Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Викинг (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Surrender My Love, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 230 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Корекция
maskara (2009)
Сканиране
?
Сканиране
bobych (2008)
Допълнителна корекция
hrUssI (2012)

Издание:

Джоана Линдзи. Отдай ми любов

ИК „Калпазанов“, Габрово, 1994

Американска. Първо издание

Технически редактор: Мариета Савунджиева

Коректор: Лидия Николова

ISBN: 954-17-0066-7

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Соня)
  3. — Корекции от hrUssI

Глава тридесет и девета

Вече бе доста късно, но Ерика още не можеше да заспи. Никога не бе очаквала, че ще лежи до съпруга си, изпълнена със задоволство, спокойна и притихнала. Да започнат всичко отначало? Навярно в такъв миг трябваше да се чувства именно по този начин.

Селиг също не спеше. С едната ръка я бе прегърнал през кръста и я притискаше до себе си, а с другата я галеше бавно по гърдите и корема. Не каза нито дума. Тя също не посмя да наруши тишината. И двамата не желаеха да смущават блажения покой.

Младата жена не можеше да забрави по-ранните думи на съпруга си — не бе се поколебал да й каже в очите, че винаги ще я мрази. Дали все още таи ледена омраза в сърцето си? Не можеше да го попита направо. Но ако Селиг наистина желаеше да започне отначало, ако думите му не бяха само прах в очите й, за да спечели нейното благоволение, то Ерика трябваше да получи отговор на този толкова важен за нея въпрос. Но засега го отлагаше, изпълнена с копнеж за наслада. Като че ли искаше времето да спре. Изчакваше дълго, докато в един миг й се стори, че той се унася в сън.

И тогава се осмели да го попита:

— Наистина ли беше готов да ме захвърлиш на пода в онази конюшня?

Младият викинг рязко се изправи и нервно прекара пръсти през косата си.

— По дяволите — изруга той, — ако си се преструвала през цялата нощ и си обмисляла този въпрос, кълна ти се, че няма да издържа и ще те ударя.

Удивителна гледка бе как и двамата пренасочваха страстите си почти едновременно. Затова тя не прие заплахата му на сериозно, дори се забавляваше от негодуванието му.

— Какво като съм си мислела за това? — невинно попита Ерика.

Селиг я изгледа подозрително, после се обърна към нея и се наведе над лицето й.

— Мога ли да ти го припомня?

Тя протегна ръка и леко го отблъсна от лицето си.

— Не, не е необходимо. И не се опитвай да отклоняваш въпроса ми.

— Никога не бих постъпил така, с която и да е жена, дори и с теб — въздъхна той.

Точно това се бе надявала да чуе от него, но продължи да го дразни, за да го накара да й го потвърди:

— Това поредната уловка ли е?

— Можеш да го наречеш както желаеш, но само така ще избегнем спречкването. Все пак бих искал да ти се извиня за онази сцена. Бих предпочел да не бях казвал онези думи, но наистина бях побеснял…

— Не говори или ще припадна…

Той се намръщи.

— Означава ли това, че според теб аз дори не съм способен да се извиня?

— Да, така мисля.

— Не ти дължа повече извинения.

Тя ядосано удари възглавницата и се обърна с гръб към него. Той въобще не помръдна. И двамата едва сдържаха гнева си. Нима това беше началото на новия им живот?

 

 

Когато на сутринта Ерика излезе от спалнята, беше готова да му се извини. Бе разрушила невероятно красивото преживяване от изминалата нощ. Поне за нея щеше да остане незабравимо. Може би не трябваше да избързва с онзи проклет въпрос. Беше получила именно този отговор, който бе очаквала, но все още не умееше да обуздава буйния си нрав.

Нима предпочиташе да се държат враждебно един към друг? Сигурно така мислеше Селиг, но за себе си не беше сигурна. Бе позволила на страстта да я победи и всичко от изминалата нощ изглеждаше маловажно. Може би той все още я презира. Младият викинг бе решен да й отмъсти, а досега не бе успял да постигне целта си. Нима е могла да бъде толкова наивна и да си въобразява, че съпругът й ще забрави за миналото, ще заличи от паметта си мъките, които му бе причинила? Нима и тя би могла да забрави веригите, униженията и най-лошото — този подъл ход, тази коварна женитба?

По всичко личеше, че тази нощ Селиг се бе поддал на страстта си — както и тя — но сега съжалява, че се е отбил в спалнята. Все пак тя трябва да му се извини, най-малкото за това, че бе разрушила очарованието на първата им любовна нощ. Но не вярваше, че ще могат да започнат отначало. Както показаха и събитията през изминалата нощ, миналото винаги щеше да изплува помежду им, отново и отново, и щеше да осуетява всичките опити за помирение.

