Джоана Линдзи
Отдай ми любов (43)

Глава четиридесет и трета

Ерика се затича към крепостната врата на замъка Уиндхърст, но точно в този миг насреща й се зададе кралската свита. Наложи се да ги изчака да преминат през вратата, затова се отдръпна и, облегната на студената каменна стена, притвори очи, за да прикрие напиращите сълзи. Имаше чувството, че животът отново е изгубил смисъл за нея, а душата й се разкъсваше от мъка. Вината й пред Селиг не бе забравена и тя с нищо не можеше да промени нерадостната си участ.

Той не е мислил, че я обижда, а само се е стараел да й се отплати за помощта, която е търсел в Гронууд… Нима Селиг, нейният любим съпруг, е искал да предложи тялото си като разменна монета? Какви са били тези жени, които са го научили така да им се отплаща? О, богове, може би той не е знаел какво говори, може би, измъчен от раната и изгарящ от треската, не е бил на себе си… Защо не е разбрала какво е изпитвал той в онези ужасни мигове? Защо не му бе помогнала, вместо да изпада в гняв и да го измъчва още повече?

И защо той си въобразява, че тя е способна да се смее злорадо, докато той страда под ударите на камшика? Селиг наистина вярва, че е било така. Ерика си припомни думите му: „Никога няма да се засмееш отново“. Тогава, когато ги чу, младата жена си бе помислила, че той много държи на тази своя закана и се оказа, че не е сгрешила. Но и това ли може да се обясни с трескавото му състояние край онази ужасна яма в Гронууд? Нима той си е въобразил, че е чул нейния смях, и сега го счита за истина? Ерика Безсърдечната. Той е вярвал, че тя няма сърце в гърдите си… Тогава как е могъл да я докосва, да я прегръща? И как би могла тя да го разубеди, когато е напълно уверен в правотата си?

— Ей, ти — сепна я някакъв вик, — кой е онзи келтски рицар, застанал до крал Алфред?

Гласът звучеше властно. Лицето на непознатия изглеждаше като лице на надменен господар, свикнал да му се подчиняват всички наоколо. Мъжът бе от свитата на краля, придружаван от още двама рицари. Тримата очакваха нейния отговор. Изведнъж зад тях се появиха много каруци и воини на коне, които скриха от погледа й тримата благородници.

Но като се досети, че я питаха за някакъв келтски рицар, тя разбра кого имат предвид и побърза да им отговори:

— Това е моят съпруг, Селиг Благословения, но той е келт само по майчина линия. Баща му е викинг.

— Вие двамата, да не би да сте датчани?

Въпросът бе зададен с такова отвращение, като че ли да си датчанин е някакво престъпление, но Ерика бе твърде измъчена, за да обръща внимание на думите му.

— Той е норвежец — уморено отвърна Ерика и се отдели от крепостната стена. — Тук само аз съм датчанка.

Ерика се отдалечи бавно от крепостната врата и постепенно се успокои като се постара да забрави за досадните непознати конници. Трябваше да се усамоти някъде, далеч от тази шумна тълпа, за да реши какво да прави. Но в този миг видя Селиг в двора на замъка, вперил погледа си в нея… Тогава Ерика се обърна и отново закрачи към крепостната врата.

Лорд Дъруин я проследи с присвити очи.

— Нещо не ми харесва тук — промърмори той и се обърна към един от своите придружители. — Намери Огден и му кажи да я проследи. Ако трябва, да вземе още някого със себе си, но да не я изпуска от очи. Ако се наложи да се предприеме нещо друго, Алдуин ще им донесе заповедта ми.

Първият мъж се зае да намери останалите трима, които бяха влезли в Уиндхърст заедно с лорд Дъруин. С него остана само Алдуин, който побърза да попита господаря си:

— Не можа ли да познаеш чернокосия викинг, застанал до крал Алфред? Това е онзи мъж от пратеничеството на краля, когото оставихме миналия месец в гората, защото го помислихме за мъртъв. Сега Огден носи неговия меч.

