Джоана Линдзи
Отдай ми любов (30)

Глава тридесета

Епископът трябваше да изчака още малко, защото майката на Селиг се появи на най-горното стъпало, преди младоженците да стигнат до площадката. Когато трябваше да попита сина си дали датчанката доброволно пристъпва към олтара, лейди Брена изгуби самообладание. В първия миг Селиг не осъзна каква бе причината за гнева й.

— Искам да ги махнеш! — извика тя, без да откъсва поглед от веригите на Ерика. — Веднага ги свали! Какво ще правиш с нея после си е твоя грижа, но преди да се венчаете трябва да получиш съгласието й. Това не можеш да й го заповядаш. Не може да се изправи пред епископа окована във вериги.

Селиг не се опита да спори с майка си, въпреки че, както бе разгневен, можеше да избухне всеки миг. С досада на лицето, но без най-малко смущение от острия упрек, той подхвърли ключа за веригите на майка си и се отдръпна встрани.

— Благодаря — едва чуто прошепна Ерика.

Брена я изгледа нетърпеливо, преди да отключи скобите на ръцете й.

— Не трябва да ми благодариш. Може би отново ще бъдеш окована, а може би не. Бих искала да те посъветвам час по-скоро да се научиш да се разбираш със сина ми. От това ще зависи както твоето, така и неговото щастие.

Ерика не очакваше някога отново да бъде щастлива, но не каза нищо за мрачните си предчувствия, а само си позволи да сподели с майка му:

— Всъщност не искам да се омъжвам за него.

— Никой не мисли, че го желаеш, пък и ти си все още дете — въздъхна Брена. — Но трябва да бъдеш радостна днес, независимо как е успял синът ми да изтръгне от теб съгласието ти за тази женитба. Навярно това е единственият начин да се избегне кръвопролитието.

В този миг Ерика не мислеше, че е мъченица, принесена в жертва, за да бъде спасен животът на десетки воини. Ако брат й не бе сред тях… о, не, та тя бе забравила какво можеше да се случи в конюшнята, забрави за зловещите му заплахи, с които Селиг я принуди да се съгласи да се омъжи за него, човека, когото мразеше повече от всичко на света.

— Готово — продължи Брена, след като отключи и последната халка към веригите и ги подаде на девойката. — Скрий ги някъде, докато ти донеса една рокля. Дъщеря ми предложи да пробваш някоя от нейните, понеже на ръст се доближаваш най-много до нея.

Още една изненада. Нима Кристен е решила да стори някаква добрина за нея? И лейди Брена я защити заради веригите, дори бе готова да наругае сина си… Може би всичко се дължи на предстоящата венчавка — макар и посрещната с неохота, дори с омраза, тя все пак след броени минути щеше стане член на семейството им. Но Ерика не подозираше, че това съвсем не е последната проява на любезност, на която щеше да се радва през този незабравим ден.

Брена наистина я остави сама и забърза през залата към стаята на дъщеря си. Ерика остана вцепенена, безмълвно стиснала веригите и ръцете си. Сега беше свободна, както преди да попадне в този враждебен замък, свободна, като че ли мечтата й се бе сбъднала. Но между нея и брат й оставаха яките каменни крепостни стени. Макар и освободена от веригите, нещастната девойка не можеше да избегне злочестата си участ.

Ерика се върна в стаята на Селиг като се наслаждаваше на лекотата да ходи без сковаващото обтягане на веригите между глезените й.

Но вместо да прибере веригите в раклата, тя отвори прозореца и с един замах ги изхвърли навън. За пръв път, откакто се бе озовала в този проклет замък, девойката се усмихна с искрена радост.

— Мисля, че това ще ти стои добре.

Ерика се обърна и видя лейди Брена с преметната на ръката светлосиня рокля с дълги ръкави. Цветът чудесно подхождаше на очите на младоженката. В другата ръка майката на Селиг носеше мантия без ръкави, от тъмносиньо кадифе, каквото по това време носеха само кралете. Прорезите от двете страни на мантията, както и дълбоко изрязаното елече, бяха обшити със сребърни нишки. Лейди Брена не бе забравила да прибави към тоалета на младоженката и един фин светлосин воал, който бе закрепен със сапфирени клипсове към сребърна диадема.