Но, от друга страна, сега не можеше да отрича, че бракът им не е бил консумиран. Вече бе познала едно от предимствата на брачния живот, при това изключително приятно предимство, което обаче постави нов въпрос пред нея. Дали да продължи да се възползва от това предимство — според нея единствената хубава страна на брачния живот — и да се надява, че може би ще имат деца? В края на краищата Ерика не бе по-различна от всички останали жени, омъжени по сметка, които никога не са изпитвали щастие в брака си. Можеше ли да забрави, че би могла да спечели много повече от женитбата си, ако не бе принудена да се подчини на Селиг?

Единственият изход бе да не спира да се възмущава от униженията, които бе преживяла, и да откаже съпружеските права на Селиг — ако той й позволи, разбира се. Може да се очаква, че той ще се обиди дотолкова, че повече да не потърси леглото й. И наистина, защо да идва при нея, когато разполага с услужливи робини като Лида?

А може би въобще не трябваше да му се извинява…

Тургайз я очакваше в стаята си. Гигантът бе зает с остренето на кинжалите си, но предвидливо бе оставил вратата отворена, за да чуе стъпките й. Щом разбра, че господарката му е тръгнала по коридора, той веднага излезе от стаята си и я последва като я поздрави само с обичайното си изръмжаване. Гигантът се държеше както обикновено, макар че тя бе очаквала някаква реакция от него на сутринта — Тургайз не можеше да не е разбрал, че Селиг е прекарал нощта с нея, така както знаеше, че досега съпругът й не бе прекрачвал прага на спалнята й.

Трапезарията беше изпълнена с хора, защото утрото отдавна бе отминало. Ерика чак сега разбра, че се е успала. Както винаги Тургайз седна на отделна маса. Ерика предпочиташе неговата, макар и мълчалива компания, затова наруши правилото и се доближи до масата на слугите.

— Не трябва да правиш това — лаконично я упрекна гигантът.

Тя не обърна внимание на думите му, но Голда никога не пропускаше случай да се намеси, ако е застрашен редът:

— Тя е господарката тук — сопна му се старшата слугиня. — И може да постъпва, както намери за добре.

Това не беше съвсем вярно, но въпреки това приятно погъделичка слуха й. Тургайз и този път замълча, но не отмести мрачния си поглед от Голда, докато тя не издържа и побърза да си намери някакъв повод да прескочи до кухнята.

Ерика зарови лице в шепите си и се усмихна. Тя бе успяла да забележи, че Тургайз бе в състояние да затвори устата на Голда само с един многозначителен поглед. Нямаше нищо странно в мълчанието му — гигантът никога не бе склонен да хаби думите напразно.

Той улови насочения към него поглед на Ерика и изръмжа:

— Прилича ми на стара вещица.

Ерика не криеше вече усмивката си и закачливо подметна:

— А може би просто те е харесала и очаква да й отвърнеш със същото?

Предположението й го накара да се изчерви. Дори й се стори, че никога досега не го бе виждала толкова зачервен. Погледът му отново се насочи към Голда, но този път я гледаше малко по-особено. Очите на Ерика се разшириха от изненада — тя си бе позволила само да го подразни, а ето че работата се оказва съвсем сериозна.

Тя отново изгледа Голда и се запита дали все пак не трябва да поговори с нея за достойнствата на Тургайз. Не, и без това си има предостатъчно главоболия. Освен това, отношението на Голда към гиганта никак не окуражаваше подобна намеса. Ако проявява интерес към нея, Тургайз би трябвало да предприеме нещо.

Когато привършваха закуската, тя го запита:

— Знаеш ли къде е отишъл Селиг тази сутрин?

— Отиде да провери строежа на крепостните стени.

Трябваше сама да се досети. Ако не беше в Уиндхърст, непременно се занимаваше с отбранителните съоръжения на новия им замък и така по цели дни…

Селиг й бе съобщил, че ще трябва да отложи празненството в чест на завършването на замъка, докато не приключи строежът на външната стена. Може би оставаше още една седмица, защото зидарите и дърводелците работеха усилено.

Ерика не беше изпълнена с очакване, понеже не знаеше каква роля ще й бъде отредена в празненството, пък и нямаше какво всъщност да празнува. Но всички останали — и слуги, и воини — с нетърпение очакваха края на строежа. Всъщност дори и последният обитател на замъка взимаше участие в градежа — дори и Тургайз, ако Ерика бе някъде из двора на замъка и той би могъл да не я изпуска от очи, докато повдига внушителните греди към дърводелците на скелето.

