилата ти?

— В каретата ги свалих да изчистя стъклата. Тогава се качи един дебел господин и седна върху тях. Вместо да се извини, че ги е счупил, той ми се развика, че съм глупава и безмозъчна — в очите на Хариет отново се появиха сълзи.

Лоти стисна ръката на приятелката, си преди Хариет отново да заплаче.

— Защо не дойде веднага при мен? Защо трябваше да оставаш тук като слугиня?

Хариет разстроено погледна към Хейдън.

— Страхувах се, че ще ме върне при семейството ми. — Наведе се към Лоти и прошепна така, че всички в кухнята ясно и отчетливо чуха думите й. — … Или ще направи така, че да изчезна.

Хейдън я изгледа с любопитство:

— Въпреки че приключенията ви са толкова вълнуващи, мис Дъмуинкъл, все още не е ясно как дойдохте с тези скандални вестници и клюкарски списания.

Хариет вдигна към него мокрите си кафяви очи:

— Те се продаваха на улицата, току пред странноприемницата, където беше спряла каретата. Дадох последните си шилинги да купя възможно най-много, за да не може никой да ги прочете. Надявах се при първа възможност да ги изгоря.

— Но не ви се удаде — напомни й приятелски Хейдън.

— Честно казано, съвсем бях забравила за тях. С цялото това бърсане на прах, метене, разправии…

— И щипане — Лоти укорително погледна към Марта. Хариет безпомощно сви рамене.

— Нямам ни най-малката представа, кой ги е откраднал от куфара ми и ги е дал на слугите. Кой ли е могъл да извърши това зло?

— Наистина кой? — измърмори Лоти и стисна зъби.

Много късно забеляза, че Хейдън я наблюдава загрижено. Когато се отдалечи от печката и излезе от кухнята, тя нямаше друг избор, освен да го последва.

 

 

Намериха Алегра в класната стая, където, огряна от слънчева светлина, седеше примерно на чина си. Преписваше в една тетрадка редица числа от учебника по математика. Мръсните й чорапи бяха вдигнати прилично нагоре и беше завързала непокорните си къдрици с виолетова панделка, за да не й влизат в очите. Куклата на Лоти седеше до нея на чина и върху раздърпаната й руса коса също се кипреше панделка.

Когато Лоти влезе в стаята, Алегра я посрещна с усмивка:

— Добър ден, мамо. Време ли е вече за урока?

— Може и така да се каже — отговори Хейдън и също влезе в стаята.

Когато високата му фигура хвърли сянка върху чина, усмивката на Алегра угасна.

— Какво ще кажеш за свое оправдание, млада госпожице? — осведоми си той.

Алегра бавно затвори учебника, преди да се изправи и да застане пред баща си. Тя не оспори неизказания упрек.

— Няма да кажа, че съжалявам, защото това не е вярно. Мисля, че всички трябваше да узнаят за каква жена си се оженил.

Лоти се помъчи да овладее гнева си.

— Ти все още си много млада и наивна, за де разбереш, но историите, които са напечатани в тези вестници, са както отвратителни, така и измислени. Единственият начин тези хора да печелят пари е да разпространяват лъжи.

Момичето извади под учебника си нов памфлет. По разкъсания вид и по мазните малки пръсти по хартията, личеше, че е препрочитан много пъти.

— А какво ще кажеш за тази история. И това ли е лъжа? — Алегра започна бавно да чете, а гласът й и ръцете й трепереха. — Все още си спомняме как Оукли някога използва убийствения си чар, за да покори сърцето на очарователната Жюстин дю Лак. Неговата млада жена трябва да внимава. Навярно любовта към маркиза убиец води към падане от стръмна скала.

Ужасно дълго Лоти събираше сили да погледне към Хейдън. Всичко, което успя да направи, бе да изчака със затаен дъх, той да започне да се смее, да погали дъщеря си по косата и да й обясни, че изобщо не трябва да се обръща внимание на подобен род глупости. Хвърли само един поглед към разстроеното лице на момичето и разбра, че и то очакваше такъв отговор.

Тъй като й липсваше търпението на доведената й дъщеря, Лоти се обърна изпитателно към Хейдън.

— Върви си в стаята, Алегра — заповяда той с безизразно лице. — И остани там, докато не те повикам.

От гърлото на Алегра се изтръгна сърцераздирателна въздишка. Тя хвърли смачкания вестник на земята и изтича покрай него. След като изгледа безучастно Лоти, Хейдън се обърна и последва дъщеря си.

