Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Викинг (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Surrender My Love, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 230 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Корекция
maskara (2009)
Сканиране
?
Сканиране
bobych (2008)
Допълнителна корекция
hrUssI (2012)

Издание:

Джоана Линдзи. Отдай ми любов

ИК „Калпазанов“, Габрово, 1994

Американска. Първо издание

Технически редактор: Мариета Савунджиева

Коректор: Лидия Николова

ISBN: 954-17-0066-7

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Соня)
  3. — Корекции от hrUssI

Глава петнадесета

Денят премина така както Ерика бе очаквала. Кристен яздеше белия си жребец редом до съпруга си, а това означаваше, че опасната датчанка не можеше да бъде оставена сама в каруцата с беззащитния Селиг. Беззащитен? Той може би наистина беше по-слаб и от едно невръстно дете, но думите му бяха по-страшни от всяко оръжие.

Ерика бе благодарна на съдбата поне за това, че не я принудиха да остане с него, макар че трябваше да ходи пеш. Ако й бяха върнали, обувките, нямаше да се измъчва толкова.

Не бе сигурна, че го бяха направили умишлено, защото не Кристен, а Торолф върза единия край на дългото въже за дъното на каруцата, а с другия превърза китките й. Съмняваше се дали той въобще бе забелязал, че пленницата е боса, тъй като долната й риза бе доста дълга. Кристен навярно бе забравила, че предния ден бе събула обувките на Ерика. Или пък смятаха, че боса и с изранени нозе трудно би побягнала.

Селиг внимателно гледаше, докато я завързваха за каруцата, и Ерика гордо вдигна глава и не поиска да й върнат обувките. За щастие конете се движеха бавно, но каменистата земя израняваше краката й.

Пленницата крачеше отстрани на каруцата и не можеше да вижда легналия в нея Селиг, нито пък той нея. Часовете се нижеха бавно и силите й започнаха да се изчерпват. Не падна нито веднъж, но умората постепенно я надвиваше. Слънцето печеше все по-силно и нещастницата бе плувнала в пот.

Наближаваше пладне, когато саксонският лорд насочи коня си към нея и мълчаливо й подаде мях с вода. Селиг бе казал, че зет му мрази датчаните, но когато Ройс я погледна, не видя омраза в очите му. На лицето му се четеше любопитство, дори объркване, но нямаше и следа от онази враждебност, с която я посрещнаха всички останали.

Тя му върна мяха, но за нейна изненада той не се отдалечи, а попита:

— Кой те удари?

Разбира се, досети се Ерика, забелязал е подутината на бузата й. Отокът се бе увеличил и достигаше до окото й. Усещаше тъпа болка.

— Съпругата ти — отвърна пленницата.

На лицето му не трепна нито един мускул.

— Навярно отново е била побесняла.

Наистина беше побесняла. Ерика никога нямаше да забрави острието на кинжала, насочено към гърлото й.

— Очаквах, че ще се нахвърли върху мен — добави тя.

— Наистина ли? Защо?

Тя го изгледа и се замисли дали Ройс я разпитва само от любопитство, или има някаква скрита причина. Поколеба се за миг, преди да му каже истината:

— Подозирам, че дотогава не бе видяла раните по гърба на брат си.

— Ах, да, от камшика. А защо си заповядала да го бият?

Последният му въпрос бе неочакван за нея. Нима Кристен не му бе разказала всичко?

— Той бе обвинен, че е вражески съгледвач. Когато го разпитвах, отговорите му бяха много неясни и пораждаха съмнения — това не беше цялата истина и не обясняваше причината за съдбоносното й решение, нямаше дори намек за обидата, която Селиг й бе нанесъл като безцеремонно бе поискал да сподели леглото й. — Защо всички вие намирате боя с камшик за толкова необичаен? Нима, ако беше на мое място, ти щеше да постъпиш другояче?

— Сигурно щях да постъпя като теб, но аз съм мъж и ангелската красота на Селиг нямаше да повлияе на решението ми.

