Джоана Линдзи
Отдай ми любов (24)

Глава двадесет и четвърта

Селиг правилно беше преценил, че му остава много малко време за преобличане. Въпреки това, когато приключи с тоалета си, младият викинг изглеждаше великолепно. Гамашите му от еленова кожа бяха привързани с черни кожени ивици. Снежнобялата риза, без ръкави, беше стегната на кръста му с широк кожен колан, чиято катарама бе украсена с драконова глава според обичая на норвежките викинги.

Черните му ботуши от мека кожа бяха с обърната навън бяла козина. Късата черна мантия бе прикрепена на раменете му със златни клипсове. Едрите му бицепси бяха обхванати с кожени ленти, закопчани с катарами с неизменните драконови глави, с искрящи рубини вместо очи. Лентите прилягаха плътно към мускулестите му ръце. Това бе очебийно доказателство, че вече се възстановява и отново ще бъде оня строен и напет викинг, любимецът на всички жени от имението.

Върху масивен медальон от злато бяха гравирани три вълка с рубинови очи. Медальонът се крепеше на златна верижка, която може би беше по-дебела от веригите, с които беше окована Ерика.

При всяко движение на Селиг върху раменете му потрепваше гъстата гарвановочерна коса, блестяща след банята — злощастната Ерика трябваше и тази сутрин да присъства на утринното къпане на своя похитител, макар и с лице, извърнато към стената. Контрастът между бляскаво черната коса и снежнобялата риза беше зашеметяващ.

Младото момиче не можеше да се сдържи и забрави за решението си повече да не му проговори:

— Тези три вълка, да не би да са някакви семейни символи?

Селиг бе зает с поставянето на поредния пръстен и дори не я удостои с бегъл поглед.

— Не, но като дете у дома отглеждах две вълчета — сухо отвърна той.

Това съвсем не я изненада, защото тя бе довлякла едно дребно току-що родено вълче, когато беше осемгодишна, но баща й бе забранил да го отглежда в къщата им.

— Тогава защо вълците на медальона са три?

— Третото вълче смени другите две, след като те пораснаха.

— Третият вълк още ли е жив?

— Да — отговори той и се приближи до нея. — А сега, момиче, подай ми веригата.

Тя отгатна намерението му и извика:

— Не е необходимо да ме оковаваш за стената, преди да излезеш от стаята. Достатъчно е да заключиш вратата.

Селиг се усмихна с онази ослепително красива усмивка, която винаги предизвестяваше опасност за младото момиче.

— Откога започна да си въобразяваш, момиче, че можеш сама да решаваш?

Всичко се дължеше на спречкването помежду им, всичко бе заради онази проклета целувка. И тя отлично разбираше това.

— Лъжеш се, момиче — той отново бе отгатнал мислите й. Или може би я издаваше лицето й? — Ще дойдеш с мен долу, в залата.

Това бе последното, което би очаквала да чуе.

— В залата?

— Да.

Малка глътка свобода, макар и за кратко. Неочакваната награда би трябвало да я изпълни с подозрения, но тя бе прекалено щастлива, за да се усъмни в намеренията му.

Ерика откопча своята „огърлица“ и му подаде края на веригата. Но Селиг не я взе, а посегна към другия край на веригата, закачен за „огърлицата й“, и я освободи, без да прилага някакво по-значително усилие. Девойката веднага почувствува как й олекна.

— Като че ли вече си оздравял? — запита тя, все още задъхана от радостното вълнение.

— Не съвсем, но достатъчно, за да мога да посрещна краля — весело отвърна младият викинг.

Но в следващата минута веригата отново бе закачена към нашийника. Ерика не можа да проумее дали той всъщност не си играе с нея, или само проверява дали ще може бързо да я отвързва и завързва, за да не се налага Ивар да идва всяка сутрин и всяка вечер в стаята.

