Джоана Линдзи
Отдай ми любов (17)

Глава седемнадесета

Селиг искаше да оздравее колкото е възможно по-бързо. Все още нямаше достатъчно сили, но на третата сутрин бе станал от каруцата и бе пожелал да язди до сестра си. Бе успял да я убеди, че вече е по-добре, но не й бе казал, че болката в главата продължава да го измъчва. Младият мъж бе изпълнен с нетърпение, искаше час по-скоро да стигнат до Уиндхърст, преди да се е появил братът на Ерика. Трябваше сам да се справи с него. Не желаеше да се стига до битка между бойците на Рагнар и Ройс.

Ето защо бе необходимо да укрепят замъка и да задържат брата на Ерика, докато Селиг събере сили сам да застане срещу него. Не изпитваше угризения да го убие, както и Рагнар Харалдсон не би изпитвал, ако бе в замъка си и би го убил заради подозрението, че е съгледвач.

Той си припомни, че самата Ерика му го бе казала. Така наказваха враговете и тези, които им помагаха. Съжаляваше само, че тогава бе прекалено изнемощял от треската и не си спомняше ясно разпита, на който датчанката го бе подложила. Но ако успееше да убие Рагнар, надеждите й за избавление щяха да бъдат съкрушени и щеше да й отмъсти за страданията, които му бе причинила.

Видя, че краката й бяха оставили кървави следи по дъното на каруцата и се ядоса. Проклетата датчанка ще остави кръвта й да изтече, но няма да го помоли за помощ. Горда е като сестра му Кристен, но със сатанински характер прикрит зад омайващата й красота. Ще се постарае да не остане и помен от дързостта й.

Не бива да допусне болката и слабостта да го победят. Когато му дойдеше времето, ще я принуди да пълзи раболепно в краката му и да проси милостта му. Но дали щеше да се почувства удовлетворен, ако успее да покори тялото й, но душата й продължи да му се съпротивлява? Всъщност Селиг не я бе повикал да се качи и каруцата от състрадание, а защото искаше да пристигнат по-бързо до Уиндхърст.

— Мама и татко са дошли! — радостно извика Кристен.

Селиг яздеше зад нея и бе радостен, че най-сетне пред тях се появи величественият Уиндхърст. Викът на сестра му го накара да присвие очи и той видя две фигури горе на стената. Позна родителите си.

Тихичко въздъхна. Гарик и Брена бяха споменали, че може би ще им гостуват това лято, но сега обстоятелствата така се бяха променили, че Селиг не желаеше да се среща с тях. Приличаше твърде много на майка си и знаеше, че тя е твърда и непреклонна, и няма да може да й се противопоставя така, както си позволява пред сестра си. Брена веднага ще го настани в леглото и няма да му разреши да напусне стаята, докато не се увери, че е напълно здрав. Пък и Кристен му бе заявила, че няма да го остави да се прибере в неговия замък, докато не укрепне. Сестра му не се доверяваше на жените, които Ивар бе купил, и не вярваше, че те ще могат добре да се грижат за брат й.

— Няма ли да се опиташ да не споделяш с мама всичките ми патила? — нехайно попита той, но със скрита надежда, че сестра му ще отстъпи пред молбата му.

— Не ставай глупав. Можеш да скриеш хлътналия си корем като облечеш по-широка риза, но по лицето ти отдалеч се познава колко си измършавял.

Не се бе досетил за това.

— Значи не съм вече красив, така ли?

— Толкова си грозен, че едва ли някой ще те познае.

Доволна, че бе успяла да го засегне по едни от най-чувствителните му места, тя се изсмя, пришпори белия си жребец и препусна към главната крепостна врата. Той я последва, но от друсането болката на тила отново се събуди. Очевидно в този миг Кристен не се безпокоеше много за здравето му, но нали сам я бе уверил, че се чувства доста по-добре.

Опита се да се задържи стабилно на седлото и да не изостава от сестра си. Но Кристен вече бе стигнала до голямата врата и се бе втурнала да прегърне радостните си родители.

Прегърна първо Брена и дори я повдигна от земята, макар че майката не бе дребна жена. Според стандартите на келтите дори минаваше за висока. Но дъщерята беше с една глава по-висока. После Кристен се хвърли в прегръдките на Гарик. Сега ролите се размениха — бащата повдигна Кристен и я завъртя около себе си.

Селиг не помръдваше от мястото си. Дори не смееше да слезе от коня, защото се страхуваше, че ще изгуби равновесие и ще се строполи по лице на земята. Струваше му се, че през последните дни бе погълнал повече храна, отколкото изяждаше за цяла година, но силите му се възстановяваха много бавно. Особено сега, след изтощителната многочасова езда, отново се чувстваше страшно отпаднал.

Обърна се назад, за да види къде е Ерика, и видя, че приближава бавно с останалата част от групата. Ройс забеляза, че шуреят му не се чувства добре, обърна коня си към него, слезе от седлото и му подаде ръка.

В този миг майката на Селиг се насочи към тях и загрижено погледна сина си.

— Много ли те боли?

Селиг въздъхна. Знаеше, че трудно ще я излъже.

— Търпи се — рече той.