 

 

Хейдън препускаше с коня си покрай тресавището. Знаеше, че може да язди, докато конят и водачът не се облееха в пот, но нямаше как да избяга от погледа на Лоти, който тя му отправи в класната стая. През годините след смъртта на Жюстин, той бе свикнал на много погледи — любопитни, иронични. Бе успял да кали сърцето и да остава спокоен, когато дъщеря му го погледнеше.

Но когато Лоти обърна към него изпълнените си с доверие сини очи и го помоли, а не изиска, да чуе отговор на въпроса, който никой не се беше осмелил да зададе, стените, които бе изградил около сърцето си, се разклатиха.

Той обърна жребеца и препусна в галоп към господарския дом. Изглеждаше така, като че ли е готов да счупи врата си или врата на коня си, докато лети кара през мочурливия торф.

Знаеше, че Лоти не се плаши от предизвикателства. Безгрижната й смелост беше едновременно и дразнеща, и покоряваща.

Ако беше видял в очите й дори следа от порицание или презрение, навярно би могъл хладно да я отстрани, заедно с остатъците от страстта си. Но мисълта, че тя може би му вярва, беше изкушение, на което не би могъл да устои. И това изкушение беше по-опасно от сочните извивки на тялото й.

Наведен над врата на коня си, Хейдън подкара животното покрай дома към скалите и се помъчи да си спомни колко висока щеше да бъде цената, ако се предадеше.

* * *

Тя стоеше на самия ръб на скалата и наблюдаваше развълнуваното море. Вълна след вълна се разбиваха в стръмните скали и пяната летеше високо във въздуха. Един хладен облак от мъгла се издигна, обгърна я, полепна по кожата й, така че тънката коприна на нощницата очерта бюста и тялото й. Въпреки че се разтрепери от студ, не се върна обратно. За тази дива картина беше мечтала цял живот. Една част от нейното същество се стремеше да се спаси от тъмната ветровита нощ. Другата част искаше да протегне ръце, да обхване нощта и да се отдаде на нежната й прегръдка.

Тя бавно се обърна. Той стоеше там, като по-тъмна сянка на фона на мастиленочерното море. Когато протегна ръка към нея, тя направи крачка и се притисна по-плътно към скалата. И двамата знаеха, че няма да избяга. Тя не можеше повече да се съпротивлява, приливът и отливът не можеха да се съпротивляват на Луната. Преди да потъне в прегръдката му, тя вдигна глава, за да срещне целувката му.

Той вкуси устните й. Отначало меко и нежно, после диво и грубо, а езикът му се плъзна в покорната й уста. Тя се вкопчи в него, отговори на страстта му с отчаяна преданост и знаеше, че нищо няма да бъде достатъчно, докато всеки сантиметър от тялото й не се съедини с неговото, докато не се покори на волята му и не го приеме дълбоко в себе си. Цялото тяло я болеше, там, където я докосваше — по устните, по гърдите, по горещите места между краката й. По-рано навярно щеше да е доволен, че тя му принадлежи с тялото и сърцето си, днес обаче целувката му искаше душата й.

Вятърът стана още по-студен и див и сякаш се мъчеше да я изтръгне от прегръдката му. Тя нямаше от какво да се страхува, защото той никога нямаше да я пусне да си отиде. Тя вярваше в това, докато той не се откъсна от устните й и леко я тласна назад. Залитна към пропастта, с протегнати ръце, търсещи опора, последното, което видя беше лицето му — красиво и студено, без сянка от разкаяние.

Полетя в зейналата празнота, в безкрайното нищо, а викът на ужас прониза тишината.

* * *

Лоти се стресна. Тя седеше до бюрото си. Леденостудената й кожа бе мокра от пот. Треперейки, премести встрани изпомачканата страница на ръкописа и закри лице с ръцете си. Този сън сигурно е наказанието й затова, че бе писала почти цяла нощ и бе заспала по средата на главата. След като помогна на Хариет да пренесе багажа си от слугинското килерче в стаята срещу нейната, седна на бюрото си, за да излее всичките си съмнения и подозрения в следващата сцена от романа. Сцена, в която героинята за пръв път се усъмнява, че мъжът, който беше спечелил сърцето й, е безсърдечен убиец.