Девойката беше толкова разочарована, че дори не забеляза как китката му се плъзна по веригата, която се залюля и я удари по коленете. Тогава Селиг уви края на веригата около китката си и тръгна към вратата, като я теглеше след себе си като куче на каишка.

Ерика дори не се опита да негодува, поне докато не се озоваха до стълбището. Когато той спря и погледна надолу, тя се дръпна назад и веригата между тях се изпъна.

— Сега можеш да ми свалиш веригите. Аз…

Селиг се обърна и я изгледа с повдигнати вежди.

— Нали те предупредих, че ще трябва да свикваш с веригите?

— Не те разбирам — намръщи се тя.

— Мислиш си, че ще бъдеш подложена на същите мъчения, които аз бях принуден да изтърпя заради теб, Ерика Безсърдечната? — отново се появи онази усмивка, след която девойката винаги заставаше нащрек. — Не, такова зло не мога да причиня на жена, дори и на теб. Има други начини, като например болката от унижението и срама — той рязко дръпна веригата и тя залитна към него. — И се постарай да не изоставаш.

Нямаше да я изтезава физически, но щеше да я измъчва душевно. Най-после Ерика бе узнала какви са намеренията му. Отмъщението му нямаше да е банално. Това би било много примитивно за особа като нея. Само унижения при всеки удобен случай, докато гордостта й напълно се стопи. Девойката би предпочела физически мъчения, но не решаваше тя. Той бе направил избора си и сега цялата му мисъл бе заета с префинените кроежи за отплата. Този надменен викинг щеше да се опита да стъпче гордостта й, но тя нямаше да се остави.

Селиг бавно слизаше по стълбите. Въпреки нежеланието си, Ерика трябваше да върви съвсем близо до него, за да не привлече вниманието на присъстващите. Но макар и умело да се преструваше, че го следва „доброволно“, двамата представляваха комична гледка, защото бе привързана към него като куче на каишка.

Щом влязоха в залата, Ерика се изчерви, но успя да задържи главата си гордо изправена. Не отбягна нито един поглед, дори и когато се окажеше лице в лице с някой от неговото семейство. Всички вече бяха заели местата си около дългите маси, а в центъра на залата бе поставена огромна бъчва с гъстото и тъмно английско пиво.

Лейди Брена ги изгледа с неодобрение. Кристен стисна устни, за да овладее раздразнението си. Но лорд Ройс най-искрено се забавляваше. Бащата на Селиг остана сдържан, с безизразно лице.

Останалите присъстващи замряха по местата си, когато странната двойка се появи в залата. Ерика се опита да се самозалъже с утешението, че хората, заслепени от блясъка на Селиг, едва ли ще й обърнат внимание, особено сега, когато бе принудена да навлече тези раздърпани слугински дрехи. Сиво-кафеникавата роба бе доста къса за нея и глезените й оставаха непокрити. Освен това, робата бе твърде тясна за едрите й гърди, макар че отгоре си бе сложила кафяво наметало, прекалено широко и привързано с въже вместо с колан.

Селиг се насочи към масата на семейството си. Всички бяха седнали, само Гарик стоеше прав, стъпил с единия крак на пейката, опрял ръце на кръста си. Селиг спокойно седна на другата скамейка, като че ли току-що бе станал от масата и сега отново заема мястото си. Ерика застана зад гърба му, без някой да й каже какво да прави.

Когато брат й се настани до масата, Кристен скочи от мястото си, може би защото изправена в цял ръст можеше да изгледа брат си с още по-силно презрение.

— Това е нетърпимо, Селиг — започна тя.

— Няма ли да ме запиташ за здравето ми, сестричке?

Тя успя да преглътне всички гневни думи, които се бе приготвила да му каже в лицето, и вместо това само процеди през зъби:

— Болката ти утихва ли?

— Постепенно ме отпуска.

Внезапно Кристен удари с ръка по масата и се наведе напред.

— Тогава пак ще ти кажа, че това, което правиш, е нетърпимо. И не се опитвай да ми възразяваш, безмозъчни глупако. Смяташ ли да я представиш на краля?

