Николай Гогол
Майска нощ или удавница (4)

IV. МОМЦИТЕ СЕ ВЕСЕЛЯТ

Само една къща светеше още в края на улицата. Тя беше жилището на кмета. Кметът отдавна беше привършил вечерята си и сигурно отдавна би заспал. Но сега той имаше гост, спиртоварят, изпратен да построи спиртоварна на чифликчията, който имаше малък къс земя между свободните казаци. Под самите икони на почетно място седеше гостът — нисичък пълничък човечец, с мънички, постоянно смеещи се очички, в които сякаш бе изписано удоволствието, с което пушеше късата си луличка, като плюеше всяка минута и натискаше с пръст излизащия тютюн, превърнат в пепел. Облаци дим бързо растяха над него и го обгръщаха в сива мъгла. Сякаш широкият комин на някоя спиртоварна, омръзнало му да стои на покрива си, беше решил да се поразходи и сега бе седнал кротко до масата в кметската къща. Под носа му стърчаха късички гъсти мустаци, но те се мяркаха толкова смътно през тютюневия дим, че приличаха на мишка, която спиртоварят е хванал и държи в устата си, като отнема по тоя начин монопола на хамбарския котарак. Кметът, като домакин, седеше по риза и платнени шалвари. Орловото му око, като залязващо слънце, зажумяваше лека-полека и гаснеше. На края на масата пушеше лула един селски десетник от стражата на кмета, който от уважение към стопанина седеше облечен в свитка.

— Скоро ли смятате — каза кметът, като се обърна към спиртоваря и прекъсна прозяващата се уста — да нагласите вашата спиртоварна?

— Ако помогне Бог, може и още тази есен да варим. Обзалагам се на каквото искате, ако на света Богородица господин кметът не изиграе по улицата кандил-миндил от тая ракия.

Като изрече тия думи, очичките на спиртоваря се загубиха: вместо тях до ушите му се протегнаха бръчки като лъчи; цялото му туловище се залюля от смях и веселите устни оставиха за миг димящата лула.

— Дай Боже — каза кметът, като изрази на лицето си нещо, подобно на усмивка. — Сега, слава Богу, спиртовари има тук-там. А едно време, когато придружавах царицата по Переяславското шосе, още покойният Безбородко…

— Ех, куме, какво време беше то! Тогава от Кременчуг чак до Ромни нямаше и две спиртоварни. А сега… Чувал ли си какво били измислили проклетите немци? Скоро, казват, щели да варят ракията не с дърва, както всички добри християни, а с някаква дяволска пара! — като каза това, спиртоварят замислено се загледа в масата и в облегнатите си на нея ръце. — Как така с пара — бога ми, не зная!

— Какви глупци са, прости ми, Господи, тия немци! — рече кметът. — Тояги за тях, кучите синове! Де се е чуло да се вари нещо с пара! Затова не можеш да си сложиш в устата лъжица борш, без да си опечеш устните като младо прасенце…

— А ти, куме — обади се седналата на печката с подбити нозе балдъза, — през всичкото това време без жена си ли ще живееш тук?

— Че защо ми е? Друга е работата, ако тя беше нещо свястно.

— Не е ли хубава? — попита кметът, като насочи към него окото си.

— Къде ти хубава! Стара като дявол. Мутрата й цяла набръчкана като празна кесия.

И нисичкото тяло на спиртоваря отново се разклати от висок смях.

В това време нещо зашумоля зад вратата; вратата се разтвори и един селянин, без да свали калпака си, стъпи на прага и застана посред стаята сякаш в размисъл, със зяпнала уста и загледан в тавана. Беше нашият познайник Каленик.

— Ето че си дойдох у дома! — каза той и седна на пейката до вратата, без да обръща никакво внимание на присъстващите. — Ама че удължил пътя вражият син, сатаната! Вървиш, вървиш и край няма! Като че някой ти е пребил краката. Дай ми, жено, оттам кожуха да си го постеля. На печката при теб няма да дойда, ей Богу, няма да дойда: краката ме болят! Вземи го оттам под иконите; гледай само да не събориш гърнето със стрития тютюн. Или не, не пипай, не пипай! Ти може да си пияна днес. Нищо, аз сам ще го взема.