Сънят беше много по-близко до живота от всичко, което Лоти бе написала досега. Въпреки че не си спомняше лицето на любовника си от съня, тя още усещаше целувките му по устните си, както и странната топлина между краката си.

Притисна слепоочията си и се опита да осмисли всичко това. Коя беше жената на скалите — тя или бедната, осъдена на смърт, Жюстин, предадена от една невярна целувка? Дали сънят е видение от миналото, или пророчество за бъдещето? Или всичко е плод на превъзбудената й фантазия, подхранена от фаталния сблъсък между Алегра и Хейдън в класната стая?

Лоти се стресна, когато вратата на спалнята й се отвори. Хариет влезе забързано, а нощното й боне се бе килнало над очите.

— Чуваш ли онези потресаващи стонове? Кой, за бога, издава тези звуци? — Тя се покатери върху леглото на Лоти и седна по средата, при което се заплете в козината на Мистър Скокльо и скри босите си крака под нощницата. — Дали не е призракът, за който непрекъснато шепнат слугите. Наистина ли тук бродят духове?

Лоти осъзна, че сърцераздирателният вик, който я събуди, не е бил сън. Като се ослуша, отдалечените крясъци се превърнаха в остър писък, прекъснат от шума на счупено стъкло.

Лоти поклати глава.

— Това, мила Хариет, не е призрак.

Хариет я изгледа с вид на уплашена кукумявка.

— Какво е тогава? Да не би да сме нападнати от контрабандисти? Това тук е Корнуол, не забравяй. Ще бъдем ли обезчестени в леглата си?

Все още под влияние на ужасния сън, Лоти отговори:

— Де тоя късмет…

Тя знаеше много добре, че нито призрак, нито контрабандист издава в момента този потресаващ звук. Докато отново отекнаха яростните викове, почувства как гневът й нараства. Последните три седмици наистина се бе постарала да се сдържа, да бъде мила съпруга, търпелива мащеха и строга гувернантка. И какво й донесе това? Едно десетгодишно момиче й се противопоставяше упорито, бе подиграна и оскърбена от собствените си слуги и се стремеше към близостта на един мъж, който не си бе направил труда да признае, че в изблик на ревност е бутнал жена си от скалите.

Тя стана, прибра страниците на ръкописа в несесера и затвори капака.

— Къде отиваш? — поиска да знае Хариет, когато Лоти взе халата си от стола и забърза към вратата.

Лоти се обърна, а очите й блестяха по начин, добре познат на приятелката й.

— Ще покажа на една приятелка защо ме наричаха дивачката от Харфордшир.

Когато Лоти се качи по стълбата до втория етаж, като завързваше в движение колана на халата си, стенният часовник точно биеше полунощ. По това време обикновено всички слуги бяха по стаите си, но тази нощ слугини и лакеи щъкаха като мишки из коридорите на господарския дом. Повечето от тях хвърляха любопитни погледи, изненадани от появата на господарката, която бърза през къщата, а косата й пада свободно по раменете.

Лоти зави зад един ъгъл, като почти се сблъска с лакея, който се бе радвал особено на оная карикатура. Когато той се закланя с яркочервени бузи, Лоти отметна главата си с развени къдрици.

— Извинете, бързам за рандеву с краля. — Сложи пръст на устните си, а гласът й премина в шепот. — Но моля ви, не казвайте на господаря.

Остави го вкаменен и продължи нататък. Тази нощ не й трябваше нито свещ, нито призрачна мелодия, за да намери пътя. Коридорите бяха яркоосветени, като че ли всяка лампа в дома бе запалена, за да прогони ужаса. Много от слугите се бяха събрали пред стаята на Алегра с побелели от напрежение лица. Подът пред тях бе покрит с натрошен порцелан, а Джем, момчето от обора, се беше облегнало на стената и притискаше главата си с окървавено парче плат. Вратата към стаята на Алегра беше затворена, но вътре бурята вилнееше с всичка сила.

Когато Лоти понечи да отвори вратата, Маги се втурна пред нея с непохватен реверанс. Трябваше да крещи, за да надвика шума.

— О, милейди, не смеем още веднъж да отворим — и момичето потрепера, когато един предмет удари вратата. — Тя вече посини окото на Гърт, а на нещастния Джем пукна главата.

Момчето от обора кимна утвърдително и потрепера.

— Виждам, че искате да ме предпазите, но мога да се оправя и сама. Моля, отдръпнете се — настоя Лоти.