Господарката не излизаше често навън, поне когато Селиг отсъстваше от замъка, поради простата причина, че беше много горещо и по пладне мъжете работеха разсъблечени до кръста. Но за нея нямаше значение, че вижда тридесетина голи до пояс мъже — смущаваше я само голотата на Селиг, когато го бе видяла без риза още край зловещата яма за мъчения в Гронууд. Нищо чудно, че не бе издържала тази нощ на изкушението — била е подготвена за това без дори да го е осъзнавала.

Но сега все още беше доста рано и Ерика не очакваше да завари на строежа нито един от разсъблечените до кръста зидари, затова спокойно се запъти да потърси Селиг и да му се извини заради избухването си през изминалата нощ. Но ако той се разкайваше за спречкването, тя, разбира се, нямаше да каже нито дума. В последна сметка това щеше да сложи край на среднощната им свада и денят нямаше да се различава от вчерашния. Спомни си за гнева и обидата, които бе изпитала, при мисълта, че й изневерява с Лида. Трябваше да накаже тази безсрамница.

Ерика изчака Тургайз да се нахрани, защото знаеше, че той веднага ще я последва навън. И наистина гигантът неотстъпно вървеше на две крачки зад нея. Не бе трудно да намери Селиг, който бе слязъл от крепостните стени и се бе отбил до майсторите, които се суетяха се край крепостната врата, издигаща се в средата на външната стена. Зидарите бяха от крепостните на Ройс, наети временно да помогнат за строежа зет му. Но сред тях имаше и още един, по-особен помощник, ако въобще може да се очаква, че Лида би могла да бъде от полза при един строеж.

Селиг се бе облегнал на рамката на вратата и се караше на майсторите. Изглежда, че не обръщаше никакво внимание на младата робиня, но можеше ли Ерика да бъде сигурна в това? Та не виждаше ли от десет метра как онази негодница търка бедрата си в неговите, как се бе навела почти до раменете му, уж за да го масажира. На Ерика й се стори, като че ли го гали предизвикателно…

Ако вчера бе видяла такава гледка, щеше само да обърне презрително гръб и да се прибере в къщата, без да показва чувствата си, дори и да се задушаваше от мъка. Но след прекараната нощ повече не можеше да бъде само безмълвен свидетел на явното безочие на Лида. За да сломи нейната съпротива, проклетият викинг си послужи с нагла лъжа. Очевидно само една жена не му стига — дори и дузина са му малко. Защо пък да не преспи с някоя и друга нощ със съпругата си? И на всичко отгоре успя да я прилъже…

Повече не можеше да се сдържа. Изпищя с все сила. Всички спряха работа си и вдигнаха глави. Тя се втурна към замъка, но не за да избяга, а за да намери някакво оръжие. Ще кастрира този негодник, за когото бе принудена да се омъжи, а после ще обеси любовницата му на гредите на тавана за косите й.

— Ерика!

Тя не се спря, макар да й се стори, че Селиг се е втурнал по петите й. Убеди се, че не е сгрешила, когато отново чу гневния глас, но вече много по-близо. И макар да имаше значителна преднина — вече бе влетяла в предверието — младата жена разбираше, че няма да може да изкачи стълбите по-бързо от него и да се добере до кинжалите в стаята на Тургайз. Проклетите му дълги крака! Нуждаеше се от някакво оръжие, веднага, но наоколо не видя нищо подходящо, с което да може да го отблъсне от себе си. Всички маси в трапезарията бяха разтребени, с изключение на една — масата, на която бе закусвала с Тургайз.

Ерика заобиколи масата, за да пресече пътя на преследвача си, и посегна към първото, което й попадна под ръка. Захвърли в лицето на Селиг остатъците от сутрешната трапеза — двете дървени купи с утайката от овесена каша, огризките от хляба и сиренето, лъжиците и солницата. Ако можеше да повдигне тежката дървена пейка, и нея щеше да я стовари на главата му.

Той се опита да отскочи или поне да се опази от тази градушка, но не успя да избегне масивната солница и след миг бе засипан от главата до петите с кафеникавите кристали на солта. Гледката се допълваше с няколко пръски от овесената каша по лицето му. Изглеждаше смешен, но тя бе така побесняла, че не можа да оцени комичното положение. На красивото, но изпоцапано лице на Селиг бе изписано изражение на пълно недоумение. Помисли си, че жена му наистина е полудяла.

И го изкрещя с пълни гърди:

— Ти си луда, жено!

— Аз ли съм луда? — кресна тя.

