Дявол знае каква е тая работа! Почнат ли да правят нещо християните — мъчат се, мъчат се като ловджийски кучета след заек и пак няма управия, а дето се намеси дяволът, само завърти опашчето си — и веднага, не можеш да разбереш отде се е взело, сякаш от небето е паднало.

I. ХАНА

Звънлива песен се лееше като река по улиците на село ***. Беше часът, когато в блясъка на чистата привечер изморените от дневния труд и грижи момци и девойки шумно се събираха на групи да излеят веселието си в звукове, които винаги са неразделни от тъгата. И вечерта, винаги замислена, мечтателно прегръщаше синьото небе, като преобразяваше всичко в неопределеност и далечина. Здрачи се вече, а песните още не утихваха. С бандура в ръце крадешком вървеше измъкналият се от песнопойците млад казак Левко, син на селския кмет. Казакът е с астраганен калпак. Той върви по улицата, подрънква с ръка струните и потрепва с нозе. Ето, спря тихо пред вратата на една къща, потънала сред невисоки вишневи дръвчета. Чия е тая къща? Чия е тази врата? Като помълча малко, той засвири и запя:

Слънцето е ниско, вечерта е близко,

ела при мене, сърчице мое!

— Не, изглежда, че моята светлоока хубавица е заспала дълбоко! — каза казакът, като изпя песента, и се приближи до прозореца. — Халя, Халя! Спиш ли, или не искаш да излезеш при мен? Сигурно се страхуваш да не ни види някой или не щеш може би да покажеш бялото си личице на студа! Не бой се! Няма никой. Вечерта е топла. Но дори да се появи някой, аз ще те загърна със свитката си, ще те обвия с пояса си, ще те прикрия с ръцете си и никой няма да ни види. А ако повее хлад, ще те притисна по-близо до сърцето си, ще те стопля с целувки, ще надяна калпака си на твоите белички крачета. Сърце мое, рибко моя, огърлие мое! Погледни за миг. Пъхни през прозорчето поне бялата си ръчица… Не, ти не спиш, горделива девойко! — рече по-високо той и с такъв глас, с какъвто човек говори, посрамен от мигновено унижение. — Драго ти е да се гавриш с мен, сбогом!

Той се отдръпна, накриви калпак и гордо се отдалечи от прозорчето, като подрънкваше тихо струните на бандурата. В това време дървената дръжка на вратата се завъртя, вратата се отвори със скърцане и една девойка в своята седемнайсета пролет, обвита от здрача, плахо се огледа и без да пуска дръжката на вратата, пристъпи прага. В полусветлия мрак пламтяха приветливо като звездици две ясни очи; блестеше червен коралов гердан и от орловите очи на момъка не се укри дори руменината, която свенливо изби по бузите й.

— Колко си нетърпелив! — рече му полугласно тя. — Разсърди се вече! Защо избра такова време: по улиците непрестанно скитат тълпи народ… Аз цяла треперя…

— О, не трепери, моя червена калино! Притисни се по-силно до мен! — говореше момъкът, като я прегръщаше, отхвърлил бандурата, провесена на дълъг ремък около шията му, и седна с девойката пред вратата на къщата. — Ти знаеш, че ми е мъчно и един час да не те видя.

— Знаеш ли какво мисля? — прекъсна го тя, като потопи замислен поглед в очите му. — Нещо сякаш постоянно ми шепне на ухото, че занапред няма да се виждаме тъй често. Не са добри вашите хора: девойките гледат завистливо, а момците… Дори забелязвам, че от някое време майка ми ме следи по-строго. Признавам си, че между чуждите ми беше по-весело.

Трепет на мъка мина по лицето й при последните думи.

— Само два месеца си в родния край — и вече ти дотегна! Може и аз да съм ти омръзнал?

— О, ти не си ми омръзнал — промълви усмихната тя. — Аз те обичам, черновежди казаче! Обичам те за това, че имаш кестеняви очи и щом ме погледнеш с тях, душата ми сякаш се усмихва и й става весело и хубаво; за това, че помръдваш приветливо черните си мустаци; за това, че вървиш по улицата, пееш и свириш на бандурата и е хубаво да те слуша човек.