Меги погледна към окървавеното момче, като че ли търсеше помощ.

— Бързо, Джем, иди и викай господаря.

Стенейки, момчето се отдели от стената и забърза по коридора.

— Честна дума, оценявам това, което правиш, Меги — увери я Лоти. — Но като твоя господарка настоявам да се отдръпнеш и да ме пуснеш в стаята.

Тя все още уговаряше слугинята, когато Хейдън се появи в коридора. С разрошена коса и решително святкащи очи, той приличаше на любовника от съня й и Лоти почувства как кожата й пламва, а ударите на сърцето се ускоряват. Дори и двете котета, които го съпровождаха, не допринасяха за това, да изглежда по-малко страшен.

— Какво, по дяволите, правите тук?!

Въпреки че се запъти заплашително към нея, Лоти не се отдръпна.

— Дъщеря ви смущава съня на всички, включително и моя. Искам просто да поговоря с нея.

Хейдън хвърли яростен поглед към слугите, хвана я за лакътя и я издърпа в една празна спалня. Стаята беше огряна от луната, точно като скалата в съня на Лоти.

Хейдън затвори вратата.

— И да говорите, докато посинеете, напразно ще си пилеете дъха. С Алегра не може да се говори нормално, когато е в това състояние. Изпратих Марта да повика доктора.

— И какво трябва да направи той?

— Да я възпре да не направи нещо със себе си. Или с някой друг. — Хейдън несъзнателно прокара пръст по тънкия белег над лявото си ухо. — Ако успее да й даде малко опиум, ще спи до сутринта.

Лоти вече знаеше от какво е получил този белег и колко безсънни нощи е прекарал, докато е чакал лекаря, който да даде опиум на любимата му жена.

Въпреки съчувствието, което изпита, тя каза:

— Смятам, че Алегра има нужда от пердах, а не от опиум.

Той я притисна към вратата, едва сдържайки гнева си.

— Никога не съм вдигнал ръка срещу детето си.

Лоти го наблюдаваше как стои висок, разгневен и опасен под лунната светлина и помисли учудена, как отчаяно й се иска той да сложи ръка на гърдите й, да ги обгърне нежно, а устните му бавно да покрият нейните и те…

Гневен крясък отекна през дебелата врата и фантазиите й се пръснаха като сапунен мехур.

— Но това е очевидно! — извика Лоти. — Ако го беше направил, всички щяхме да спим, без да бъдем смущавани. Ще ми кажеш ли, каква е причината за този изблик? Мислех, че разговорът ви е протекъл добре…

— Не особено — Хейдън отстъпи крачка назад и в гласа му прозвуча колебание. — Казах й, че ако не ти се извини пред всички слуги, ще я изпратя в пансион. Но този път съвсем сериозно.

Лоти усети в сърцето си непозната топлина. Последното, на което бе разчитала, бе той да се застъпи за нея. Тогава й хрумна друга мисъл. След като Хейдън изпрати Алегра в пансион, самата тя повече нямаше да му е необходима тук. Обзе я паника. Обърна се и сложи ръка на дръжката.

— Предупреждавам те — повтори Хейдън, — в момента с нея не може да се говори разумно. Когато е обладана от такава лудост…

Лоти го изгледа злобно.

— Да, тя е луда. От проклетия!

След което отвори вратата на пустата спалня и излезе в коридора. Меги я наблюдаваше с широко отворени очи. Хейдън я последва и мрачно заповяда на слугинята да я пусне при Алегра. Очите на Меги станаха още по-големи, но и през ум не й мина да възрази на господаря. Бързо отвори вратата и потърси закрила в прегръдката на Джем.

Лоти не трепна, когато една порцеланова купа прелетя покрай главата й и се разби в стената на коридора, съвсем близо до мястото, където стоеше Хейдън. Тя влезе и затвори вратата под носа му.

По хаоса, който се откри пред погледа й, установи, че скоро оръжията на Алегра ще свършат. Момичето бе коленичило в средата на огромно легло с балдахин и прегръщаше отчаяно разкъсаната завивка. Лицето й беше станало на петна от гняв, дългите й мигли бяха слепени от плач. Когато Лоти я загледа спокойно, Алегра нададе оглушителен писък и грабна куклата на Лоти, която беше последният предмет върху леглото й. Вдигна я и хвана крака й.