— Не разбирам каква е разликата… — колебливо възрази тя.

— Нима? Всички жени са луди по него. Те го обожават и никога не биха го наранили.

И тя не би си позволила, мина й през ума, ако обстоятелствата бяха по-различни. Вече започваше да се дразни, че според мнението на всички наоколо, ако съдбата на Селиг Благословения зависеше от жена, то никой не би трябвало да го докосне с пръст. Спомни си как незаслужено я бе обидил. Само мъж с прекалено високо самочувствие би си позволил подобна наглост.

— Значи признаваш вината си?

— Какво? — Ерика го изгледа слисано, докато най-после си спомни, че Ройс сигурно говори за боя с камшика. — Не… аз… той ме обиди и аз не успях да се овладея.

Ройс отметна глава и се засмя. Ерика стисни зъби. За нищо на света не би си признала истината.

— Никак не е смешно — каза тя.

— О, за бога, наистина е смешно. Не си могла да се овладееш? Това обяснява всичко.

Той намекваше, че нищо друго не може да се очаква от една жена и тя се почувства засегната. Бе загубила самообладание само за миг. Ако не беше злополуката с племенника й…

Селиг ги наблюдаваше с присвити очи. Не му харесваше, че Ройс проявява интерес към неговата пленница, още повече, че от каруцата не можеше да чуе разговора им. Още по-малко му се нравеше мисълта, че зет му би могъл да я освободи, а той не можеше да му попречи. Можеше да се стигне до схватка между неговите бойци и бойците на Ройс, което Селиг не искаше да допуска. Тя не трябваше да бъде свободна, преди да си отмъсти за всичко, което бе преживял в замъка й.

Селиг не ги изпускаше от погледа си и видя как тя изведнъж се разгневи и престана да говори с Ройс. Младият викинг имаше свръхестествената способност да усеща чувствата на жените, дори и на тези, които мразеше. Не, не жените, а само тази, тъй като досега не бе изпитвал омраза към нито една жена. Това чувство бе непознато за него. Особено ако трябваше да мрази такава красавица като тази датчанка. В този миг сестра му се приближи към него и каза, че според нея пленницата прекалено дълго е вървяла пеша и ще бъде по-добре, ако й дадат кон.

Почувства как в гърдите му се надигна жал към нещастницата, но веднага се ужаси от чувствата си. Не можеше да повярва, че изпитва съжаление към жената, която му бе причинила толкова страдания. Трябваше да си припомни, че за него тя не бе само една слаба и крехка жена, а безмилостна и жестока вещица. Щеше да му бъде по-леко, ако можеше да забрави, че тя е жена, но това бе невъзможно.

Селиг отхвърли предложението на Кристен.

— Нима искаш тя да припадне от слабост? — остро запита сестра му. — На мен ми е безразлично, но тя едва ходи.

— Тя не е чак толкова слаба, колкото изглежда. Остави я. Когато се изтощи съвсем, ще я качиш на кон.

Той все още не можеше да си прости моментната слабост, но си обеща това повече да не се повтаря. Всъщност тайно се надяваше, че тя скоро ще рухне. Твърдо бе решен дотогава да не позволи да я качат на каруцата. Нямаше да чака дълго. Макар че въжето бе разхлабено, тя трябваше да го повдига, за да не се спъне в него. Но с всяка крачка силите й се топяха. Мъчително бе дори да я гледа, но продължи да я следи с поглед, за да не пропусне мига, в който ще се строполи на земята.

Селиг лежеше, бавно се пресягаше към изобилната храна и се наслаждаваше на мъките на датчанката. Дори бе забравил за собствените си болки, докато наблюдаваше страданията на Ерика Безсърдечната. Девойката нито веднъж не отправи поглед към него, което не беше никак лесно, тъй като вървеше зад каруцата с лице към него.