Ерика трескаво се огледа, за да открие наоколо още нещо подходящо, което да захвърли в лицето му. Селиг побърза да скочи към нея, когато видя как тя грабна масата с двете си ръце и започна да я надига към него. При този отскок част от солта от главата му се посипа по раменете му, но все още си оставаше порядъчно осолен от горе до долу.

Зад тях се надигна глухо ръмжене:

— Не я закачай.

И двамата се обърнаха и видяха Тургайз, изправил се в цял ръст, скръстил ръце на мощната си гръд, но готов всеки миг да се намеси. Намръщеното му лице не вещаеше нищо добро за Селиг.

— Не видя ли какво направи с мен? — извика Селиг.

Тургайз не можеше да не е видял свадата, но продължи със своето:

— Не я закачай.

Вбесен, Селиг изпъшка, но все пак свали ръце от раменете й. Тя се извъртя и посегна да го удари, но достигна само до рамото му. Нищо не му стори, само на земята се посипа още сол.

— По дяволите, жено, какво те прихвана? — изрева Селиг.

— Ти си един лъжец, викинг! — изкрещя тя. — Жалък лъжец! И развратник. Никъде по света няма да се намери такъв развратник като тебе!

Той не разбра в каква лъжа го обвиняват, но това за развратника му бе напълно ясно и той недоверчиво запита:

— Нима ме ревнуваш?

— Не, аз съм просто отвратена от теб — поправи го тя.

— Ревнуваш — настоя той и внезапно онази усмивка отново цъфна на устните му.

Ерика го удари в гърдите.

— Не ме е грижа с колко жени се занасяш, но само не ме причислявай към тях и по-добре е да се върнеш при твоите любовници. Това не е ревност. Но като твоя жена не мога да допусна това.

Ако се бе замислила дори за миг, Ерика щеше да схване, че преминава всякакви граници. Жената не е родена да заповядва, жената е създадена, за да се подчинява. Но, за щастие, в рода на Селиг имаше много властни жени и може би затова сега той не се засегна и дори не се разгневи от яростта на жена си. Всъщност дори бе очарован от буйните й опити да защити правата си на съпруга, нещо повече — на любима съпруга, пък и имаше пълно основание. Но че ревнуваше — това бе несъмнено.

Младият викинг не можа да скрие усмивката си.

— Е, щом като не ревнуваш, а само си отвратена от мъжа си, мога ли да те запитам на какво се дължи тази… това… отвращение?

— Значи се правиш, че не разбираш и ми се подиграваш? Само че не се опитвай да ме изкараш сляпа!

— А, заради онази слугиня, така ли било?

— Да, заради онази! И докато тя е все още в този замък, аз ще бъда в замъка на брат си.

— Не, това няма да го допусна.

— Тогава се отърви от нея!

Неотдавна Селиг вече бе решил да постъпи точно така. Лида навярно нямаше да иска да напусне замъка, но това само щеше да струпа нови беди на главата му. Ала едва сега се замисли за последиците.

— Предложението ти не е глупаво. Все пак обаче ще попитам бойците си дали някой няма да я поиска за жена — продължи той, но се замисли и отсече: — Не, тя няма да се задоволи с бедняшкия живот на войнишка съпруга. Съмнявам се дали някой от моите хора, дори и да може, ще пожелае да плати толкова скъпа цена.

— Тогава й намали цената.

Селиг отново се запита дали жена му е полудяла, или само така изглежда.

— Аз… съм платил… не, не мога да направя това!

— Аз ще платя за нея.

Това бе гласът на Ивар. Той се бе опитал да се сдържи и да не се засмее, но не успя. Около тях се бе насъбрала развеселена тълпа. Започнаха шеги и подмятания, поздравления и потупвания по гърба. От смях Торолф дори се претърколи от скамейката и падна на пода.

Но Ерика не се забавляваше. Можеше да постигне това, което желаеше, но прекалено късно. Вече бе убедена, че не може да вярва на мъжа си. Селиг дори бе обърнал всичко на шега. Но не и тя.

Младата жена тихо се измъкна навън, докато Селиг и Ивар продължаваха да се пазарят за цената на Лида. Преди да се качи по стълбището, господарката видя силуета на Лида. Робинята изчакваше решението на мъжете и с алчен поглед слухтеше за цената си, радостна, че е предмет на толкова разгорещен спор. На лицето й нямаше дори и следа от тревога или огорчение, че ще бъде продадена на друг господар.

Но Ерика с отчаяние си помисли, че нейната собствена реакция ще бъде съвсем различна. Ако някой ден Селиг реши да я изгони, с нея ще бъде свършено. О, богове, как можа да бъде толкова глупава да се влюби в този мъж, дори и след като чу предупрежденията на сестра му?