Каленик се попривдигна, но непреодолима сила го бе приковала към скамейката.

— Гледай го ти! — каза кметът. — Дошъл в чужда къща, а се разпорежда като у дома си! Трябва да се изпрати по живо, по здраво!

— Остави го, куме, да си почине! — каза спиртоварят, като го хвана за ръката. — Той е полезен човек. Повече такъв народ да има — и нашата спиртоварна ще тръгне отлично…

Ала не добродушието беше причина за тия думи. Спиртоварят вярваше във всякакви поличби и за него да изгониш току-що седналия на пейката човек значеше да си навлечеш беля.

— Какво ще бъде, като дойде старостта!… — ръмжеше Каленик, като лягаше на пейката. — Поне да бях пиян, но не, не съм пиян, Бога ми, не съм пиян. Защо ще лъжа? Готов съм да кажа това дори на самия кмет. Пък какво ми е кметът? Да пукне, кучият син! Плюя отгоре му! Дано кола го премаже, едноокия дявол, дето залива хората в студа…

— Пуснали тарля в стаята, той се качил на одъра — каза кметът и стана ядосано; но в това време един голям камък строши стъклото на прозореца и падна в краката му. Кметът се спря. — Да зная кой обесник го е хвърлил — рече той, като вдигна камъка, — ще го науча как се хвърлят камъни! Какви пакости! — продължи той, като го разглеждаше в ръката си с огнен поглед. — Дано да се задави с тоя камък!…

— Чакай, чакай! Опазил те Бог, куме! — извика побледнелият спиртовар. — Опазил те Бог и на тоя, и на оня свят, да благословиш някого с такава клетва!

— Ха, намери се и защитник! Да пукне дано!

— Не помисляй такова нещо, куме! Ти сигурно не знаеш какво се случи с покойната ми тъща?

— С тъщата ти ли?

— Да, с тъщата. Една вечер, може би малко по-раничко, отколкото сега, седнали да вечерят — покойната ми тъща, покойният тъст, ратаят, ратайкинята и пет дечурлига. Тъщата отсипала от казана галушки в една паница, за да не са много горещи. След работа всички били изгладнели и не им се чакало, докато изстинат. Набождали галушките на дълги клечки, започнали да ги ядат. Изведнъж кой знае отде се взел някакъв неизвестен човек и помолил да пуснат и него на трапезата. Можеш ли да не нахраниш гладен човек! Дали и на него клечка. Само че гостът омитал галушките, както кравата сеното. Докато другите изяли по една галушка и бръкнали с клечките за втора, дъното било гладко като под в господарска къща. Тъщата сипала още. Помислила — гостът се е нахранил и по-малко ще лапа. Няма такова нещо! Взел да плюска още повече! И втората паница опразнил! Да се задавиш с три галушки, помислила гладната тъща и изведнъж той се задавил и паднал. Хвърлили се към него — умрял от задавяне.

— Тъй му се пада на проклетия ненаситник! — каза кметът.

— Тъй, ама не излезе тъй; от тоя ден тъща ми нямаше мира. Щом се мръкне, и мъртвецът се довлече. Възседне комина, проклетият, и държи в зъбите си галушка. Денем всичко е спокойно: няма и помен от него, но щом почне да се здрачава, погледни към покрива — и вече възседнал, кучият му син, комина…

— И галушката в зъбите му?

— И галушката в зъбите му.

— Чудно, куме! Слушал съм нещо такова още по времето на покойната царица…

Кметът млъкна. Под прозореца се чу шум и тропот на танцуващи. Най-напред звъннаха струните на бандурата и към тях се присъедини глас. Струните зазвучаха по-силно. Няколко гласа започнаха да пригласят и песента гръмна:

Нова песен знам сега,

чуйте я и вий, момчета:

казват, че една дъска

доста хлопала на кмета.

Ей, бъчварю, я стегни

кметската глава, че хлопа.

А след туй я нахрани

с някоя дебела сопа.

Той е едноок и стар, побелял,

а се не дава.

