Роберт ван Хюлик
Поети и убийци (9)

ГЛАВА VII
Една интригуваща история увлича съдията Ди; перспективата за весело пиршество никак не го блазни

Щом прекрачи прага на главния портал на резиденцията, съдията Ди спря и слисано се взря в дрипльото, застанал при входа на отделеното за него крило. Беше висок дебел мъж с кръгла бръсната глава в протрита монашеска роба и с износени сламени сандали на краката. Съдията тръгна към него, чудейки се как този дрипльо е могъл да проникне в резиденцията.

— Какво желаеш? — неприветливо му извика той. Мъжът се обърна и вторачи в него изпъкналите си очи.

— О, съдията Ди! — навъсено изрече той. — Минах да ви навестя, но ви нямаше.

Гласът звучеше грубиянски, но човекът се изразяваше с патоса на образован мъж. Изведнъж съдията се досети.

— Много се радвам да се запозная с вас, брат Лу! Магистратът Луо ми каза, че…

— После ще решите дали се радвате, че се срещате с мен, Ди, или не! — сряза го монахът.

Очите му се взираха в някаква точка зад гърба на съдията и Ди не можа да се удържи и погледна назад. Дворът беше празен.

— Не, ваше превъзходителство, вие не можете да ги видите. Още не! Но не се безпокойте, покойниците са винаги сред нас. Навсякъде!

Съдията Ди го изгледа продължително. Този ужасен човек го караше да се притеснява. Защо ли Луо…

— Питате се защо ли Луо е решил да ме покани, нали? В качеството ми на поет, или по-скоро — съчинител на сентенции. Стиховете ми са дълги най-много един-два реда. Сигурно не сте ги чели, Ди, защото се интересувате единствено от официална бумащина — провикна се той, сочейки с пръст досието, което стърчеше от ръкава на съдията.

— Да влезем да изпием по чаша чай — предложи Ди и отвори любезно вратата.

— Благодаря ви, но трябва да взема нещо от стаята си, преди да изляза в града.

— Къде сте настанен, брат Лу?

— До олтара на лисицата, в десния ъгъл на главния двор.

— О, да, Луо ми спомена за този олтар… — леко усмихнат започна съдията.

— И защо магистратът Луо да не запази този олтар? — сопна се като ужилен Лу. — Лисиците са неотделима част от всеобщия живот, Ди. Техният свят, също както и нашият, е с огромно значение или пък изобщо е без значение. И както има избирателно привличане между двама души, така и някои от хората са свързани с определено животно. Припомнете си, че знаците на зодиака, които влияят върху съдбата ни, са представени като животни — той се взря настоятелно в лицето на съдията, търкайки четинестите си бузи. — Вие сте роден в годината на Тигъра, нали? — внезапно попита той.

Съдията кимна и бърните на ужасния монах се разтеглиха в злокобна усмивка, а лицето му още повече заприлича на жабешко.

— Тигър и лисица, какво по-добро! — после лицето му помръкна и покрай месестия му нос и устните се очертаха дълбоки бръчки. — Няма да е зле да внимавате, Ди! — със зловещ глас предупреди монахът. — Снощи е станало убийство и доколкото съм осведомен, се подготвя второ. Това досие в ръкава ви носи името на Юлан. Над главата й виси смъртно наказание. Скоро и други мъртъвци ще ви правят компания Ди!

Монахът отново вдигна кръглата си глава и се втренчи някъде зад гърба на съдията. Очите му светеха безумно. Съдията Ди неволно потръпна. Преди да успее да каже и дума, монахът продължи със същия заядлив тон:

— Не чакайте никаква помощ от мен, магистрате! За мен правосъдието на хората е посредствен маскарад и не бих си помръднал и малкия пръст да гоня някой престъпник. Те сами се хващат! Въртят се в още по-тесни кръгове, отколкото другите, и не могат да се измъкнат от тях. До довечера, Ди!

Той се отдалечи с меко шляпане на сламените сандали по каменната настилка на двора. Съдията го проследи за миг с очи, после рязко се обърна и влезе, ядосан на себе си, че бе позволил да го поставят в толкова неловко положение. Прислужниците бяха издърпали завесите на балдахина над леглото в дъното на стаята. Погледът му попадна на големия чайник във ватираната кошничка на масата до големия калаен свещник и съдията изпита облекчение. Застана пред тоалетката и разтърка лицето и врата си с ароматизираната гореща кърпа, която прислугата бе приготвила. Веднага се почувства по-добре. Брат Лу си беше особняк, а такива често обичат да стряскат хората. Той примъкна масичката до плъзгащата се врата, седна с лице към градинката със скалата посред езерцето и отвори папката.

В началото имаше няколко страници биографична бележки на Луо за поетесата Юлан. Стегнатият стил разкриваше безспорния талант на Луо и съдията си каза, че това трябва да е част от бъдещото предисловие, което неговият колега бе имал намерение да включи като приложение към подготвяното издание на стиховете на Юлан. Вътре бяха предадени с известни загадки фактите около делото, без оскърбителни намеци, но и достатъчно недвусмислено. След като изчете внимателно бележките, съдията се отпусна удобно в креслото, кръстоса ръце и се замисли за бурния живот на Юлан.