— Това нищо не ми обяснява…

— Ще разбереш, има време — прекъсна я Гарик, изскочи пред нея и помогна на Ройс да свалят Селиг от коня.

Младият мъж бе благодарен на баща си за помощта, но реши, най-вече заради майка си, да стигне сам до замъка. Преди това обаче трябваше да я прегърне, както винаги след всяка раздяла. Това се оказа грешка — не я бе притиснал с обичайната си мъжка сила до гърдите си и Брена веднага усети, че е много изнемощял.

— Тези, които те нападнаха, мъртви ли са? — запита тя.

Селиг се засмя. Очите на Гарик и Ройс се разшириха от изненада при този кръвожаден въпрос, но след това Ройс се досети за какво става дума.

Никога нямаше да забрави първата си среща с майката на Кристен. Брена го бе събудила с кинжала си, опрян до гърлото му. Не се съмняваше, че щеше да го забие в него, ако не бе отговорил на всичките й въпроси. А на сутринта трябваше да се изправи пред един от най-силните викинги, които бе срещал, в двубой на живот и смърт. Очите на викинга му подсказаха кой е неговият противник — същите воднистосини очи като на Кристен. Той разбра, че това е баща й и че няма да го убие, дори и да има възможност. Впрочем присъстващите така и не повярваха, че е пощадил врага си. Ройс бе разбрал, че те са много сплотено семейство. Ако някой се осмелеше да нарани един от тях, останалите му ставаха врагове до края на дните си. Ето защо искрено съжаляваше датчанката.

— Нищо не успях да сторя, мамо, защото крадците ме повалиха още в първия миг — обясни Селиг. — После са избягали в бърлогата си. Бих могъл да разпозная само един от тях, затова ще бъде много трудно да ги открием.

— Тогава е получил първата си рана — намеси се Кристен. — Когато се свестил, се добрал до един датски замък и помолил за помощ, но те го пленили и го оковали във вериги. Брат ми изгарял от треска, а те го бичували с камшик.

Брена хвърли свиреп поглед към дъщеря си.

— Избихте ли ги всичките?

— Не, но водим с нас главния виновник — Кристен посочи към Ерика. — Когато се съвземе, Селиг ще се разправи с нея.

— Жена? — възкликнаха в един глас Брена и Гарик.

Селиг трепна.

— Какво толкова чудно има в това? Не мога да очаровам всяка жена на този свят. Но сега се чувствам толкова уморен, че едва се държа на краката си.

Думите му бяха посрещнати с недоверчиви възгласи, но Кристен отправи гневен поглед към брат си и изрече бързо:

— Той настояваше да язди, но сега разбирам, че е било грешка. Радвам се, че ти, мамо, ще се грижиш за него. Едва ли ще успее да те заблуди, че е по-здрав, отколкото е всъщност.

Братът и сестрата се спогледаха. Брена изцяло бе съгласна с дъщеря си и започна да дава нареждания. Селиг погледна за помощ към Ройс. Наистина той бе господар на този замък, но беше невъзможно да излезе на глава с тъща си и това недвусмислено бе изписано на лицето му. Суматохата достигна върха си, когато от замъка изскочиха няколко жени и с викове и сълзи се спуснаха към Селиг.

Половината от тях плачеха от радост, че е оживял, а другата половина от мъка, че е толкова изнемощял и че, според воплите им, дори не приличал на себе си. Всички се надпреварваха да предлагат помощта си, за да го изцерят, а той не успяваше да ги надвика, за да ги убеди, че състоянието му не е чак толкова окаяно. Никой не го слушаше. Дори и Кристен се видя в чудо, докато успее да ги разпръсне. Трябваше да измисли работа за всяка жена, а това не беше лесна задача.

Ройс и Гарик стояха настрани. Ройс се забавляваше, докато забеляза намръщения поглед на тъста си.

— Той бързо ще възстанови теглото си — успокои го Ройс. — Но вероятно ще измине по-дълго време, преди да изчезне болката в главата му. Разбрах, че са го ударили много лошо.

— Кой го е държал гладен?

— Не е могъл да се храни заради раната. Почти две седмици е бил в безсъзнание.

— Да, това обяснява всичко — кимна Гарик и добави: — Това лято мисля да половувам.

Ройс се засмя.

— Кристен ми каза почти същото. Тя мисли, че Уесекс гъмжи от крадци и трябва да го прочистим от тази напаст. Но Селиг иска да отмъсти само на един човек. Учудвам се как може да я мрази толкова много.

Гарик проследи погледа му и видя датчанката, която в този миг влизаше в замъка. Девойката бе мръсна и раздърпана, но си личеше, че е много красива.

— Какво смята да прави с нея?

— Какво може да прави един мъж с жена? — запита на свой ред Ройс и сви рамене.

— Не и ако я мрази.

Ройс не бе съгласен с него. Той също бе мразил викингите, но се бе оженил за една от тяхното племе. Бе презирал жените на викингите и ги бе смятал за уличници, но след като бе имал щастието да срещне Кристен, омразата му се бе стопила.

Кристен обаче никога не му бе причинявала такива страдания, каквито лейди Ерика бе причинила на Селиг.