Тя се препъна и в този миг погледите им се срещнаха. Той разбра, че тя сякаш бе прочела мислите му. Все още се държеше на крака, но Селиг виждаше, че всеки миг ще рухне на земята.

Даде й знак с ръка да се качи в каруцата. Но тя само гордо вдигна глава. От устните й не се отрони нито звук. Младият мъж се скова от изненада и в миг отново усети болките в гърба. Беше вбесен от безсилието си, от това, че не може да я грабне на ръце и да я метне в каруцата. Тя знаеше, че той няма сили да направи това и затова му се противопоставяше.

Селиг извика Ивар, който яздеше недалеч, и му заповяда:

— Доведи я!

Ивар мълчаливо се насочи към нея, но Ерика започна да вика. Воинът я грабна, без да слиза от коня, и грубо я стовари в каруцата. Тя падна на колене, но тъй като ръцете й бяха вързани, не можа да запази равновесие и политна напред. Остана да лежи по корем. За щастие лицето й не бе наранено, но за съжаление отново се бе озовала близо до своя мъчител. Тази сутрин бе изтърпяла достатъчно мъки, ала все пак предпочиташе телесните страдания пред опасността да остане насаме със Селиг.

Ерика се опита да се изправи и да слезе от каруцата, но кратката му заповед я прикова на място.

— Не мърдай!

Нима бе прочел мислите й? Явно беше много ядосан, че не се бе подчинила на желанието му. Но тя беше пленница, а не робиня и не бе длъжна да се подчинява на заповедите му. Не беше необходимо да търси повод, за да увеличи страданията й. Можеше да я измъчва и никой нямаше да му попречи.

Ерика стисна зъби, потисна непокорството си и му обърна гръб. Беше негова пленница. Ако му се противопоставеше, това щеше да задоволи гордостта й, но нямаше да облекчи участта й. Но имаше и още нещо, заради което не искаше да бъде сама с него в каруцата.

Селиг бе твърде слаб и не можеше да й причини болка, но дълбоко в сърцето си тя усещаше необясним страх. Страхът не бе породен от мисълта за мъките, които би могъл да й причини, а от нещо, свързано със самия него, с близостта му. Дори можеше да го докосне… и искаше да го докосне. О, небеса, това беше безумна мисъл. Внезапно усети как той хвана лявата й плитка и я задърпа към себе си. Сега почти се допираше до него. Бе увил плитката й около юмрука си и тя не можеше да помръдне.

Не бе необходимо да я влачи за косата, ако искаше да я накара да се приближи към него. Просто трябваше да я помоли или да й заповяда. И в двата случая щеше да се подчини, защото нямаше друг изход. Помисли си да му каже това, но преглътна думите си. Лицето му я хипнотизираше. Думите му бяха гневни, но изразът на лицето му бе спокоен и дори излъчваше задоволство.

— Сега май не изглеждаш много добре, нали, момиче? — изрече той, макар че това не беше истина.

Независимо че дрехите й бяха мръсни, и лицето й бе потънало в прах и пот, тя го привличаше неудържимо. Мръсотията не можеше да помрачи пищната й красота, която въпреки нежеланието му го вълнуваше. Ала тя не трябваше да узнае това и Селиг бързо добави:

— Нито пък си толкова високомерна и недостъпна.

Кой знае защо, Ерика се изчерви. Беше й все едно как изглежда, макар да знаеше, че никога не бе изглеждала по-зле. Косата й бе разрошена и сплъстена от потта и праха. Цялата бе покрита с мръсотия, а лицето й бе набраздено от черни ивици. Усещаше, че от нея се разнася неприятна миризма, и това я измъчваше най-много.

Макар че младият викинг бе много изтощен, с изпито лице и тъмни кръгове под очите, той все пак беше красив. А тя имаше раздърпан вид и приличаше на блудница. Той искаше да я унизи и да й покаже каква съдба я очаква занапред.

Няма да му позволи да си играе с нея.

