Джоана Линдзи
Отдай ми любов (33)

Глава тридесет и трета

Селиг се събуди, чак когато го разтърсиха за трети път. Веднага започна да разтрива слепоочията си.

— По дяволите, да не би някой пак да ме е халосал по главата?

— Този път го дължиш на собствената си глупост и на превъзходното ми пиво.

— Ти ли си, Крис?

— Защо не си отвориш очите, за да се увериш, че наистина съм аз?

— Не мога дори да повдигна клепачите си, толкова са ми натежали.

Кристен поклати глава укорително, след което продължи с неприкрита ирония:

— Толкова зле ли ти се отразява семейният живот?

Най-после Селиг отвори очи, но не погледна към сестра си, а към ъгъла, в който би трябвало да бъде Ерика. Видя, че я няма, но това не го разтревожи.

— Къде е тя?

— Разговаря с брат си в параклиса.

Очите му блеснаха и той гневно се втренчи в сестра си.

— И никой не ме събуди?

Рязко се опита да стане, но нещо го дръпна и той се отпусна обратно в леглото. Около врата му се бяха увили веригите на Ерика. Едва сега в паметта му изплува неясният спомен как някой от слугите му бе съобщил, че ги е намерил захвърлени под прозореца на стаята му. Селиг тогава ги бе окачил на врата си с намерение по-късно да ги прибере обратно в стаята си.

— Никой не те събуди, понеже не беше необходимо — обясни му Кристен. — Как би могла тя да убеди брат си, че не си жалък негодник, който е наредил да я оковат във вериги край леглото му, ако ти присъстваше на този важен разговор?

Селиг не обърна внимание на думите за веригите, а само измърмори:

— Нямаше да й попреча да разговаря с него.

— Но брат й настояваше да говори с нея насаме.

Той захвърли веригите на пода и отново се опита да се изправи. Не можеше да се движи така бързо, както желаеше, защото сега главата го болеше почти както след удара на крадците. В гърдите му отново се надигна паника.

— Не се ли досети поне да изпратиш някой от слугите да подслуша разговора им?

Кристен повдигна вежди.

— Нали само ти, аз и баща ни разбираме езика на датчаните. Мислиш ли, че бих се осмелила да помоля баща ни за такава услуга?

— Ти трябваше да се скриеш в параклиса.

— Аз? — възкликна тя. — Та аз направих толкова много — успях да го убедя да не напада кралската свита, да вдигне обсадата, да се откаже от двубоя с теб… През цялото време едва успях да се сдържам…

Селиг я изгледа сърдито. Сестра му като че ли се опитваше да му се присмее. За да не се захили, Кристен се опита да прекрати разговора, стана, обърна се и взе от раклата гребена, след което го подаде на брат си. Той дори не се бе съблякъл снощи преди лягане.

Селиг отвори вратата, но преди да излезе от стаята, Кристен се осмели и го попита:

— Все още ли я мразиш?

За миг той се замисли, обърна се и гневно я изгледа.

— Защо отново ми задаваш този въпрос?

— Защото вече си женен — Кристен сви рамене. — Ако питаш мен, доста се увлече с твоето отмъщение.

— Стой настрана, Крис.

— Добре — кимна тя, — но най-напред първо нахалникът трябва да напусне дома ми.

— Аз не съм нахалник — намръщи се Селиг.

— Говоря за нейния брат, глупчо, а не за моя.

 

 

Селиг ги завари в хладния параклис, седнали един до друг и увлечени в разговор. Говореха доста тихо и той не можа да чуе думите им, макар че няколко минути остана неподвижен и наострил слух. Рагнар я бе прегърнал през рамо, а Ерика бе облегнала глава на ръката му. Селиг отново се подразни и изпита силно желание да скочи и да дръпне ръката му от нея.

— Надявам се, че срещата е много приятна и за двамата…

Ерика се сепна от гласа му. Рагнар рязко скочи. Лицето му остана непроницаемо и Селиг не можа да разбере за какво са разговаряли, преди да ги прекъсне. Но тревогата ясно си личеше в блесналите очи на младото момиче. Може би се опасяваше за живота на брат си?