— О, мило мое момиче! — извика момъкът, като я целуна и притисна по-силно до гърдите си.

— Чакай! Стига, Левко! Кажи най-напред приказва ли с баща си?

— Какво? — каза той като разбуден. — Да, че искам да се оженя за теб и че ти искаш да се омъжиш за мен. Приказвах — но тая дума „приказвах“ прозвуча някак тъжно в устата му.

— И какво?

— Какво можеш да направиш с него? Както обикновено, престори се, дъртакът, на глух: нищо не чува, а отгоре на това ме и хока, че съм скитосвал Бог знае де, че съм лудувал с момците по улиците. Но не тъжи, моя Халя! Давам ти казашката си дума, че ще го склоня.

— Стига да кажеш само една дума, Левко, и всичко ще стане, както искаш. Аз по себе си зная това: някой път ми се иска да не те послушам, а речеш една дума — и без да ща, правя, каквото ти пожелаеш. Гледай, гледай! — продължи тя, като сложи глава на рамото му и вдигна очи нагоре, дето синееше необятното топло украинско небе, забулено долу с къдравите клонки на изправените пред тях вишневи дървета. — Гледай, и там далеч блещукнаха звездици: една, втора, трета, четвърта, пета… Това са Божиите ангели, нали, които са отворили прозорчетата на светлите си къщички в небето и гледат към нас? Нали, Левко? Нали те гледат към нашата земя? Да имаха хората крила като птиците, че да хвръкнеш нататък — високо, високо… У, страшно е! Тук нито един дъб не може да стигне до небето. А разправят, че някъде, в някаква далечна земя, имало такова дърво, на което върхът шумолял в самото небе и срещу Великден Бог слизал на земята по него.

— Не, Халя, Бог има дълга стълба от небето до самата земя. Поставят я светите архангели срещу Великден; и щом Бог стъпи на първото стъпало, всички нечисти духове полетяват презглава, отиват на цели купчини в пъкъла и затова на Христовия празник по земята няма нито един зъл дух.

— Колко тихо се полюшва водата, като дете в люлка! — продължи Хана и посочи езерото, мрачно заобиколено от тъмна кленова гора, оплаквано от върби, потопили в него своите тъжни клони. Като немощен старец държеше то в студените си прегръдки далечното тъмно небе и обсипваше с ледени целувки огнените звезди, които мътно се рееха сред топлия нощен въздух, предчувствайки сякаш близката поява на блестящия цар на нощта. На хълма край гората дремеше със затворени капаци стара дървена къща; мъх и диви треви застилаха покрива й, къдрави ябълкови дървета се бяха разклонили пред прозорците; гората я прегръщаше със сянката си, метнала отгоре й дива злокобност; орехова горичка се разстилаше под нея и се спускаше към езерото.

— Помня като насън — каза Хана, без да откъсва очи от него, — че отдавна, когато бях още мъничка и живеех при майка си, за тая къща разправяха нещо страшно. Ти сигурно знаеш, Левко, разкажи ми го!…

— Остави това, хубавице моя! Малко ли работи разправят жените и глупавите хора. Само ще се разтревожиш, ще почнеш да се плашиш и не можеш заспа спокойно.

— Разкажи ми, разкажи, мили черновежди момко! — говореше тя, като притисна лице о бузата му и го прегърна. — Не, вижда се, че не ме обичаш, имаш друго момиче. Аз няма да се страхувам; ще спя спокойно нощем. Ако не ми разкажеш, тогава няма да заспя. Ще се мъча и ще мисля… Разкажи ми, Левко!