— По-добре ме убий още сега и сложи край на мъките ми — гордо изрече тя.

Досега не бе срещал толкова смела жена, като се изключеха майка му и сестра му. Селиг бе силно изненадан от думите й, но не се издаде, а само й се усмихна.

Искаше й се да не се бе усмихвал. Усмивката го правеше, още по-красив, а това я плашеше.

— Не, няма да те убия — отвърна той. — Нито ще можеш да се откупиш от мен. Ще те измъчвам безкрайно, както ти стори с мен.

— Твоите мъки не бяха безкрайни — дръзко отвърна тя.

— Три дни в твоята яма… това е безкрайно дълго, лейди. Никой не ме е унижавал така.

Устата й внезапно пресъхна, но все пак намери сили да продължи:

— Какво ще сториш с мен?

— Освен да те направя своя робиня…

Неволна въздишка се отрони от устните й.

— Не можеш да ме направиш своя робиня.

— Но ти вече си моя робиня.

— Брат ми ще те намери — извика тя. — Той ще плати и най-скъпия откуп, и ще ме освободи.

— Аз не съм сакс, нито ще приема проклетите му пари. Един викинг никога не забравя да си отмъсти. Трябва да знаеш това, нали и твоят род е от викингите.

Но той живееше в Уесекс. Сестра му беше омъжена за саксонски лорд. И Селиг бе длъжен да спазва техните закони. Не искаше да губи надежда, че може да бъде откупена и освободена, защото иначе нямаше да има сили да издържи на всички страдания.

Робиня? Той не може да постъпи така с нея. Тя не бе пленена в честен бой, а бе похитена от дома си. Селиг може да поиска откуп. Може дори да я убие. Но тогава Рагнар ще го убие. Но да бъде негова робиня, когато замъкът й бе недалеч от неговия?

Макар че в душата й бушуваха силни и често противоречиви чувства, младото момиче успя да се овладее и заговори по-спокойно:

— Брат ми никога няма да позволи да ме държиш в плен. Ти трябва да решиш какъв откуп да поискаш за мен, когато той дойде.

— Трябва ли?

Той се усмихна, но внезапно я дръпна за плитката. Явно отново го бе ядосала. Бе увил плитката й около юмрука си и тя се запита дали той осъзнава, че й причинява болка.

— Сега не говорим за брат ти — продължи той. — Ако дойде да те освободи, ще бъда принуден да го убия. И в края на краищата чия ще бъде вината?

Ерика затвори очи. Искаше да я накара да се разплаче. Но тя сподави сълзите си. Нямаше да му позволи да я унизи още повече.

— Ти се тревожиш за брат си, нали? — меко попита той.

— Да — едва чуто прошепна младото момиче.

— Ще ме помолиш ли да му пощадя живота?

Ерика се вцепени, но се съвзе и гордо го изгледа.

— Моят брат е силен мъж. Той може сам да се погрижи за себе си.

— Значи няма да ме молиш?

— Не.

— Ти май си много горда. Това е добре. Първото, което ще направя, е да смачкам гордостта ти. Ти сама ме предизвикваш да го сторя.

Ерика искаше да узнае какво бе намислил.

— Не искам да те предизвиквам — предпазливо отвърна тя.

— В такъв случай, си решила да изпълняваш безропотно всичките ми желания?

— Не исках да кажа това.

— Знам. Ти мислиш, че ще ми попречиш да ти отмъстя, но аз ще го направя. В името на бог Один, кълна се, че ще го сторя — погледът му се спря на устните й и тя отново се вцепени. Селиг видя това и се засмя, но смехът му прозвуча пресилено.

— Няма защо да се страхуваш… от мен — изрече той. — Нямам намерение да се възползвам от прелестите ти.

Ерика въздъхна с облекчение. Явно изнасилването не бе включено в списъка от мъчения, които замисляше. Но може би просто си играеше с нея и искаше да й вдъхне надежда, за да може след това да я унищожи.