Пустият му кмет женкар

все девойките задява.

Вкъщи, кмете, да седиш,

ти със нас ли ще се мериш?

Мирен стой, че, току-виж,

без перчем ще се намериш.

— Чудесна песен, куме! — каза спиртоварят, като приведе малко настрана главата си и се извърна към кмета, който се бе вцепенил от такава дързост. — Чудесна! Лошото е само, че споменуват кмета с не много прилични думи…

И пак сложи ръце на масата с някакво сладостно умиление в очите, като се готвеше да слуша още, защото под прозореца гърмяха смях и викове: „Отново! Отново!“ Но проницателният поглед би видял веднага, че не учудването задържаше кмета по-длъжко на едно място. Така само стар, опитен котарак пуска понякога някоя неопитна мишка да играе около опашката му, а в същото време крои план как да пресече пътя й до дупката. Единственото око на кмета беше устремено към прозореца, а ръката му, която държеше ръчката на вратата, вече правеше знак на десетника. И изведнъж на улицата се чу вик… спиртоварят, който извън многото си достойнства бе надарен и с любопитство, бързо натъпка лулата си с тютюн и изскочи на улицата; но пакостниците се бяха вече разбягали.

— Не, ти няма да ми се изплъзнеш! — викаше кметът, като дърпаше за ръката един човек, облечен в обърнат наопаки чер овчи кожух. В това време спиртоварят дотича да погледне в лицето нарушителя на спокойствието, но плахо се дръпна назад, като видя дългата брада и страшно нацапаната муцуна. — Не, ти няма да ми се изплъзнеш! — викаше кметът и влачеше към пруста пленника си, който не оказваше никаква съпротива и спокойно вървеше подире му като в своя къща. — Карпо, отваряй килера! — каза кметът на десетника. — Да го натикаме в тъмния килер! А после ще събудим писаря, ще съберем десетниците, ще изловим всички тия скандалджии и още днес ще им четем присъдата!

Десетникът издрънка с малкия висящ кофар на пруста и отвори килера. В същото време пленникът, възползвайки се от тъмнината в пруста, неочаквано и с необикновена сила се изскубна из ръцете му.

— Къде? — викна кметът, като го хвана още по-здраво за врата.

— Пусни ме! Аз съм! — чу се тъничък глас.

— Няма, няма да ти помогне, приятелю! Пищи, ако щеш, не като жена, ами като дявол няма да ме измамиш! — и го блъсна тъй силно в тъмния килер, че клетият пленник изохка при падането си на земята, а кметът, придружен от десетника, тръгна към къщата на писаря и подир тях като параход задими спиртоварят.

И тримата вървяха, потънали в размисъл, с наведени глави и изведнъж на завоя в една тъмна уличка всички извикаха от силен удар по челата — и също такъв вик им отговори. Кметът присви окото си и с учудване видя писаря заедно с двама десетници.

— Аз идех при теб, пан писаре.

— А аз при твоя милост, пан кмете.

— Чудеса стават, пан писаре.

— Чудни работа, пан кмете.

— Какво има?

— Момците вилнеят! Безчинстват на цели групи из улиците. Благославят твоя милост с такива приказки, че да те е срам да ги изречеш: и пиян руснак няма да се реши да ги издума с нечестивия си език — мършавият писар с пъстри ленени шалвари и жилетка с джибрен цвят придружаваше думите си с протягане на шията и с бързото й прибиране в предишното положение. — Бях позадрямал, вдигнаха ме от леглото проклетите хаймани със срамните си песни и чукане! Искаше ми се добре да ги нашибам, но докато надяна шалварите и жилетката, всички се разбягаха кой накъде свари. Най-главният обаче не можа да се измъкне. Нагласихме го в оная къща, дето държим арестантите. Душата ми гореше да видя кой е тоя хубостник, но мутрата му е замазана със сажди като на дявол, който кове гвоздеи за грешниците.

— А как е облечен той, пан писаре?

— В черен кожух, обърнат наопаки, кучият му син, пан кмете.

— Да не лъжеш, пан писаре? Ами ако тоя хаймана е заключен сега в килера у дома?