— На твое място не бих го направила. — Въпреки че Лоти говореше тихо, гласът й бе достатъчно заплашителен, за да възпре момичето. Особено когато отиде до вратата и я заключи.

Алегра, която гледаше с див поглед и дишаше тежко, бавно остави куклата.

— Другите не те ли предупредиха? Никой не трябва да ме доближава, когато изпадна в такова състояние. Аз съм луда, не знаеш ли? Не мога да се владея. Може да те набия, да те одраскам или… или… — Тя оголи белите си зъби — Господи, мога дори да те ухапя.

— Тогава и аз ще те ухапя! Имам опит, знаеш ли. Навремето ухапах дори краля.

Алегра я изгледа с отворена уста.

— Краля на Англия?

— Точно същия. Минаха цели шест седмици, докато следите от зъбите ми върху ръката му изчезнат. А може би бяха и осем.

В действителност бяха минали само три седмици, но Лоти имаше чувството, че малко преувеличение няма да навреди.

Тя се доближи до леглото. Алегра се отскочи назад.

— Предупреждавам те. Не се доближавай! Ако го направиш, ще престана да дишам, докато посинея.

— Давай. Не те спирам. — Лоти седна в края на леглото и се усмихна лъчезарно. По-скоро объркана, отколкото бясна, Алегра пое дълбоко дъх, стисна устни и изду бузи. Очите й изпъкнаха, а лицето й бавно стана от розово синьо, а през това време Лоти броеше. Когато стигна до тридесет и пет, Алегра шумно изпусна въздуха и падна върху възглавницата.

— Не можа да ме впечатлиш — отбеляза Лоти, като клатеше съжалително глава. — Когато сестра ми веднъж даде последното парче сладкиш на брат ми, задържах дъха си почти две минути. И накрая сестра ми плачеше, а Джордж на колене ме молеше да изям сладкиша.

Алегра се изправи, наведе глава като бик пред атака.

Съвсем очевидно беше оставила за накрая най-лошото предупреждение.

— Ако не напуснеш веднага стаята ми, ще изкрещя!

Лоти само се усмихна.

Алегра отвори уста.

Но изкрещя Лоти. Беше наистина писък шедьовър, с пълно гърло, от силни дробове, с който би се гордяла всяка оперна певица и би се пукнало всяко тъпанче в радиус от петдесет метра. Ако бе останало здраво парче порцелан в стаята, щеше да се разбие на хиляди парчета.

Когато спря да пищи, Лоти осъзна, че някой блъска с юмруци по вратата и мъжки глас вика името й. Вратата се откъсна от пантите и сгромоляса в стаята. Хейдън връхлетя вътре и остана изумен като видя, че Лоти седи мирно на леглото, невредима и с бодра усмивка на уста, а Алегра лежи зашеметена с ръце на ушите.

Марта и един белобрад господин, навярно лекарят от селото, стояха с учудени лица зад Хейдън. С едно прегракнало изхълцване Алегра скочи от леглото, мина покай баща си и се хвърли в ръцете на Марта. Тя плачеше, прегърнала огромната талия на жената.

— О, Марта, моля те, махни я оттук! Ще бъда послушна, кълна ти се. Ще правя всичко, което иска баща ми. Само не й позволявайте да ме ухапе или още веднъж да нададе този ужасен писък.

Докато Алегра, хълцайки, криеше лице в гърдите на Марта, Лоти стана от леглото. Хейдън я гледаше, като че ли беше смесица от Атила, предводителя на хуните, и Жана Д’Арк.

— Мисля че ще поспи — каза Лоти и като отправи остър поглед към лекаря, добави: — Без опиум.

След което пристегна колана на халата и се отправи към спалнята си. В коридора стояха Меги, Джем и останалите слуги. Те я гледаха с новопридобита смес от изумление и респект.

— О, милейди, мислехме че младата госпожица ще ви убие — започна Меги. — Никога не съм виждала господаря такъв. Избута Джем и започна сам да разбива вратата.

Когато Лоти мина край нея и с усмивка си представи как Хейдън се е хвърлил към вратата като рицар, който бърза да спаси дамата на сърцето си. Слугите от двете страни й се поклониха. Тя знаеше, че извинението на Алегра може спокойно да почака до утре. А за слугите възможността, да се радват необезпокоявани на нощната си почивка беше много по-важна от слуховете, които твърдяха, че е била метреса на всеки благородник в Лондон.

Те бяха доволни, че сега Лоти е тяхната господарка.