Поетесата беше единствена дъщеря на скромен помощник-аптекар от столицата — самоук любител на литературата, който я научил да чете и да пише, когато била едва на пет годинки. Далеч по-безуспешно се справял с търговските дела и когато дъщеря му навършила шестнайсет години, затънал в дългове и бил принуден да я продаде в известен публичен дом. През четирите години, прекарани там, тя настойчиво се домогвала до компанията на литератори, все едно млади или стари, и благодарение на създадените връзки бързо напреднала в развлекателните изкуства, като проявявала особена склонност към поезията. На деветнайсет години, когато била на път да стане прочута куртизанка, внезапно изчезнала. Гилдията на съдържателите на публични домове пуснала по дирите и най-стръвните копои, тъй като в нея били вложени много пари, но не успели да я открият. Две години по-късно случайно била намерена в някакъв долнопробен вертеп в северната част на империята без пукнат грош и много болна. Открил я младият поет Уън Тунян. Той бил известен с язвителността си, с привлекателната си външност и с голямото си наследствено богатство. Поетът вече я познавал от столицата, където бил успял да се влюби в нея. Изплатил всичките й дългове и те станали неразделни. Канели ги на всички празненства и угощения в столицата. Уън публикувал сборник със стиховете, които си разменяли, и книгата бързо нашумяла в цялата империя. Двамата пътували много, посетили едва ли не всички забележителни места, винаги посрещани от най-известните литератори ерудити. Понякога спирали за месец-два, когато мястото им харесвало. Тази връзка продължила четири години, след което Уън изоставил Юлан заради някаква циркова акробатка. Тогава Юлан напуснала столицата и заминала за Съчуан, където оползотворила прощалната щедрост на Уън, сдобивайки се с прекрасна вила. Установила се в нея с малка свита от прислужнички и певици и скоро домът й се превърнал в интелектуален и артистичен център на отдалечената провинция. Запазвала благоразположението си за отбран кръг обожатели, все литератори и високопоставени чиновници, които я обсипвали със скъпи подаръци. Магистратът Луо не беше издържал на изкушението и по този повод бе използвал изтърканото клише: „Всяка нейна поема струваше хиляда унции злато.“ Луо освен това споменаваше, че Юлан особено се привързала към няколко приятелки, на които посветила стихове. От следващите редове ставаше ясно, че две години по-късно Юлан била принудена да напусне Съчуан заради една своя ученичка, дъщеря на префект — така че изводите се налагаха от само себе си.

След Съчуан поетесата напълно променила своя начин на живот. Закупила манастира „Бялата чапла“ — малко даоистко светилище в прелестната област на езерата, и се обявила за даоистка. Останала само с една прислужничка, не допускала никакви мъже и се посветила изцяло на религиозната поезия. Харчела парите си със същата лекота, с която ги печелела, и малката й свита, останала в Съчуан, била богато обезщетена. Купуването на манастира „Бялата чапла“ погълнало остатъка от богатството й, но при все това тя не изпаднала в нужда, тъй като първенците на областта плащали добре, за да посвещава дъщерите им в поетическото изкуство. Текстът на Луо свършваше дотук. „Моля, прегледайте приложените съдебни документи!“ — бе добавил той на следващата страница.

Съдията Ди се надигна и прелисти папката със служебни документи. Опитното му око веднага улови най-важните факти. Преди два месеца, в края на пролетта, стражниците от местния трибунал нахлули в манастира „Бялата чапла“ и започнали да копаят под едно черешово дърво в задния двор. Там открили голото тяло на прислужничката на Юлан, седемнайсетгодишна девойка.

Аутопсията установила, че момичето е починало три дни преди това, а по тялото личели страховити белези от удари с камшик. Арестували Юлан и я обвинили в предумишлено убийство. Тя категорично отричала. Обяснила, че преди три дни прислужничката поискала отпуск от една седмица, за да навести възрастните си родители. Била приготвила вечерята и потеглила. Оттогава не се била връщала. Същата вечер Юлан дълго се разхождала край езерото и когато се върнала, открила, че малката вратичка на градината е изкъртена, а след огледа на манастира установила, че два сребърни свещника липсват. Тя припомнила на магистрата, че още на другата сутрин съобщила за кражбата. Юлан изказала предположението, че прислужничката вероятно е забравила нещо, върнала се е в манастира и е изненадала крадците. Те са я изтезавали, за да признае къде господарката й крие скъпоценностите, и момичето не е издържало на мъченията.

Магистратът разпитал и други свидетели, които заявили, че поетесата често хокала жестоко прислужничката си и че дори нерядко нощем кънтели писъци. Манастирът бил съвсем уединен, но пък точно в злополучната нощ няколко души минали наблизо, без да забележат и помен от крадец или разбойник. Магистратът заключил, че показанията на Юлан са чисти лъжи, и я обвинил, че сама е разбила градинската врата и е хвърлила свещниците в някой кладенец. Позовавайки се на бурното й минало, бил готов да издаде най-строга присъда, но точно тогава разбойници нападнали един чифлик в околността и накълцали на парчета селянин и жена му. Магистратът преразгледал решението си и изпратил хора да заловят крадците, които може би щели да потвърдят показанията на Юлан. Вестта за арестуването на известната поетеса вече била обиколила страната и префектът иззел делото под собствената си юрисдикция.