Коланът беше широк, от брокат и коприна, украсен с изящна сребърна сърма.

— Всичко е толкова прекрасно — промълви девойката, очарована от красивите дрехи.

— Сега няма време да им се възхищаваме. Трябва да спазваме приличие, въпреки необичайните обстоятелства. Казаха ми, че лично кралят на саксите ще те предаде на младоженеца.

„Защо не, щом целият този фарс се разиграва заради безопасността на краля!“ Но Ерика не се осмели да изкаже тази мисъл на глас, а започна трескаво да се облича, пред погледа на нетърпеливата Брена. Изумлението на девойката, до преди миг окована пленница, а сега бляскава младоженка, надмина всичките й очаквания, когато бъдещата й свекърва се зае енергично да й помага при обличането — среса косите й, намести диадемата и воала и дори понащипа бузите й до зачервяване.

Ерика поиска да й благодари, ала думите й прозвучаха малко странно:

— Бих искала да не беше отгледала толкова отмъстителен син.

— Не съм отгледала отмъстителен син — усмихна се Брена. — Ще дойде време, когато сама ще се убедиш, че враждата помежду ви е била временно явление.

За Ерика тези думи прозвучаха безсмислено, но днес всичко изглеждаше като лишено от смисъл. Особено странна бе причината, поради която Селиг бе решил да се ожени за нея при положение, че я мразеше с цялата си душа.

Когато влезе в параклиса и видя богато облечените придворни дами, които щяха да присъстват на церемонията, младото момиче още веднъж мислено благодари на Брена за прекрасния тоалет. Ако зависеше само от Селиг, би била облечена в онези груби слугински дрехи и окована във вериги. Но намесата на майка му и сестра му я бе спасило от унижението, което той бе замислил за нея.

Ала когато кралят я поведе към младоженеца, Селиг я погледна с изненада и за миг в очите му проблесна възхищение, но лицето му бързо застина в непроницаема маска.

Той бе великолепно облечен и я очакваше заедно с епископа и придворните на краля в малкия параклис в двора на замъка.

Кралят на Уесекс се наведе към нея и прошепна:

— Лейди Ерика, ти успя да накараш всички придворни дами да пребледнеят от завист.

Думите бяха произнесени на датски. Ерика не бе изненадана, че кралят владее нейния език, защото през по-голямата част от царуването си Алфред Велики непрекъснато бе общувал с датчаните. Но се сепна от възрастта му — на години той бе почти колкото Селиг. И не изпъкваше с облеклото си сред придворните дами и рицари. Дори тя нямаше да разбере, че пред нея стои кралят, ако не бе дочула угодническото обръщение на една от придворните.

Ерика предпочете да замълчи, тъй като отговорът й би смутил краля. Какво ли би казал Алфред, ако узнае, че тя с радост би разменила мястото си с някоя от тези надменни дами. Защо ли й завиждат? Но те не познават Селиг Хаардрад така, както тя го познаваше. Те го познават само като очарователен и забавен красавец, ала не подозират колко жесток и отмъстителен може да бъде.

И едва ли желанието му за мъст и омразата, която изпитва към нея, ще изчезнат, след като епископът ги обяви за съпруг и съпруга. Напротив, сега тя, младото момиче, вече трябва да се каже младата жена, ще бъде изцяло в негова власт.

Церемонията бе доста кратка. Не бяха изминали повече от два часа от мига, в който й бе казал, че трябва да се оженят, до мига, в който наистина станаха съпрузи. Едва по-късно Ерика осъзна, че всичко бе станало прекалено набързо и тя не бе имала време да обмисли решението си. Ако не бързаха толкова, навярно би могла…

Но вече е късно. Тя е омъжена и тази мисъл я накара да потръпне от ужас.

Угощението, което последва брачната церемония, бе истинско мъчение за младата жена. Двамата младоженци трябваше да седят един до друг в центъра на дългата трапеза и със стиснати зъби да понасят както добродушните шеги, така и просташките намеци, които се сипеха от всички страни и без които не минава нито една сватба откакто свят светува.