— Не, пан кмете. Ти, без докачение, малко си сбъркал.

— Я дайте светлина! Ще го видим!

Донесоха светлина, отвориха вратата и кметът ахна от учудване, като видя пред себе си балдъзата.

— Абе, човече — приближи се тя към него, — ти още с всичкия ум ли си? Имаше ли в еднооката ти кратуна поне капка мозък, когато ме блъсна в тъмния килер; имах късмет, че не си чукнах главата в желязната кука. Не ти ли виках, че съм аз? Хвана ме проклетата мечка с железните си лапи — и блъска! На оня свят дяволите да те блъскат!

Последните думи тя изрече зад вратата, на двора, дето отиде по някаква своя работа.

— Да, виждам, че си ти! — каза кметът, като се опомни. — Какво ще речеш, пан писаре, не е ли мошеник тоя нехранимайко?

— Мошеник е, пан кмете.

— Не е ли време вече да вразумим хубавичко всички тия обесници и да ги накараме да се заловят за работа?

— Отдавна е време, отдавна е време, пан кмете!

— Те, глупците, си въобразяват… Дявол го взел, как ми се счу на улицата гласът на балдъзата; те, глупците, си въобразяват, че са наравно с мене. Те мислят, че съм от едно тесто с тях, че съм прост казак! — късото покашлюване след тия думи и свъсеният поглед наоколо показваше, че кметът се готви да каже нещо по-важно.

— През хилядо… тия проклети имена на годините — да ме убиеш, не мога ги изрека, — е, през оная година на тогавашния комисар^[1] Ледач бе дадена заповед да избере измежду казаците някой по-свестен от всички. О (това „о“ кметът изрече с вдигнат нагоре пръст), по-свестен от всички! За да показва пътя на царицата. Тогава аз…

— Дума да няма! Това всички го знаят, пан кмете. Всички знаят как си заслужил царската милост. Ами сега признай — сега дойде моят ред; не взе ли малък грях на душата си, като каза, че си хванал оня хаймана с обърнатия кожух?

— Колкото до тоя дявол с обърнатия кожух, той за пример на другите, да се окове във вериги и да се накаже примерно. Нека знаят какво значи власт! От кого е назначен кметът, ако не от царя? След туй ще пипнем и другите момчета: аз не съм забравил как проклетите хаймани натириха в градината ми стадо свине, които изядоха зелето и краставиците; не съм забравил как тия дяволски синове не искаха да овършеят житото ми; не съм забравил… Но да вървят те вдън земята — аз непременно трябва да разбера кой е тоя мошеник с обърнатия кожух.

— Вижда се, че е опитен шмекер! — каза спиртоварят, чиито бузи през целия този разговор непрекъснато се надуваха с дим като обсаден топ и устните му, отпускайки късата луличка, изхвърляха цял фонтан от пушек. — Такъв човек не е лошо да бъде затворен и когато се открие спиртоварната; а още по-добре е да се обеси на върха на дъба вместо кандило.

Това остроумие се видя на спиртоваря не много глупаво и той веднага реши, без да чака одобрението, сам да се награди с хрипкав смях. Така те приближаваха до малка, почти схлупена до земята къща — любопитството на нашите първенци растеше. Всички се струпаха пред вратата. Писарят извади ключ и затрака около ключалката, но ключът беше от сандъка му. Нетърпението се увеличаваше. Пъхнал ръка, той търсеше и псуваше, без да може да го намери. „Ето!“ — каза най-после, като се наведе и го измъкна от дъното на широкия джоб на пъстрите си шалвари. При тая дума сърцата на нашите герои сякаш се сляха в едно сърце. И това огромно сърце затуптя тъй силно, че неговите неравни удари не можаха да бъдат заглушени дори от тракането на ключалката. Вратата се отвори и… кметът побледня като платно. Спиртоварят усети мраз и косите му сякаш щяха да хвръкнат към небето; ужас се изписа по лицето на писаря; десетниците се вкамениха и не можаха да затворят дружно зиналите си уста: пред тях стоеше балдъзата.

Учудена не по-малко от тях, тя все пак се посъвзе и се опита да пристъпи напред.