Селиг пренебрежително сви рамене.

— Все пак не е толкова необичайно да се срещне окована робиня, нали?

При тези думи Ерика трепна и се извърна, за да не слуша този разговор, но младият мъж заговори със сестра си на келтски, а Ерика не разбираше този език.

— По-обичайно е да се види мъж във вериги — съгласи се Кристен, — но последната жена, окована във вериги в този замък, бях аз. И дори крал Алфред да не я забележи, какво ще й попречи да поиска помощ от него? И не мисля, че той няма да се вслуша в думите на една датчанка, тъй като точно сега е особено внимателен с датчаните.

В този момент в спора се намеси и Ройс. Кристен все още не му беше простила за боя и се държеше хладно с него, затова той се почувства задължен да я подкрепи.

— Тя е права — обърна се той към зет си. — Алфред може да поиска от теб да освободиш девойката. А не е много разумно да се отказва на краля без основателни причини.

— Аз ще му обясня защо съм постъпил така — настоя Селиг.

— Колкото и да ти се струва невероятно, кралете не считат, че отмъщението е основателна причина.

— Особено когато е застрашен мирът в кралството им — добави Кристен.

— И не желаят да губят най-добрите си воини в лични междуособици — продължи Ройс, окуражен от думите на жена си, — защото се нуждаят от тях.

Спорът се разгорещяваше, но нито Брена, нито Гарик се намесиха. Гарик се приближи до Ерика.

— Нима синът ми те е превърнал в своя „любима“ робиня?

Определението „любима“ раздразни младото момиче много по-силно от думата „робиня“, понеже Селиг се отнасяше към нея като към любимо домашно животно, безопасно и кротко, но прекалено глупаво, за да го оставят да се разхожда само навън от къщата, макар и с каишка на врата.

Бащата на Селиг я заговори за пръв път, макар че често бе посещавал сина си в стаята му. Тя се запита дали и той е жесток като сина си и дали думите му не са израз на желанието му да я унижи още повече. Но по лицето му не можа да отгатне намеренията му.

— Той си мисли, че аз съм негова робиня.

Гарик леко се усмихна.

— Същите чувства изпитваше и жена ми. Тя и досега не иска да признае, че е била моя робиня.

Ерика не можа да повярва на ушите си. Нима и двете — и майката, и дъщерята — са били робини на мъжете, за които по-късно са се омъжили? Следователно красивият викинг просто следваше семейната традиция…

Тази мисъл я накара да потръпне от ужас. Не искаше да я сполети съдбата на майка му и сестра му, не искаше да стане жена на своя похитител. Никога нямаше да допусне това. Никога.

— Но много скоро се оказа, че тя ме е поробила и духом, и телом — продължаваше Гарик със спомените си. — Знаеш ли как се поробва един мъж, момиче?

— Не ме интересува.

— С непоколебима воля и несломима гордост. Брена беше огън и лед, смела и силна като воин. Първо спечели възхищението ми, а след това и сърцето ми. Ти би ли пречупила гордостта си?

— Не — рязко отсече Ерика. — Но заради самата мен, а не за да спечеля възхищението му.

— Не мога да разбера защо си толкова разгневена.

— Гневът е само малка част от това, което изпитвам към твоя син — прошепна тя.

Гарик я изгледа замислено.

— Той наистина се държи внимателно с теб.

— Искаш да кажеш, че досега не е взимал за робиня жена, която преди това е заповядала да го бичуват?

— Не ме дразни, дете — смъмри я той. — Искам да кажа, че синът ми никога досега не е наранявал жена. Той винаги е обожавал жените.

— Освен мен.

— Освен теб — съгласи се Гарик.

Девойката помисли, че разговорът им бе приключил. Зад гърба им разгорещеният спор продължаваше. Бащата на Селиг все още стоеше до нея.