Преди да се прокрадне в параклиса, Селиг бе минал покрай ковача, за да вземе новия си меч. Обаче бе забравил ризницата си — все още бе облечен в сватбените си дрехи. Ерика също носеше изящната сватбена рокля. Не можеше да си спомни как се е добрал снощи до леглото си, не помнеше дали тя е била в стаята, когато се е върнал, а още по-малко си спомняше дали се е съблякла, или е легнала като него с дрехите.

Разбира се, Рагнар Харалдсон бе допуснат в замъка Уиндхърст с пълното му въоръжение, но лявата му ръка явно по случайност бе облегната на дръжката на меча му. Очевидно не мислеше да използва оръжието, но всеки миг можеше да промени намерението си.

Рагнар направи две крачки и юмрукът му се стовари върху лицето на Селиг, преди зет му да успее да отскочи.

— Недей! — изкрещя Ерика и скочи, но веднага млъкна, защото Селиг почти не помръдна от удара на брат й. Само главата му се люшна, а когато отново се обърна към брат й, дори изглеждаше леко развеселен.

Рагнар по-скоро бе вбесен, отколкото отчаян, че не успя да повали зет си с първия удар. Но Ерика бе почти като обезумяла, защото отлично знаеше, че съпругът й въобще няма да се вслуша в отчаяните й молби да не отвръща на удара. Едва успя да изтръгне няколко глухи вопли от свитото си гърло.

— Това беше заради тревогата, която ми причини — изръмжа Рагнар.

— Аха — отвърна Селиг и опипа лицето си. — Значи искаш да извадим мечовете?

— Не тук. Запазвам си правото в бъдеще да променя решението си.

— Ясно.

Усмивката на Селиг за малко не принуди Рагнар отново да избухне.

— Разбери ме добре, Селиг. Не вярвам много на разказа на сестра ми, но изглеждаше искрена, когато ми каза, че иска да остане с теб. Това никак не ми харесва, но ще задоволя желанието й. Обаче ще оставя при нея Тургайз. Ако тя се вразуми и пожелае да се завърне у дома, бог Один да ти е на помощ, ако се опиташ да й попречиш.

Веселото настроение на Селиг внезапно изчезна, защото бе заменено от едно напълно непознато за него чувство — чувството за собственост.

— Нейният дом е вече тук. Тя не желае да напусне Уиндхърст.

Сега бе ред на Рагнар да се усмихне презрително.

— Може би ти не желаеш да се махнеш оттук? Тя е очарована от красивото ти лице, но е необходимо нещо много повече, за да оцелее любовта — ако въобще има любов между вас двамата. Доведи я в Гронууд след шест месеца и ние ще се убедим дали те обича дълбоко. Тогава с радост ще те призная за мой зет.

Селиг нямаше намерение да се тревожи за бъдещето след тези шест месеца, защото бе уверен, че Рагнар ще отстъпи и ще си замине без сестра си. Дори можеше да излезе с чест от това спречкване, без да му се налага да убива Рагнар. Не, Ерика можеше да се справи по-добре с тази задача. Той би дал всичко, за да узнае какво са си говорили в параклиса, но засега бе разбрал само, че тя го намира за много красив. Наистина ли? Не би трябвало да се чувства щастлив от мнението й, но се чувстваше.

Рагнар се обърна и прегърна сестра си. Селиг отново изпита нелепото желание да ги раздели.

— Нали няма да бързаш да си тръгнеш още сега? — уплашено попита тя.

— Не, Рика — успокои я Рагнар. — Но трябва да съобщя на хората си какво се е случило. Няма да потегляме преди разсъмване. Ще се върна след по-малко от час и ще прекарам вечерта с теб.

Обещанието му я облекчи до такава степен, че дори на устните й се появи плаха усмивка.

— И ще ми разкажеш повече за онази богата наследница, която отказала да се жени за теб.

— Тя отказа, но баща й е склонен да ми я даде за жена. Ала аз все още обмислям. Турстон се нуждае от майка, която да се грижи за него. Ще поговорим по-късно за това.