— Значи той е бил един от кралските пратеници — ахна Алдуин. — Не, не може да бъде. Да не би да има брат близнак?

— Тогава защо Алфред толкова бързо приключи с обиколката си из западните земи и се върна в Уиндхърст, а сега разговаря с онзи чернокос келт, който би трябвало отдавна да е мъртъв? Не ми се вярва да е негов близнак.

— Тогава трябва по-бързо да изчезваме оттук.

— Не ставай глупак. Ако ще ме обвиняват в нещо, трябва да го зная. Само онзи викинг може да ме обвини в престъпление. Затова не трябва да се доближаваш до мен, докато не ти заповядам. По-добре да отвлечеш жената, за да можем да го принудим да оттегли обвиненията си срещу нас. Има ли къде да я скриеш?

— Ще се намери къде.

Дъруин кимна.

— Имам предчувствието, че скоро ще разберем дали кралят е узнал, затова стой наблизо, за да чуеш, когато те повикам на помощ. Ще решиш сам дали е необходимо да отвлечем жената. Нали ще се справиш?

— Да.

— Добре. А сега да потегляме — Дъруин тръгна, но се обърна и добави: — Алдуин, ако до довечера не се върна от Уиндхърст, убий съпругата му.

Дъруин си проправи път през тълпата, но не за да се приближи до краля, а за да бъде забелязан от всички. Както предполагаше, Алфред и викингът се насочиха към него веднага, щом го видяха. Дъруин запази самообладание. Неговата дума тежеше повече от думата на един викинг. И кой би повярвал на един чужденец?

Всичко стана точно така както бе очаквал. Лорд Ройс превеждаше на Селиг, тъй като той не разбираше саксонски, а Дъруин не благоволи да говори на келтски.

Предвижданията му се оправдаха напълно. Бе обвинен в най-тежкото престъпление — убийство на кралски пратеници. Разбира се той отрече всичко. Престореното му възмущение и гняв бяха достойни за възхищение. Крал Алфред бе недоволен. Не знаеше на кого да вярва, защото все пак нямаше никакви доказателства за вината на лорд Дъруин.

Но това, което лорд Дъруин не очакваше, бе силният удар на вбесения викинг, който го повали на земята. Тогава чу обяснението на Ройс:

— Ти отрече обвиненията, а това означава, че го обвиняваш в лъжа, лорд Дъруин. Затова той те предизвиква на двубой.

— Това е оскърбление! Не може да очаквате от мен да се бия с този проклет варварин…

— Говориш за мой роднина, затова внимавай в думите си, иначе ще трябва да се биеш с мен. И честно казано, милорд, аз съм склонен да му повярвам, особено след като знам причината, поради която ти си искал да осуетиш сватбата между бившата годеница на сина ти с някой от датските благородници. Постъпил си глупаво, като не си казал на краля за несъгласието си за този брачен съюз.

— Щях да го кажа, ако знаех. Но аз не знаех нищо, вече ти казах! Нищо не бях чул, преди да дойда в двора на краля.

— Ти така казваш. Но Селиг те обвинява в убийство и тъй като те предизвика да се биеш с него, вече няма значение кой говори истината и кой не, нали така? Ще приемеш ли двубоя, или ще се оставиш шуреят ми да те съсече, загдето го нарече лъжец? Уверявам те, че той няма да се поколебае да го стори.

Дъруин бързо скочи на крака и с треперещ глас каза:

— Приемам, но трябва да отдъхна след дългото пътуване. Вече не съм толкова млад.

Ройс чу как Гарик и Тургайз изсумтяха презрително зад гърба му — лорд Дъруин все още нямаше четиридесет години. Лордът се изчерви, което показа, че и той ги бе чул. Сега Алфред трябваше да реши.

— Давам ви три часа, милорди. Лорд Дъруин може да си отпочине, да хапне нещо и да наостри оръжието си. Но няма право да напуска Уиндхърст без мое позволение. Нито пък ще приема откуп в отговор на това предизвикателство. Двубоят ще се състои, освен ако някой от двамата не оттегли обвиненията си.