— Моята дъщеря те защитава много пламенно — забеляза той.

Ерика неволно се засмя.

— Твоята дъщеря не би помръднала и пръста си, за да ми помогне. Тя просто изпитва отвращение към веригите.

— Не знам защо Кристен те защитава толкова енергично. Поведението на брат й я обърка.

— Но не и теб, нали?

— Не съвсем.

— Искаш да кажеш, че мъжете разбират отмъщението по-добре от жените? Съмнявам се в това.

— И ти ли жадуваш за мъст?

— Нито веднъж не съм помисляла за отмъщение — отговорът й изненада дори самата нея. — Копнея само да бъда свободна, но рано или късно навярно и аз ще поискам да си отмъстя.

— Да се надяваме, че дотогава ще бъдеш свободна — той се замисли и изведнъж попита: — Можеш ли да му простиш? Синът ми не е жесток и груб човек. Затова сега сестра му е толкова изненадана. Струва ми се, че ще съжалява за постъпките си.

— Можеш да му заповядаш да промени поведението си.

Гарик се усмихна горчиво.

— Ако ти, Ерика от Гронууд, не си забелязала досега, то трябва да ти напомня, че синът ми е достатъчно зрял, достигнал вече онази опасна възраст, когато синовете не се подчиняват на бащите си. Мога само да го посъветвам.

— А ще го направиш ли?

— Не. Аз и жена ми решихме да не се намесваме.

Краткотрайната й надежда угасна. Сърцето й се изпълни с горчивина, тя се извърна от него и погледна към останалите. Но почти всички бяха излезли, бяха останали само Ройс и Селиг. Селиг я наблюдаваше и очевидно бе чул разговора между нея и баща си. Тя предизвикателно вирна глава, но усети как веригата се опъна и бе принудена да я сведе. Той отново бе навил около китката си края на веригата и ако продължаваше да я дърпа, Ерика щеше да политне върху него. Но младият мъж се спря, едва когато лицето й достигна на сантиметри от неговото.

Ерика видя, че на масата зад Селиг бе поставен голям поднос с храна, въпреки че беше рано за обяд. Откакто се бяха завърнали в замъка, младият мъж бе изял храна, достатъчна, за да насити цяла армия, но изглежда жените в Уиндхърст бяха решили да го угояват до пръсване.

— Ако ме наречеш „господарю“, можеш да седнеш до мен и да обядваш с нас.

Тя го изгледа с присвити очи.

— Никога не бих те нарекла така.

Той се ухили злобно.

— Тогава ще застанеш на колене и ще ядеш от ръката ми.

Ерика се учуди, че не бе добавил думите „като куче“.

— Благодаря за тази милост, но предпочитам да не ям.

— Трябва да ядеш, защото храната ти е нужна, за да живееш. Докато дрехите не са ти чак толкова необходими.

Кръвта се отдръпна от лицето й. Беше способен да го направи. Щеше да я съблече гола пред всички. Какъв по-добър начин да я унижи докрай.

Но младото момиче нямаше намерение да му се подчини, макар че рано или късно той щеше да направи това, което бе решил, независимо от съпротивата й.

— Ако искаш, съблечи ме — нехайно отвърна тя.

— Ще направя това, което аз реша, момиче.

Селиг видя как тя се вцепени, готова за най-лошото, и се засмя. Бе удържал победа над нея и това го изпълни със задоволство, толкова силно, че приличаше на сексуално изживяване. Нямаше да се откаже от отмъщението си, дори и да си навлече гнева на краля.

— Но днес — продължи той — няма да решавам съдбата ти. Сестра ми ме убеди, че не е в мой интерес да те покажа на краля окована във вериги. Ще изчакам, докато той замине. Тогава или ще ядеш от ръката ми, или ще ме наричаш „господарю“.

Ерика се надяваше, че кралят ще премести двора си в Уиндхърст. Не смееше да мисли за съдбата, която я очакваше, след като кралят напусне замъка.