— Стой! — извика диво кметът и затръшна вратата пред нея. — Господа! Това е сатаната! — продължи той. — Огън! По-скоро огъня! Няма да пожаля държавната къща. Пали, пали — и кокал дяволски да не остане на земята!

Като чу зад вратата страшното решение, балдъзата закрещя от ужас.

— Чакайте, братчета! — рече спиртоварят. — Слава Богу, на всички ви косите са почти побелели, а умът ви и досега не е дошъл. Вещицата няма да изгори от прост огън! Само огън от лула може да запали нечистия дух. Чакайте, аз ей-сега ще го наглася!

Като каза това, той изсипа върху стиска слама гореща пепел от лулата си и почна да я раздухва. През това време отчаянието даде сила на клетата балдъза и тя почна високо да ги моли и разубеждава.

— Чакайте, братя! Защо поемате напразно грях? Може пък това и да не е сатаната — рече писарят. — Ако то, сиреч това нещо, дето е вътре, се съгласи да се прекръсти, тогава туй ще бъде верен знак, че не е дяволът.

Предложението се одобри.

— Махни се от мен, сатана! — продължи писарят, като приближи уста до дупката на ключалката. — Ако не мръднеш от мястото си, ще отворим вратата!

Вратата бе отворена.

— Прекръсти се! — рече кметът и се огледа назад, сякаш избираше безопасно място в случай на отстъпление.

Балдъзата се прекръсти.

— Дявол го взел! Вярно, това е балдъзата!

— Каква нечиста сила, кумице, те довлече в тая дупка?

И балдъзата с плач разправи как я грабнали на улицата момците и макар да се противяла, я спуснали през широкия прозорец на колибата и заковали капака. Писарят погледна: пантите на широкия прозорец бяха откъснати, а капакът бе закован отгоре само с една дъсчица.

— Добър си ти, едноок сатана! — викна тя, като пристъпи към кмета, който се стъписа назад и все още я оглеждаше с окото си. — Зная аз твоето намерение: ти искаше и се радваше на случая да ме изгониш, за да можеш по-свободно да се мъкнеш подир девойките, за да няма кой да вижда какви глупости върши беловласият дъртак. Мислиш, че не зная какво приказва тази вечер с Хана? О, всичко зная! Мен мъчно могат да ме излъжат и още по-малко — твоята глупава кратуна. Аз много търпя, но сетне да не се сърдиш…

След тия думи тя му показа юмрук и бързо излезе, като остави кмета вцепенен. „Не, тук не на шега се е забъркал дяволът!“ — помисли той, като се почесваше силно по тила.

— Хванахме го! — извикаха влезлите в това време десетници.

— Кого хванахте? — попита кметът.

— Дявола с обърнатия кожух!

— Я го дайте тук! — викна кметът, като сграбчи за ръката доведения пленник. — Вие сте се побъркали; това е пияният Каленик.

— Ама че неразбория! В ръцете ни беше, господин кмете. В уличката ни наобиколиха проклетите момци, почнаха да танцуват, да дърпат, да плезят езици, да издърпват от ръцете ни… Дявол ги взел! Един Бог знае как сме хванали тая гарга вместо него!

— От мое име и от името на всички съселяни издава се заповед — тозчас да се улови разбойникът! А по същия начин — и всички, които намерите на улицата, и да се доведат на съд при мене!

— Смили се, пан кмете! — извикаха неколцина и се поклониха доземи. — Да беше ги видял какви мутри са: Бог да ни убие, ако лъжем — родили сме се и сме кръстени, ама такива мръсни муцуни не сме виждали. Ще се случи нещо, пан кмете, ще изплашат добрия човек така, че сетне ни една баба няма да се реши да му бае за страх.

— Ще ви дам аз един страх! Какво? Не щете да ме слушате? Вие сигурно сте заедно с тях? Бунтовници ли сте? Какво е това? Какво е това?… Вие разбойничествате!… Вие… Ще съобщя на комисаря! Веднага чувате ли, веднага!… Бягайте, хвърчете като птици! Аз ще ви… Вие ще ми…

Всички хукнаха.