— Право казват хората, че в момичетата има скрит дявол, който подбужда любопитството им. Добре, слушай; някога, отдавна, сърчице мое, в тая къща живеел стотник. Той имал щерка, светла госпожичка, бяла като сняг, като твоето личице. Жената на стотника отдавна умряла и той решил да се ожени за друга. „Ще ме галиш ли, както досега, татко, когато вземеш друга жена?“ „Ще те галя, дъще, още по-силно ще те притискам до сърцето си! Ще те галя, дъще моя, ще ти подарявам още по-хубави обици и гердани!“

Довел стотникът младата си жена в своята нова къща. Хубава била младата жена, румена и бяла. Но тъй страшно погледнала заварената си дъщеря, че тя извикала, като я видяла, и цял ден думица не продумала лошата мащеха. Настъпила нощта: отишъл стотникът с младата си жена в спалнята; затворила се в стаята си и бялата госпожичка. Мъчно й станало, заплакала. Погледнала: страшна черна котка се промъква към нея; козината й гори, железните й нокти тракат по пода. От уплаха тя скочила на пейката — котката подире й. Оттам скочила на леглото — котката пак подире й и изведнъж — хвърлила се на шията й и почнала да я души. Тя извикала, откъснала я от себе си и я хвърлила на пода; пак се промъкнала страшната котка. Обзела я мъка. На стената висяла бащината й сабя. Грабнала я — цап по пода — лапата с железни нокти отскочила и котката с вой изчезнала в тъмния ъгъл. Цял ден младата жена не излязла от стаята си: на третия ден излязла с превързана ръка. Разбрала клетата госпожичка, че мащехата й е вещица и че тя е отсякла ръката й. На четвъртия ден стотникът заповядал на дъщеря си да носи вода, да мете къщата като проста селянка и да не влиза в господарските покои. Тежко било на клетото момиче, но нямало какво да прави — почнало да изпълнява бащината воля. На петия ден стотникът изгонил дъщеря си боса от къщи и не й дал късче хляб за из път. Тогава вече заридала госпожичката, като закрила лице с белите си ръце: „Погуби ти, татко, родната си дъщеря! Погуби вещицата твоята грешна душа. Нека Бог ти прости: а на мене, клетата, той не е отредил, както изглежда, да живея на белия свят…“ И ето — там — виждаш ли… — Левко се обърна към Хана, като сочеше с пръст къщата. — Гледай там, встрани от къщата най-високия бряг! От тоя бряг се хвърлила госпожичката във водата и оттогава изчезнала…

— Ами вещицата?… — боязливо го прекъсна Хана, устремила в него просълзените си очи.

— Вещицата ли? Бабите измислили, че оттогава в лунна нощ всички удавнички излизат в господарската градина да се греят на месечина; и стотниковата щерка станала най-главната от тях. Една нощ тя видяла мащехата си до езерото, нахвърлила се върху нея и с вик я завлякла във водата. Но вещицата и тук се отървала: превърнала се под водата на удавничка и така избягнала боя с тръстика, който щели да й нанесат удавничките. Женски приказки! Разправят още, че госпожичката всяка нощ събирала удавничките, гледала всяка от тях поотделно в лицето и се мъчела да познае коя е вещицата; но и досега не я била познала. И ако попаднел наблизо някой човек, веднага карала и него да отгатва — иначе заплашвала, че ще го удави. Ето какво разправят, моя Халя, старите хора!… Сегашният господар иска да строи на това място спиртоварна и изпратил нарочно тук спиртовар… Но — счуват ми се разговори. Нашите песнопойци се връщат. Довиждане, Халя! Спи спокойно и не мисли за тия женски измислици!

Като каза това, той я прегърна по-силно, целуна я и си отиде.

— Довиждане, Левко! — каза Хана, замислено загледана в тъмната гора.

Огромният огнен месец почна величествено да се изрязва от земята. Едната му половина беше още под земята, но целият свят вече се изпълни с някаква тържествена светлина. Езерото се посипа с искри. Сянката на дървесата започна да се отделя ясно върху тъмната зеленина.

— Довиждане, Хана! — чу се зад нея възглас, придружен с целувка.

— Върна ли се? — попита тя, като се огледа, но видя пред себе си непознат момък и се изви встрани.

— Довиждане, Хана! — чу се отново и отново някой я целуна по бузата.

— Довлекли са дяволите и друг! — рече ядосано тя.

— Довиждане, мила Хана!

— Сега пък трети!

