Николай Гогол
Майска нощ или удавница (6)

VI. ПРОБУЖДАНЕ

„Мигар съм спал? — каза си Левко, като стана от малката могилка. — Толкова живо беше, като наяве!… Чудно! Чудно!“ — повтори той и се огледа. Месецът, спрял над главата му, показваше среднощ; навсякъде — тишина; от езерото лъхаше хлад; над него тъжно стоеше старият дом със затворени капаци; мъхът и дивият бурен показваха, че хората отдавна са го напуснали. Сега Левко разтвори ръката си, която през цялото време на съня бе конвулсивно стисната, и извика от учудване, като усети в нея бележката. „Ех, да знаех да чета!“ — помисли той, като я обръщаше от вси страни. В тоя миг зад него се чу шум.

— Не бойте се, хващайте го направо! Какво се уплашихте? Ние сме десет души. Обзалагам се, че това е човек, а не дявол! — тъй викаше кметът на своите спътници и Левко се видя хванат от няколко ръце, някои от които трепереха от страх. — Я хвърляй, приятелю, страшната си маска! Стига си разигравал хората! — подхвана пак кметът, като го улови за яката и се вцепени, изблещил насреща му окото си. — Левко, синът ми! — извика той, като се стъписа от учудване и отпусна ръце. — Значи ти си бил, кучи сине! Гледай ти, рожба на дявола! Аз си мисля — кой ли е тоя мошеник, какъв е тоя дявол с обърнат кожух, който прави тия истории! А излиза, че това си все ти, неварена каша в гърлото на баща ти, правиш по улиците поразии, съчиняваш песни!… Ехе-хе-хе! Левко! Какво е туй! Ясно е, че те сърби гърбът! Вържете го!

— Чакай, тате! Поръчано ми е да ти предам тая бележка — заговори Левко.

— Сега не ми е до бележки, гълъбче! Вържете го!

— Чакай, пан кмете! — каза писарят, който бе разгърнал бележката. — Ръката на комисаря!

— На комисаря ли?

— На комисаря ли? — повториха машинално десетниците.

„На комисаря ли? Чудно! Още по-необяснимо“ — помисли си Левко.

— Чети, чети! — каза кметът. — Какво пише там комисарят?

— Да чуем какво пише комисарят! — каза спиртоварят, като държеше лулата в зъбите си и цъкаше огън.

Писарят се поизкашля и почна да чете: „Заповед до кмета Евтух Макохоненко. Узнаваме, че ти, дърти глупако, вместо да събираш старите недобори и да въвеждаш ред в селото, си оглупял и вършиш пакости…“

— На, Бога ми! — пресече го кметът. — Нищо не чувам!

Писарят почна отново: „Заповед до кмета Евтух Макохоненко. Узнаваме, че ти, дърти глу…“

— Чакай, чакай! Не е нужно! — завика кметът. — Аз, макар и да не чух, все пак зная, че главното не е дошло още. Чети по-нататък!

„И поради това заповядвам ти веднага да ожениш сина си Левко Макохоненко за казачката от вашето село Хана Петриченкова, а също така да поправиш мостовете по главния път и да не даваш селски коне без мое знание на пановете от съда, макар и да идат право от държавната палата. Когато дойда в село, ако намеря, че горните ми нареждания не са приведени в изпълнение, ще държа отговорен за всичко само тебе. Комисар, запасен поручик Козма Деркач-Дришпановски.“

— Туйто! — рече кметът, като зяпна. — Чувате ли, чувате ли: за всичко кметът отговаря и затова трябва да ме слушате, без възражения да ме слушате! Иначе, ще ме извинявате… А пък теб — продължи той, като се обърна към Левко — вследствие заповедта на комисаря — макар да ми е чудно как е стигнало до него — ще те оженя, но първо ще опиташ камшика! Нали знаеш, оня, дето виси на стената, до иконите? Утре ще го постегна… Отде взе тая бележка?

Левко, макар че бе смаян от неочаквания обрат на своята работа, има благоразумието да приготви в ума си друг отговор и да скрие истината, как му бе попаднала тая бележка.

— Бях отишъл — каза той — вчера привечер в града и срещнах комисаря, който слизаше от бричката си. Като узна, че съм от нашето село, той ми даде тая бележка и ми поръча устно да ти кажа, тате, че на връщане ще се отбие у нас да обядва.

— Каза ли това?

— Каза.

— Чувате ли? — рече кметът, като прие важен вид и се обърна към спътниците си. — Сам комисарят със собствената си особа ще дойде у нашего брата, тоест у мен, на обед. О! — кметът вдигна пръст нагоре и наведе глава, сякаш се вслушваше в нещо. — Комисарят, чувате ли, комисарят ще дойде да обядва у мен! Как мислиш ти, господин писаре, и ти, свате, това не е само празна чест, нали?

— Доколкото мога да си спомня — подхвана писарят, — нито един кмет досега не е угощавал комисаря с обед.

— От кмет до кмет има разлика! — рече със самодоволен вид кметът. Устата му се изкриви и нещо като тежък хрипкав смях, приличен повече на тътнеж от далечен гръм, излезе от устните му. — Как мислиш, пан писаре, трябва да се издаде заповед, да се донесе от всяка къща за важния гост поне по едно пиле, по малко платно и туй-онуй… А?

— Трябва, трябва, пан кмете!

— А сватбата кога ще бъде, тате? — попита Левко.

— Сватба ли? Щях да ти дам на тебе една сватба! Ама заради именития гост… утре ще ви венчае попът. Дявол ви взел! Нека види комисарят що значи изпълнителност! Е, момчета, хайде сега да спим! Вървете си по домовете!… Днешният случай ми напомни онова време, когато аз… — при тия думи кметът погледна както обикновено, важно и многозначително изпод вежди…

— Ей-сега кметът ще почне да разправя как е возил царицата! — рече Левко и тръгна бързо и радостно към познатата къща, заобиколена с ниски вишневи дървета. „Бог да ти даде царство небесно, добра и прекрасна госпожичке — мислеше той. — Нека вечно да се усмихваш на оня свят сред светите ангели. Никому няма да разправя за чудото, което се случи тая нощ; само на теб, Халя, ще го разкажа. Само ти едничка ще ми повярваш и заедно с мен ще се помолиш за успокоение на душата на клетата удавница!“

Той се приближи до къщата. Прозорецът беше отворен, лъчите на месеца влизаха през него и падаха върху спящата Хана. Главата й се опираше на ръката; бузите й леко горяха; устните помръдваха и произнасяха неясно неговото име. „Спи, хубавице моя! Дано ти се присъни всичко най-хубаво в света, но и то няма да бъде по-хубаво от нашето събуждане!“ Като я прекръсти, той затвори прозореца и тихо се отдалечи. И след няколко минути всичко вече спеше в село. Само месецът все тъй великолепно и чудно плаваше в необятните пустини на блестящото украинско небе. Също тъй тържествено дишаше висината и нощта, божествената нощ, величествено догаряше. Също тъй прекрасна беше земята във вълшебния сребърен блясък, но вече никой не се опиваше от тях. Всичко бе потънало в сън. От време на време само кучешки лай нарушаваше мълчанието. И дълго още пияният Каленик се клатушкаше из заспалите улици, като търсеше къщата си.