 

 

Той вече й бе разказал, че Турстон сега е по-добре и ръката му постепенно зараства. Набързо спомена и за голямата изненада на обитателите на Гронууд — след смъртта на Уилнот настъпил краят на загадъчните кражби. Тургайз му спестил неприятното задължение да обеси онзи негодяй. Всъщност Ерика не бе удивена от разкритието, че предводителят на стражата е бил крадецът, когото многобройната стража от месеци се опитваше безуспешно да залови. Но чак сега разбра защо кръвожадният Уилнот, когото като че ли не можеше да спре да търси поредната си жертва, така и не успя да намери престъпника.

Рагнар се приготвяше да тръгне, когато видя как Селиг втренчено гледа Ерика, като че ли омагьосан от нейната усмивка — която изчезна в мига, в който отново срещна тежкия поглед на съпруга си. Рагнар се намръщи и на раздяла напомни на зет си:

— Тя и аз сме от един баща заедно с още няколко братя и сестри, но само ние двамата сме от една майка. От цялото семейство само тя и синът ми са скъпи на сърцето ми. Ти се ожени за нея без моето съгласие. Ако я обидиш или ако й причиниш страдание, ще отнема живота ти, който така лекомислено спасих след онази кървава битка.

Селиг не каза нито дума. Мразеше ултиматумите не по-малко от прикритите заплахи. На всяка нагла заплаха той винаги отвръщаше с безмилостен удар с меча. Но заради брата на Ерика трябваше да направи изключение. За миг пожела да не бе в състояние да разбира така ясно това, което изживяваше Рагнар в този миг.

Той кимна рязко и Рагнар си тръгна. Още не бе прекрачил прага и Селиг отново впи поглед в лицето й. Но внезапно го прободе тръпка на неприязън, като видя как тя се огледа предпазливо, заслушана в отдалечаващите се стъпки на брат си.

Истината преряза мозъка му като остър кинжал.

— Ти си го излъгала?

Предпазливостта й рязко се смени с раздразнение.

— Нима се съмняваш? Не помниш ли, че имаме споразумение? Ти спазваш твоята част от нашето споразумение, така че не ми пречи аз да изпълнявам моите задължения.

При споменаването на думата „споразумение“ Селиг се ядоса, но преди да успее да отвори уста, някаква гигантска сянка се извиси в очертанията на вратата на параклиса.

Ерика първа го забеляза и лицето й грейна от радост:

— Тургайз! Рагнар не ми каза, че ще дойдеш толкова скоро…

Тя едва успя да изохка. Още с първи удар Тургайз постигна това, което Рагнар не бе успял да стори — Селиг се просна по гръб в краката на исполина.

— Не! — изпищя Ерика и падна на колене до безжизненото тяло на своя мъж. — Не го удряй!

— Защо пък да не го удрям? — изръмжа гигантът.

— Уилнот му причини достатъчно мъки.

— А теб той не те ли измъчваше?

— Не.

Гигантът я погледна смаяно и я повдигна на крака само с едната си ръка.

— Не се опитвай да ме лъжеш, както излъга Рагнар.

Ерика мигом се изчерви.

— Сега не лъжа, Тургайз, наистина не те лъжа. Само ме тормозеше и обсипваше със заплахи, които обаче нито веднъж не изпълни.

— Мога да те отърва от този твой съпруг на бърза ръка.

— Да не си посмял!

И тогава Селиг изохка. Ерика бързо се наведе до гърдите му. Селиг бавно повдигна клепачи и се опита да разпознае неясното лице, което едва виждаше през миглите си.

— Не зная дали познаваш моя предан Тургайз — колебливо започна тя.

Селиг успя да отмести поглед от нея към гигантската фигура, надвесила се зад гърба й.

— И ти ли ме цапардоса, за да си уредиш сметките с мен или все още не сме свършили?

— Господарката ми рече, че сме си уредили сметките — поне засега.

Погледът му отново попадна върху лицето й.

— Разумно си постъпила, като си успяла да го обуздаеш. Моето семейство не би му простило, ако ме заварят тук обезобразен.

Ерика се усмихна и погледна през рамо.

— Виждаш ли, Тургайз? Само ме заплашва, но нищо повече не се случва.

В отговор Тургайз и Селиг дружно изръмжаха в знак на несъгласие.