— Довиждане! Довиждане! Довиждане, Хана! — и целувките я засипаха от всички страни.

— Та те са цяла дружина! — викаше Хана, като се измъкваше от множеството момци, които се надпреварваха да я прегръщат. — Как не им омръзна да се целуват непрекъснато! Скоро наистина не ще мога да изляза на улицата!

След тия думи вратата се затръшна и се чу само как щракна със скърцане желязното резе.

Към следващата част или към съдържанието

Дявол знае каква е тая работа! Почнат ли да правят нещо християните — мъчат се, мъчат се като ловджийски кучета след заек и пак няма управия, а дето се намеси дяволът, само завърти опашчето си — и веднага, не можеш да разбереш отде се е взело, сякаш от небето е паднало.

I. Хана

Звънлива песен се лееше като река по улиците на село ***. Беше часът, когато в блясъка на чистата привечер изморените от дневния труд и грижи момци и девойки шумно се събираха на групи да излеят веселието си в звукове, които винаги са неразделни от тъгата. И вечерта, винаги замислена, мечтателно прегръщаше синьото небе, като преобразяваше всичко в неопределеност и далечина. Здрачи се вече, а песните още не утихнаха. С бандура в ръце крадешком вървеше измъкналият се от песнопойците млад казак Левко, син на селския кмет. Казакът е с астраганен калпак. Той първи по улицата, подрънква с ръка струните и потропва с нозе. Ето, спря тихо пред вратата на една къща, потънала сред невисоки вишневи дръвчета. Чия е тая къща? Чия е тази врата? Като помълча малко, той засвири и запя:

Слънцето е ниско, вечерта е близко,

ела при мене, сърчице мое!

— Не, изглежда, че моята светлоока хубавица е заспала дълбоко! — каза казакът, когато изпя песента, и се приближи до прозореца. — Галя, Галя! Спиш ли, или не искаш да излезеш? Сигурно се страхуваш да не ни види някой или не щеш може би да покажеш бялото си личице на студа! Не бой се! Няма никой. Вечерта е топла. Но дори да се появи някой, аз ще те загърна със свитката^[1] си, ще те обвия с пояса си, ще те прикрия с ръцете си и никой няма да ни види. А ако повее хлад, ще те притисна по-близо до сърцето си, ще те стопля с целувки, ще надяна калпака си на твоите белички крачета. Сърце мое, рибко моя, огърлие мое! Погледни за миг. Пъхни през прозорчето поне бялата си ръчица… Не, ти не спиш, горделива девойко! — рече по-високо той и с такъв глас, с какъвто човек говори, посрамен от мигновено унижение. — Драго ти е да се гавриш с мене, сбогом!

Той се отдръпна, накриви калпак и гордо се отдалечи от прозорчето, като подрънкваше тихо струните на бандурата. В това време дървената дръжка на вратата се завъртя, вратата се отвори със скърцане и една девойка в своята седемнадесета пролет, обвита от здрача, плахо се огледа и без да пуска дръжката на вратата, престъпи прага. В полусветлия мрак пламтяха приветливо като звездици две ясни очи; блестеше червен коралов гердан и от орловите очи на момъка не се укри дори руменината, която свенливо изби по бузите й.

— О, не трепери, моя червена калино! Притисни се по-силно до мене! — говореше момъкът, като я прегръщаше, отхвърлил бандурата, провесена на дълъг ремък около шията му, и седна с девойката пред вратата на къщата. — Ти знаеш, че ми е мъчно и един час да не те видя.

— Знаеш ли какво мисля? — прекъсна го тя, като потопи замислен поглед в очите му. — Нещо сякаш постоянно ми шепне на ухото, че занапред ние няма да се виждаме тъй често. Не са добри вашите хора: девойките гледат завистливо, а момците… Дори забелязвам, че от някое време майка ми ме следи по-строго. Признавам си, че между чуждите ми беше по-весело.

Трепет на мъка мина по лицето и при последните думи.

— Само два месеца си в родния край — и вече ти дотегна! Може и аз да съм ти омръзнал?