Щателното проучване, проведено от префекта — страстен почитател на поетесата, — извадило на бял свят два важни аргумента в полза на Юлан. Първо, оказало се, че местният магистрат година преди това безрезултатно се опитвал да спечели благоволението на поетесата. Магистратът не отрекъл този факт, но отказал да се съгласи с извода, че това по някакъв начин му е повлияло. Бил получил анонимно известие, че под черешовото дърво в градината е заровен труп, и дългът му повелявал да провери този сигнал. Според префекта магистратът бил предрешил виновността на Юлан и затова временно го отстранил от служба. Междувременно военната полиция заловила един крадец, член на бандата, нападнала и убила чифликчията и жена му. Според разбойника главатарят бил споменал нещо за евентуална плячка в манастира „Бялата чапла“ и казал, че не било зле да понаминат там. Това като че ли потвърждавало хипотезата на Юлан и дало основание на префекта да прехвърля делото в трибунала на провинцията с препоръка обвиняемата да бъде оправдана.

Затрупан от писма на високопоставени личности в защита на поетесата, губернаторът на провинцията бил склонен да произнесе оправдателно решение, когато неочаквано се явил един младеж, носач на вода. Няколко седмици отсъствал от къщи, защото придружавал чичо си на поклонение по гробовете на роднини. Бил възлюбен на прислужничката и според него приятелката му многократно се оплаквала, че поетесата се опитвала да я прелъсти и когато момичето я отблъсквало, го биела. Съмненията на губернатора се подсилили и от факта, че момичето било девствено. Ако е била убита от разбойници, те със сигурност са щели да започнат с изнасилване. Той наредил на своите хора да претърсят провинцията, така че и мишка да не може да избяга, за да открият нападателите на чифлика, тъй като свидетелствата им се оказвали от изключително значение. Нито тях намерили, нито автора на анонимното писмо. Губернаторът предпочел да се отърве от щекотливото дело, прехвърляйки го в Столичния съд.

Съдията Ди затвори папката, изправи се и излезе на терасата. Нежният есенен ветрец обещаваше прекрасна вечер и леко раздвижваше бамбуковите стъбълца по скалата. Наистина колегата му не бе излъгал. Делото беше интересно, или по-точно, смущаващо. Той замислено поглади бакенбардите си. Магистратът Луо бе представил нещата като чисто теоретична главоблъсканица, но Ди много добре разбираме, че става дума за предизвикателство спрямо него. Личната му среща с поетесата съвсем пряко го намесваше и го изправяше пред въпроса за нейната вина или невинност.

Съдията се разхождаше напред-назад по терасата, сплел длани зад кръста. В целия този объркан случай разполагаше само със сведения от втора ръка. Изведнъж пред очите му се яви образът на монаха с жабешкото лице. Този странен човек бе подхвърлил, че над главата на поетесата виси смъртно наказание. Съдията изведнъж усети, че го завладява тревога, нещо като смътно предчувствие. Може би ако отново се заровеше в документите и внимателно анализираше всички свидетелства, това усещане би се разсеяло. Но пък часът беше пет, до вечерята оставаха само два часа. А и нямаше никакво желание да се потапя отново в официалните доклади и отложи това за по-късно, след като разговаря по-подробно с поетесата по време на вечерята. А щеше да успее и да наблюдава отношението на академика и на дворцовия поет към Юлан и да подразбере какво мислят те за нейната вина. Веселата вечер, която колегата му обещаваше, изведнъж се оказа заредена с ужасяващата перспектива да се превърне в съдебно заседание с витаеща във въздуха смъртна присъда. Сега вече съвсем определено го завладя предчувствието за скорошна неизбежна трагедия.

Като се мъчеше да пропъди тези мрачни мисли, той се опита да се върне към убийството на кандидата Сун. И тази история бе доста смущаваща. Въпреки че лично бе присъствал на огледа, не можеше нищо да предприеме и трябваше изцяло да се довери на доказателствата и на данните, предоставени от хората на Луо. Отново му се налагаше да се задоволява със сведения от втора ръка.

Изведнъж съдията замръзна на място със свъсени вежди. Остана за миг замислен, после влезе в стаята й взе от масата сборника с музикални пиеси на Сун. С изключение на историческите записки, това беше единствената пряка връзка с убития. Той отново прелисти изписаните със сбит почерк страници и изведнъж се усмихна. Беше хвърляне в неизвестното, но си заслужаваше да опита! Във всеки случай по-добре това, отколкото да си стои в стаята и да предъвква до втръсване твърденията на хора, които никога не бе виждал.

Съдията се преоблече в проста синя роба, нахлупи си малка черна шапчица, пъхна под мишница сборника на Сун и излезе.