Дори членовете на семейството на Селиг се веселяха, което й се стори странно, тъй като вече знаеше колко много го обичат и искат да бъде щастлив. Навярно това се дължеше на общото веселие в залата, а и самият Селиг не изглеждаше много мрачен, за разлика от младоженката. Нима наистина мислят, че той е доволен от избора си и се чувства щастлив? Очевидно умее да се преструва отлично.

Селиг изпи още една халба от тъмното и силно пиво. Вече се бе отказал от опитите да овладее колебанията на чувствата си, дори бе изоставил усилията си да пренебрегва съпругата си.

Не трябваше да е до него, след като отказа да го счита за свой господар, но ето че сега седи до него в центъра на празничната трапеза. Ала вместо като към господар от днес трябва да се обръща към него като към съпруг. Всъщност господар или съпруг — каква е разликата? Може би трябва да има някаква разлика, но Ерика никога досега не се бе замисляла за това.

Той би могъл да притежава всяка жена… освен една. Но ето че вече притежава и нея. От днес тя наистина беше негова. Той дори още не знае как да се държи с нея, след като изведнъж също както в приказките красивата девойка се е превърнала от робиня в съпруга.

Може ли да вярва на обещанието му, че никога няма да я докосне, след като вече е негова законна съпруга? Но, от друга страна, Селиг не се отказа от плановете си, следователно ще се опита да й отмъсти. Затова ли всъщност се съгласи да се ожени за нея?

Не, днес Ерика трябваше да пропъди надалеч и мъката, и спомена за униженията, и тревогата за бъдещето. Бе тъй красива и свежа, че Селиг не можеше да откъсне погледа си от нея. Ала тя не можеше да прикрие мрачните си мисли и проницателният й съпруг започна да се ядосва.

Все пак това е денят на тяхната сватба. Предполага се, че всяка младоженка би трябвало да е щастлива на този ден, а неговата — най-щастливата от всички младоженки на света.

Селиг разсъждаваше така не от прекалена самонадеяност, а защото притежаваше солиден опит с жените. Но Ерика не се и опитваше да изглежда щастлива, дори само за да не разваля настроението на гостите.

Накрая Селиг не издържа и кисело промърмори:

— Не сме на погребение. Ако ти е толкова неприятно, можеш да се върнеш в стаята ми. И без това там ти е мястото.

Ерика се изчерви, въпреки че никой наоколо не бе чул думите му. Пък и дори да ги бяха чули, малцина от присъстващите знаеха, че нейното „място“ е в ъгъла. Би трябвало да се чувства спокойна, че й разрешава да спи в нейния ъгъл. Значи той спазва своята част от тяхната уговорка. Тогава защо се чувства смутена и… или има и нещо друго?

Няма защо да се самозалъгва. Знае какво я измъчва. Бог Один е чул молбите й — съпругът й не иска дори да я докосне. Тогава защо се чувства толкова разочарована? Нали тя самата настоява за това. Изплаши се от страстта му, но още повече се опасяваше да не бъде предадена от собственото си тяло.

„Навярно ще се влюбиш в него…“

Думите на сестра му непрекъснато я преследваха. Тя се страхуваше от това, тъй като Селиг всъщност не бе сторил нищо, заради което тя би трябвало наистина да го мрази. Той се опита, но не успя.

„Никога досега не е наранявал жена…“

Истина ли са тези думи на баща му? И ако са истина, то заплахите, че ще я захвърли на конярите, са били лъжа. Той не би могъл да стигне дотам…

Ерика с радост се възползва от разрешението му да напусне залата. Имаше нужда да остане сама, далеч от смущаващото му присъствие, за да размисли.

Селиг й бе позволил да си тръгне сама. И ако женитбата нямаше с нищо друго да промени живота й, поне обещаваше малко по-голяма свобода. И проклетите вериги бяха свалени от нея…

Когато влезе в стаята, проклетите вериги бяха оставени на леглото на Селиг от някого, който добре е знаел на кого са принадлежали… от него. Вероятно Селиг не бе разбрал, че тя ги бе изхвърлила.

Ерика отново ги запокити през отворения прозорец. Това й достави много по-голямо удоволствие от предишния път. Дали щеше да изпита такава радост и сега, когато трябваше да прекара първата си брачна нощ на пода в нейния ъгъл?