— О, ти не си ми омръзнал — промълви усмихната тя. — Аз те обичам, черновеждо казаче! Обичам те за това, че имаш кестеняви очи и щом ме погледнеш, душата ми сякаш се усмихва и й става весело и хубаво; за това, че помръдваш приветливо черните си мустаци; за това, че вървиш по улицата, пееш и свириш на бандурата и е хубаво да те слуша човек.

— О, мила моя Галя! — извика момъкът, като я целуна и притисна по-силно до гърдите си.

— Чакай! Стига, Левко! Кажи най-напред, приказва ли с баща си?

— Какво? — запита той като разбуден. — Да, че искам да се оженя за теб и че ти искаш да се омъжиш за мен. Приказвах. — Но тая дума „приказвах“ прозвуча някак тъжно в устата му.

— И какво?

— Какво можеш да направиш с него? Както обикновено, престори се, дъртакът, на глух: нищо не чува, а отгоре на това ме и нахока, че съм скитосвал бог знае де, че съм лудувал с момците по улиците. Но не тъжи, моя Галя! Давам ти казашката си дума, че ще го склоня.

— Стига да кажеш само една дума, Левко, и всичко ще стане, както искаш. Аз по себе си зная: някой път ми се иска да не те послушам, а речеш една дума — и без да ща, правя каквото ти пожелаеш. Гледай, гледай! — продължи тя, като сложи глава на рамото му и вдигна очи нагоре, дето синееше необятното, топло украинско небе, забулено долу с къдравите клонки на изправените пред тях вишневи дървета. — Гледай, е там далеч блещукнаха звездици: една, втора, трета, четвърта, пета… Това са божиите ангели, нали, които са отворили прозорчетата на светлите си къщички в небето и гледат към нас? Нали, Левко? Нали те гледат към нашата земя? Да имаха хората крила като птиците, че да хвръкнеш нататък — високо, високо… У, страшно е! Тук нито един дъб не може да стигне до небето. А разправят, че някъде, в някаква далечна земя, имало такова дърво, на което върхът шумолял в самото небе и срещу Великден бог слизал на земята по него.

— Не, Галя, бог има дълга стълба от небето до земята. Поставят я светите архангели срещу Великден; и щом бог стъпи на първото стъпало, всички нечисти духове полетяват презглава, отиват на цели купчини в пъкъла и затова на Христовия празник по земята няма нито един зъл дух.

Като немощен старец държеше то в студените си прегръдки далечното тъмно небе и обсипваше с ледени целувки огнените звезди, които мътно се рееха сред топлия нощен въздух, предчувствувайки сякаш близката поява на блестящия цар на нощта. На хълма край гората дремеше със затворени капаци стара дървена къща; мъх и диви треви застилаха покрива й, къдрави ябълкови дървета се бяха разклонили пред прозорците; гората я прегръщаше със сянката си, метнала отгоре й дива злокобност; орехова горичка се разстилаше под нея и се спускаше към езерото.

— Помня като насън — каза Хана, без да откъсва очи от него, — че отдавна, отдавна, когато бях още мъничка и живеех при майка си, за тая къща разправяха нещо страшно. Ти сигурно знаеш, Левко, разкажи ми го!…

— Разкажи ми, разкажи ми, мили черновежди момко! — говореше тя, като притисна лице о бузата му и го прегърна. — Не, вижда се, че не ме обичаш, имаш друго момиче. Аз няма да се страхувам; ще спя спокойно нощем. Ако не ми разкажеш, тогава няма да заспя. Ще се мъча и ще мисля… Разкажи ми, Левко!

— Право казват хората, че в момичетата има скрит дявол, който подбужда любопитство им. Добре, слушай: някога, отдавна, сърчице мое, в тая къща живеел стотник. Той имал щерка, светла госпожичка, бяла като сняг, като твоето личице. Жената на стотника отдавна умряла и той решил да се ожени за друга. „Ще ме галиш ли, както досега, татко, когато вземеш друга жена?“ — „Ще те галя, дъще, още по-силно ще те притискам до сърцето си! Ще те галя, дъще моя, ще ти подарявам още по-хубави обици и гердани!“ Довел стотникът младата си жена в своята нова къща. Хубава била младата жена, румена и бяла. Но тъй страшно погледнала заварената си дъщеря, че тя извикала, като я видяла; и цял ден лошата мащеха думица не продумала. Настъпила нощта: отишъл стотникът с младата си жена в спалнята; затворила се в стаята си и бялата госпожичка. Мъчно й станало, заплакала. Погледнала: страшна черна котка се промъква към нея; козината й гори, железните й нокти тракат по пода. От уплаха скочила на пейката — котката подире й. Оттам скочила на леглото — котката пак подире й и изведнъж — хвърлила се на шията й и почнала да я души. Тя извикала, откъснала я от себе си и я запратила на пода; пак се промъква страшната котка. Обзела я мъка. На стената висяла бащината й сабя. Грабнала я — цап по пода — лапата с железни нокти отскочила и котката с вой изчезнала в тъмния ъгъл. Цял ден младата жена не излязла от стаята си: на третия ден излязла с превързана ръка. Разбрала клетата госпожичка, че мащехата и е вещица и че тя на нея е отсякла ръката. На четвъртия ден стотникът заповядал на дъщеря си да носи вода, да мете къщата като проста селянка и да не влиза в господарските покои. Тежко било на клетото момиче, но нямало какво да прави — почнало да изпълнява бащината воля. На петия ден стотникът изгонил дъщеря си боса от къщи и не й дал късче хляб за из пътя. Тогава вече заридала госпожичката, като закрила лице с белите си ръце: „Погуби ти, татко, родната си дъщеря! Погуби вещицата твоята грешна душа. Нека бог ти прости: а на мене, клетата, той не е отредил, както изглежда, да живея на белия свят…“ И ето — там — виждаш ли… — Левко се обърна към Хана, като сочеше с пръст къщата. — Гледай там, встрани от къщата най-високия бряг! От тоя бряг се хвърлила госпожичката във водата и оттогава изчезнала…

— Ами вещицата?… — боязливо го прекъсна Хана, устремила в него просълзените си очи.

— Вещицата ли? Бабите измислили, че оттогава в лунна нощ всички удавнички излизат в господарската градина да се греят на месечина; и стотниковата щерка станала най-главната от тях. Една нощ тя видяла мащехата си край езерото, нахвърлила се върху нея и с вик я завлякла във водата. Но вещицата се отървала пак: превърнала се под водата на удавничка и така избягнала боя с тръстика, който щели да й нанесат удавничките. Женски приказки! Разправят още, че госпожичката всяка нощ събирала удавничките, гледала всяка от тях поотделно в лицето и се мъчела да познае коя е вещицата; но и досега не я била познала. И ако попаднел наблизо някой човек, веднага карала и него да отгатва — иначе, заплашвала, ще го удави. Ето какво разправят, моя Галя, старите хора!… Сегашният господар иска да стори на това място спиртоварна и изпратил нарочно тук спиртовар… Но — счуват ми се разговори. Нашите песнопойци се връщат. Довиждане, Галя! Спи спокойно и не мисли за тия женски глупости!

Като каза това, той я прегърна по-силно, целуна я и си отиде.

— Довиждане, Левко! — каза Хана, замислено загледана в тъмната гора.

— Довиждане, Хана! — чу се зад нея възглас, придружен с целувка.

— Върна ли се? — попита тя, като се огледа, но видя пред себе непознат момък и се изви встрани.

— Довиждане, Хана! — чу се отново и отново някой я целуна по бузата.

— Довлекли са дяволите и друг! — рече ядосано тя.

— Довиждане, мила Хана!

— Сега пък трети!

— Довиждане! Довиждане! Довиждане, Хана! — И целувки я засипаха от всички страни.

След тия думи вратата се затръшна и се чу само как щракна със скърцане желязното резе.

Бележки

[1] Украинска горна дълга дреха. — Б.р. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Николай Гогол Майска нощ или удавница (1) Николай Гогол Майска нощ или удавница (1)

Метаданни

Данни

Вечери в селцето край Диканка

Информация

История

Сваляне / Връзки